Живот между нотите! Известният композитор Св. Лобошки тъгува по отминалите бохемски времена на 60-те – 80-те години и забравената традиция на петричките серенади преди абитуриентските балове

Светослав Лобошки е роден на 28 март 1963 година в Петрич. Средното си образование завършва в родния град, след което учи класическа китара в София при Димитър Дойчинов. Днес е преподавател, музикант и композитор. Твори в областта на естрадата и фолклора. Има пет албума с негови песни за деца, част от които са включени в учебниците по музика. Правил е аранжименти и за театрални постановки.Светослав Лобошки работи еднакво добре с популярни имена в българската естрада, с изгряващи звезди и с певци от поп-фолка.Обича да му е интересно и затова сменя жанровете в музиката. За първи път се явява на „Пирин фолк” през 1994 година и досега е спечелил всички награди на този фестивал по няколко пъти.За него не е предизвикателство да се яви на фестивал със своя песен и да спечели. По-голямо удоволствие е да види успеха на младите изпълнители, които разчитат на неговия труд. Сега, след пандемията, е щастлив, че има възможност отново да се среща с публиката, и в момента преживява хубава емоция, защото е на турне из страната с Веселин Маринов. Светослав Лобошки свири в групата на Веско Маринов заедно с Красимир Гюлмезов и други ивестни музиканти.Турнето в страната ще продължи до 9 юни, а от 18 юли започват летните им срещи с публиката. Животът му тече между нотите – свири, аранжира, композира и участва в журита на различни музикални прояви.От 2 до 4 юни е член в журито на фестивала „Изгряват звезди” в Петрич, след това е в Челопеч, където се провежда фестивалът „Моята песен за България”, после във Велинград на фестивала „Дъга над Клептуза” и други. Общо взето съчетава концертите с аранжиментите и с журирането на фестивали. Може да се похвали с много авторски песни, които са се превърнали в хитове, но две от последните са „Тунел от самота” в изпълнение на Орлин Горанов и „Любов в сегашно време” в изпълнение на Тони Димитрова.

КЮЧУК ИСТАНБУЛ – ТАКА НАРИЧАЛИ ГОРНИ ПОРОЙ, РАЗПОЛОЖЕН НА ЮЖНИЯ СКЛОН НА БЕЛАСИЦА ПЛАНИНА.
От там е бабата на Светослав Лобошки – Ана Клифова. След нея името Ана има специално място в рода му. То фигурира във всяко следващо поколение. Сестрата на Светльо, която е с три години по-голяма от него, се казва Ана. Това име носи една от дъщерите на чичо му и една от дъщерите на леля му, също и снаха му.
Когато след Балканските войни предците му били принудени да напуснат това красиво и заможно родно място, прабабата на Светослав, Стана, е била бременна и се е придвижвала по трудните пътеки с още 5-6 деца. И както мнозина, прекосявайки Беласица планина, за да запази поотрасналите си деца, Стана решава да остави най-малкия Христо в гората. Но една от сестрите се досетила какво ще се случи, върнала се и го спасила. Така Христо доживял до дълбока старост в новите земи на България, където се преселили всички, които искали да запазят българския си корен. Други от рода приели гръцки имена и останали в днешна Северна Гърция. Днес част от петричките фамилии носят имената на родните си места – Поройлиеви, Хазнатарови, Зарови и други. Така искали да пренесат родовата памет в бъдещите поколения и да не забравят откъде са тръгнали. Родното им село е било с будно население, в което преобладавали българите. Наричали го Малкият Истанбул, защото е било едно от най-големите и развити села в Демир Хисарска кааза. Занимавали се със земеделие, търговия, занаяти, бубарство. В Горни Порой живеели заедно българи, гърци, власи, турци. По време на гоненията много българи се криели в черквите, като са мислили, че там няма да посмеят да посегнат на хората, но гърците не прощавали: палели и избивали наред всеки, който иска да запази българското си самосъзнание. Кочо Мавродиев, на когото е кръстено едно от училищата в Петрич, е бил първият учител, признат от Османската империя и назначен да преподава на български, убит по време на тези събития в училището в Серес.
Светослав Христов Лобошки носи трите имена на дядо си. Неговият син Христо Светославов Лобошки носи пък трите имена на баща му. Надява се един ден да има внук, който да носи неговите три имена.

ДЯДО МУ СВЕТОСЛАВ Е БИЛ ЦАРСКИ ОФИЦЕР, ВОЕНЕН ЛЕКАР И Е РОДЕН ВЪВ ВАРНА.
Майката на неговия дядо умира сравнително млада, когато е бил на три години, и той е отгледан от неговите лели в Пещера. Един от синовете на дядо Светослав – Христо, заминава да учи в Юнкерско училище в София. Там съдбата го среща с Христо Смирненски. Покрай него се запалва по левите идеи и убеждения.Това поражда противоречия с бащата, който е царски офицер, и в един момент връзката между баща и син прекъсва. По време на Първата световна война дядо му Светослав е разпределен в Петрич. Там на мегдана се запознава с неговата баба Ана и създават семейство. Преместват се да живеят в Бараково, където по това време функционира популярната Балабанова фабрика, и там живеят и работят около 13 години. Чувствали се обгрижвани от индустриалеца Иван Балабанов, който им осигурявал всички необходими условия за нормален живот. В Бараково съдбата среща дядо му с Никола Вапцаров и дълги години поддържат сериозно приятелство. Бащата на Светослав също има спомени от Вапцаров – карал го е да рецитира стихотворения. След това баба му и дядо му се преместват да живеят в Петрич.
Майка му Райна е родена в Сапарева баня в популярния род Вукадинови. Дядо му Йордан по майчина линия е имал бизнес отношения с бащата на Валентин Спасов, композитора и изпълнител на популярната песен „Сине, сине” заедно със съпругата си Севдалина. Двамата са били съдружници и са имали около 9 дъскорезници и гатер на Рилския манастир, където са работили заедно. Баба му Мария, по майчина линия, се е занимавала със земеделие.

Светослав Лобошки с голямо желание посещава Сапарева баня, където има много приятели, както и Горни Порой, за да види къде е живяла неговата баба Ана. Когато за първи път отива в Горни Порой в края на 90-те години, Светльо забелязал, че хората се страхували да говорят на български, защото са били подслушвани. Когато той тръгва да търси хотел, среща една жена и я пита на български къде се намира хотелът. Жената го погледнала, „замалко да се разплаче”, казва той, хванала го за ръцете и му казала: „Само нагоре”. „И днес това е много красиво селце с вековни дървета, като чинарите край Петрич”, разказва той. Преди години дългогодишната учителка по литература и братовчетка на Светослав Лобошки – Ана Хантова, написала книга за родословния им корен и организирала родова среща в Горни Порой, където се събрали наследници на рода от двете страни на границата. Посетили и черквата „Свети Димитър”, където е кръстена баба Ана. Сега в Горни Порой има същата фамилия, която е носила баба му – Клифова, но вече се казват Клифос. Бащата на баба му Ана се е казвал Димитър Клифов.

РОДЪТ ИМ Е РАЗПРЪСНАТ В РАЗЛИЧНИ ЧАСТИ НА СТРАНАТА, НО ПОВЕЧЕТО СА В ЮГОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ.
Изоставеният по пътя на бежанската вълна Христо продължава родовата памет в Германия. Той има двама синове – Лазар и Мирчо, с които не се познават, защото нелегално са избягали в Германия в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Светльо си спомня, че точно преди демократичните промените той заминава с един оркестър за Щутгард, в Западна Германия. Баща му тогава се обажда на един от двамата братя, с които са първи братовчеди, и им уговаря среща. След закуската в хотела цялата българска група стои пред хотела, към него се приближава един човек и му казва: „Ти си!”. Познава го сред множеството. Срещата е била вълнуваща и интересна.
На голямата родова среща в Горни Порой си направили снимки, сувенири, магнитчета с родовото дърво и се надяват един ден и техните деца да си припомнят тази родова история и да попълнят новите клони на родовото дърво.

Светослав има син – Христо, който е на 34 години и живее с приятелката си в София, където работи в английска компания. От него имат внучка – Леа. Дъщеря му Велиана е родена на Великден, затова е кръстена на празника и на баба Ана. Тя е на 28 години. Завършила е Художествената академия, след това записва курсове за сценични ефекти в киното и участва в театрални постановки, при изготвянето на видеоклипове, реклами и други.
С половинката си Анжела Светльо се среща, когато е на 25, а тя на 20. Дълги години съпругата му е имала сватбена агенция, която управлявала с една своя приятелка. Сега заедно с дъщеря им са отворили заведение в Петрич за домашно приготвени храни. „Всеки търси себе си и прави това, което му е приятно, ако падне някой лев, е добре дошло”, споделя Светльо.
ОСВЕН ОТ АРТИСТИЧНАТА БАБА АНА ИНТЕРЕСЪТ МУ КЪМ МУЗИКАТА И ИЗКУСТВОТО ИДВА И ОТ НЕГОВИЯ БАЩА ХРИСТО ЛОБОШКИ,
който дълги години се е занимавал с читалищна дейност и заради когото днес Светльо продължава своята преподавателска дейност в петричкото читалище. За неговата баба Ана са му разказвали, че е била душата на компанията, със заразителен смях, песни, танци и изключително артистични способности. Това се предава и на нейните деца. Леля му е играела в петричкия театър. Баща му цял живот е работил в читалището и се е занимавал с всякакъв вид художествена самодейност, с театрални постановки, режисура. Бил е добър актьор и са го канили за участия в други театри в страната, но той не напуснал родния си град. Имал е хубаво приятелство с Евтим Евтимов, с когото дълги години работят в читалището. Там се пенсионирал. Когато за първи път го завел в читалището, Светльо си спомня, че му е показал книгите в библиотеката, а след това и инструментите в Детската музикална школа. Тогава си е харесал китарата и във втори клас записва клас по китара в школата. Не се разделя с нея до днес. Майка му Райна е дългогодишен учител и зам. директор на едно от средните училища в Петрич „Асен Златаров”.

СВЕТОСЛАВ ЛОБОШКИ ДНЕС С ТЪГА СИ СПОМНЯ ЗА ПОЗАБРАВЕНИТЕ МУЗИКАЛНИ ТРАДИЦИИ В РОДНИЯ МУ ГРАД ПЕТРИЧ.
С китарата и мандолината, на които свири, той е един от ревностните участници в прочутите петричките серанади, които са били едно от най-хубавите преживявания в града. Тогава е било традиция абитуриентите да правят серенади на своите класни ръководители и това се случвало обикновено през месец май. Музикантите са били много на почит, дори е трябвало да имаш връзки, за да разпологаш с музиканти за серенада на любим човек. Като ученик в гимназията заедно с Григор Кушлов-Гришата той прави една от първите серенади в града на своята ученическа любов. Натоварил оркестрантите на една каруца, свирили и пели под прозореца й в малките часове на деня. Не ги изгонили, поканили ги на гости. Серенадите винаги са били придружени с отрупана маса чак до зазоряване. Специфичното на петричките стари градски песни е била смесицата от балкански, петрички и далматински мелодии и песни, които водят началото си от така наречения район Далмация в днешна Хъватия, известна със своите 2342 острова с богата музикална култура.
„Цената на спомените е тъгата, която те носят”, разказва Светослав. Липсват му тези безвъзвратно отминали бохемски времена. Петричките серенади са част от миналото на южния град. Те са спомен за 60-те ,70-те, 80-те години на миналия век. Легендите на старата градска песен в Петрич не са забравени. С вълнение Светльо споменава имена като Антон Бичаков-Дончо, неговия син Сотир Бичаков, легендата Атанас Баничката, Христо Любенов- Шани, Живко Пътника, Володя Стоянов и други.
На 59 години Светослав Лобошки се чувства богат с децата си, със семейството си, с работата си, с приятелите и с музикалната чувствителност, която носи от миналото и която обогатява в съвремието. Той предпочита съдържателната мелодична песен, която ще докосне слушателя, ще се запомни и дълго ще се пее. Именно тези песни са част от музикалното му творчество.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА