Домът на живата енциклопедия бай Рашо е като музей
Компания му прави котаракът
Чели ли сте някога книга, чиято история така да ви плени, че да искате да стигнете до най-дълбокия й корен? Всяка литературна творба – роман, разказ, стихотворение и т.н., притежава собствен първоизточник, свое уникално начало, откъдето извира потокът на творческата дейност. Вдъхновението не е феномен, който съществува само в абстрактния смисъл на думата. Вдъхновението е истинска случка, събитие, място, човек. В своя неповторим разказ „На Изток от Запада“ Мирослав Пенков представя вълнуващо и трогателно съдбата на хората от граничните райони, останали в плен на обреклата ги от самото начало на живота им историческа действителност. С последното пътешествие за проекта „Невидимите“ успяхме да стигнем до една от многото човешки съдби, които стават основа за създаването на гореспоменатия разказ.
Банкя – име, което навява поне две асоциации в съзнанието. Минералната вода и тройният шампион по председателство неминуемо изникват в ума на повечето хора при споменаването й. Първата асоциация би била оправдана, но втората би ви отвела 60-ина километра на изток в разположения до София едноименен град.
В нашия случай обаче става дума за село. Или по-точно – за нещо от този род. Защото статутът на Трънска Банкя не е съвсем уточнен. Мненията са разнопосочни и припознават мястото ту за скъп квартал на град Трън, ту за махала на село Врабча. В крайна сметка Банкя се намира на по-малко от 10 километра от града и днес наброява не повече от 10 постоянни жители.
Срещаме се с най-възрастния от тях. Бай Рашо е на 93 години и случайно срещнатите по улицата хора не се колебаят да ни насочат към него, описвайки го като живата енциклопедия на целия район. На прага на къщата ни посреща дъщеря му Любка и ни въвежда в просторна стая, служеща и за механа, и за галерия на семейния архив от снимки столетници. Освен личните спомени стаята е изпълнена и с исторически такива. Тодор Живков и други комунистически особи и символи изобилстват в пространството. Все пак това е периодът, през който стопанинът на този дом е прекарал най-много години от живота си.
КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ
Бай Рашо впечатлява от пръв поглед с бодрия си глас и живото изражение на лицето си, сякаш е с 20 години по-млад. Единствено патериците в двете му ръце издайнически подсказват, че човекът е на пределна възраст. След като ни предупреждава от началото, че „много има да се говори“, нашият домакин започва своя разказ.
Роден в село Врабча през далечната 1924 година, само 6 години след подписването на Ньойския договор, Рашо остава сирак едва на 4. Отгледан от „двама старци“, чиято обща снимка взима централно място в цялото помещение, Рашо изкарва прехраната си като овчар. Живота при цар Борис описва като „нелош“. Преломната за България дата 9 септември обаче носи промяна и за нашия герой. От просторните поляни и ежедневното съжителство с животните той прави крачка към Перник и редовете на партията, в която членува вече 72 години. Гледайки назад във времето от днешната си перспектива, бай Рашо заявява: „Преживевал съм и лоши, и добри работи. Ако работиш нещо, създадеш на хората, ще гледат да те ликвидират, да не си ти“. Платените партийни секретари според Рашо са били голяма пречка за напредъка по онова време.
След 24 години, прекарани под земята в мините на Перник, идва време за обратния път към дома. В родното си село Врабча Рашо е магазинер, което му дава още по-добър поглед върху демографския спад по тези места. Според него сред основните причини за опустяването на Врабча са непосредствената близост на границата, разделила селото на две, и строгият граничен контрол, лишаващ хората не само от контакт с близки и роднини от другата страна, но и от достъп до наследствените им обработваеми земи.
НА ЕДИН ПАТРУЛ
РАЗСТОЯНИЕ
След разделянето на селото на две много семейства, роднини и приятели остават откъсати завинаги едни от други в две отделни държави. В някои куриозни случаи държавната граница разделяла дори и къща на две части. Бай Рашо и до ден-днешен си спомня за братовчедите си от другата страна на границата:
„Как не помним, помниме ги, братовчеди… даже они не знаю, не смею и родителите да им казват, че сме рода, защото че се срещнем и бой…“.
И все пак въпреки строгия контрол контакт се осъществява. В случаите, в които селяните от българската страна на границата биват допускани до нивите си в Сърбия, граничарите с бинокъл следели да не би някой „българин“ да започне разговор с някой „сърбин“. Стратегията за справяне със „зоркото око“ Рашо обобщава така:
„Ние, ако говориме, ще се обърнеме натам да говориме, а они в гръб, да говорят с нас, да не… понеже они ни гледаа с бинокъл… Бегаа, а оно са се братя и сестри, сичко е свързано – от едната махала, от другата се женят…“.
Тук домакинът ни прави прехода и към своята лична история за това как се е оженил за жена от другата страна на границата.
„И жена ми, и тя беше… ние на 50 метра от границата оттатък, и аз съм на 50 метра от наша страна. И когато да се жениме и говориаме, границата пак се върна на същото место… До бунара вода се вадеше, на самата граница ни е бунаря“.
За съжаление възрастта на нашия събеседник се усеща и по време на дългия ни разговор мисълта му понякога се лута в различни посоки. За наше щастие тук е и дъщеря му Любка, която впоследствие ни разяснява изцяло събитията. Заедно с няколко български войници Рашо отива до границата и им казва да се правят, че не виждат. След кратко разбирателство със сърбите те също са инструктирани за предстоящото. Бъдещата невеста на Рашо оставя стомните с вода, минава през границата и се венчава за днешния ни герой. Според Любка всичко това е станало не без помощта на връзки, които бай Рашо е имал. Повече не успяваме да разберем и ни остава само да си представяме как и дали двамата младоженци са се срещали тайно, преди да се сгодят.
С ТРУД И ЛЮБОВ КЪМ ВСЯКО НЕЩО
В основата на житейската философия на възрастния ни събеседник са залегнали трудът и любовта. Бай Рашо с гордост изтъква как през живота си не е познал почивката. Дори днес, опирайки се на по-здравия си крак, старият човек кръжи около градинката си. В едната ръка държи патериците, а в другата мотиката. И прекопава.
„Обичай труда – такава ми е била работата. Ако се удариш на мързел – лошо. Почваш да мислиш за болести, за това-онова, а когато работиш, нема да мислиш за болести“.
Дълголетието си нашият нов приятел постига и чрез здрава храна. По отношение на алкохола бай Рашо споделя: „Ракия секаква има, но 50 годин и моя една капка не съм пил. Коняко – и той вреден… Мастика сега пиям. Сутрин на ядене, когато преди ядене, обичам да си пийна мастика и тогава апетит имам. Бира пия и пелин“.
С нестихваща любов се отнася нашият герой към природата и животните. Природата е основната причина, която той посочва като задържаща го в селото. А към всички представители на животинския свят бай Рашо изпитва емпатия и привързаност. С обич споделя как котаракът, който плахо се прокрадва към нас и после пак отстъпва, е неговият най-голям лек. Когато го боли кракът, животното сяда на болното място и стои така с часове. Така болката притихва…
„Яз кокошка да заколим, ако е друг, че я заколи. Жал ми е, аз много съм любител на животни, с животните съм израсъл, и така…“.
Така от тема на тема срещата ни с бай Рашо клони към своя край. Имаме покана по всяко време да се възползваме от гостоприемството на нашите домакини и от природните дарове на село Банкя – безкрайните зелени хълмове, минералната вода, спокойствието и чистия въздух. Оставяме нашия герой на слънчев припек на поляната, заобиколен все с неща, които обича. Невъзвръщаеми са само хората – тях бай Рашо си спомня час по час, връщайки се десетилетия назад в паметта си.
ПО МАТЕРИАЛИ ОТ
nevidimite.bg
