87-г. заслужил учител, капитан от запаса и бивш секретар на общината в Кресна Ал. Спасов: Учителските заплати по мое време бяха ниски, но образованието беше на много високо ниво, справяхме се, защото връзката учител-родител беше бетон

Александър Великов Спасов е роден през 1932 година в Ощава, живее в Кресна. Носител е на званието „Заслужил учител”. Учи в училището в махала Миланчевци, след това прогимназия в Ощава, завършва гимназия в Сандански. Завършва висше образование в Пловдив, специалност „Биология”.

Служил е 3 години в казармата, бил е командир на противовъздушно оръдие. 6 години е бил секретар на общината в Кресна. Семейство създава с Василка Миладинова, работила като деловодител в общината. Имат син Людмил, военен в София, и дъщеря Евелина, която работи в банка в Дупница. Семейство Спасови имат четирима внуци: Йордан, който работи в  Страсбург; Васил, занимаващ се с туризъм в Англия; Александър, който също е в Англия, и Ивана – студентка в София.

– Александре, от години си пенсионер, цял живот си посветил на учителската професия, по сърце ли ти беше?

– Пенсионер съм от 1993 г., което ще рече вече 26 години. През тези години се отдалечих от училището много, но в спомени учителят все още не ме напуска. Пък и забравя ли се – в училището съм вложил душа, сърце, и то десетилетия, училището ми стана не само трудова, но и житейска съдба.

Иначе не бих казал, че това беше моята мечта. Моите детски и юношески години бяха във времето на Втората световна война. Имаше недоимък, беднотия до шия, както се казва, и въпросът повече отиваше как да се оцелява.

Всичко стана малко случайно. Току-що бях изкласил гимназиално в Сандански, и разбрах, че в махала Езерец, числяща се към Ощава, се търсят учители за тамошното махленско училище. Подадох молба в околийския отдел „Просвета” в Сандански и ме назначиха. Така от гимназист станах учител.

– Каза махленско училище в Езерец. Какво ще рече това?

– Това ще рече начално училище в махала с 4 отделения, открито с цел децата на махалата да не ходят всеки ден по 6-7 километра до училището в Ощава, което особено през зимата е трудно и рисковано.

– Лесно ли беше да си учител?

– Ами стана. Все пак вече бях на 18 години, а учениците ми наполовина от тях. Имах и колега, Георги Маламов от Ощава, и той на моите години. Учениците ни бяха кротки и ги поовладяхме. Нямахме проблем и с хората от махалата, за които, макар и още ненадскочили юношеството си, бяхме вече даскали, което ще рече учени хора, макар че брадите ни не знаеха още какво е бръснач.

– Как се водеше учебният процес в Езерец?

– Това ставаше в една малка сграда с две учебни стаи и една за нас, даскалите, служеща и за квартира. Имаше и приземен етаж със салон, в който се провеждаха общи мероприятия – събрания, а и забави и други увеселения. В училището аз преподавах в слято обучение на 2 и 4 клас едновременно, а колегата – на 1 и 3 клас.

– Как ставаше това с два класа едновременно?

– Ами започвах примерно урок с единия от класовете, завършвах го и оставях децата на самоподготовка с други задачи, и започвах урок пък с другия клас. Така ставаше – на редуване. Общо с колегата имахме над 30 ученици.

– От Езерец какви спомени имаш?

– Мили и добри. Езеречани бяха работливи, мирни люде. Занимаваха се със земеделие и скотовъдство. Всяка къща си имаше свои ниви, волове, кон, прасе, овчици, кози. Ние, макар и без черно под носа си, бяхме тачени, че и дядовци като ни срещнеха, ни сваляха капи. Уважаваха ни и като колнат я прасе, или друга животинка, или ни канеха да похапнем, или пращаха по учениците си пакетче със сланинка и месце, та с колегата си пооблажвахме трапезата.

Това беше време, в което все още тежко се усещаха последствията от Втората световна война и не си ли посееш, не си ли гледаш домашни животинки, може и да гладуваш, че на пазара почти нищо не се намираше. И все пак хората бяха весели, доверчиви. В салона на училището не само на големи празници, но и на малки, а и при всякакви поводи се правеха забави, танцуваше се, играеше се и това често ставаше дори и само под звуците на една устна хармоничка.

– Учител в махленско училище, но и ти си учил в такова.

– Да, вярно е. Аз съм роден в ощавската махала Миланчевци. И в нея, пак по същите причини както в Езерец, за да не бият път по няколко километра, на учениците от началния курс им бе открито училище. В него аз минах четирите класа, и то почти по същия начин, както аз го правех в Езерец с учениците. Махленско училище, но се държеше на дисциплината. Дойде време за час, застават учениците прави и дежурният казва „Клас, мирно!”. Всички замръзвахме, докато учителката не каже „Свободно, седнете!”. Помня, в това училище ни даваха и ядене. Аз за първи път в него ядох сутляш. Готвеха ни боб, нещо с картофи. В ролята на готвачи бяха учителите ни и една прислужничка. Училището бе в частна къща. Бяхме все сиромашки деца – на нозете с цървули от свинска или волска кожа, панталонки и палтенца от домашно прътено, бито в тепавици край река Ощавска. В двете учебни стаи имаше стойки с опънати по тях прави телове и с набучени по тях разноцветни топчета, които като размествахме, решавахме задачи по събиране, умножение, изваждане и деление. Имаше платнища с джобове и във всеки джоб по една буква от азбуката. Буквите бяха на картончета, големи, и чрез тях хванахме „азбуката”.

Учението започваше с буквата А, после с буквата М, и така наред. После госпожите ни слагаха една до друга буквите М и А и се получаваше сричката МА, а като я повторехме, идваше и думата МАМА, и така до все по-сложни съчетания на думи, а това много ми помогна като учител в Езерец.

– Капитан си от резерва. Как се случи?

– Ами от даскал в Езерец ме взеха в казармата в Казанлък, за да отбия военния си дълг, който се оказа цели три години. В Казанлък бях автоматчик – въоръжен с „шпаген” първо, а после и с „Калашников”. Препратиха ме в Димитровград, град на младостта, както беше известен тогава. Попаднах в охраната на големия тогава и считан за една от гордостите на НР България Азотно-торов завод. Станах командир на противовъздушно оръдие.

Задачата ни беше, ако се появи през родна граница вражески самолет, да насочваме оръдията към небето в негова посока и да го гръмваме. Не ми се наложи да изпълнявам такава задача, но ще разкажа една случка. Обяви се тревога поради нахлуване на чужд самолет. Насочихме оръдията в определената посока, но докато началниците ни по веригата започват да питат какво да се прави и се стигне до горе, дето се вземат решенията, самолетът отпраши към Бургас и там беше приземен, като, както се разбра, тези, които са били в него, това са и искали да стане.

– Но за капитанските пагони…

– Да, капитан съм от резерва. В Димитровград стигнах до сержантски нашивки. Уволних се и започнах работа като секретар на община Кресна. Имах средно образование, малко стаж като учител, изслужил с чест казармения си дълг, та си бях нещо като кадър. Както си работех като секретар, ме изпратиха на обучение за офицери във Военното училище във Велико Търново. Завърших го, лепнаха на пагоните ми звездичка на младши лейтенант. Военен не станах, но при военните знаеш как е – минат няколко години и те произвеждат в чин все по-нагоре, и така стигнах до капитан. Все пак използвах нещо и от военното си обучение, че имаше години после като учител да водя и военната подготовка на ученици.

– Като общински кадър докъде я докара?

– До 6 години секретарство на общината и това бе от 1957 до 1963 година.

Различна ли е сега община Кресна от тогавашната?

– Да. Тогава бе селски народен съвет на депутатите на трудещите се. Но не в това е разликата. В изминалия вече над половин век районът от 8 хиляди жители се е смалил на не повече от 5 хиляди. Изчезнаха селата Горна Градешница, Будилци, Моравска, напълно обезлюдени са десетки махали на Ощава, Стара Кресна, Влахи, както и самите села берат душа за оцеляване. Не са в завидно положение дори и в селата край Струма – Долна Градешница, Сливница и Горна Брезница. Сега образованието е съсредоточено в СУ „Св. Паисий Хилендарски” в Кресна, като единствено обявено като средищно, но някога нещата са били съвсем други. В района махленските, редовните начални и прогимназиалните училища са били 13. Не е повод за радост, но да добавим и това, че сега учениците са под 400 за цялата община, като някога само в Кресна са били почти два пъти повече, а се е учило и в другите селища.

Общината пък как беше? 

– Администрацията на общината се събираше в една малка сграда в квартал „Спирката”, построена и използвана от железничарските власти при строежа на нормалната жп линия, която бе открита през 1945 година. Работещите тогава бяха към 13 души и нямаше общински съветници на хонорари. Тогава общината се отчиташе пред Окръжния народен съвет и ОК на БКП в Благоевград колко тютюн е засаден, проблемите с транспорта, с животновъдството. Тогава нямаше и служители по земеделие и гори, по социални дейности. Грижа на общината за местното фермерство беше дори и отглеждането за разплод в частните ферми бик и нерез. Имаше кон и бричка за придвижване на кмета или друг служител из района, а до околийския център Сандански се ходеше с влак. Всички разпоредби и съобщения се предаваха чрез биене на барабан по площади и из махали, като хората се натрупваха и  биещият барабана им прочиташе какво и що трябва.

Времето бе следвоенно, но някак си хората бяха по-сговорчиви, по-задружни, което може би идваше и от това, че бяха почти еднакво бедни. Тогава имаше купонна система за хляб, хляб или брашно се даваха с два вида купони – ФР и ТФР, което означаваше за физически работници и тежко физически работници. По разпределение на тогавашните комитети на Отечествения фронт се разпределяха и нарядни стоки, като това се приемаше, че е с предимство за най-нуждаещите се. Като нарядни стоки биваха дори и обикновените платове за костюми и басми за рокли.

– Как стана кавалер на званието „Заслужил учител”?

– И аз не знам. И за мен беше изненада. Бях учител по биология в Кресна, но се случваше да изнасям открити уроци и в други училища. Сигурно пръст в тая работа има е Иван Сандев, който тогава работеше в Окръжния просветен инспекторат.

– А имаше ли защо?

– Е, това не е моя работа да преценявам. Ще кажа обаче друго. Моят любим предмет, биологията, беше на почит в училището на Кресна. Предоставено ми бе цяло едно крило от новата сграда на училището, включващо стая за мене, кабинет, лаборатория и коридор. Казах, че е в новата сграда на училището, та започнах изграждането на помещенията по изискванията на учебния процес от нулата. Подкрепа имах и от тогавашния директор Серафим Иванов. Започнах с обзавеждане. Осигурих за учениците си 22 микроскопа, щрайхпроектор, аспектомат. Дойде ред и на живо, зелено онагледяване и на буркани с разни животинки. Отглеждахме в саксии фикуси, филодендрони, папрати, разни цветя и билки. Стана така, че честта от сградата за биология стана такава, че все едно човек е излязъл сред природата. Намерих начин и за бързо проверяване знанията на учениците. Осигурих разни машинарии, задам въпрос, те натискат копчета с предполагаемия верен отговор по тест и така узнавах кой що знае, а и те докъде са стигнали в знанията си. 

Заслуга на учениците като нагледен материал стана и създаването край училището на субтропичен пояс от корков дъб, пърнар, маслини, кипариси и други южни растения.

– Как приеха колегите ти присъденото ти звание „Заслужил учител”?

– Няма да крия, че имах поздравления, но стори ми се, че някои от тях не бяха искрени, имаше завист. Като че зад поздравленията стояха думите „Защо той, а не аз?”.

– Как стана преподавател по биология?

– Стана след задочно обучение в университета в Пловдив. Щом излязох от него, се върнах на учителското поприще и то ми бе и до пенсионирането ми.

– Къде завърши прогимназиално и гимназиално обучение?

Прогимназията бе в родното ми село Ощава, а гимназия в Сандански.

– Какво си спомняш за тях?

– Ами в двете училища имаше ред, дисциплина. Сега, ако учител пошляпне ученик, то това може да стане събитие и за национални медии. В ония години между учител и родител имаше неписано тайно споразумение да работят в една посока. Пошляпне учителят някой немирник, а той пък ако се оплаче на баща му, то и от баща си ще получи същото. Учителят бе тачен човек, вярваше му се. Знаеш, че учителят стоеше по ранг в селището до кмета и попа.

Теб пошляпвали ли са те?

– Е, не е без хич. Пошляпването си беше част от практическата педагогика.

– В Сандански как беше?

Сандански по мое време не беше и четвъртинка от сегашния град. Имаше една централна улица с магазинчета и заведения край нея. Там вече бяхме ученици в униформи.  Момчетата с куртка, панталон /черни/, фуражка с монограм. Момичетата с черни обувки, бели чорапки, черни престилчици, бели якички, барети. Имаше и извънурочна дейност. Ходехме колективно на кино, на театър, на разни празненства. Като тръгвахме, строени по класове от двора на гимназията, пред нас училищната духова музика и почти целият град излизаше да ни гледа.

Ще припомня още, че в ония години за всички ученици имаше вечерен час, който се следеше с проверки от учителите, а и от тогавашната милиция.

– Как пътуваше от Кресна до Сандански?

– С влак. Тогава по шосето от Петрич до София минаваше дневно по един автобус, наречен „ЮГ”. Много бе интересно на жп гарата в Сандански. Слизат стотици пътници. Някои хващат чакащи файтони, други се качват в едно автобусче, за което се пееше песен: „Прочут е пътят за Сандански и рейсът с волския мотор…”. Файтоните и автобусчето обаче се ползваха от тези, що имат пари, а ние, учениците, с по две-три торби на рамо, напълнени с хляб, сланинка и някои пърженици, карахме пеша четирите километра до града.

– Сега училищата повече ли приличат на просветни институции?

– Не бих казал. Даже мисля, че е обратното. Някога не беше проблем поради слаб успех ученик да повтаря класа, а при провинение и да бъде изключван. Тогава парите за училището не следваха ученика и сега заради тези пари всяко училище трепери някой ученик да не избяга, че даже и с борина да ги търси да му дойдат, че ще донесе и някой лев. Тази система мисля, че е порочна, прави учителя или по-точно училищната администрация зависима от ученика.

– И от гимназията в Сандански?

– От Сандански шайбата на живота ме завъртя на 18 години учител в Езерец, после казарма три години, 6 години секретар на община Кресна и така до пенсионирането ми през 1993 година като учител по биология.

– На 87 години си. Здравето как е?

– Както почти всички пенсионери, и аз съм на разни хапове. Хуманните лекари не се свенят да предписват всевъзможни лекарства, а доколко помагат, не се знае. Аз се опитвам да ползвам и природните лекари – да излизам навън сред природата. Пък имам още сили и с баба Василка, съпругата ми, каляваме дух и физика и с градинка за зеленчуци, малко овощни дръвчета. С тези неща си помагаме и на оскъдните ни пенсии.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *