Вероника Руменова Темелкова е родена на 07.03.1990 г. в Благоевград. По образование е политолог. В момента учи право. Иска да помага на хората от различни прослойки да научат за своите права и задължения и да могат адекватно да ги реализират. Обича да пише, и то дръзко. С помощта на публицистиката цели да покаже пред обществото скритите истини за времето, в което живеем, и да формира у читателите един различен светоглед и ценностна система.
Отдавна имам усещането, че живеем в един масов инкубатор на идеи, мислене и начин на живот, наложени ни от силните на деня, които представляват държавната власт. В тази масовка индивидуалното мислене и личната позиция се израждат до такава степен, че спираме да виждаме истината.
С настоящата статия нито ще осъждам, нито ще възхвалявам местните партии и отделните личности, но чувствам социален дълг обективно да ви представя фактите такива, каквито са, и да ви накарам да се замислите имаме ли реални основания да се чувстваме използвани като инструмент в ръцете на властта?
Всичко започна в зората на демокрацията, когато идеята за партиен плурализъм придоби широко обществено одобрение. Зароди се надеждата, че повече партии ще управляват по-прозрачно държавните и обществени ресурси посредством един необходим регулатор – опозиционно звено. Но този преход от еднопартийна към мултипартийна система въведе силно социално-икономическо разделение. Наложи се изключително дебалансирана социално-класова структура от свръхзабогатели олигарси, сведена до минимум средна класа и масово обеднели хора, които са докарани до ръба на оцеляването. Няма никакво съмнение, че неадекватното политическо поведение допринася ресурсите на държавата да са зле разпределени, но причините са много по-дълбоки.
Невъзможността да водят нормално битуване накара хората да генерират недоволство и да трупат напълно оправдан гняв към институциите и олигарсите. Затова изводът, че „това не може да продължава“, бе естествена еволюция на натрупаното недоволство, а от него се родиха националните протести, те канализираха обществения гняв. Като млад човек тогава искрено се зарадвах, че нещо такова наистина се случва, и вярвах, че от това ще се роди гражданско общество, което има кураж да отстоява своите права, най-вече на нормален стандарт на живот. Вярвах, че със силата на мнозинството ще принудим държавния апарат да се погрижи за нашите естествени нужди. Но, уви, това така и не се случи. Протестите се превърнаха в поредното фиаско без резултат и вината за това е изцяло наша, защото продадохме гражданската си позиция и замлъкнахме трайно.
Спомняте ли си протестите, които тръгнаха от Благоевград и стигнаха чак до парламента, водени от тяхната инициаторка Люси Манова?
Тези бунтове бяха подкрепени от много демократично мислещи хора и студентски организации, които дадоха тласък на събитията и протестите през февруари и юни миналата година придобиха още по-широка обществена значимост. Исканията за смяна на властта, промяна на статуквото, нови реформи в полза на обикновения човек и промени в законодателството и Изборния кодекс нарушиха безметежната идилия на партийните дейци и разтърсиха вътрешното им спокойствие. А местните десни партии със застрашено благоденствие незабавно се впуснаха в таен търг за „купуването“ на протестните лидери и получаването на пълни права върху тяхното мислене и действия. Управляващата партия се опита да прокара съмненията, че на младите хора е плащано от опозиционните политически деятели да изразяват публично недоволството си от управлението на ГЕРБ. В отговор на тези спекулации студентите излизаха по улиците с лозунги „Няма нужда да ни плащат, ние ви мразим безплатно!“. Това беше нещо смислено и крайно необходимо, но т.нар. „протестъри“ се купиха на търг от партиите и всичко отшумя.
Сигурно сега се питате какво стана с Люси Манова, какво стана със студентите, защо се разби протестното звено? А истината е повече от прозаична – местните партии успяха да „опитомят“ бунтарката Люси и тя премина към партията на Емил Димитров-син „Български път“. Според думите й е станала партийка „по лични причини“. Ето как независимото мнение претърпява две метаморфози – първо става зависимо, а после изчезва напълно.
А относно студентите и младите хора – те преминаха към предишното си ежедневие и започнаха да въздишат по „вървежната“ ГЕРБ. Много от тях станаха част от това, срещу което преди роптаеха, докато родителите им продължават да работят за жълти стотинки и все повече изнемогват.
Но за да разберем къде гражданското общество губи битката с политическата класа, е необходимо персонално да разгледаме личните истории на местните протестъри в Благоевград , защото освен такива, които скачат срещу цялата ни партийна система, има и други, които защитават демократичните идеи посредством партиите. Пример за тази различна форма на протест е върлият благоевградски защитник на ГЕРБ Венцислав Кавазов. Той се прочу като най-яростния противник срещу назначаването на Муса Палев (по това време от ДПС) за областен управител на Благоевград и организатор на протеста срещу правителството на Орешарски. Той бе в основата на атаката на НС и на 4 септември, а заради интензивните му партийни подвизи местните започнаха да го наричат „професионалният протестър“. Миналата година обаче политическият път на Кавазов претърпя неочакван обрат. Камъчето, което преобърна каруцата, беше неговото дисциплинарно уволнение от Областна дирекция „Земеделие“, където беше назначен от ГЕРБ. Така през май 2015 г. след 8 години вярност и отдаденост към любимата си партия Кавазов захвърли демонстративно партийната си книжка с тежките обвинения, че ГЕРБ е псевдодясна партия, че се гаври с хората си, че смачква онези с различно мислене, че води антидемократична и антиевропейска политика, че лансира хора без морал и ценностна система и че толерира кадри на БСП, ДПС и агенти на ДС. Този обрат шокира всички, които го познават, и даде „храна“ за медиите.
Явното обяснение е, че едва когато остане без работа, човек започва да вижда огромните недостатъци на партийната политика, която е поддържал пламенно цели 8 години.
След като му лепнаха прозвището „повехналия гербер“, Кавазов намери благоприятна почва да „разцъфне“ отново като областен координатор на партия БЗНС. Не се съмнявам, че ще изповядва политиката на новата партия като свещено верую в очакване да му предложат прилична работа.
От друга страна, гоненият и хулен ексгубернатор на Благоевград Муса Палев също стана главен герой в бурна политическа одисея. Толкова трънлив път измина този политик, стоически премина през „камъни и юмруци“, за да се добере до заветния стол на областен управител. В тази ситуация протестите, организирани от буйния Кавазов, не постигнаха желания резултат и Палев не възнамеряваше да напусне поста си само заради някакво обществено негодувание. Дори и черешовото топче, което символично бе позиционирано пред входа на областната управа, не успя да го откаже. Едва ли в онзи момент някой е допускал, че тежкият юмрук на ДПС ще се стовари отгоре му и година по-късно той ще бъде изключен от партийните редици през 2014 година. Мотивът бе, че не е спазил партийната дисциплина по време на изборите, когато бе избран за депутат благодарение на преференциалния вот. В негова защита се обявиха всички, гласували преференциално, те заплашиха, че готвят страховит бунт на Лютви Местан заради решението да бъде изключен. Но дори този бунт на мравките утихна скоро и бе погълнат от последвалия още по-голям скандал с изключването на самия Местан.
А какво стана с другите водачи на протестите в Пиринско – Димитър Лалев и Христина Ядкова?
Защо замълчаха и изчезнаха от медийното пространство? Освен за оставката на Муса Палев и кабинета „Орешарски” те протестираха бурно и против турския език в българските училища, против ЕРП-тата, против банковия и здравен монопол, против шистовия газ и АЕЦ „Белене”. Оказа се, че след като „опитомената“Люси Манова отказа да оглавява протестите в Благоевград и се отдръпна, цялата отговорност падна върху плещите на Христина Ядкова, а тя, от своя страна, обеща „да не се поддава на партийни манипулации“. Някои повярваха на тази жертвоготовност „в полза роду“, други не, в зависимост от степента на личното си отчаяние.
Но така или иначе, кратковременно те бяха лидерите, за които се предполагаше, че са излезли на улицата да защитават нашите интереси. Но защитиха ли ги наистина? Вярвате ли, че ако тези хора стояха твърдо зад идеите, които скандираха и с които наистина притискаха политиците до стената, нямаше да се постигне положителен резултат?!
Сигурно много от вас се надяват, че Димитър Лалев и Христина Ядкова сега седят и пишат нови искания до кабинета на ГЕРБ и готвят нов бунт срещу политическата несправедливост, но истината е друга. След нелицеприятните кавги на двамата бунтари с благоевградската „Жана Д’Арк“ – Люси Манова, излязоха наяве много „кирливи ризи“ и дори се компрометира самата идея за протеста. Те я обвиниха в тайни договорки с БСП, на които и те самите са присъствали, а тя им отвърна със същите жлъчни нападки.
И когато цялата тази работа стана повече от скандална и замириса на лъжа и измама, тримата пишман протестъри подвиха опашки и се скриха кой в партrя,кой по други географски ширини.
Лалев и Ядкова забегнаха в Англия, където направиха фирма за набиране на кандидати за работа на Острова. Само преди няколко седмици стана ясно, че срещу тях започва съдебно дело. Ядкова и Лалев са обвиняеми, че са завлекли двама кандидати за работа в Англия с 2600 британски лири. Според Дочка Карадочева и Цветослав Трифонов от Троян те дали парите на двамата благоевградчани, но така и не започнали работа.
Междувпрочем самата Ядкова потвърждава тезата за „опитомяването“ на протестърите. Неотдавна в интервю за „Струма“ тя каза: „Спрях да излизам на протестите, когато започнах да ставам свидетел и да чувам за договорки за постчета, директорски кресла, манипулации и евтини и обидни поръчкови действия. Лесно може да се проследи съдбата на всички от така наречените водачи и лица на протестите и всеки да си направи изводите. Някои бяха набедени за престъпен контингент, заведоха им поръчкови дела за контрабанда, действия към подтикване към анархия, дори за разпространение на наркотици и какво ли още не, но за щастие повечето от тях вече успешно спечелиха делата си. Други получиха каквото им бе обещано или трохи от обещаното, и един ден дано осъзнаят цената на изтъргуваните мечти и цели на хиляди хора и цял народ“.
Изобщо голяма еволюция настана и за протестърите, и за политиците – все по-надолу падат по моралната стълбица. От гледна точка на фактологията стигам до извода, че
гражданската ни позиция е слаба и се огъва пред изкушенията, които се предлагат.
Ние трябва да изискваме от партиите не привилегии за нас самите, а да си изпълняват функциите ефективно, и когато им гласуваме доверието си, наистина да се борят за нашите интереси. Когато гражданите стават партийни дейци, причините трябва да са сходство в идеите, вижданията и принципите, както и припознаване на личността в политическата платформа, а не да ставаме партийни членове, за да получим определени материални блага и „да върви бизнесчето“.
На фона на всичко това много голяма част от сънародниците ни намериха изход от безизходицата на летище София, просто не издържаха психически и напуснаха „потъващия кораб“, но тези, които останахме тук, не можем да стоим и да гледаме безучастно кончината на агонизиращото ни общество. На вас оставям да прецените нормално ли е всеки ден да си слагаме изкуствената усмивка и да се преструваме, че живеем по европейски стандарти, знаейки, че качеството ни на живот осезаемо се влошава? Или пак ще чакаме някой политик – месия с комбинация от качествата на Жорж Ганчев, царя и Бойко Борисов, да ни хване за ръчичка и да ни поведе към светло бъдеще?
