84-г. музикант, старшина от запаса, Ст. Величков, име легенда в симитлийското поделение: Заради акордеона станах радиотелеграфист и изкарах при военните 30 г., рапортувал съм и на министър-председателя Антон Югов

Стойне Николов Величков /Чивиев/ е отдал към 30 години в опазване на небето над родината от вражески нашествия като радиотелеграфист и началник на Радиотехническа служба. Роден е през 1934 година в Черниче. Той е име легенда в симитлийското военно поделение, в което е служил. С техническо образование е от строителен техникум в София. Семейство създава с Илза Стоянова от Стоб, която била кранистка към ДМ “Пирин” – Брежани. Синът му Николай е изпълнителен директор на фирма “Агромах” – Благоевград, а дъщеря му Маргарита е в София. Опора и радост на Илза и Стойне са поотрасналите вече внучета Стойне и Александър, и най-вече правнучетата Адриана, Николай и Александър.

– Стойне, учил си за строител, а целият ти официален трудов стаж е като военен. Как се получи разминаването?
– Ами стана малко случайно. Преди да поема професионално военни задължения, бях три години на срочна служба като войник в Хасково.

– За три години като войник не намрази ли казармата?
– Не. За мен казармата се оказа нещо и като школа. Пък и си бях с късмет – там, където попаднах, нямаше гонене, пагонът не тежеше. Станах радиотелеграфист.

– И как стана радиотелеграфист, като не си учил за това?
– С музика.

– Какво?
– Ами с музика. Когато влязох в казармата, вече можех, а мисля и добре, да свиря на акордеон. Така се случи, че още в началото на службата ми един от началниците попита дали някой може да свири на нещо. Изтъпанчих се и казах, че аз умея да държа на гърдите си акордеон, да го разтягам и да местя пръсти по клавишите. Хареса му на началника отговорът ми и заповяда веднага да ми се даде отпуск и да замина за Черниче, за да взема акордеона. Така и стана.

– Не разбрах все пак какво е общото на свиренето на акордеон с радиотелеграфията?
– Какво има за разбиране, който умее да си служи с музикални инструменти, значи има добри уши, има слух, усет да слуша и такъв по-лесно може да се справя с радиотелеграфията, че и тя е, както в музиката, сбор от звуци.

– И не намрази казармата?
– Да. Моята служба не беше като на другите. С 18 момчета като мене станахме радиотелеграфисти на технически пост. Работата ни беше да работим на смени и да наблюдаваме небето над южната граница на страната дали е чисто и ако има нещо, да докладваме веднага на началниците, като обслужвахме и летището в Узунджово. По онова време такива радиопостове имаше и на други места в страната. Такъв имаше и в Малешевска планина над село Игралище.
Та 18-те момчета, заети на радиопоста, си живеехме, така да се каже, като “симеончовци”. Знаеш за какво става реч – за престолонаследника Симеон след раждането му как си е живял” Та и ние като него нямахме много грижи, нямаше гонения, късане на чепици по плацове от маршировки.
В Хасково бях от 1955 до 1957 година. За нас нямаше строй, бяхме свободни. Давахме само наряди на смени от по 6 души и така се получаваше, че 18-те момчета от поста рядко можехме да се видим на едно, че ако 6 бяха наряд, то 6 почиваха, а другите 6 се подготвяха за наряд. Хубаво ни беше, но все пак в края на 1957 година дойде ден за уволнение. Трябваше и аз да свалям рубашката, на която вече имах по две нашивки върху пагоните като младши сержант.

– И как после отново се оказа в казармата?
– Стана набързо след уволнението. Поработих малко, като се върнах в Черниче, като кондуктор на автобуси на ДМ “Пирин” – Брежани. Дойде 1958 година. Разбрах, че в Симитли се създава военно поделение, а това, дето се вика, е на крачка от Черниче. Явих се в щаба на бъдещото поделение като кандидат за работа под пагон, като представих документи за радиотелеграфист и шофьор. И ме назначиха.

– Шофьор пък как си станал?
– И това стана в казармата. Изкарах курсове и шофирах после колата на радиотехническия пост в Хасково, возех и командира ни, майор Стойков. И така в Симитли се заредиха към 30 професионални военни години, та докато се пенсионирах.
– Ще ми се да те видя през тези години и с акордеона. Използваше ли го?
– О, да, използвах го, и то при много поводи. И сега, в над 80-те си вече години, пак си ми е мил и често е в ръцете ми. Свирил съм и на военни празненства, на разни срещи, посрещания, а и така, в душата на компании. Акордеонът ми е, така да се каже, по-известен от мен. Понатежава с 14-те си килограма на раменете ми, но все си мисля, че по-добре е, че той дърпаше раменете ми, а не войнишката раница.

