Той е на 92 години, но изправеният му строен ръст, изумителната памет и усилието да извади от забрава личностите на родното му село Горна Козница изумяват. Толкова е силно желанието му да запази паметта на селото, че извика своя приятел Румен Зиновиев от София, да го докара в Благоевград и да ми разкаже интересния си живот и историята на почти цяло столетие. Този човек просто обича селото си. Там е мястото, където е израснал, където са погребани родителите му, където е минало детството му, мило му е, скъпо му е…. и за всичко, което прави за родното си място, няма друго обяснение.
Александър Тимев е роден на 30 септември 1932 година в с.Горна Козница, Кюстендилско. Селото се намира в южното подножие на Конявската планина, разположено на 20 км от Кюстендил и на 25 км от Дупница. Проучил е историята му и се гордее, че стъпва върху останки от тракийско време. Родът му идва от с. Истемник, Вардарска Македония. Неговият прадядо Яне и дядо му Тиме са участници в Кресненско-Разложкото въстание. След потушаването на въстанието през 1879 година се заселват в с. Горна Козница и като всички бежанци, започват от нула да градят живота си. Участват и в Илинденско-Преображенското въстание. „Дядо ми Тиме е бил близък с Яне Сандански, когато е работил в Дупница като чиновник. Близък е бил и с Александър Димитров Великов, роден в разложкото село Добърско на 8 април 1877 година, известен деец на Българския земеделски съюз. Великов завършва Педагогическото училище в Кюстендил и едва 19-годишен се жени за богата невеста от Горна Козница и затова свързваме живота му с нашето село. Става един от най-добрите дейци на БЗНС, много близък е бил с Райко Даскалов и с Александър Стамболийски. Стамболийски му е казвал Брадата. Той става по-голям козничанин от козничани. През 1899 построява читалището в Горна Козница, прави първата валцова мелница в района и след това се посвещава на земеделското движение. Освен с Яне Сандански, е бил близък с Даме Груев и с другите членове на ВМРО. Подпомагал ги е, когато е бил министър на вътрешните работи от 17 юни 1919 година до 17 юни 1921 година. След това става министър на войната. По силата на Нишките споразумения сърбите искат да се прекрати дейността на ВМРО в Пиринския край и Александър Димитров като министър на вътрешните работи си печели врагове. Убиват го в Конявската планина на 22 октомври 1921 година. Погребан е в Козница. На поклонението му идват Стамболийски и представители на правителството. След разгрома на Владайското въстане в Козница идва и Райко Даскалов. Навремето селото е било богато и цар Борис го е посещавал два пъти по покана на кознишките чорбаджии. Има още живи хора, които си спомнят това и разказват, че царят обичал да пие мастика.Сред посрещачите бил и моят дядо Тиме и когато видял цар Борис III, отишъл при него и го прегрърнал. Борис го попитал на какво дължи тази любов, а дядо му отговорил: Ти си мой син. Дядо имал 11 деца – 9 синове и 2 дъщери. Първият му син е връстник на цар Борис и са родени на една и съща дата – 30 януари 1894 година. Затова го приема за свой син”.
Александър Тимев завършва прогимназиалното си образование в Горна Козница, след това учи в кюстендилската мъжка гимназия, служи три години в казармата и там му предлагат да завърши военно училище и да остане на военна служба. „Аз завърших народното военно-танково училище в Ботевград, дадоха ми звание лейтенант и възможност да избера да остана в казармата, или да замина където желая”, разказва той”. През 1957 година, по време на бригадирското движение, изпращаха работници в СССР. Условието беше, ако изкараш договора от три години, да останеш там и да получаваш стипендия. За мен беше интересна Средна Азия и през лятото на 1957 година заминах за Узбекистан. Тъй като имах полувисше военно образование, веднага ме приеха в Ташкентския селскостопански институт за тракторостроене. Там изкарах една година и половина задочно, но се прехвърлих в Домбас в град Орловка, Донецка област, и там записах задочно специалността „История” във филиала на Харковския университет. След изтичане на договора продължих да уча история редовно в университета в Харков. Харковският университет е открит през 1805 година и е интересно, че неговият основател е Василий Назарович Каразин, който имал български корени. Още по времето на Петър I родителите му емигрирали в Царска Русия и успели да направят кариера. Василий също се издигнал. Бил много близък с Александър I и го наричали Украинския Ломоносов. Скоро излезе книга за неговия български произход и за дейността му. Тя е на група историци, начело с академик Константин Косев. През 1965 година завърших университета. В Орловка се ожених за Виктория – украинка от град Купянск в Харковска област, където сега е доста напрегнато. Тя също завърши история и работеше като учител. Имахме син Олег, който завърши стоматология в Минск, но за съжаление почина през 2014 година. Там той се запозна с момиче от Беларус и го доведе в България. От него имам внук Александър, който завърши спецалността „Телекомуникации”. Беше два пъти на бригада като студент в Америка и там по законите на съдбата се запозна с украинка. Тя завърши международни икономически отношения, имат фирма за електроника. От тях имам две прекрасни правнучки – едната е втори за трети клас, а другата започна пет години.
