Няма човек в Якоруда, който да не познава актьора Георги Кадурин и да не каже хубава дума за него. Обичат го, защото често го срещат в родния му град и се радват, че е народен човек. С всички се държи добре, не е станал горделив от това, че е популярен и известен актьор, и има чувство за хумор. „Той е един от нас!” – казват якорудчани и се гордеят, че разнася славата на родното им място. Не пропускат нито една негова изява. Възстановил е старата къща на дядо си и баба си и живее в идеален център. Запазил е старите вещи от якорудския бит в райското си дворче.
„Като светне Кадурината къща, имам чувството, че светва цяла Якоруда, и ми топли сърцето”, казва съседката му Елка Асьова. И добавя: „Той е от слънчевите хора, винаги усмихнат и духовит. Това е наследил от майка си Пиринка, и тя беше ерудирана, приказлива и майтапчийка”.
„Два дена да имам свободни, отивам до Якоруда – споделя актьорът Георги Кадурин. – България е пълна с красиви места, но Якоруда е едно от най-хубавите!”.
Преди години вуйчо му упорито търсил родовите корени назад във времето. Георги си спомня за един прапрадядо, който е бил в еничарската школа, когато тя е разпусната. На пазара в Истанбул купил имот, който се казва Куртово, и те се явяват негови далечни наследници. Родът му идва от Рило-Родопския масив.
„Дядо ми Георги, чието име нося, е един от най-симпатичните хора, които познавам. Неслучайно са го избирали около 8 пъти за кум. Опитвал е много занаяти, но основно е бил шивач, и досега има хора, които го помнят, защото ми казват: „А, ти си на дедо Георги шивача”. Шиел дрехи, костюми… Георги си спомня как е правил и дюшеци. „В двора имахме каруца и върху каруцата правеше калъф на дюшека. Пълнеше го с дреп, който пробождаше с една голяма игла и му слагаше нещо подобно на копчета от двете страни. Така произвеждаше дюшеците. Когато ходих в Якоруда, първото нещо, което правеше, е да ме заведе в бръснарницата, защото тогава имах коса, да ме пострижат и след това ми шиеше панталон от някакъв плат. Много работеше, имаше нивички, които ние продадохме, имаше крави, кон, прасе, общо взето, класическа градско-селска къща с двор. Имахме и лош петел, който като дете много ме гонеше”.
Баба му Надежда е от рода на Хаджипетрови, който е имал славата на елитен род, или „Сорбоната” на Якоруда. За нея Георги казва: „Тя се интересуваше от история, четеше романи и цял живот е била домакиня. Пред нея Георги за първи път се проявил като актьор.
Баща му Иван Кадурин е бил лесоинженер и дълги години професор, „даже още учат по негов учебник в Лесотехническия”, казва синът. 25 години е бил директор на Института по дървообработване в Пазарджик, където Георги е завършил гимназия.
Майка му се казва Пиринка и е от Тодевия род в Банско. Този род има историческо място в миналото на Банско. Почти всички сме чували за един от героите на Тодевия род – Радон, спасителят на Банско, защото повел четниците си да бъдат опети живи, преди да отидат на явна смърт, за да спасят града. „Кир Никола Тодев е наш прапрародител”, казва Георги. Майка му е била машинописка – „най-симпатичната жена, която съм виждал”, казва актьорът.
Георги има сестра – Мирослава Кадурина, която сега е професор по дерматология в „Сити клиник” в София. Нейният син е актьорът и режисьор Николай Илиев, но той предпочита Банско пред Якоруда, говорят хората там.
Георги Кадурин е роден на 27 янури 1955 година в Якоруда, но не е живял там. До четвърти клас учи в Благоевград, а след това живее с родителите си в Пазарджик. Само през лятото е ходил на гости на баба си и дядо си. Качвали го на теснолинейката от гара Септември до Якоруда. В определен период тя е тръгвала и от Пазарджик. „Живях там през лятната ваканция и на гарата в Якоруда или в Банско, откъдето е майка ми, ме чакаха роднините”. Когато е бил 10-12-годишен, си спомня коментара на две възрастни жени: „Тука едно време имаше един учител от Якоруда, който с една мома от Банско… Георги казал: „Това са майка ми и баща ми!”. Те се сконфузили: „Въх, чедо!”, и почнали да вадят някакви бохчи, защото произнесли малко нелицеприятни думи за пред малко дете. „Не че нещо лошо казваха, ами затова, че преди сватбата се закачали повече, отколкото е било позволено в онова общество!”.
И в Якоруда, и в Банско е изкарвал летата си и има много спомени. Затова го нарича „моят край”. „Като стъпя там, се чувствам друг човек и колкото напредвам във възраста, все по-добре ми е в родния край!”. Майка му е казвала Гошо, колегите го наричат Жоро, а в Банско се обръщат към него с Геца.
Хората си отиват, но предметите остават след тях. И Георги ги пази като реликва от дедите си. При възстановяването на къщата е запазил детайли, които му напомнят за тях. „Скоро гледах останала верига, сигурно от огнище, в дядовата къща. Казах си – тая верига е от прадядо, пък тях отдавна ги няма!”, споделя той. Понякога и предметите говорят за хората и поддържат връзката с поколенията, по своеобразен начин оживяват спомените. Може би и затова единствената чаша, в която Георги си сипва алкохол в Якоруда, е чашата на дядо му.
Няма друг в родословния им корен, който да се е занимавал с актьорство. Преди него са били инженери, търговци, кооперации са правили, но в областта на изкуството няма проявени предци. Георги Кадурин се чувства пионер в тази област. Иначе е завършил Математическата гимназия в Пазарджик и винаги е участвал на олимпиади, защото „математиката не я учех вкъщи, научавах я още в училище, даже имам второ място в математическа олимпиада”, казва той. Баща му е искал да върви по неговите стъпки и той записва МЕИ. Учи една година за инженер и случайно решава да кандидатства във ВИТИЗ. Баща му се разсърдил и дори един месец не му говорил, но като видял, че добре се реализира в тази професия, започнал да се гордее с него. Питам го какво го е провокирало да избере актьорското майсторство, а той казва: „Има нещо в теб, което ти не разбираш откъде идва, но именно то те провокира към нещо друго”. Като ученик в Пазарджик съсед на семейството го записал в театрален кръжок и казва: „Там подуших театъра и ми хареса. Намерих си материали и в якорудската библиотека и демонстрирах актьорски умения пред моята баба Надежда. Тя е първият ми слушател. Приеха ме още първата година”.
Завършил ВИТИЗ в класа на проф. Гриша Островски. За него Георги казва: „Той е една от малкото ми велики срещи в живота. Не са много хората, към които изпитвам респект, но той е един от тях. Даже му бях 4 години асистент във ВИТИЗ. Той е изключително интелигентна личност, знаещ и можещ. Винаги съм му говорил на „Вие”, въпреки че бях един от най-близките му хора, но го правех заради себе си. Всички му казваха Гриша, аз му казвах „проф. Островски”, „Вие”, защото човек трябва да пази в себе си такива пиети”, споделя Георги.
Зададох му въпрос, който многократно са му задавали, но исках да ми разкаже за роля, оставила следа в живота му, по-специална в творческото му развитие. Замисли се и каза, че сигурно има, но не може да ги разграничи, може би тези, от които е изпитвал повече удоволствие. Любими роли са му тези, които са предизвиквали любопитство към материала, но не всички са такива. „Играл съм в гениални пиеси като „Амадеус”, Дон Карлос”, „Поглед от моста” и други, но съм играл и в много тъпотии, особено преди демократичните промени. Тогава имаше партийна повеля в театрите да се играе 50 процента българска драматургия, около 40 процента руска и десетина процента – западна. То и сега е така, защото в България не може да се произвежда театрален текст, колкото е необходимо, така че съм играл и много глупости”.
Съпругата му Мариана Миланова също е актриса. Играят често заедно. Сега като режисьор е направил постановка, за да играят двамата. Дъщеря му Лора работи на свободна практика като сценарист и редактор по различни проекти в различни телевизии. В момента е редактор на предаването „Хелс китчън”. Преди това е била в „Черешката на тортата”, „Фермата”, „Игри на волята” и други. Даже е съсценарист в някои от телевизионните сериали. Питам какво генетично е взела дъщерята от него, а той казва: „Симпатична е като мене и красива като майка си. Тя просто от дете има интерес към литературата и изкуството. Опитахме се да я направим лекарка, но тя отказа”.
Провеждам разговора с Георги Кадурин между две негови пътувания в Перник и Брезник. Често е на турнета в страната. Тези дни участва в частен проект към сливенския театър. Пътува и с Театъра на народната армия, където е на щат. Десет години е бил директор на Младежкия театър и по време на неговия мандат се строи разрушеният театър. Според него директорът трябва да бъде слуга на актьора, на режисьора, той трябва да създава условия за работа. Директорът не трябва да се докосва много до творчеството, по-скоро трябва да осигурява терен за творчество.
Питам го какво е мнението му за игралния филм „Ботев”, за който има доста негативни оценки в интернет пространството. Там в ролята на убиеца на Ботев играе племенникът му Николай Илиев. Каза, че и той играе в този филм – владиката, мъжът с брадата в началото на филма. „Първо, имам един принцип – никога не коментирам колеги. Имам мнение, но ако на обществено място си казал нещо срещу колега, то когато го срещнеш, това ще резонира във вашите взаимоотношения. А за да произведеш нещо, ти не го правиш сам. На сцената има приятелство, общуване, опит, възгледи, интереси, преданост към режисьора и драматургията. И какво да кажа – толкова може да се направи за Ботев от този екип. Харесано или не, дълбоко в същината си начинанието е морално и патриотично. А кусури могат да се намерят за всяко произведение на изкуството. Този филм струва колкото една серия в телевизионен сериал. И тези пари не са от държавата, търсени са оттук-оттам, спонсорски са. Освен това от десетилетие съм много добър приятел с режисьора на филма Максим Генчев, знам му и качествата, и кусурите, и намирам, че това, което е извършил, е труден акт. Такива думи като за филма „Ботев”, както и разни други фейк новини, показват каква злъч се е натрупала в обществото. До гуша ми дойде от недоволни хора, критикари, неразбиращи, мразещи и не искам да влизам в тази клоака, защото човек не живее чак толкова дълго време, за да отделя част от него за този вид посредственост и провинциализъм”.
Стана дума и за проблемите, които преживяват в Народния театър. Според Георги Кадурин „в Народния театър има една огромна провинциална случка. Или това е доказателство каква провинция сме в глобален смисъл, защото това трябваше да си остане вътре в театъра, което след години да разказват на по-младите колеги и на внуците си като смешна случка, да остане като театрална шега, но се намесиха медии, Фейсбук, политика и стана много провинциално и селско. Актьорите в един казионен театър трябва да се отнасят много внимателно един към друг, защото този, с когото се караш в момента, може да ти играе в следващ момент дъщеря или брат на сцената. Как ще стане това, ако някой ви насъсква един срещу друг. Въпреки че не е толкова фатално. Да ги оставят да си играят, защото салоните им са пълни, и медиите да не се занимават с Народния театър. А това, дето се намесиха комисии по култура, г-жа Нинова – това е безумие! Те нямат ли по-важни теми, не виждат ли какви са цените в магазините, не виждат ли просяците по улиците, а се занимават с елементарна селска актьорска случка”.
За да разведря разговора, питам къде другаде обича да ходи освен в реставрираната си любима родова къща. „В Якоруда имам много приятели, един от тях наричам моя Странджа. Това е Ангел Станоев. Обичам да ходя в неговото кафене, там се срещам с други хора, с всички си говорим на „ти”. Слушам ги внимателно, не се правя на актьор или на някакъв, който е нещо повече от тях. Обичам да слушам хората и да не съм агресивен в разговора, и винаги ми е било много интересно.
А къде ходя извън Добринище – на Трещеник, с новия път си за 12 минути в сърцето на Рила. Банско е на 20 минути, там са ми роднините, да са живи и здрави, Добринище, където лифтът работи и през лятото, е на 25 минути от Якоруда. Обичам и язовира „Белмекен”, който е на 40 минути път. Гърция, по-точно плажът в Кавала, е на 167 километра от моята къща и това го правя почти всяко лято. Отивам с жена си или с приятели сутринта на плажа и вечерта се прибираме да спим на хладно в Якоруда”.
За рождения си ден на 27 януари не е планирал специален празник, защото има представление и ще мине с почерпка на колегите. А иначе един от най-хубавите празници, които е виждал, се провежда на Гергьовден в Якоруда, на храмовия празник на черквата „Свети Георги”. На курбана всички са заедно и е пъстро и красиво. Пеят и играят хора на една древна земя, която сякаш им нашепва, че са длъжни да бъдат заедно и да бъдат щастливи. Някъде бях чела, че независимо как наричат Бог в различните религии, във всичките е залегнало едно от най-важните му послания към хората – да се радват на живота! И не знам защо си мисля, че интуитивно Георги Кадурин знае това послание и го спазва.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