– Как се насочи към акордеона?
– Още като бях дете, нещо все ме караше към свирене. Не започнах обаче с акордеон, а с малка устна хармоничка. Търках я до зъбите си, докато й изцедих душата и всичко, що може да издаде като звуци. Тогава тате взе, че ми купи по-хубава. Това бе нещо като награда, че вече пораствах, и ме пращаше да паса що имахме у дома наши овце и кози. С новата хармоника се разсвирвах, кажи го, по цял ден. Като тръгна по овцете и козите, те хрупаха тревица, а аз им пълнех с музика душиците.
Няма да преувелича, ако кажа, че тази хармоника ме направи известен, и то не само в Черниче, но и в Полето, Полена и други села. Това бяха времена без телевизия, рядко имаше къща и с радио. В Черниче и други села се правеха вечеринки, забави, танцуваше се, но това почти не ставаше без участието на моята хармоника.
Но и това време от края на 40-те години на миналия век след Втората световна война взе да се променя. Това, което ми даваше хармониката, взе да не ме задоволява. Случи се, макар и недорасъл още за работа, взех да работя по поставяне на електростълбове за пускане на електричество в Симитлийско. Като взех първата и втората заплата, бре, що да ги правя, та хайде в музикален магазин и си взех един сносен акордеон. Това вече си беше нещо друго. Бях вече посвирил и на акордеон, но сега се хванах яката и не го изпусках от ръце. И пак се заредиха вечеринки и забави, но вече с акордеона. Работата ми, както се казва, порасна и взеха да ме търсят и от читалището, за да акомпанирам на местните самодейци, и това приповдигна самочувствието ми на музикант.

– Симитлийската казарма лека като хасковската ли се оказа?
– В Симитли вече не бях войник, а професионален военен, а и службата ми бе доста отговорна. Но благодарен съм и че не съм имал нещо в нередност. Станах и взводен командир, специализиран по радиотелеграфия и радиолокация. Станах и нещо като учител – обучавал съм на занаята много момчета и много от тях впоследствие станаха професионалисти и с това си изкарваха хляба. Моята основна грижа бе поддържане на радиовръзката в полка в Симитли и на неговата радиовръзка с дивизията в Благоевград. Бях много стриктен и това се забелязваше. През 1962 година от старши сержант ме произведоха в старшина, и то само след 6 месеца служба. И това се случи, при положение че от чин до друг чин по изискване се искат поне 4 години служене.
Получавал съм и много награди, но най-голямата за мен си остава, че се запознах, а защо да не го кажа и сприятелих, с почти всички, работещи в симитлийската казарма.

– Разбрах, че си рапортувал и на министър-председателя Антон Югов.
– Вярно е. Свързочниците от поделението бяхме на поход из Пирин планина. Намирахме се при хижа “Пейо Яворов”. Настана суматоха, тичане, че идвал към хижата Антон Югов, който тогава бе начело на държавата. И дойде. Посрещнахме го и ние, свързочниците. Застанахме в строй и аз отдавам чест и командвам: “Стой мирно! Другарю министър-председател, свързочниците от 3-та мотострелкова дивизия са налице на хижа “Яворов”. Командва старшина Величков”. Антон Югов прие рапорта ми, поздрави войниците и ми каза: “Здравейте, др. старшина, откъде сте””. “От Черниче съм” – отговарям му. “А, това е след Симитли”, ми отвръща.

– Почитател ли си на дисциплината?
– Да. Дисциплината е много важна в казармата за всичко, но без дисциплина не върви и в цивилния живот. Дисциплината според мен е нещо и като свобода, но свобода да правиш това, което е редно. Аз лично се приемам за самодисциплиниран, че дисциплината не тежи никога, когато се приема не като наложена, а като приета по убеждение.

