Кой е той Цанко Живков – български писател и журналист, роден е на 26 април 1926 г. в Перник. Завършва пернишката гимназия, после работи в „Мини Перник“ от 1946 до 1950 г. Учи право в Софийския университет. Дълги години работи във вестник „Труд“ и във в. „Литературен фронт“, а по-късно във фонд „13 века България“. Автор е на повече от тридесет книги, на голям брой очерци, разкази, есета. Почетен гражданин на Перник.
Преди дни 94-годишният писател и почетен гражданин на Перник Цанко Живков дари над 1900 книги от собствената си библиотека на XVI ОУ „Св.св. Кирил и Методий“ в кв. Църква“. Дарението включва книги, издадени преди повече от 70 години, сред които томове на Иван Вазов, както и класическа, детска и научна литература.
„Кумецът ми ме спаси от разстрел след 9.ІХ.“, разказа наскоро в свое интервю за България Днес писателят.
– На преклонни години продължавате да пишете и сте в добро здраве. С каква мисъл се събуждате рано сутрин?
– Може би тази, която най-често си повтарям. А тя е: „Не сторвай никому зло, защото разрушаваш най-напред себе си. Не се примирявай и с безчестието – това също погубва. Единствено на човека е дадена свободата за избор. И щом е така, направи го в подкрепа на истината и на любовта между хората“. Аз много неща съм преживял. Ако ме питате как съм оцелял, ще кажа, че оцелях от най-лошото, което може да се случи на човек, по една щастлива случайност, защото моят кумец ме спаси да не ме застрелят след 9 септември 1944 г. Тогава щяха да ни убият, макар че уж ни водеха на съд. А как стана това? По това време бях 17-годишен – най-младият в помещението, в което ни държаха. Там бяхме около 30 души. Поне 10 познавах от тях. Това бяха бащи на мои съученици и приятели. Имаше военни, лекари, адвокати, доста интелектуалци от Перник. Една нощ ни казаха да се приготвим с обяснението, че ще ни водят на съд в София. Изведоха ни в коридора и тогава една ръка изневиделица ме издърпа и чух глас: „Ти оставаш тук“. Това беше моят кумец, който по този начин ме спаси от смърт. Нито един не се върна от останалите. По-късно се разбра, че са закарани в една местност Тева, при стар рудник, разстреляли са ги и са ги хвърлили в една шахта.
-А защо Ви арестуваха?
– Защото от 15-годишен в гимназията участвах в издаването на списание „Младежко слово“, което беше националистическо, родолюбиво. То не можеше и да бъде друго след присъединяването на Добруджа към България през 1940 г. Тогава имаше голям подем в целия народ. То беше небивал национален празник. А ние тогава бяхме млади националисти и милеехме за България. Тогава членувах и в една организация на „Бранник“. Така станах свидетел на репресиите след 9 септември 1944 г. Знаете ли, днес българите, особено младите, нямат представа за онова време, а и по-старото поколение няма представа. Много е важно да се знае и помни този период от българската история. За нас, за нашето поколение това беше забранен живот. Ние, каквито бяхме родени от семействата ни и възпитани от училището и от религията, след 9 септември ни беше казано от новата власт: „Вие сте реакционери, вие сте фашисти, вие не заслужавате да живеете, да учите, не заслужавате да имате бъдеще“. Много е важно да се знае и помни този период от българската история. В този ред на нещата трябва да кажем, че Перник е може би единственото селище в страната ни, в което няма дори най-обикновен знак за загиналите местни жители във войните за национално обединение: 1885 г., 1912-13 г., 1915-18 г. Просто срамотно!
– Макар че са Ви обявили за враг на народа и сте оцелели, повлиявате на Вълко Червенков да построи дом на културата за миньорите в Перник, така ли е?
– Въпреки репресиите намерих сили да оцелея и да се приспособя към тоталитарните похвати на комунистическата власт. Нямах друг шанс. И започнах да пиша, на което посветих целия си живот. Така например още през 1948 г. писах в местния вестник „Рудничар“ за липсата в Перник на подходящо помещение за културно-просветна и художествена самодейност със заглавие: „Трябва ни дом на културата“. Тази дописка е препечатана на видно място в тогавашния централен профсъюзен вестник „Труд“. Тя впечатлила тогавашния държавен глава и народен представител на миньорите Вълко Червенков. Той лично позвънил в Околийския народен съвет и поискал да му предложат сметка за строеж не на дом, а на Дворец на културата. Изчислили, че са нужни 7 милиона лева, голяма сума за ония сиромашки времена. Следващата година идеята започнала да се реализира. Строежът продължил няколко години и стойността му възлязла на 27 милиона, но наистина стана великолепен. Така някак си органично усетих силата и въздействието на печатното слово, послужило за решаване на важен обществен проблем. Това ме привлече и предопредели всичко в по-нататъшния ми живот.
– Фурор предизвика и Вашият фейлетон „За имената“.
– Ха-ха, да. Той касае неблагозвучните, грозни и неприлични имена като Телефонка, Нафталинка, Гарнизон и т.н. Отгласът беше така повсеместен, че предизвика правителствено решение и беше съставен списък с хубави български имена.
– Особено място в творчеството Ви обаче заема темата за родното място на Паисий Хилендарски.
– Аз доказах, че пернишко село е родното място на Паисий. Знае се, че без да има нито един достоверен факт, беше партийно постановено за негово родно място Банско. В няколко книги енергично и талантливо, с възторжени и неоспорими факти доказах, че родното място на първия ни възрожденец е село Кралев дол, Пернишко. Миналата година там бе открит и едноименен параклис. Очаква се и паметник да се построи.
– Не сте ли на възраст, в която трябва да си почивате повече и по-малко да работите?
– Всъщност като се замисля, само аз и британската кралица Елизабет Втора, която е на моята възраст, си гледаме все още работата. За мен това е писането. Написал съм над 30 книги и безброй много очерци, разкази, есета. Да, съгласен съм, че на тия години човек трябва да следва природата си. И аз това правя – следвам моята природа. А тя е граовска, жилава и инатлива. И като прибавим и баба ми Магдена – нещата се изясняват: порода граовска (смее се).
-Вашите книги имат общ корен – Перник и перничани
– Почти всичко, излязло изпод перото ми – от „Мъже под земята“ до „Пернишки тетрадки“, е пропито от любов към Перник и героите ни. Нека младите да знаят преди тях какви люде са живели в този град. Не че не ги е имало разбойниците хулигани, но духът, който е надвивал, е бил духът на интелектуалното. Дали не преувеличавам? Не, разбира се. Кажете ми друг град, който да носи името си от векове? Връстник на Троя и Рим е Перник.
-В „Пернишки тетрадки“ си спомняте с много любов за своите пернишки герои, защо?
– Да, за Румен Скорчев, за Иван Карик, за Лиана Даскалова и Димитър Инкьов, за Йоцо, за съученици и колеги, за хората от кръжока, за ония, с които съдбата ме е срещала, за художници и поети от родния Перник. В този смисъл няма как да пропусна известните перничани – Никола Димков, автор на проекта за ООН, легендарния тракторист от село Ноевци Иванчо Велинов, грънчаря Петър Гигов, Гюрга Пинджурова, героите на труда Евгени Стефанов и Манол Гатов, Ласерман и Александър Рангелов, бригадата на прочутия някога Георги Карауланов.
-А „Изгубеният век“ мъжка равносметка ли е?
– Може и така да се каже. Равносметка за изминалото столетие: две балкански и две световни войни, две въстания (Войнишкото от 18-а и Септемврийското от 23-та година), един 9 септември от 1944 г. Емоционално оцветен от личните ми преживелици, този мой дневник носи поуките и посланието на цяло поколение. Книгата „Изгубеният век“ е изстрадана и много мислена. Звучи като „Изгубеният рай“ на Милтън. Както казвам в началото на книгата: „…писана е тази книга и поради непреодолимата потребност да изтръгна от кръвта си отровните утайки на онова, с което бяхме принудени да живеем“.
Кадри от тържественото честване на 90-г. юбилей на писателя
Според писателя Цанко Живков родът на Паисий е от Кралев дол, там му вдигнали и параклис
Дворецът на културата в Перник построен след статия на младия Ц. Живков, впечатлила В. Червенков