Аз специализирах история на международните отношения. Завърнах се в България и три години работих по разпределение в руската гимназия в Хасково. След това ме прехвърлиха в руската гимназия „Михаил Иванович Калинин” в София, където се учеха децата на членовете на Политбюро. Преподавал съм три години история на Владко Живков. Беше добър и скромен ученик, но после го разглезиха. След това като човек, който знае добре руски език, ме прехвърлиха в международния отдел на Централния съвет на профсъюзите и отговарях за китайските профсъюзи, за Монголия, Виетнам и СССР. За четирите години, които работих там, имах възможност да придружавам почти един месец Валентина Терешкова. Бях едновременно неин преводач и придружител. Тя беше делегат на конгреса на профсъюзите през 1973 година във Варна. Предлагаха й кола „Чайка”, но тя поиска „Волга” и един месец се возихме заедно. Водих я на прически, да дава автографи… Тогава имах възможност да се запозная и със съпругата на Салвадор Алиенде – Хортенсия. По време на преврата в Чили тя беше дошла от Берлин на конкреса на профсъюзите и около 15 дни я придружавах заедно с Терешкова, въпреки че тя си имаше преводач от испански. Запознанството ми с Терешкова има продължение по-късно в живота ми. Изпратиха ме като представител на профсъюзите на работа в СССР на един обект в Стари Оскол, където работеха предимно българи. От нас беше работната ръка, а всичко останало осигуряваше съветската страна.Там имаше около 3 хиляди души български работници и при мен дойде едно турче от Русе, много добър бригадир и ми казва, че се оженил за рускиня художничка и че тя има син от предишния си съпруг, който също бил художник, но загинал при катастрофа. Знаеше, че имам добри познанства, и ме помоли да му помогна да осинови това момче и да го направи български гражданин. С него тръгнахме за Москва да търсим Валентина Терешкова. Руснаците се впечатляват много, когато човек покаже визитка, а тя ми беше дала нейната при възможност да я потърся. Почакахме хората от службите и те ни заведоха направо при нея. Тя тогава беше член на Върховния съвет на СССР и председател на Съюза на съветските жени. Веднага ме позна. Даде ни да попълним някакви документи и каза, че не гарантира, но ще направи всичко възможно да реши този въпрос. Мина време и аз обикалях обектите в Стари Оскол и гледам турчето ми маха с някакво листче. Беше много щастлив, защото държеше в ръка разрешителното за осиновяване на момчето. И аз бях щастлив, че съм успял да му помогна”.
Александър Тимев познава в детайли не само историята, но и съвремието на всички места, които е обиколил в Съветския съюз. Разказа, че в Стари Оскол се намира най-голямото находище на желязна руда в света – Курската магнитна аномалия. Желязната руда там съдържа около 78-80 процента желязо. Може да снабдява световната металургия в продължение на 600 години. „Там работих 4 години”, споделя той. „В същото време съм сътруничил на различни вестници, включително и на вестник „Правда”, защото се занимавам с журналистика още от ученическите години. След като завърших университета в Харков, се върнах в София и постъпих на работа в сп. „Български профсъюзи”. Главният редактор на списанието ми поръча да направя интервю с генерал Владимир Стойчев. Аз му звънях многократно и той непрекъснато отлагаше по различни причини срещата с мен, докато един ден му казах: „Моят баща е служил при Вас в Първа българска армия и заедно сте воювали в Унгария. Разказвал ми е, че на 9 май били в окопите пред Виена. Готвили се за атака и чакали сигнал. И в един миг виждат изстрели във възхуа и възгласи „Ура, победа… Край на войната. Гледат как генерал Стойчев стои прав и минава да поздравява войниците и когато пристигнал до ротата на баща ми, всичките излезли от окопите и вдигнали джипа с генерала във въздуха. Те са били млади, 33- годишни силни мъже”. Когато чу това, генералът ми каза: „Идвай веднага!”. Оттогава вратите на неговия дом за мен бяха винаги отворени.
В редакцията на списанието работих 5 години, но по време на възродителния процес ме изпратиха като учител по история в село Росица, Толбухински окръг, близо до румънската граница, където бяха едни от най-хубавите ми години. Завърших учителската си кариера в един Техникум по обувно производство и се пенсионирах. Сега лятото прекарваме със съпругата ми в село Горна Козница, а зимата в София”.
Питам го какво мисли за войната между Русия и Украйна, а той ми отговори, че семейството му подкрепя Путин. „Ще ви обясня защо”, казва той: „Смятам че добре познавам Украйна, особено Домбас и района около него. Досега не съм чул нормален коментар за Украйна по телевизията и радиото. Украйна е богата държава, най-голямата европейска държава по територия – 606 хиляди квадратни километра и интересите към нея са големи. 33 процента от земята на Украйна е от световния запас на чернозема. Там се намира един от най-големите каменовъглени басейни Домбас и голямото рудно находище „Кривой рог”. Западната част на Украйна са унияти. През 1596 година те подписват уния с Ватикана и са съвсем друга култура, друга цивилизация. Истинските католици в Украйна са 3 процента, а униятите са около 15 процента. В съветско време те не се понасяха. Съветската власт допуска там определени грешки, но това е дълга тема. Много силно в този район е било пронацисткото движене. Имат една девизия Галичина, около 16 хиляди души. Това са така наречените бандеровци, дето сега ги превъзнасят и ги правят герои на Украйна. Те воюват срещу съветската армия, воюват срещу съветското партизанско движение в Украйна, което не е било малко – така наречения Ковпак. Бандеровците избиват видни личности от съветската армия. Едва 1955-56 година съветската влат успява да ги разгроми. Червената армия дава около 30 хиляди жертви. За съжаление, след разпадането на СССР в ръководството на Украйна надделяват бандеровците. Те не само заемат властта, но създават и ново поколение, което расте на антируска основа, както съвременните македонци демонстрират своето антибългарско възпитание. Ние със съпругата сме съветско поколение и поддържаме Путин, доката нашата снаха е от новото антипутин поколение. От 2014 година в Украйна има гражданска война. Там нещата са сложни, и доколкото знам, американците са изкупили около 17 милиона декара земя, колкото е обработваемата земя на Италия. Зеленски е евреин, предишният – Порошенко, също беше евреин, Юлия Тимошенко е еврейка. Те искаха Донецк да има известна автономия, но в рамките на Украйна. Това не се получи и Путин по друг начин реши проблема. Вместо да преговарят, украинската армия им изпращаше снаряди и избиха към 15 хиляди души местно населене и над 200-300 деца и затова днес там има алея на ангелите”.
Украйна е болна тема за Александър Тимев и разговорът може да продължи дълго, но го върнах в спомените му към родното му село Горна Козница, което обича много, но не намира подкрепа от местната власт. Нарича ги ”местни феодали”, защото вместо да бъдат полезни, му пречат в желанието да възкреси паметта на заслужилите за селото личности. Един от тях е Димитър Кознички. За него той разказва: „При един конфликт в селото той набива едно турче и се крие в Конявската планина. Страхува се да не му отмъстят турците и бяга в Цариград. Там се ограмотява и по една случайност се среща с Васил Левски, което е документирано в книгата „Миналото” на Стоян Заимов. Левски го назначава за куриер на революционната организация за цяла Югозападна България. Има данни, че Васил Левски е идвал в Горна Козница. Димитър много тежко преживява обесването на Апостола. След Освобождението той се връща в Козница и 13 години е народен представител. Бил е известен като добър оратор, близък със Стефан Стамболов и Димитър Петков. Успява да осигури на Козница 7 хиляди декара гора и полага грижи за развитието на това село. Прави шосето Невестино-Дупница.Той е първият човек, който издава вестник „Струма” през 1894 година. Запазени са няколко броя от това издание в Народната библиотека. Кознички умира на 3 март на 50 години. Погребан е в родното си село. Правят му паметник като саркофаг. На погребението му идват хора от правителството, от Народното събрание, почитат го като авторитетен и заслужил човек. Но сега паметникът му е изоставен и аз не мога да се преборя с местните феодали, за да го възстановят. Неговият син е Величко Кознички, и той е бил активен борец в македонското революционно движение. Бил е зам. председател на Народното събрание, министър на железниците. Той прави пътя от Коняво до Бобов дол, но след 9 септември следите му се губят”.
Родолюбецът Александър Тимев е успял да направи паметни плочи на Димитър Кознички и на Александър Димитров, които е поставил на стената на черквата в село Горна Козница. Поставил е паметни плочи на личности, допринесли за популяризирането на селото, като Видин Даскалов. Споменава още имената на Йордан Топлодолски, известен в областта на автомоделизма, известния художник Марин Гогев. Каза, че това е родното село и на актрисата Латинка Петрова. Първите летци от Козница са и едни от първите авиоинженери в страната. Будно село е било. Имало е килийно училище от 1862 година. След освобождението се прави и светско училище и го наричат селото на учителите, защото оттам са излезли над 40 учители в цялата страна. Над 30 са жертвите от Козница по време на Балканската, Първата и Втората световна война и всички са били млади хора.
„Потърсих съдействие от кметовете да изпишем имената им на паметна плоча, а те ми казваха: „Чичо Сашо, защо ни създаваш работа?”. Направих списък на тези наши герои, проучих кой кога е роден, къде е загинал, къде е погребан, какви са родителите му, има ли потомство… Отидох в Министерството на отбраната, където се свързаха с Орешарски, който беше министър на финансите тогава. Отидох при него със списъка и той отпусна целево 3000 лева със специално министерско постановление от 2013 година за Горна Козница. Дадох парите на кмета и направиха паметна плоча с имената на кознишките герои. Много съм доволен, че измъкнахме тези хора от небитието”.
Александър Тимев е инициатор за издаване на книгата „Село Горна Козница”. Нейн автор е Христо Киселички, който е роден в Горна Козница. Той е инженер лесовъд. Учил в Белград, завършил в Загреб. Човек с прогресивни разбирания, преследван преди 9 септември, а след това заемал отговорни длъжности в Кюстендил и в Благоевград, където се е занимавал с административна работа и се ползвал с уважение и авторитет. Той създава коритото на река Благоевградска Бистрица, инициатор е и за изграждането на хотел ресторант „Волга”. Погребан е в Благоевград. Намерих научния му труд за Горна Козница чрез неговия син, който откри третия машинописен екземпляр в мазето на къщата им. Синът му финансира първото издание, но на мен не ми хареса и аз поисках втори път да издам този труд. Дадох 1800 лева от пенсията за 200 броя тираж. Тази книга още не е представяна никъде, защото „местните феодали” нямат интерес. Разпространява се от хора, които имат отношение към родното и към неговата история. Има екземпляри във Виена, където представителка на печатницата занесе три броя по време на Панаира на книгата там. Има я в Народната библиотека, в Регионалната библиотека на Благоевград, Дупница, Кюстендил, в Българското посолство в Германия, в Русия, в Украйна, навсякъде, където мога да я популяризирам, а чрез нея и родното си село”.
Александър Тимев е не само историк и краевед, той е от онези жители на Горна Козница, които са доказателство за родолюбие и за вярност на онези принципи, които нямат нищо общо с политиката и идеологиите. Това са принципите на човечност, доброта и любов към човека срещу теб.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
