С какво да бъде палачинката – шоколад или мармалад? Черната или червената рокля? За някои от нас дори най-баналните избори са истинско изпитание, а за важните въпроси в живота положението става нетърпимо. Какви са причините за тази хронична колебливост?
Нека си припомним печалноизвестния Хамлет, принц датски – безспорния патрон на нерешителността. Той знае, че трябва да убие чичо си, но бави отмъщението, защото целта, към която се стреми, несъзнателно го плаши. Парадоксалното е, че колкото повече се колебае, толкова по-уверен е в това как е нужно да постъпи. Но това не довежда до никакво действие, защото, макар устремен към идеала, той е твърде слаб, за да го отстоява.
Макар и не в такива величави размери, подобна битка със себе си провеждат и всички хронични колебливци. Когато трябва да дадат еднозначен отговор, но не са способни на това, те често изпадат в паника. Измъчва ги чувството за вина, защото губят време, но все така чакат някой друг или нещо да вземе решение вместо тях. Просто защото не са готови да поемат отговорност за възможните последствия.
Ако имаме такъв човек до себе си и гледаме агонията на нерешителността му, първата ни реакция е да му помогнем, най-малкото със съвет. Но това е погрешна стратегия, защото, поемайки върху себе си отговорността от решението, не помагаме на колебливеца, а дори напротив. Друга грешка е да го обвиним в бездействие, което само ще засили неувереността му. Но можем да му помогнем да осъзнае страховете си – тези, които му пречат да вземе решение. Със сигурност ще ви залее с куп хипотетични загуби, ако предприеме това или онова. Само че това, което убягва от вниманието на вечно съмняващия се, са последствията от собствената му нерешителност. Затова обърнете внимание именно на това, което е възможно да се случи, заради бездействието му.
А ако ние сме в ролята на колебливия, как да помогнем на самите себе си?
Най-доброто лекарство е равносметката. Нека се върнем към важните избори в живота си и реално, а не хипотетично, оценим резултатите от тях. Със сигурност ще се удивим, че много повече съжаляваме за всички онези възможности, които сме пропуснали от бездействие, а поетите рискове, напротив, рано или късно са довели до положителна промяна в живота ни. Това ще ни накара да осъзнаем, че отказът от решение също е решение, и то със сериозни последствия. Затова нека не бъдем пасивни към собствения си живот, а го творим всеки ден, с всеки нов избор.
Нерешителността е по-гибелна от грешката
Да си решителен или не донякъде е въпрос на характер, на програмиране, така да се каже. Един умува дълго даже преди да избере кой вид кисело мляко да си купи в супермаркета. Друг решава и действа, право напред, независимо колко е съдбоносна ситуацията. И ако първият е убеден, че доброто оглеждане на нещата отвсякъде го предпазват от грешки, то вторият смята, че делата винаги са най-продуктивният избор.
Разбира се, всяка крайност е неуместна, а и има важни решения, които задължително изискват добър предварителен разбор. Но така или иначе, колкото и да сме претегляли и преценявали, винаги идва крайният момент, при който казваш вечното: „To be or not to be…“. Да или не, минаваме ли Рубикон, или ще си стоим до безкрайност от тази страна на реката.
Прекалената нерешителност е проклятие и това го знае всеки, който е неин пленник. И тя е по-типична женска черта, трябва неохотно да признаем. Всяко действие е риск. Риск от грешка, от неприятност, от последствие. Но идва момент, когато всичко останало е по-непроизводително или направо унищожително.
Нерешителността е по-гибелна от грешката, защото:
- При нея също се хаби много енергия – предимно психична, има безсънни нощи и терзания, но нищо не произхожда от всичко това.
- Нерешителността създава чувство на нестабилност. Разкраченото положение между или-или лишава от вътрешен покой.
- Тя е страх да поемеш отговорност. Оставаш всичко на другите хора или на външни обстоятелства. Но дали така не губиш?
- Обрича на бездействие, а следователно и лишава от възможността да видиш някакви резултати. А бездействието е равно на нула. То може да създаде измамна сигурност. Не правиш нищо, нищо не случва или променя, положението остава такова, каквото е. И да не е достатъчно добро, поне е познатото.
Нормално е да имаме периоди на нерешителност, но те трябва да са ограничени във времето и най-вече да са плодоносни – т.е. да се състоят в претегляне на „за” и „против”, полза и загуба и да се стига до решение, а от него да произтича действие. Всичко останало е гибелно, защото и без нашите действия светът и обстоятелствата се променят. Ние оставаме пасивни наблюдатели или само рефлектори на случващото се. Тогава само ние по принуждение трябва да се съобразяваме с останалия свят, никога той с нас.
По-добре грешка, отколкото нерешителност безкрай, защото и да сбъркаш си има предимства. Първо – все пак рядко е гарантирано, макар че има и такива грешки. Тогава е най-добре решението ни да е категорично отрицателно. Правилото е: не повтаряй точно същата грешка – друга може, но не една и съща. Иначе значи нищо не си научил, не си помръднал и на йота.
А ако е важна не целта, а пътят, той е поредица от грешни и правилни постъпки и действия. През това време ние се променяме, развиваме се, обогатяваме се. Да си тотално нерешителен означава да не вървиш по този път, а да стоиш на едно място. Кое е по-добре, ако си в пустинята да се движиш с надеждата и вероятността да стигнеш до керван, до оазис или да останеш неподвижен и да погинеш?
Синдромът „Започвам от утре”
„От утре ще ставам по-рано и ще си лягам навреме. Най-после ще занеса ютията на ремонт, ще почистя основно апартамента си, ще се храня здравословно, ще намаля кафето, ще въведа ред върху бюрото си, ще изхвърля ненужното, ще обърна внимание на старата си приятелка, за която все не ми остава време, най-после ще започна да чета книгата, която събира прах на нощното ми шкафче, ще прекарвам по-малко часове на компютъра, ще започна да ходя на фитнес, ще свърша поне част от задачите, които съм записала на листче…”. В края на деня често си казваме това и се заканваме, че на следващия ден ще е различно, но когато и той премине по график, нямащ нищо общо с предвидения, по стария, познат инертен начин, вечерта отново сме в изходна позиция с куп несвършени дела и едничкото желание да ги осъществим…
Защо е толкова трудно?
24 часа в денонощието просто не стигат да направим всичко, което искаме, а дори и да ни е останало малко време, често сме твърде уморени и отново оставяме за „утре”. Но на следващия ден се повтаря същото, и така можем да откараме месеци, дори години, без да сме осъществили отложеното във времето. Това ни кара да се чувстваме неудовлетворени, но въпреки негодуванието ни, работата си остава все така несвършена и у нас все повече се прокрадва усещането, че пилеем времето си и че никога няма да постигнем онова, което желаем, и животът ни ще премине в отлагания „за друг път”. За друг ден, за друго време, за друг живот…
Най-честата причина е лошата организация или изобщо липсата на такава. Заради нея допускаме много стратегически грешки, които пречат да свършим нещата в срок, оставяме ги недовършени, или е за сметка на качеството им. Други пък изобщо не сме ги започнали, защото така и не стигаме до тях.
Хаос . Една от основните причини да не можем да се справим във времето с набелязаните задачи е хаотичността ни, а тя идва от това, че не сме подредили добре приоритетите си. Затова, започнете с най-важните и неотложни неща, които трябва да свършите в кратки срокове, а по-мащабните и дългосрочни оставете за по-късно, за да можете да им отделите нужното внимание. Съставете си план за деня, седмицата и месеца. Също така в края на всяка година бихте могли да набележите цели за следващата и когато и тя отмине, да направите равносметка на постигнатото. Дайте си поне едно обещание, което смятате да изпълните в рамките на следващите 365 дни (например да откажете цигарите или да започнете нова работа). Така ще се вдъхновите и за останалото, което ви предстои.
Много дини – под една мишница. Понякога в стремежа си да свършим всичко набелязано накрая не правим абсолютно нищо като хората. Започваме едно, но преди да сме го приключили, минаваме на следващото, връщаме се на предишното, а вече сме започнали и трето, четвърто… накрая така се омотаваме в собствената си дезорганизация, че сме до под кривата круша във всяко начинание и, естествено, не сме доволни от резултата. А това ни депресира и още повече пречи да постигнем желаното, защото губим вярата си, че можем да успеем. Затова правете нещата едно по едно или ги вършете паралелно, само ако се уверите, че това не ви пречи и не е за сметка на качеството им.
Стари навици. Макар и да ни вредят и безкрайно да ни пречат, веднъж установени, много трудно ще ги променим и ще си създадем нови, по-полезни навици. И все пак не е невъзможно, стига, разбира се, да не отлагаме и това „за утре”.
Мързел. Няма какво да си кривим душата, в някои случаи чисто и просто ни мързи да започнем да правим каквото и да било и предпочитаме да го отложим за друг път и това може да се проточи, защото „другият път” така и не идва. И ако можем да оправдаем несвършеното пред околните с умора и недостиг на време, дълбоко в себе си знаем, че сме едни лъжливи мързеливци.
Страх и нерешителност. Липсата на увереност и страхът от провал могат да са пречка да сбъднем целите си. Затова ден след ден отлагаме за по-нататък с надеждата, че тогава ще добием нужната смелост и ще се престрашим да пристъпим към действия, вместо само да мечтаем и да въртим в главата си онова, което искаме да превърнем в реалност.
„Днес не ми е ден” – има и такива дни, в които въпреки цялото ни старание, всичко сякаш върви наопаки! Правим всичко необходимо и все пак не се получава. И тогава си казваме, че просто не ни е ден. Няма нищо фатално да го отложим за утре, но ако наистина става дума за утре. Буквално! Отлагането няма да ни помогне, ако държим да постигаме целите си, дори и никой да не ни задължава да го правим. Затова, помислете за нещо, което отдавна сте искали да свършите, но не сте намирали сили, време, средства… и го направете не утре, а именно днес. Сега.
Какво би станало, ако…
Думичката „ако“, без която не можем, щом се замислим за нишките на собствения ни живот. Неизбежно идва момент, в който се изкушаваме да си кажем: „Ако не бях направил това, животът ми щеше да бъде съвсем различен…”. Пускаме се по течението на подобни разсъждения, макар че сме наясно – животът е като историята – в него няма „ако“. Има само един път и няма как да разберем какво би се случило по другите неосъществили се писти. А и дори обстоятелствата след това магическо „ако“ да се бяха развили по различния начин, едва ли бихме изживели версията в розово, която щедро рисуваме в мислите си. Да, щяхме да изживеем друга сюжетна линия на собствената си житейска история, но само друга, не и безоблачна. Единствено трудностите, изпитанията на пътя ни щяха да са различни. Разбира се, възможно е при друг направен избор животът ни да би се случил по-щастливо, по-успешно, но също толкова вероятно е непознати от сегашната ни гледна точка препъникамъни да го бяха довели и до по-лоша развръзка.
Освен това при различните възможности на другата ситуация ние сме нещото, което е постоянна величина, защото факт е, че човек не може да избяга от себе си. Ако е саможив и некомуникативен, той ще живее затворено не само в кой да е български град, но и в центъра на Париж. Ако е амбициозен и способен, ще успее навсякъде. Само възможните за покоряване върхове ще са от различен мащаб.
Когато се плъзгаме по измамно привлекателните разсъждения на тема „Какво би станало, ако бях постъпил по друг начин“, забравяме и друга съществена подробност. Върху конкретния ни избор в точно определен момент са ни влияели съвкупност от обстоятелства, които след време или сме забравили, или ни се струват маловажни, но тогава са били от решаващо значение. Именно те са наклонили везните в определена посока. След като си завършил образованието си, ти си се върнал в родния град, а не си заминал някъде далече, където са големите възможности, защото си се страхувал да бъдеш сам срещу и в света, имал си нужда от сигурността, която дава семейството, познатата обстановка. Ако водещият мотив е била твоята нерешителност и плахост, ето разковничето – постъпил си според логиката на собствената си същност. Сега се чудиш на избора си, защото си много по-смел и решителен човек, преминал през различни изпитания на живота, но тогава това е било твоето друго, изпълнено със страхове, младежко аз. Или чудиш се защо някога си избрал един абсурден и затова обречен брак, но забравяш колко самотен си бил тогава, как си имал чувството, че животът преминава, а ти оставаш извън него. Да, сега знаеш, че на 25 или на 30 години човек е безумно млад и дори застоят от година-две е нищо на фона на целия живот, но тогава са надделели други движещи сили.
Магическото „ако“ едва ли ще спре да ни подмамва поне в мислите ни. Едва ли ще престанем понякога, от време на време, да чертаем измислени проекции – какво би станало с живота ни, ако бяхме постъпили различно в един или друг момент. Това е хлъзгава повърхност, по-добре е да останем твърдо стъпили в настоящето, което е плод на нашите избори, а те пък – резултат на собствената ни същност. Защото винаги сме били верни на себе си, на своята природа – авантюристично-оптимистична, плаха и несигурна или сляпа и глуха за всичко в преследване на целта.
Да приемем реалността, макар че все пак това алтернативно мислене винаги ще е в нас. То е нещо много човешко, стига да не гледаме само назад и към пропуснатото, вместо към другите перспективи, върху които можем да влияем – настоящето и бъдещето. Защото днес е бъдещото вчера, над което след време също ще умуваме „какво би станало, ако…“.
Зареждане с щастие
Когато сме щастливи, правим чудеса. Емоционалната енергия, с която щастието изпълва, ни дава сили и устрем. Те лесно могат да бъдат „откраднати ”, но с времето ние се научаваме кое ни изстисква и как да се пазим от него. Това могат да бъдат неприятни за нас хора, безпокойство, чувство за вина, нерешителност, тревогата . Постепенно се учим и на друго – как да се съвземаме и отново да връщаме усмивката на лицето си.
От всички съвети, които съм чувала за това как да си възвърнеш изгубената енергия, най-добрият е: да си направиш списък в две колонки. В едната са нещата, които трябва да бъдат свършени и биха ни изтощили, в другата се слагат същия брой неща, които обичаме да правим и ни зареждат. След това идва и още нещо – да преценим кое от колонката със задълженията да задраскаме, за да добавим нещо към колонката с удоволствията.
Балансът между удоволствия и задължения е основен в уравнението с щастието. От опит знаем, че когато имаме да свършим някаква работа, си налагаме да я доведем докрай, независимо от това дали сме в настроение за нея или не. А относно удоволствията – парадоксално си позволяваме да си казваме: „Е, хайде, може да почака!”. Как така „да почака”, слънцето чака ли, за да изгрее?
Всеки е изпитвал колко трудно и бавно върви нещо, когато ни липсва живителната сила, наречена щастие, затова предлагам списък с бензиностанции, където трябва по-често да спираме и да зареждаме:
При удоволствията
Задачите и отговорностите нямат край и моментът за почивка никога стане „подходящ”. Трябва сами да си я дадем, като се впуснем в удовлетворяващи мисли и дейности. Можем да отделяме време за планиране на малко пътешествие, всеки ден да не пропускаме да почетем от книгата, която сме започнали, да намерим време за театър, кино, изложби и интересни събития и въобще всичко свързано с това да се почувстваме себе си и щастливи, че това, което правим, е точно това, което искаме.
При свършената работа
Несвършената работа, невзетите решения и отложените проекти са като метална риза за положителните емоции – стискат и убиват. Щастието е в това понякога да можеш да се откажеш – да си кажеш, че щом не си свършил нещо толкова време, сигурно нямаш нужда да го направиш. Емоционалният заряд е свързан и с умението да взимаме решения, без да ги отлагаме – или да вършим работата и приключваме, или не я вършим и забравяме за нея.
При онова наше аз, което се е научило да казва „да” и „не”
От нас зависи колко и дали ще дадем свобода на избора и желанията си. Когато в подходящите моменти умеем да казваме „да” на нуждите си и „не” на нечии други нужди или представи за нас, ще съберем сили и приятно чувство за това, че сме се погрижили добре за себе си.
При малките ограничения, чието спазване ни кара да се чувстваме силни
В никакъв случай не трябва да си позволяваме да задоволяваме емоционалния глад и усещането, че нещо ни липсва, като се опитваме да убием депресията, пробождайки я с вафла или остро парче пица!
Щастието понякога се крие в самодисциплината и в това да знаем на какво не бива да се отдаваме. Същото се отнася и за часовете пред телевизора – макар че си мислим, че не чуваме какво излъчват и програмата е просто фон, тя излъчва своите послания и се бори за вниманието ни усилено, като рано или късно влиза в ума ни. Със сигурност ще се чувстваме по-щастливи, ако сами сме насочили вниманието си към нещо, отколкото ако поредната сензация ни го е грабнала.
Планове, покрити с прах
Отлагането може да бъде изкуство, но може и да ни изиграе лоша шега. Когато не позволяваме на нещата да се случат, около нас се завърта истински вихър от светещи лампички „Свърши“, странна смесица от чакащи планове, бъдещи пориви за действие, настоящи отложени неотложни задачи…
Понякога не правим нещата не само защото ни плашат, дразнят или отегчават, а просто защото не им е дошло времето. В повечето случаи обаче става дума за наши собствени задръжки, преоблечени в удобни извинения.
Под прикритие, или защо плановете и желанията ни хващат прах?
Причините, които стоят зад отложените действия, могат да бъдат много, но същинските обикновено се свеждат до страх, несигурност или просто нежелание.
„Нямам достатъчно воля”
Първоначалното заглавие на тази част беше „Мързи ме“, но после се осъзнах, че рядко си признаваме мързела. Предпочитаме да го наричаме липса на воля, мотивация, дори понякога отиваме по-далеч с „противоречи на принципите ми“.
Както всички други, и корените на това интересно плевелче мързела имат неограничен растеж. Колкото повече, толкова повече. Има неща, които са създадени сякаш за постоянен неравен бой с мързела и отлагането. За тях най-подходящото правило е не да чакаш да спре да те мързи, а просто да го направиш, въпреки че те мързи. По този начин надвиваш и себе си, и мързела си, а плюс победата получаваш и свършена работа.
„Нямаме време”
Представяте ли си да нямаме време за дишане? Всъщност имаме време, обикновено нямаме фокус и не искаме да си го признаем. Трудно е да се съсредоточиш в днешно време. Успееш ли обаче, вършиш чудеса.
„Не е идеално“
Детайлното изпипване на нещата е много хубаво, но пък съвършенството е нещо относително. „Неравностите“ по това, което правим, за нас може да са огромни, а за другите да се окажат чаровен недостатък. Добре свършената работа е свършената работа. Измислянето на въображаем съдник, който постоянно ни намира кусури, ни бави неимоверно много и ни пречи да стигнем до точка В, където ни очаква вече друга, по-интересна задача.
За щастие освен извинения и заобиколни начини да не свършим нещо (интригуващ начин за изразходваме енергията си), можем да си измислим и различни оръжия срещу „прашасали” планове.
Ръжени (или мотивационни подходи)
Ръжен, остен или морков от онази метафора с магаренцето и моркова, каквото и да използваме, най-важното е просто да го… използваме. В случая сме и магаренцето и морковът. Ние си даваме стимул и ние му се хващаме. В противен случай отлагането преминава в отлагане и на спирането на отлагане и блатото от „утаени намерения” направо може да ни погълне.
Най-сигурният начин – просто го направи…
Колкото повече гледаме нещо и му се чудим, вместо да го направим, толкова по-трудно ни става да се справим с него. Можем да се доверим на няколко изпитани подхода, с които да се изправим пред нещото, което от толкова време НЕ правим:
Определяне на отлаганото нещо
Да определим само едно е по-лесно, защото ще можем да се фокусираме върху решение, без да се разсейваме.
Вземане на решение какво трябва да направим
Това е най-трудно и най-често тук губим битката, все ни се струва, че решението не е правилното. Във всички случаи някакво решение е по-добро от никакво, защото ще ни отведе някъде. Естествено, стремим се то да е най-доброто за знанията, които имаме към дадения момент.
Приемане на всички ужасни, стряскащи, неприятни чувства, които ни спират да го направим, слагането им някъде в нас или извън нас и… смело напред!
Каквото и да ни спира – страх, съмнения, нерешителност, безпокойство, срам, тревога – това е просто едно от многото неща по пътя ни, с които ще се справим или няма да се справим. За съжаление почти никога „въздържането от участие“ не се оказва работещ вариант.
Умението да не отлагаме иска постоянни тренировки на волята и намиране на собствен ритъм на съществуване. Следващия път, когато се опитвате да се наканите да свършите нещо, си представете какво облекчение ще бъде удоволствието от това – от брега на вече свършената задача да помахаш на останалите отсреща страх, страдание, съжаление и какво ли още не с весело и ведро настроение.
По материали от Hera.bg