– Казармата ти е дала много. А какво ти бе детството и юношеството?
– Ами трудни бяха. Бедност, труд, но имаше и романтика. Хубави години бяха. На тате и мама бяхме пет деца – три сестри: Иванка, Митра и Пенка, брат Асен и аз пред него, нещо като началник по рождение. То така и стана. Тате го взеха войник, замина из Гърция в окупационните войски, там бе нещо и като ординарец и ние, петте деца, легнахме на грижите на мама. Аз, макар и ненавършил 10 години, трябваше да замествам тате в някои от мъжките работи у дома. Ходех с овцете и козите. Отделно от това, с невръстните ми сестри и брат помагахме на мама при садене и копаене на тютюн, при низане и други земеделски работи. Но мина войната, тате се върна и нещата все пак, макар и в оскъдица, която не бе само за нас, взеха да се връзват, та изкарахме и училище и лека-полека си намерихме и хляба.

– Музикант си, а пееш ли?
– Та може ли акордеонист да не пее? Пея, да, но най-вече когато съм в добро настроение.

– Много песни ли знаеш?
– Много. И все хубави, все за комити, за юнаци, за любов и труд. Обичам песните, тези, които ги казват изворни, излетели като планинска водица от скални грамади. Свиря и пея и много естрадни, не съм далеч и от така наречените градски, но на сърце по ми са народните. Пък и те са чудо. Ще спомена, че баба ми Митра знаеше много песни, като близо 100 от тях се отнасяха само за една бяла Яна, виждана от народния певец и като хайдутка, и като невеста, и във всичко, което му е дошло във въображението.

– Предаваш ли на някого занаята в свиренето и пеенето?
– О, да! Внукът ми Стойне, който повтаря името ми, е хванал моя път – и пее, и свири, а и акордеонът е послушен в ръцете му.

– Сега с раницата на гърба си от 84 години, имаш ли сили да посвирваш и попяваш?
– Ами понамалявам изявите, що се отнася до имащи обществена значимост, но в домашна консумация съм си в стойка. Пенсионер съм, но акордеонът ми не е в пенсия, често е извън калъфа.

– Пенсионерските години усладиха ли ти се?
– Не знам, защото досега още не съм се почувствал като пенсионер. След пенсионирането около 20 години работих като охранител в разни фирми. След това пък с бабата Илза си намираме много домашни хватачки – я из градина, я нещо из къщи. Намираме време и за телевизия. Често сме на разходки из селото. Навестяваме и аптеката, че това докторите се престарават да ни откриват болести и да ни предписват всевъзможни лекарства.

– На млади години как усмиряваше кръв и дух?
– Ами със спорт. Аз съм спортен човек. Бях доста време футболист в тима “Барселона” на Черниче. Къде ли не съм ходил на мачове” В казармата се изявявах в многобой. По-точно в осмобой, което ще рече в 8 поредни дисциплини в един състезателен статус. Добър бях в плуване, в бягане с пълна раница на гръб, в стрелба. В Симитли си имахме военен отбор от 8 състезатели и с него се явявахме на дивизионни състезания и най-често престижните отличия бяха за нашия състав.

– С носталгия ли си спомняш времето в казармата?
– Към моето военно време – не, защото то си е било до време, но така, общо за военните неща в страната как станаха, си ми е малко мъчно и носталгично.

– Оправдаваш ли ликвидирането на срочната донаборна служба?
– Не. Тези решения ги считам за грешка. Казармата е школа за мъже. Имаше и Строителни войски, които създаваха професии. Сега младите хора си остават галеничета на мама и тате. Много от тях не са се отделяли от родителските им гнезденца. Трудно ще им е да посрещнат трудностите на живота. Може би по тази причина много младежи виждат своята съдба с работа в чужбина. Харно, ама там няма “месен, та обесен”, че там повечето работят това, което не искат да работят местните младежи. Мене ако питат началниците, тези, дето мислят, че управляват, трябва да върнат редовната наборна служба. Е, не като при нас някога по 2 и 3 години, но половин година може да им дойде като добра закалка на младежите. Пък малко или много, все ще имат известна подготовка, която да им потрябва, ако, не дай си Боже, се случи някакъв конфликт.

– Стойне, как определяш досегашното си житие?
– Ами щом съм се опазил вече 84 години, едно е определението – късметлия. Да знаеш, че аз имам повече изживяно за хвалене, отколкото за жалене. Имам си добро семейство. Мен в Симитли и Симитлийско, че и по-далече, ме знаят, и то с добро, а то не се постига лесно и съм най-много доволен.
БОРИС САНДАНСКИ

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *