Край Страцин по време на връчване на наградата - сувенирен нож АК 47
Кюстендилецът заедно със съпругата си Маргарита и дъщерята Даниела по време на празнуването на 90-годишния си юбилей
Зетят Николай, който от 1997 година заедно с Даниела са в Чикаго
Тодор Гогов е роден на 19 януари 1926 г. в с. Раждавица, Кюстендилско. През 1943-1944 г. развива активна дейност в ремсовата група в родното си село. На 11 май 1944 се включва в Кюстендилския партизански отряд и приема партизанското име Павле. В началото на август 1944 г. е прехвърлен към Войнишката партизанска бригада „Георги Димитров“, действаща в пределите на Югославия. Взема участие в сраженията с фашистките части в Бояново, Табановце, Страцин и при превземането на Кратово (8 септември 1944), а на път за Кюстендил – и в бой при Крива Паланка (11 септември 1944). Участва в първата фаза на Отечествената война. Със съпругата си Маргарита се радват на щастлив семеен живот вече 67 години, а той и досега я нарича Миша. Двамата имат дъщеря Даниела, която от 1997 година заедно със съпруга си Николай живее в Чикаго. Имат две внучки и едно правнуче. Тодор Гогов е смятан за един от най-успешните кметове на Кюстендил.
– Господин Гогов какъв бяхте на млади години, къде учихте?
– В седмо отделение, или сега единадесети клас, съм ходил на училище в гимназията с опинци, едва ли сега някой знае какво е това. Произхождам от много бедно семейство от село Раждавица. Направо ме беше срам да заговоря момиче, не можете да си представите какво е усещането. Нямах никакво самочувствие, как да се срещна с девойка и как тя ще ми обърне внимание… Завърших гимназия през 1945 година. Животът в онези времена беше труден за младите хора. Първо, ние бяхме неравнопоставени, защото не всеки можеше да учи. Това, което стана на 9 септември, уж много опасния строй, беше времето на изграждане на България. Дали е социализъм, или нещо друго, това е отделна работа, но в България се създадоха условия всички млади хора да бъдат поставени на равни начала. Дали си от последното бедно семейство, дали си най-богатият, имаш право да учиш безплатно. Тази интелигенция, която се създаде през това време, бяха 70% момчета от селата. После завърших висше образование, специалност „Агрономство“ в София. Закачих от беднотията навремето в България. Учих четири години, наложи се да продължа и петата година, защото през 1947 година баща ми каза: „Нямаме пари, не мога да ти дам нито лев“. Някак си тежка беше 1947 година и се наложи в София да работя. Бях касиер в няколко магазина. Миналата седмица ходихме до столицата и там минахме по ул. „Алабин“, там, където съм работил. Преди там беше Министерството на търговията, сега май е сграда на „Подкрепа“, не мога да кажа. Магазинът пък ми беше точно до киното, така че 8-9 месеца бях касиер. След като се дипломирах, станах стипендиант на „Консервна промишленост“.
– На колко години станахте кмет на Кюстендил, веднага след това ли?
– Не, работих 16 години в „Консервна промишленост“, където бях първо главен технолог, а после директор. На няколко пъти се опитваха да ми предлагат, тъй като аз бях от малкото хора с висше образование. През 1952-1953 година ме агитираха да стана секретар на Градския комитет на партията. Аз отказах, защото си имах мои схващания. Аз съм учил, за да бъда полезен на хората, партийната работа ще си я върша малко по-късно, сега искам да се отблагодаря на родителите, на обществото, че са ми дали възможност да завърша. Едва през 1966 година, през месец март, се съгласих да стана секретар на Градския комитет, не ме е срам, че съм бил. Не се страхувам, не се срамувам. През 1969 година на 1 юли станах кмет на Кюстендил, а от 1 януари 1975 година преминах на работа в Окръжния съвет като първи заместник-председател и там работих 12-13 години. По мое време като кмет се направиха много неща, само ако отворите Интернет, ще видите кои сгради са се построили.
– Нека да изброим някои от тях?
– На първо място, това е Художествената галерия. Това, разбира се, не е само мое дело, но тогава такава беше обстановката – да изграждаме един съвременен град. И второто нещо, което се опитвахме, бе да не допуснем в Кюстендил да се изграждат промишлени предприятия, които ще замърсяват въздуха и природата. Сградата на ДСК, сградата на съда е дело на мен – Тодор Гогов. Аз тогава съм отчуждавал имотите, имах добри връзки, построи се и сградата на МВР. Кюстендил по ония времена се беше превърнал в една голяма строителна площадка. Сега този ремонт, който се прави покрай река Банщица, коритото съм го правил аз. Доведох Строителни войски заедно с един полковник, мой приятел, сега ми убягна неговото име, но го направихме – корекцията на реката, както и района при театъра. Ръководил съм и първата копка по мероприятията за изграждане на театъра. Много училища се построиха. Даже много от нещата са описани в книгата „Кметовете на Кюстендил“, за съжаление авторът вече е покойник. По мое време се направи и стадион „Осогово“, както и цялата база около него. Искахме да превърнем Кюстендил в тренировъчен център, да създадем Национален спортен комплекс. Сега гледам, че и Паунов се захваща да прави такива неща. Той иска да изгражда, дано успее човекът. Бяхме млади тогава, но най-важното – имаше много средства за изграждане на всички тези сгради, дето изброих. Тогава ние не страдахме за пари, а ни липсваха работници и материали, тъй като организацията по строителството беше на много широк фронт. Материалите не достигаха, но сме се справяли криво-ляво. Аз съм доволен от престоя си в общината, защото се научих да работя с хората. Това е едно място, което аз приемам, така да се каже, общината да бъде дом на хората. Сега не ми харесват тези прегради на входа на общината, дори и на Петър Паунов съм казвал да ги махне. Спорихме на тази тема по време на една предизборна кампания в Клуба на пенсионерите. Накрая постигнахме споразумение – всеки защитава онова, което има като идея, зависи от гледната точка. Аз между другото много го уважавам. Има правилно отношение към ветераните от войните, какъвто съм аз. Сега съм заместник-председател на централния Управителен съвет и председател на Областното ръководство на ветераните. Едно време бяхме около 2000 души, а сега сме останали 36 човека. В областта сме около 75 души. В Дупница също са 35. Имаме няколко души в Невестино, 4-5 души в Бобов дол. В Рила и Кочериново имаме по 2-ма души, а в Бобошево – 1 човек. Това сме – около 75 души в момента сме живи. Имаме един ветеран на 102 години. Имаме друг, който е на 98 години, и няколко на по 97. Повечето от ветераните за съжаление са на легло. Опитваме се да контактуваме с тях, да им помагаме, но е трудно. За цялата област бяхме около 3500 човека, които сме участвали във войната. Но това е естественият ход на нещата, аз помня вече 92 години.
– Някога пушили ли сте?
– Като ученик съм правил опити, ей така, от келешлък. Пушил съм ей такава една кариочка, знаете ли какво е това – малка кутия със 7-8 цигари. Взех си я, като тръгнахме на екскурзия от Раждавица до Скакавишкия водопад, отдолу е много красиво. Бяхме млади, тогава някой ме закачи и аз я купих ей така. Не ми допадна. През целия си живот съм изгорил 8-10 цигари. Между другото, навремето имаше една такава постановка младите хора да не стават пияници, да не пушат. Водил съм един нормален живот, с нищо не съм прекалявал. На млади години не съм боледувал извън многобройните травми. Още през 1945 г. бях ранен в крака, чупил съм ребра, после ръка…
– Като агроном обаче със сигурност слагате домашно вино?
– Тази година съм сложил хубаво вино, гледам, че е станало вече, хубаво и пивко е. Обичам обаче по 50 грама ракийка на ден да си пийна. Животът ми е преминал през много перипетии. Убеден атеист съм, не запалянко. Уважавам и изповядвам Ботевия Господ. Христо Ботев казва: „Не ти що си в небесата, а ти що си в мене, Боже, и в сърцето, и в душата“. Прочетох една мисъл на Робеспиер и ми хареса много – „Няма ли справедливост, това не е никаква свобода“. Аз защитавам идеята за справедливост в обществото. И сега съм критично настроен към несправедливи действия. В живота си винаги съм се стремял да съм справедлив. Като съм бил на отговорни длъжности, сега ще кажа нещо, за което може би ще ми се смеят, но не съм имал секретарка. Водех се от принципа, че не искам да има преграда между мен и хората, такава ми е била мисълта. Иначе със секретарка какво – пресяваш хората, криеш се. Вратата ми винаги е била отворена за всекиго и по всяко време. Това съм го възприел от един кмет на Кюстендил през 1921-1922 година от Втората кюстендилска комуна – от Никола Въжаров. Някога Пето основно училище бе наречено на негово име, сега се казва вече „Христо Ботев“. Имаше и паметна плоча доскоро. Аз никога не бих се съгласил, мога да отида и на разстрел, но няма да кажа, че социализмът е бил лош обществен строй. За мен този строй беше най-справедливият. Какво е построено по-късно?
– Сградата на Административния съд?
– А, не, това беше предвидено за Военно окръжие. Станаха промените и строежът се замрази, и пак добре че решиха да го направят нещо. А ако отидете да видите горе казармата каква руина е… Може да се влезе, всичко е разрушено. Не се ли строи, не се ли създават условия, човекът да се чувства свободен, трудно ми е да го разбера. Аз самият обичам да работя, и то не само обществена работа, лятото ходя на село, имам малък двор. Не се срамувам да копая, винаги съм бил земен човек. Според мен формулата на успешния кмет е да умееш да работиш с хората – кметската работа е отговорна, да защитиш доверието и по обратния път да намериш начин да се отблагодариш. Моят стил бе не да изтъквам аз какво мога, а ресурсите на хората, които са около мен. Имах приятели и сред циганското население още като директор на Консервния комбинат, запазих ги и след това, не съм от горделивите.
– Скоро получихте една награда – сувенирен нож АК-47, по време на церемонията по отбелязване на 73 години от битката при село Страцин.
– Там, при Страцин, са загинали най-много кюстендилци. От няколко години организираме посещения. Полагаме венци на едно място, което не е най-подходящо, има едни ограждения. От Кюстендил и региона във Втората световна война са участвали най-много – две големи поделения – 13-и Рилски пехотен полк и Трети гвардейски полк от Дупница. Общо във войната участваха 6000-6500 души. Жертва по време на войната станаха и много млади хора, защото съставът на войниците беше между 18-25 години, над 420 души. Те не се завърнаха и останаха вечно там. Основните събития бяха при Крива Паланка, Стражин и Страцин при река Пчиня. Имали са добри действия в района на Драва и Мур. Полкът дава убити около 190 души. Полкът е участвал в първата и във втората фаза на войната. Основно са загинали при Страцин. Трети гвардейски полк е участвал малко по на север, в района на днешна Сърбия. Там само за ден са загинали около 53 души заедно с техния командир Васил Демиревски-Желю от Дупница. Тогава дори и съпругата му е била с него. Бях партизанин, включиха ни към Войнишка партизанска бригада и бяхме прехвърлени на територията на бивша Югославия при град Лебане. Командир на бригадата беше Георги Димитров, а комисар на бригадата – д-р Кирил Игнатов, хуманен лекар. Някъде 70-те години после стана министър на народното здраве. Тогава в тази бригада бяхме около 250 човека и действахме под територията на Враня до Куманово в този участък. Там водихме няколко сражения. На осми септември 1944 година водихме сражение в град Кратово, даже тази дата е обявена и за празник на града. Та 9.09.1944 година ни завари в град Кратово. Привечер тръгнахме към Страцин, защото Кратово е южната граница. Има една Крива река, която тече покрай Крива Паланка, покрай нея бяхме останали през нощта. След това през Деве баир стигнахме до жп гарата на Гюешево. На територията на Кюстендил действаше Първата българска армия и се провеждаха много разузнавателни мероприятия, пращаха ни да разучаваме обстановката при Крива Паланка. Стигали сме и до Враня. Към 10-12 октомври започнахме настъпателна армия. В нашата войнишка бригада имаше много доброволци, бяхме в състава на 50-и пехотен полк. Към края на октомври много от нас, които бяхме момчета, незавършили гимназия, бяхме ентусиасти и идеалисти, съставът беше от много доброволци, които участвахме в боевете. Уволних се като войник, след като свърши войната, а казармата горе беше направена по едно време и болница, най-напред започнахме училище под Трето основно – в сградата на Гимназията по туризъм, докато приключват боевете.
– Къде ви завари войната?
– Когато бях още ученик, имах един братовчед – студент в Чехия. Той се връщаше на село, разговаряше с младежите и разказваше за това, че нещо се подготвя, че нещо се случва. Това беше още през 1937-1938 година. Тогава братовчед ми казваше, че идва една тежка война. Когато Втората световна война започна с нападението на Германия над Полша, тъкмо бяхме започнали училище. Това беше в неделята срещу 1 септември. Тогава слушахме радио в селската кооперация и научавахме новините от него. Никой не очакваше, че това ще се превърне в една жестока война. След това започнах училище в Кюстендил и тогава дойдоха и немски войски. Имаше войници по протежението на цялата река Банщица, към Гюешево. Мога да кажа, че те се държаха съвсем нормално с местните хора. През 1941 година, на 6 април, чухме бумтежи и самолети, и тогава стана ясно, че немците са нападнали Югославия. Няколко дни след това в казармата в Кюстендил докараха и югославски пленници. Тези хора бяха ползвани за работа, за почистване. Тук трябва да кажа, че тази война за Кюстендил не беше без жертви. Сутринта, след като хората от града чули самолетите, излезли по улиците, за да ги видят, но тогава бяха пуснати бомби. 84 жители станаха жертва на тях. Тези хора са погребани в един общ гроб в траурния парк. Сред жертвите имаше и ученици и в тяхна памет в сградата на гимназията е поставена паметна плоча. След това войната продължи в истинската си фаза, когато Германия нападна Съветския съюз.
ГЕРГАНА ИВАНОВА
