През септември тази година Александър Тимев ще навърши 93 години, но изправеният му строен външен вид и бистрата памет не издават тази възраст. С него се запознах преди една година, когато ми разказа историята на своя почти вековен живот, и сега се срещаме за втори път, защото той има спомени, които иска да остави за поколенията. Неговият добър приятел Румен Зиновиев, който ме изумява с голямата си снимкова колекция от каменни образи, които открива в нашата великолепна природа, с колата отново го докара в Благоевград.
Александър Тимев е роден на 30 септември 1932 година в с. Горна Козница, община Бобов дол, Кюстендилска област. Там завършва прогимназиалното си образование, след това учи в Кюстендилската мъжка гимназия. Завършва народното военно-танково училище в Ботевград, където получава званието лейтенант и възможност да избере дали да остане в казармата, или да замине където желае. През лятото на 1957 година, по време на бригадирското движение, заминава за Узбекистан. Записва се да учи в Ташкентския селскостопански институт за тракторостроене. Там учи година и половина задочно, но се прехвърля в Домбас в град Орловка, Донецка област, и там записва задочно специалността „История” във филиала на Харковския университет. Завършва в Харков като редовен студент през 1965 г. Специализира и история на международните отношения. Жени се за украинката Виктория от град Купянск в Харковска област, която също е завършила история и е работила като учител. Заедно идват в България, където Александър Тимев постъпва на работа в сп. „Български профсъюзи” и остава там 5 години. Работил е като учител и в международния отдел на Централния съвет на профсъюзите. Сега с Виктория през лятото живеят в Горна Козница, а през зимата в София.
Този път поисках по-подробно да ми разкаже за историята на регионалния вестник „Струма”. През април 1894 година в Кюстендил пръв започва да го издава Димитър Христов Кознички. Главен редактор на вестника е бил Веселин Костов и на страниците му са защитавали политиката на Стефан Стамболов – държавника с твърда ръка, революционер, политик и един от строителите на съвременна България. Стамболов навлиза в политиката едва 25-годишен, но видимо е узрял за делото да служи на страната си. Той е потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под турско робство, и става един от основателите на комитета „Единство” и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. Като министър-председател прокарва закони, които защитават родното производство и създават благоприятни условия за бизнеса. Коментари на всички тези събития и идеи на Стамболов могат да се намерят в тези броеве на вестника. Димитър Кознички е бил най-активният и най-просветеният човек в този регион по това време, но много малко сведения има за него. Александър Тимев е ходил да търси информация и в Народното събрание, където Кознички е бил депутат, но там е намерил само групова снимка. Показа ми една много малка снимка на Димитър Кознички, поместена в книгата „Разметаница” от Алекси Тасев от село Паничарево.
Димитър Кознички носи фамилия, която е придобил от родното си село Горна Козница, където е роден през 1850 година в многодетно семейство. Александър Тимев подробно ми разказа неговата съдба, защото младите хора в Горна Козница нищо не знаят за него, а през тази година се навършват 175 години от рождението и 125 от неговата смърт. „Били петима братя: Димитър, Иван, Стоимен, Николай и Анастас. Имали и сестра Нона. Димитър не е ходил на училище, но бил интелигентен и сам успял да се научи да чете и пише на литературен български език. Бил е буен младеж и по време на турското робство набил един турчин, който насилствено искал да му отнеме водачеството на селското хоро. За да се спаси от отмъщение, известно време се криел в Конявската планина. Заминал за Цариград, където работил като ратай в турски чифлик. В мемоарната си книга „Миналото” Стоян Заимов пише, че Димитър Кознички се е срещал с Васил Левски и че той го е назначил за куриер на революционната организация за Югозападна България. Няма документи къде и кога се е състояла тази среща, но се смята, че е в Цариград, където Дякона е пребивавал през 1868 година. Има сведения, че Кознички е организирал революционни комитети в някои села на Югозападна България и че е участвал в подготовката на Априлското въстание през 1876 година, както и че Васил Левски е идвал в Горна Козница. Димитър много тежко преживял обесването на Апостола. След освобождението от турско робство той развивал активна обществена и политическа дейност в Дупнишка и Кюстендилска околия. Бил е кмет на с. Голям Върбовник, сега в Бобовдолска община. Тринайсет години е избиран за народен представител от Кюстендилския и Дупнишкия край. Ползвал се е с голям авторитет в Народното събрание, където е бил доста активен. Бил е известен като добър оратор и цар Фердинанд, Стефан Стамболов и Димитър Петков са ходили в Народното събрание да слушат неговите съдържателни речи.
На 13 февруари 1878 година Димитър Кознички, заедно със свещеника посрещнали в с. Горна Козница руските войници, които освобождават родното му село. Двамата обещали на руския командир, че в бъдеще ще кръщават новородените момчета с името на Александър II. След освобождението в Горна Козница има над 30 Александровци, включително и аз. И на следващата 1879 година издигнали паметник в чест на загиналите за свободата ни руски войници и това е един от първите паметници след освобождението, посветени на освободителната борба.
Няколко пъти Димитър Кознички е бил окръжен съветник в Кюстендилската община. През 1893 година по негово нареждане и с негова помощ е направено шосето между Невестино и Долнокозничките ханчета. С негово съдействие гора от няколко хиляди декара, част от Конявската планина, разположена над родното му село, била дадена като собственост на Горнокозничката община и е била тяхна до 1944 година.
Димитър Кознички умира в Кюстендил на 3 март 1900 година, в деня на освобождението ни от турско робство. Бил е на 50 години и е поискал от близките си да бъде погребан в родното си село Горна Козница. Неговите тленни останки били пренесени до родното му село с голяма почит и уважение от жителите на Кюстендил и околните села. На погребението му в Горна Козница е имало представители на Народното събрание и на правителството. Той е погребан в старите гробища на махала Друма и гробът му има формата на саркофаг, на който пише „Димитър Христов Кознички, бивш 13-годишен депутат, окръжен съветник, член на Стамболовата партия, комисар и кмет, починал на 3 март 1900 г. на 50-годишна възраст”. Сега паметникът е изоставен и аз дълго време се опитвах да провокирам уважението на местните управници към този заслужил българин, но напразно. Гробът и паметникът му имат историческа и архитектурна стойност, но вече не вярвам, че някой ден ще го реставрират, за да го запазят. А той е съществена част от историята на това село. Оградата на паметника е направена от ковано желязо, но сега част от нея е открадната. Толкова години алармирам Бобовдолската община, кметицата Елза Величкова и зам. кмета Детелина Борисова, но нямам никаква подкрепа”.
Показа ми писмата, които е изпращал, и отговорите от областния управител Виктор Янев, където винаги обещават да поддържат паметника и да се грижат за културното и историческо наследство, но резултати няма.
Черквата „Св. Димитър” в Горна Козница е строена през 1939-1940 година и тогава признателните козничани поставили на лицевата й страна паметна плоча, с която увековечили делото на Димитър Кознички. „Но за да се поддържа паметта за поколенията, се изискват и малко усилия от страна на управляващите”, споделя Ал. Тимев и продължава разказа си:
„През 1901 и 1902 година след смъртта на Димитър Кознички и кратко прекъсване в град Кюстендил отново започва да излиза вестник „Струма”, който издава неговият син Величко Кознички. Той е роден през 1876 година и е завършил „Право” в Софийския университет. Бил е зам. председател на Народното събрание, министър на железниците в кабинета на Васил Радославов и активен борец в македонското освободително движение. Той прави пътя от Коняво до Бобов дол. Обвиняем е за втората национална катастрофа и имам една снимка с него, заснет на път към Съдебната палата. Величко не създава семейство, остава без наследници и след 9 септември следите му се губят. Когато Величко Кознички издава вестника, главен редактор е бил Антон Делев. Този екип издава около 44 броя от вестника – 17 през 1901 г. и повече от 17 броя през 1902 г., които се пазят в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Разглеждал съм ги и съм записал сигнатурния им номер – 3147, но не съм ги снимал. Интересни са, защото публикуват хроники от местно значение и отразяват политическите борби в Кюстендилския край”.
Повече подробности за вестника Александър Тимев не можа да ми разкаже, защото смята, че който се интересува, може да намери първите броеве на в. „Струма”, защото те са историческа ценност и се пазят в Народната библиотека.
Тъй като тази година се навършиха 96 години от рождението на още един известен негов земляк, пожела да сподели своите спомени и за него. Видин Даскалов – един от най-високите върхове на оперетното изкуство в България.
„Преди година в знак на уважение към него ние, земляците му, поставихме паметна плоча в центъра на селото, която да напомня на бъдещите поколения, че в тяхното село е роден един от най-великите наши оперетни актьори”, разказва Александър Тимев и ми показва снимки, които никъде другаде не могат да се намерят: малкият Видин и д-р Янев като дете, който по-късно завършил медицина в Съветския съюз и бил известен като много добър хирург. Показва ми и една семейна снимка на Видин Даскалов с неговите родители и брат му, а също и снимка с многобройните му роднини.
„Помня го много добре, защото разликата между нас е само три години”, споделя Ал. Тимев. „Ходеше през селото с цигулка, преметната през рамото. Роден е на 8 март 1929 година в шест часа преди пладне в с. Горна Козница, Кюстендилска област, в селцето, разположено в южните склонове на Конявската планина. Баща му тогава е бил на 23, а майка му на 20 години”. И ми показва акта за раждане, който също е издирил.
„През Средновековието селото е било част от владенията на Самуиловия род. Прадядото на Видин се е казвал Георги Димитров и след освобождението ни от турско робство е бил 42 години учител в селото. Селяните са го наричали Даскала, поради което по-късно земляците им започнали да наричат фамилията Даскалови. Дядото на Видин Даскалов –Стоичко, е имал 7 деца, един от които е Борис, бащата на Видин. Той имал висше икономическо образование. Видин е кръстен на брата на дядо си Стоичко, загинал по време на Първата световна война. Детството и юношеството Видин Даскалов прекарва в родното си село, но през 30-те години на миналото столетие баща му Борис заедно със съпругата си Мария и децата се преместват в Казанлък, където един от чичовците на Видин е бил авиоинженер и е работил в работилница за самолетостроене. При него Борис започва работа като счетоводител и там се заселват за постоянно. Видин от ранно детство проявява музикални и артистични способности. Завършил е Теоретичния факултет на Държавната музикална академия в София през 1953 година. С конкурс постъпва на работа в Музикалния театър „Стефан Македонски”, на чиято сцена остава 40 години, до края на живота си. Изиграва над 120 роли в съвременни и класически опери, по-известните от които са „Царицата на чардаша”, „Хубавата Елена”, „Службогонци”, „Графиня Мария” и много други. Той се изявява и като режисьор. Негови постановки са „Веселата вдовица”, „Време за любов”, „Прилепът”, „Волният вятър” и др. Видин Даскалов е един от създателите на този музикален театър. Негови са думите „Актьорът в Музикалния театър няма право да остарява – не заради себе си, а заради публиката!”, и още: „Човекът, каквото раздаде на другите, е спечелил, каквото задържи за себе си, е загубил”. Често ходих на неговите музикални изяви, бях и на поклонението му в Музикалния театър, където се бяха събрали хиляди негови поклонници от цялата страна.
Видин Даскалов умира на 28 август 2001 година. Тялото му беше облечено във фрака, с който е изиграл повече от ролите си. Беше кремиран и погребан в гроба на родителите си в Казанлък. Затова повечето хора смятат, че той е оттам, но ние, неговите земляци, няма да позволим паметта за родното му място да бъде изтрита”.
През 2019 година, по случай 90 години от рождението на Видин Даскалов, Александър Тимев успява да убеди артистите от Музикалния театър да посетят родното село на Видин Даскалов и ми показва на снимка директорката на театъра пред паметната му плоча в центъра на Горна Козница, където са направили голямо тържество в негова чест. И докато Александър Тимев е жив, тази памет няма да бъде изтрита. Още повече, това лято е решил да започне да пише книгата на своя живот, защото той е един отделен роман. С такива настроения идва от София в родното си село Горна Козница и е зареден с желание да пише и да продължава своето дело в името на това да бъде запазена паметта за достойните хора в този край.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
