В петък, 20 май 2016 г., в Деня на фамозния мач в чест на 50-годишнината на Христо Стоичков, неочаквано президентът Росен Плевнелиев „хвърли бомба”: „Изправям се с открито и честно лице пред народа, за да заявя, че няма да участвам в предстоящите президентски избори полични причини”. Така засили интригата в дясноцентристкия сектор, напук на мажорния тон на вътрешно тържествуващия ексвътрешен министър Цветан Цветанов. За № 2 в ГЕРБ принос в изненадващия отказ имали „единствените разрушители вдясно – ДСБ”, които „забиха нож в гърба на президента”.
Прав ли е вторият шеф на партия ГЕРБ? Той също „гладеше панталон” за президент, ако не го „поряза” шефът му, преждевременно намеквайки, че е вероятен кандидат. Тогава изскочи „компромат”, пресякъл като „черен котарак” лелеяния път към „Дондуков” 2.
Номинацията на строителния министър Плевнелиев за президент бе неочаквана. Не бе член на ГЕРБ, в политиката пълен лаик, но минаваше за успешен министър-експерт. Но скоро става ясно: реалният министър била Лиляна Павлова, най-способният член на кабинета „Борисов” 1 и 2. Павлова бе с „мая”: баща й бил кмет на София. Самата тя с две висши, специализации и доктор по икономика, доказан спец по усвояване на еврофондовете. Ден след избора й радикално „измете” екипа полу- и некадърни приближени на Плевнелиев.
Бат’Бойко заложи не на опитен политик, какъвто изисква най-ветровитият пост в държавата, а на послушко. Сполучи. Но не съвсем…
Неочаквано, след оросилата го „манна небесна”, Плевнелиев (кой го би по главата!) изрече неща, за да прикрие глождещи
НОМЕНКЛАТУРНИ ИСТИНИ
за миналото си. Но те родиха въпроси. Последва втора грешка: президентът аджамия (на тур. неопитен) в политиката широко почна да се самоизтъква, да говори пространно и за рода. Че родителите били добри учители (вярно), че бил отличник (също вярно). Че бащата бил едва ли не таен демократ: защитавал българските мюсюлмани по време на Възродителния процес (недоказано). Говорейки остро срещу комунизма като система обаче, Плевнелиев скри, че родителите му били не просто редови членове на БКП. Не че този факт ги прави престъпници. Но все пак…
Скоро след това по една телевизия с пиперлив тон топжурналистът Кеворкян риторично попита: Защо президентът крие номенклатурния си произход? Бащата Асен бил наистина учител, но завършва кариерата си като зав. сектор „Образование” на Окръжния комитет на БКП – Благоевград. Майката Славка, също добра учителка по математика, но била и партиен секретар. В това, разбира се, няма нищо лошо. Баща – тих и безличен, майка – способна и амбициозна. Ако изходим от известен стих на руския поет Ал. Твардовски (от поемата „По правото на паметта”) – „синът не отговаря за бащата” (сын за отца не отвечает) – нямаме право да укорим президента за произхода му. Децата не избират родителите си. А и последните не са от висшия номенклатурен ешелон.
Един въпрос обаче тегне: защо крие? Косвен отговор дава Нобеловият лауреат за литература Иво Андрич. В своята творба „Омер паша Латас” казва: „За всеки човек може да се каже, че има три образа и изглежда: първо, такъв, какъв иска да е, т.е. такъв, какъвто сам се представя и показва; второ, такъв какъвто го представят другите; и най-сетне – такъв, какъвто е наистина”.
Президентът борави с полуистини за миналото, за да изгради приличен образ пред обществото. Иска да го смятат за такъв, „какъвто сам се представя”.
Затуй, освен с „чистка на миналото”, новоизлюпеният президент е задействан от друг, митотворчески мотив. Тиражира в медии легенда за полугероично
УЧАСТИЕ В ИЗМИСЛЕН ПРОТЕСТЕН МИТИНГ
на 10 ноември 1989 г. „Да ви кажа една тайна” – загадъчно споделя Плевнелиев. Разказва къде и как го заварил 10 ноември. Петокурсникът помагал на състудента Илиян Попов (бивш секретар на община Благоевград и ексдепутат от СДС) да ремонтира квартирата в общежитието, когато чул по новините, че Т. Живков е свален. „Бях на площада и на митинга”. Но това сетне… Първо разбрал, че има събрание в Народното събрание, че ще се извърши промяна в държавата (!). Тогава „направихме от два тапета плакати. Единият с надпис „Съд за виновните!”, а другият – „Дворците на БКП да станат болници и училища!”. С тези два плаката отидохме на прословутия митинг. Това, което много ме впечатли, бе, че когато отидохме там, се опитахме да дадем единия плакат на други хора, но никой не смееше да вземе втория плакат. Това е моят 10-и ноември” – скромно патетично завършва младият президент.
Още тогаз е опроверган и разобличен. Първият митинг на демократичните сили е на 18 ноември! На 10-и няма заседание на парламента, а секретен пленум на ЦК на БКП, снел Живков! Събитие неочаквано за оная част от партийната върхушка, непосветена в заговора срещу Живков. Но петокурсникът подочул (нали още във ВМЕИ „В.И. Ленин” е приет за член на БКП!), че „ще се извърши промяна в държавата”.
Немалко хора си измислят митове. Но когато го прави държавен глава, това ражда проблем! Психологически, политически, нравствен! Диагнозата? Подсъзнателно чувство за вина, укротено и приспано? Или нещо друго? Неумело открехнал врата към миналото, го преследва нов въпрос. Как току-що завършилият специалност „Изчислителна техника”, без знания и опит в строителството, се захваща с бизнес, изискващ мащабни инвестиции?! Години наред ще работи в Германия! Някои го свързват с реалните „червени куфарчета” на Луканов, кръстник на „червения капитализъм”. Така в началото на 90-те години у нас се зароди онзи олигархичен модел, срещу който днес жупел сипе Плевнелиев.
Избирайки президент с нулев стаж в политиката, няма как хората да знаят, че са гласували за личност, в която драматично е заложен сблъсъкът между наследения от амбициозната майка темперамент и слабия бащин характер. Абсурдно противоречиво съчетание ражда жив „продукт”, комуто жребият на съдбата е отсъдил да крачи в „минното поле” на политиката. Президент, разпънат между страстното желание да стори нещо за страната, но с мизерен политически опит и визионерски вакуум. Но кой е предполагал, че ще стане
ШАМПИОН ПО ВСЕВЪЗМОЖНИ ГАФОВЕ!
Първият бе невинен. В новогодишно обръщение към нацията, споменавайки красотите на България, излъчван на фона видеоклип показа Скалистите планини в САЩ! Лично президентът няма вина, а съветниците. Но гафът е знаков. Не само защото потвърди малко известна максима на Наполеон: „Първокласните държавници си избират първокласни съветници, второкласните – третокачествени”. Много скоро след невинния гаф алегоричните „Скалисти планини” на президентството взеха да отронват серия гафове („камъни” и „скали”). Но те ли го хързулнаха в пропастта на политическото небитие?!
Неслучайно посочен и случайно избран, гледа на света през изкривената призма на дълбоко таени комплекси за малоценност. Обсебен от пагубна страст, „бълнува гласно” геройства, мисии. Личният проблем става държавен. Може ли политик, с post factum натаманена биография, да е искрен?! На фона на бедния политически език, разводнен с технически термини (като „турбулентност”), верен знак за обратното са досадно повтаряни клишета: „трябва да бъда честен и да ви кажа”, „за да бъда честен към народа си”, „чувствам се полезен на народа и обществото”, „най-важното е да бъдем искрени и честни в политиката”, „категорично твърдя, че това е полезно за България”. Пет кухи фрази само в едно интервю (БТВ, 25.01.2016 г.)!
Пред нас е нащърбен психопортрет: слаб характер, обременен с комплекси и нисък волеви праг. И неизбежните последици: липса на ясна и смела позиция, подменена със звънтящи като хлопатари (ковани звънци за добичета) демагогски фрази.
Казва и истини. Всеизвестни. И какво от това?! Една от тях – най-жестоката – в Пловдив на 28.02.2014 г. при представяне книгата „Хроника на един президентски мандат” на експрезидента Петър Стоянов: „Нашата, българската демокрация, е болна и има раково образувание, което трябва да се лекува. Имаме изкривено мислене”. Вярно изказана истина, но по личен повод: обиден, че му отнели президентски пълномощия за назначаване членове на ЦИК. Това при кабинета „Орешарски”, лято 2013.
Критерий за истински държавник е смелото и принципно поведение. А има ли по-смело спрямо политическата сила, която те е издигнала?! Тук е „ахилеса” на Плевнелиев. На пръв поглед не е тъй. Анализатор: „Смятаният за безобиден и беззъб Плевнелиев наложи 14 пъти вето на закони, приети от собствената му партия ГЕРБ. Но успя да запази политическо приличие в отношенията си с нея. Културен и деликатен, Плевнелиев остана неразбран от мнозина”.
Да припомним първия демократично избран президент – д-р Желю Желев. Остро, без колебание разкритикува кабинета на Филип Димитров. Веднага се юрнаха срещу му. Падението на сините „демократи” стигна дъното, когато публично изгориха неговата книга „Фашизмът”! Да сте видели подобно достойно и принципно поведение у тримата му приемници?!
Други виждат зад „културата и деликатността” в отношенията на Плевнелиев с ГЕРБ „недостиг на кураж” да каже горчиви истини. Лукановата конституция е ощетила президента, но му дава изключителна опция: „полето на политическия морал”. На него обаче ще воюва един-единствен Дон Кихот – д-р Желев. Наследилите го се оказват правнуци на Санчо Панса, бъзливият сметкаджия от едноименния роман на Сервантес. П. Стоянов, Г. Първанов, Р. Плевнелиев нямат кураж да лепят „морални плесници” на арогантно бездарната корумпирана политическа върхушка. Спомняме си само тихичко гузното Петър-Стояново: „Иване, кажи си!”. За сметка на това, особено при Плевнелиев, виждаме принципна
БЕЗКРИТИЧНОСТ, СКРИТА С МАСКАТА НА МЕНТОР.
Нито един път не посмя да критикува премиера Борисов за ред гафове, особено в кадровата политика! Не даде оценка на имитиращия дейност главен прокурор Цацаров и безсилно констатира: „Българската прокуратура със сигурност трябва да отговори на всеки един от въпросите, които се повдигат, не само от държавния глава, но и от народа”.
Абстрактно говори за лошите олигарси. А когато го питат: „Кои са олигарсите, г-н президент?”, не зове нито един. Но заема удобната поза на ментор: „Ще ги познаете по нещо просто. Разликата между предприемача и олигарха е много елементарна. Предприемачът успява по правилата и има устойчив бизнес модел. Олигарсите успяват за сметка на държавата и държавния ресурс. Ще ги намерите в обществените поръчки, ще ги намерите в държавните пари, начина, по който те се управляват, и ще ги намерите в приватизацията. Само на тези три места ние ще видим олигархията”.
Пред очите на обедняващата нация камара от скандални факти: анонимни олигарси с благословията на поредните управляващи печелят обществени поръчки по тънко скроени правила, елиминиращи участието на честни предприемачи. Президентът мълчи! Сякаш наблюдава от Марс. Как нормален предприемач да вирее в ненормален бизнес климат? Как да развива „устойчив бизнес модел”, щом депутати срещу комисиони „под маса” неуморно „кърпят закони”, обслужвайки олигархично-мафиотски кръгове!
По поръчка услужливи политолози усърдно градят мита за неуморно надграждащия с „добри практики” президент. Ст. Стойчев (електронна агенция, 20.01.2016 г.): „Към момента той е единственият национален гарант за съдебната реформа, след като останалите в този процес някак си предадоха основната идея на съдебната реформа”.
Нелеп текст! Може ли президент, по конституция лишен от реална власт, да бъде национален гарант? В света на политиката гарант е онзи, който притежава силата „власт”, а не безсилни декларации! В Япония има поговорка: „Където е правото на силата, е безсилно правото”. Резултатът? В съседна Румъния вече цяло правителство лежи в затвора, а у нас няма и един осъден министър. А премиерът твърди, че сме по-напред в съдебната реформа! Наглост!…
ОЦЕНКИ ОТ ОСАННА ДО РАЗПНИ ГО…
Изненадващата декларация на Плевнелиев, че няма да се кандидатира за втори мандат, не изненада посветените. Първи реагираха ренегатите вляво. Новата лидерка на БСП Корнелия Нинова: „Плевнелиев е социално най-нечувствителният президент”. За жалост, да. Същият, който клейми олигарсите, наложи вето на закон, защитавайки безбожно високите изкупни цени на еленергията от ВЕИ-тата, чиято собственост в момента се проверява за наличие на офшорки!
Решението за отказ зарадва и „патриота” В. Симеонов: „Поредният безличен президент си заминава”. Политолог-атакист: „Той беше европеец и натовец, но не българин”. Г. Първанов, лидер на АБВ и президент 2002-2012 г.: „Закономерен финал на един изключително слаб мандат. Но това не е само личен провал, а и на модела ГЕРБ за назначен държавен глава”.
Самият Плевнелиев спомена, че в четвъртък информирал премиера за отказа от номинация. Б. Борисов тактично изчака петъка, докато се ориентира, и в събота изрази съжаление за решението: „Работихме чудесно с Плевнелиев”, и ред словесни каламбури. Първанов е прав за „назначения президент”. Плевнелиев се оказа най-големият кадрови провал на Б. Борисов.
Друг е въпросът сам ли президентът е взел трудното решение да се оттегли, или е посъветван. В по-ранно интервю (25.01. т.г.) виждаме трудно обясним за перфектен математик погрешен анализ на цифри. Спомена гордо, че ако на изборите 2011 г. (които бяха 2 в 1) получил подкрепата на 1 750 000 български граждани, то на следващите избори за кметове и общински съвети ГЕРБ получил едва около 1 млн. гласа. Странна заблуда: получил толкоз, щото бил надпартиен президент! Политиката не е просто цитиране на цифри, а висша математика. Не отчита и тенденцията: на всеки следващи избори управляващата партия бележи спад. Единствено (феноменално) изключение е партията на премиера Виктор Орбан в Унгария! Наистина по време на лидерството на Местан Плевнелиев се сближи с ДПС, но гласовете дължи в немалка степен на подкрепата на българите мохамедани и християни от Чеча, Гоцеделчевско, и Разложко, че и Благоевград. Все пак родом е от Пиринско.
Политическата подкрепа не е константна величина. Мнозина бързо се разочароват от Плевнелиев. Социологическо проучване в деня на отказа от втори мандат сочи: 72% от хората заявяват, че очаквали подобно развитие.
Анализаторът К. Събчев сочи друга причина: „У Плевнелиев по-скоро е надделяло чувството му за политически реализъм, доколкото всички социологически проучвания са категорични: държавният глава се радва на подкрепата на пряко сили една десета от българските граждани. С такъв нисък рейтинг не са завършвали мандатите си нито Желю Желев, нито Петър Стоянов, нито Георги Първанов”.
В декларацията Плевнелиев ясно заяви: „Отказът от втори мандат обаче не означава, че излизам от политиката”. Успокои герберите, че няма намерение да прави политическа партия и си разкри картите. А те лежат извън България. След постното клише „Ще бъда на страната на гражданите и демокрацията” бодрячески продължи: „… със силен глас и посветеност на европейското развитие на България. Тепърва имам много с какво да допринеса за модерна и демократична България в мирна, силна и обединена Европа”.
Но Европа не е същата! Нито мирна, нито силна и още повече обединена! Почнаха коментари: на Плевнелиев готвят в Брюксел или НАТО пост, подобно на експремиера Ф. Димитров и ексвъншния министър Н. Младенов. Е, пост, съответстващ на провален политик. Това не интересува кукловодите. На фона на разделена Европа, на надигаща се националистическа вълна, НАТО и бюрократичен Брюксел изпитват недоимък на кресливи послушковци. Най-вероятно проваленият президент ще тръгне по безславния път на Петър Стоянов и особено на Сергей Станишев. Бившият лидер на БСП, инкасирал дузина позорни поражения от настоящия премиер, в Брюксел се вживява в жалката роля на бутафорен лидер на Партията на европейските социалисти.
НЕ СЕ МОТАЙ В КРАКАТА НА „СЛОНОВЕТЕ”!
Най-големият провал на Плевнелиев бе външната политика. Политологът Ст. Стойчев му пее „осанна”:„Извън всякакво съмнение е, че президентът Плевнелиев може би е най-ориентираният български президент в съвременната история. Категорично по-проевропейски ориентиран от неговия предшественик Георги Първанов”.
Спорно. Плевнелиев е наистина по, но не към Европа, а към НАТО. Това са различни неща. НАТО е инструмент за геополитическо и военностратегическо подчинение на Европа от САЩ. Отиващият си президент е по-скоро яростен атлантоид и фиктивен европеец.
Л. Местан, лидер на ДОСТ и откровен агент за влияние на Анкара, директно изказа съжаление, че Плевнелиев няма да се кандидатира: „Ако има и не лични причини за решението му, мога да предположа, че е бил заставен да плати много висока политическа цена за откровените си антипутиновски позиции”.
„Антипутиновски”, т.е. антируски. Анализатори твърдят: Плевнелиев се чувствал най-комфортно в чужбина. Не само защото свободно владее немски и английски. Политологът Стойчев: „Докато през неговия мандат се смениха няколко правителства, няколко външни министри, позицията на страната бе променлива, то Плевнелиев през цялото време бе гарант за проевроатлантическата ориентация на страната”.
Невярно. Външната ориентация при Борисов, Орешарски и пак Борисов винаги е била проевропейска, проатлантическа. Не бе ли Орешарски (с Местан и Станишев зад гърба), който замрази „Южен поток”?! Ролята на президента се надценява. Най-важните решения взема премиерът. Осакатен от конституцията, българският президент не носи висша отговорност. Инвалид: с развързан език и енергични крака, но без ръце. Ходи където си ще, говори каквото му скимне или му наредят. Дотук. Може ли такъв държавен глава да бъде гарант на единна национална политика?! Звучи нелепо.
Президентът определено носи вина за продължаващата груба намеса на Анкара във вътрешните работи на страната. През есента 2012 г. посети Турция в недопустим момент. Ден преди заминаването (28.11.) по покана на президента Абдуллах Гюл, в турското посолство бе представена книгата „Турците в България”, която провокационно твърди, че у нас нямало петвековно иго. Вместо да отложи посещението, чинно, като послушен васал, замина. Заяви: „България подкрепя Турция за евроинтеграция и ще сподели своя опит”. И забрави да допълни: „но при спазване на всички критерии за членство плюс зачитане на човешките права и пълна свобода на словото и печата”. Няма кураж да постави въпроса за имотите на тракийските българи, конфискувани след 1913 г. Учени го предупредиха: Анкара стои зад избора на главен мюфтия. Въпреки това се унижи: на крака отиде при Мустафа Хаджи, върху когото тегнат съмнения дали не е финансиран от незаконни ислямистки фондации, и дали не толерира проникването у нас на салафизма (радикално ислямистко направление).
Че позицията на президента е откровено антируска, ясно личи при честванията на националния празник 3 март. За да се хареса на US кукловоди и комшии, упорито избягва в словото името „Русия”! Критична позиция към Москва имат и други европейски лидери. Никой обаче не си позволява толкоз остри изказвания, както Плевнелиев. Резултатът не закъсня. В социологичен план загуби народната подкрепа. Срина се до 10%. Не че днес народът ни е толкоз русофилски настроен, а защото е запазил остатъчната мъдрост. К. Събчев: „Но като президент се оказа неадекватен не само от гледна точка на политическата ситуация и партийните игри, но и като усет за психологическите нагласи на нацията. Принципното му проатлантическо поведение и острите му антируски изказвания отблъснаха значително мнозинство от обществото, което все още не може да се раздели с митовете на тема „Дядо Иван”.
Натрапчивото споменаване за масирани кибератаки срещу българските държавни институции от външна сила (контекстуално Русия) подсказва: президентът изпълнява директиви. Апогеят достигна в интервю за в. „Индипендънт”: „Русия води хибридна война на Балканите, с което застрашава сигурността в цяла Европа”.
Премиерът Борисов реагира: „Не съм чак толкова добър ястреб и не влизам в такива теми. Балансът в света е толкова крехък, че трябва да си мерим думите”.
Критиката от „Дондуков” 1 подсказа: „Дондуков” 2 обитава или геополитически лаик, или сляп изпълнител на външни поръчки. Следните думи потвърждават в каква степен Плевнелиев не осъзнава необходимостта София умно и умело да балансира в световната политика. „Днес много български политици се питат срещу Русия или против Русия, срещу Турция или против Турция? Когато Русия и Турция се сблъскат, това добре ли е за България? Аз казвам нещо много елементарно – всички политици, които разсъждават така, допускат огромна грешка. И да – по този начин вкарват вълка в кошарата. Не бива да се търси някакъв безумен, за мен невъзможен баланс, когато една регионална и една глобална сила се сблъскат”.
Елементарно, Уотсън! Невярна, опасна и деструктивна теза, уронваща националната сигурност. Как може при този сляпо проповядван атлантизъм президентът да схване принципната разлика между тезата „за или против Русия и Турция” и геополитическия термин „баланс на интереси”? Когато премиерът Борисов нервно каза „не съм чак толкова добър ястреб”, „балансът в света е толкова крехък” и „трябва да си мерим думите”, той точно напипа необходимостта от разумен баланс в отношенията между Великите сили и България, от една страна. И от друга: между България в контекста на противостоянието глобална (Русия) – регионална (Турция) сили. И става нещо неочаквано: уж грамотният президент (с два чужди езика) е неспособен да осмисли геополитическия казус, а непосредственият, но дарен с природен ум и интуиция премиер, „е в час”!
Политолог в предаване по националната телевизия на 20.05. т.г. „хвърли бомба”, като заяви: „Росен Плевнелиев бе първата жертва на хибридната война” (!). С това напомни древноиндийска мъдрост: „Когато слоновете се ритат, магаретата страдат”. Подсказва ни печалните резултати, когато самонадеяни държавници не усещат собствената си незначителност на международната сцена. И още едно прелюбопитно интервю с държавния глава, в което си прави самооценката за това, че е попаднал в рекламния клип на кандидата на Демократическата партия за президент на САЩ Хилари Клинтън. На въпрос взела ли е разрешение да го включи в клипа, президентът премълча. Но призна със задоволство: „Категорично твърдя, че това е добре за България. Това най-малкото е една добра реклама”.
Попаднал в масовката на клипа, не само не усеща собствената си незначителност, но на въпрос „Почувствал сте се приятно със сигурност, това е комплимент?” наивно си внушава: „Считам се за удовлетворен, че като политик и на международната сцена съм получил едно признание”. Комплекс за малоценност!
За да преценим „тавана” на геополитическата грамотност на президента, нека направим паралел със силния човек на Унгария. На 28.02. т.г. пред унгарския парламент премиерът Виктор Орбан чете програмен документ „За положението в страната”. Ето как дефинира понятието „баланс на интереси”. „Да погледнем географската карта. На Запад са германските нации, земята на „железните канцлери”. На Изток – империите на войнствени славянски народи, стотина пъти повече от Унгария. На Юг – многолюдните тълпи на Ислямския свят, непрекъснато брожение, гнездо на осите (не забравяйте, че Босна е само на 70 км от нашата южна граница). Така че на политиката на Унгария винаги влияе триъгълникът Берлин-Москва-Анкара. Унгария може да бъде независима само ако тези три сили не се явяват наши врагове. Това не значи, че сме длъжни с тях да се съгласяваме във всичко, или да се опитваме да влезем в съюз с трите едновременно – това би било наивно. Но това значи: ние не трябва да бъдем въвлечени в каквато и да е международна кампания против немци, руснаци или турци, под какъвто и да е мислим предлог”.
Образец на ясна геополитическа стратегия и визия, родена след дълбинно осмисляне на ключовия термин „баланс на интереси”. Някой да вижда в концепцията на Будапеща конфронтация срещу Турция, Русия или Германия? Но в горецитирания пасаж от интервюто по bTV президентът Плевнелиев ясно очертава конфронтационна линия с Русия, съзнателно обслужвайки чужди интереси. Но съдба неумолима. Провалът на случайния обитател на „Дондуков” 2 не е случаен. Потвърди – макар в негативен план – мисъл на ген. Дьо Гол, приложима и за голямата политика: „Сега ще видите най-сложното нещо във военното изкуство – отстъплението”.
Отстъпление, сринало петия президент в политическото небитие.
