91-г. бивш разузнавач и началник горски участък в Сандански Б. Иванов: Имам ферма с 40 крави и бичета високо в Пирин, два пъти съм се изправял лице в лице с мечка, вълците ги гоня с тоягата

Борис Димитров Иванов е роден през 1929 година в бивша вече махала Клетище, числяла се към село Влахи, намираща се на около 1000 м н.в. в Пирин планина. Официалните си трудови години започва като военен разузнавач, но голямото му амплоа е природата и на нея служи като инженер  ландшафт, еколог и лесовъд, заемайки поста началник на участък в горското стопанство в Сандански, началник на участък „Синаница” на НП „Пирин” и инспектор към РИОСВ – Благоевград.

Съпругата му Надежда е била кранистка в Благоевград, имат син Петър. Борис е израснал в семейство с 6-има братя и сестри. Брат му Йордан Костадинов е професор, ветеринарен лекар на страната за 2007 година, заемал е и поста генерален директор на Националната ветеринарномедицинска служба, бил е преподавател във Висшия лесотехнически институт.

След пенсионирането си Б. Иванов се грижи за кравеферма, чиято база е в Пирин планина, в родното му място Клетище.

———————–

       – Борис, не си ли си помислял, че като 91-годишен може да намериш място в Книгата на рекордите „Гинес”?

       – Не, и не вярвам, че аз ще бъда достойният. Нима из Монголия, че и в други страни няма да се намерят пастири и на повече от 100 години?

             – Защо се захвана с фермерство?

       – Стана след пенсионирането ми през 1989 година. Установих се да живея в Благоевград. И тръгнаха нозете ми по паваж и асфалт, вместо по поляни и горски пътеки. „Ами сега, Борисе, накъде?” – взех да си се питам. Кафенетата никога не са ме примамвали. И дойде решението. И то бе пак да хвана из пиринските кътища. „Я, Борисе, се хвани с фермерство, дойде ми наум, хем си добре запознат с гледане на животни още от детството си, хем пак ще си из природата, каквото си правил през по-голямата част от живота си”.

       – 91-та си година караш – не ти ли е трудно?

       – Трудно е, и то много. Аз обаче в живота си имам нещо като правило, че всичко, което се постига с труд, винаги е по-удовлетворяващо и крепи човека. Фермата ми би била изпитание и за млади хора. Така е и за мене, но аз приемам всяко изпитание като нещо, което ражда сила, и така  изпитанието ме и крепи.

       – Сам ли се грижиш за нея?

       – Почти. Помагат ми съпругата ми Надежда и синът ми Петър, та и аз мога да сляза до Кресна и Благоевград.

       – Как се справяш с пътуването от Благоевград до фермата?

       – От Благоевград до Кресна с автобус или с влак. В Кресна имам близки и там ми се пази кон, който ползвам като транспортно средство. С него се качвам на 1000 м н.в. из Пирин планина и до фермата. Но с кончето нещата взеха да стават все по-трудни, та взехме и джип. Аз не го карам, но в Кресна си имам човек да го кара. Та палнем джипа, а той е вседеходен и ни кара навсякъде, където трябва, включително до родното ми място, някогашната махала Клетище.

       – Там ли ти е базата?

       – Да. То не е кой знае каква база – навес, за да се подслоняват животинките ми през зимата в лоши дни, склад за сено и концентрирани фуражи. През зимата подхранвам стоката си, че падне сняг и няма паша, но през топлите месеци всичко е на свобода из пасищата. Няма подхранване, а и грижите са почти никакви, че живинките си устройват лагери и всяка вечер, където и да отиват да пасат, се връщат, за да пренощуват.

       – Хищници не пакостят ли?

       – Е, случва се в тяхната изконна територия, а не в моя. Откакто се занимавам с говедовъдство, няма година, в която да не им принасям в жертва по 2-3 телета или някоя юничка. Вълците нападат не само нощем, но и денем, и успехите им идват, когато са в глутница, а мечките се опитват да пипат само нощем.

       – Не се ли страхуваш за себе си?

       – Не. Всичко диво бяга от човека, според мене няма по-жестоко животно от човека. Човек напада и себеподобни.

       – Срещал ли си се с вълци и мечки?

       – Случвало се е. Веднъж посред бял ден пет вълка обградиха едно мое теле при м. Камен клет, ама аз, „абре-убре” – извадих мощно глас от гърло, развъртях тояга и го спасих.

       – А мечки излизали ли са ти?

       – Доста ми се е случвало. Това е, защото фермата е извън туристическите пътеки и не минават хора. Една година ми е като рекордна. За едно лято осем пъти видях мечки. Веднъж беше една черна, после ми излязоха две кафяви, а другите биеха на жълто. Не се изплаших, защото съм наясно, че мечка и вълк не нападат човек, освен ако не е някоя екстремна ситуация, в която те да са застрашени.     

       – А ти попадал ли си в такава ситуация?

       – С вълци – не, но с мечка – да. Беше в района на Бенгюзовата воденица. Излезе ми мечка, аз срещу нея, тя срещу мене, а помежду ни 3-4 метра разстояние. И теснотия – не можем да се разминем. Тя имаше мече до нея и това усложняваше нещата. Паднах на земята като примрял и бях наясно, че така може да ми се размине. И ми се размина. Доближи ме мечката, взе да ме плюе, да скубе трева и земя и да ме замерва с тях. Мечето спаси положението. То бързо се шмугна из близката папрат и мечката, като видя, че е в безопасност, тръгна по него.

       Имам и втори случай с мечка. Беше в местността Белите камене. И пак от много близо. И тя беше с мече. Изправи се на задните си нозе и взе да ме плюе и само с това ми се размина, което и при двата случая ме постави в позиция на герой.

       – А случки с диви прасета?

       – Те са безобидни животинки. Среща с тях може да предизвика само приятни емоции. Разбира се, още по-приятни ще са преживяванията, ако може да се видят диви кози и сърни из скалистите стръмнини на седловината Кончето, по връх Гергийца или Гредаро. На мен ми се е случвало, когато работех като началник на парков участък „Синаница” към НП „Пирин”, да видя по Кончето стадо от 50 диви кози. Сега уж всичко се охранява добре, има пълна защита, но стадо от десетина диви кози или група сърни рядко вече ще се открие, а това никак не е хубаво.

       -На какво се дължи според теб това?

       – Според мен в голяма степен на бракониерство, но влияят и климатични промени, и това, че районът на Пирин планина във въздушната му част е вече нещо като самолетна писта.

       – Да се върнем към фермата ти. Как започна?

       – Ами вече споменах, че беше след пенсионирането ми. Началото бе 1989 година, и вече така съм в юбилейната си 30-та година. Не ми е по природа да скръствам ръце и да усмирявам нозе. Вдигнах се в родното ми място Клетище, поогледах изоставени бащини имоти и що е останало от къща и стопански постройки. Взех, че поукрепих по нещо, изградих обор, кошари. Някога Клетище бе с около петдесетина къщи и всяка къща не е била под 2-3 вола, крава, кон, 20-30 овце и кози. Това по обща сметка излиза, че тук са гледани към 150 говеда и над 1000 овце и кози. А ако вземем общо за районите на близките села Влахи, Ощава и Стара Кресна с махалите им, то по този начин на преброяване говедата ще излязат поне към 5000, а овцете и козите към 30 000. Сега обаче картината е съвсем друга, че както и да се броят, пък вече се броят и с ушни марки, и то от ветеринарните специалисти, не излизат общо над 1000 говеда и не повече от 2000 овце и кози. И макар и толкова намалели тези животни по брой, все още се спори за пасища. А трябва да се има предвид, че някога голяма част от тези земи са били използвани и за ливади, за картофи, царевица, жита и никак не е било лесно да се отглеждат, че и земеделието трябвало да се пази.

       – Ти свързан ли си с това?

       – О, да! Аз съм първо дете от седемте деца в дома ни. И детството, и юношеството ми са преминали, ако не по ниви, то с тояга в ръце по домашната стока. Нещата ми са пределно ясни и познати и затова се хванах на стари години с фермерство.

       – Разкажи за първите стъпки?

       – Първите стъпки?! Ами закупих няколко крави от Захари Петров от Ощава и от други селяни. Те родиха телета. Това бе като сефте. После купих крави, дойде ред и те да раждат и по едно време стигнах до 90 бройки във фермата си.

       – А сега как си?

       – Сега съм поснижил нещата. Имам към 40 глави, главно крави и бичета, но поне към 15-20 ще имат телета.

       – Каква производствена дейност отчиташ?

       – Преди всичко добив на говеждо месо. Всичко, което позастарее, отива на кланица. Това се отнася в голяма степен и за мъжките телета. Женските телета са с повече късмет, че от тях много оставям за осигуряване на оборот на стадото. Продаваме месо, че трябва да плащаме и за фуражи, а случват се и други разходи, пък все нещо като доход ще трябва да остане и за семейството.

       – Не доиш ли мляко?

       – Съвсем малко, и то когато съм при фермата, за да си направя попара. Всичкото мляко отива за храна на телетата.

       – Членуваш ли в някакво фермерско сдружение?

       – Да. Член съм на сдружението на фермерите „Пирин-2009” в Кресна. Приемам тази форма за много полезна. Да си припомним, че някога е имало сдружения по еснафи – шивачи, дърводелци, сарачи… Фермерското сдружение е нещо подобно. Членовете в него се крепим взаимно, разменяме си информация, по-лесно кандидатстваме за получаването на различните родни и европейски субсидии, свързани с фермерството.

       – Държавата добре ли подпомага животновъдното фермерство?

       – Още не. Фермерът все още е човек от втора ръка. Човек пастир, овчар – недостойна професия.  Но все пак лека-полека нещата се променят към по-добро.

       – А ти на 91 години фермер – и докога?

       – Това няма да го кажа аз, а Дядо Господ. Мисля си, че съм в добри отношения с него и ще ме продължи поне до 100-те ми лазарника.

       – Не мога да не те попитам, тъй като си бил офицер, стигнал до чин капитан, защо напусна военното поприще? Не ти ли беше по мерак?

       – О, по мерак ми беше. Моята житейска биография е доста дълга. След като завърших прогимназия във Влахи, взех шивашка игла да се уча на шивашки занаят при един майстор – Ангел Куртишев. Посвикнах да не си убождам пръстите и да въртя шевна машина. Озовах се в шивашкия комбинат „Димитър Благоев” в София. Дойде ред и ме взеха войник. Но вместо да бия редовно чепици по плаца, пред мен се отвори военното училище „Георги Димитров” и от него излязох с чин лейтенант. Закотвих се в поделението в Кюстендил, постъпих в разузнаването и стигнах до чин капитан.

       Така бе до 1955 година. Тогава по споразумение на големите държави и чрез ООН /Организацията на обединените нации/ се взе решение за съкращаване на войска. За България това трябваше да се случи с 1800 души. И стана така, че и аз бях сред напускащите казармата.

       – И с какво се захвана?

       – С учение. През 1966 година излязох от Лесотехническия университет като инженер лесовъд, а от 1979 година и като инженер ландшафт. И така горските дела ми станаха професията.

       Работих като инженер лесовъд в Горско стопанство – Сандански, бях началник-участък в м. Попина лъка. Когато пък се започна по-доброто устройство на западната част на Пирин, известна тогава като Парков район „Запад”, включващ планината от Предел до Попина лъка, включително централната част на планината и Синанишкото било. Този район като парков съществува и сега, но е с името „Синаница”.

       – Работил си и в РИОСВ?

       – В РИОСВ постъпих като инспектор. Говорихме вече, че аз съм човек, живял сред природа и обичащ природата, а още повече че работата ми попадаше из район с най-благодатна природа – пиринската. В тази ми трудова част от живота главната ми задача бе не само опазването на пиринската природа, но и нейното разумно използване и стопанисване.

       – Имаш ли дефиниция за природата?

       – Да, природата е всичко, което се вплита в думата „живот”!

       – Като военен си боравил с оръжие. А като природозащитник и фермер?

       – Имам такива грехове. Бил съм и ловец. Беше в по-младите ми години. Имам чукнати към десетина диви свине и може би два пъти повече зайци. Отдавна обаче ловът за мен е затворена житейска страница.

       – Какво правиш в свободното си време?

       – Малко го имам. Някога четях много книги. И сега опитвам, но главно препрочитам вече четени.

       – Какви други спомени имаш?

       – Ами детството и юношеството все повече са ми в мислите, при това с носталгия. Така сигурно е с всеки човек, поживял по-дълго. И няма как да е иначе, тъй като годините на младостта са най-емоционални, най-запомнящи се, най-мили.

       – Така досега, а занапред?

       – Искам другите да ме виждат, а и аз тях.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *