Не позавам по-добър лекар гинеколог от д-р Петър Динов в Благоевградски регион, просто защото съм една от многото майки, които е направил щастливи. През 1989 година постъпих в болницата при него с ходатайство. И не само затова. В навечерието на 80-ата му годишнина той е все още търсен, необходим и незаменим. Знае всичко за здравето на жените майки и продължава да се интересува от новите съвременни методи на лечение в областта на акушерството и гинекологията.
Бащиният му род идва от Кукуш в Егейска Македония. От там е бащата на неговата баба Тина – Костадин Попкостадинов Митрев. Бил е касиер на Гоце Делчев. През 1923 година, подгонени от гърците, напуснали родното си място и се заселили в Горна Джумая.
„Дядо ми Петър, на когото нося името, е от Босилеград – разказва д-р Динов. – Участвал е в Септемврийското въстание, където бил ранен, но успял да избяга и се укривал, защото имал смъртна присъда. По времето на Александър Цанков – министър-председател в 41-ото и 42-ото правителство на България, имало амнистия за тези, които се женят, и дядо побързал да вземе за жена баба Тинка. Ражда се баща ми Борислав Динов, който беше икономист и шеф на „Агромашина” в града, където продаваха селскостопанска техника. Майка ми Рилка беше акушерка. Тя е от Дупница, но е завършила гимназия в Петрич, където се преместил баща й – дядо Славе, като фелдфебел след убийството на жена му баба Дафина по време на бомбардировките в Дупница. Баща ми е учил в Солунската гимназия в Горна Джумая. Свирил е в духовата музика и на един 24 май учителката по музика започнала да вика: „Айде, Борка, къде се бавиш?”, а той й отговорил да си гледа работата и затова го изключили от това училище. Завършил гимназията в Петрич и там срещнал моята майка. Имам брат Владимир, който е с близо две години по-малък от мен, защото е роден през декември 1947-ма, а аз през март 1946-а.
Завърших бивша Солунска гимназия в Благоевград през 1964 година и бях много силен ученик. Не съм мислил да следвам медицина. Много ми вървеше химията, математиката, общо взето – всички предмети. Тогава имахме право да кандидатстваме в две висши учебни заведения. Реших да кандидатствам с химия в Химикотехнологичния институт /ХТИ/. Баща ми каза: „Така и така имаш право на още едно учебно заведение, кандидатствай и медицина”. Послушах го, но за кандидатстудентски изпити не съм се готвил нито по математика, нито по химия. Една седмица четох биология и се явих на изпити. Излизам от изпита по биология и баща ми пита какво съм направил. Казах му, че е възможно нищо да не стане, защото около мен всички търсеха допълнителни листове, а аз не можах да изпиша и трите, които ни се полагаха. Изкарах 5,75. Получих съобщение, че съм приет и в ХТИ, и в Медицинския институт, който по-късно с указ на Държавния съвет стана Медицинска академия. Тогава беше на мода биохимията и аз много исках да уча тази специалност. В ХТИ ме приеха в специалност „Технология на редки и цветни метали”, която не ми харесваше, и баща ми предложи да запиша медицина, за да не ходя войник, пък следващата година, ако искам, да кандидатствам пак.
Записах медицина и едно момче – Славчо от Стара Загора, студент в първи курс в ХТИ в специалността „Биохимия”, търсеше да се смени с някой студент, който учи медицина. Срещнахме се и отидохме при ректора на ХТИ. Подадохме молби за промяната и ректорът ми казва: „Ти си бил приет тук, защо не си се записал?”. Обясних му, че не съм харесал специалността, в която са ме приели, и той беше съгласен да се сменим. Но ректорът на Медицинския институт Тома Томов каза, че двойкари в медицината не приема, защото Славчо имаше 6 по химия, 6 по математика и 2 по биология. Така си останах в медицината. Завърших през 1971 г. януарската сесия. Нарочно си оставих един изпит, за да не ме вземат в казармата есента, а да вляза през пролетта”.
Питам д-р Динов кога избира да стане акушер-гинеколог. „Моят съквартирант от Велико Търново ми предложи да се запишем в кръжока по акушерство и гинекология, който се водеше от проф. Бранимир Папазов. Първоначално не проявих интерес, но срещата с този страхотен педагог, учител, а по-късно и приятел, беше решаваща за моя избор. Професор Папазов вдъхна в нас любов към жената, любов към родилката, любов към женското здраве. Освен това и майка ми беше акушерка и я направих щастлива с този мой избор. Още пазя слушалката, с която тя работеше, не само защото е нейна, но и защото е антика”.
Видях в кабинета на д-р Динов портрет в рамка на неговия учител от 1982 година. Проф. Папазов го е надписал: „На моя приятел и колега д-р Динов с най-добри пожелания!”. Показа ми негова снимка с д-р Спахиев, лекар в с. Кочан, Гоцеделчевско. „Той е доайенът на медицината в нашия окръг. На 85 години е и още работи. Големи приятели сме, бяхме за малко и състуденти”.
Д-р Динов донесе още един портрет на проф. Атанас Кацулов, когото приема за втория му най-добър учител. За него каза: „Това е единственият българин акушер-гинеколог, признат от Американската асоциация „Кой кой е”. Написал е книги за патологичната бременност, преносената бременност и други учебници, които и днес са актуални. Те са най-добрите помагала по Англосаксонската школа в България. Проф. Кацулов е роден в с. Виногради. Поради високата детска смъртност в миналото от седем деца в семейството само той остава жив. Имал е невероятно желание за учене и развитие. Всеки ден е ходил приблизително по 15 км пеша от с. Виногради до гимназията в град Сандански и обратно. След като завършил медицина, известно време е работил в санданската болница, където е бил и главен лекар. След това се явил на конкурс и започнал работа в „Майчин дом” в София. Съпругата му също е от Сандански и беше акушерка. В „Майчин дом” се запознах с него”.
Като студент Петър Динов се запознава със своята съпруга Венета и разказва как са се срещнали:
„Бях беден студент и работих в студентски стол № 5. В началото докер, после разливач, хлебар и най-накрая бях на купончетата. 60 ст. струваше купонът за обяд и вечеря. Колежката – студентка по икономика, която по-късно стана моя жена, закъсняваше. Дадох й купона, нахрани се и тръгна към кино „Иван Вазов”, където имаше сладкарничка, в която се отбивахме. С една моя колежка отидохме да хапнем по една тулумбичка и гледаме на опашката закъснялата колежка. Поръчахме и за нас да вземе боза и тулумбички. Казах й: „Не ме гледай, ако не беше закъсняла, аз щях да бъда преди теб”. Тя беше седнала сама на една маса и аз с моята колежка Теменужка отидохме при нея. Така се запознах с Венета. Тя е от с. Кардам, Попово, и е завършила гимназията „Баба Тонка” в Русе. Кумове на сватбата ни бяха учителката по литература Мария Зашева и нейният съпруг Милан Зашев, който е бил кмет на Благоевград по време на наводнението през 1954 година.
След като завършихме, Венета беше единственият специалист в Благоевградска област като икономист в медицината. Трудовият й стаж мина в болницата, в РЦЗ, в общината… Тя много помогна да направим тези медицински центрове. За съжаление почина преди една година, но искам да кажа, че целия си професионален път и всичко, което съм постигнал в медицината и в обществото, дължа на жена си. Винаги е била плътно до мен и благодарение на нея станах известен лекар. 59 години бяхме заедно. Този кабинет, в който разговаряме сега, го направих през 1994 година, защото на мен и на д-р Бачев не ни даваха кабинети в поликлиниката, защото сме членове на БКП. Трябваше да изтегля голям заем. Кабинетът трябваше да се обурдва и със скъпа техника. Но както нямаше кабинет за мен, така не ми даваха и заем, а беше времето на милионерите. Тогава правих прегледи в Симитли, където БНБ има филиал. Директор по онова време беше Лазар Янакиев, който ме поздрави, седнал на припек на една пейка. Аз отговорих сопнато, след което той разбра, че никой не ми дава кредит, и ми предложи банкерските си услуги. Питам какво да заложа: къща, кола, апартамент… а той ми казва: „Динов, на нас твоето име ни стига!”. Беше 9 май 1994 година. Така си направих частен кабинет. Изплатих този заем с работа, разбира се. Съпругата ми по-късно ми предложи да направим Медицински център в жк „Еленово”, който се води на името на сина ми Рилко.
И двамата ми синове завършиха английска гимназия, после завършиха Американския университет в Благоевград. Рилко завърши и второ висше в Югозападния университет и сега е представител на една австрийска фирма в България. Имам две внучки. От Данчо, лека му пръст, имам внучка Венета. Кръстена е на жена ми и носи и трите й имена – Венета Йорданова Динова. Родителите й бяха решили да я кръстят на мен – Петя. Но аз се противих, защото съм традиционалист. Ако беше момче, да, но тя е момиче. Сега е на 27 години, омъжи се в Америка и там живее. След като завърши висшето си образование, работи в частен медицински център. От другия син Рилко имам внучка на 19 години, която носи името на другата баба Жана и е студентка в първи курс в Дюселдорф. Записала е специалност „Количествена биология” и аз се майтапя с нея – няма ли и качествена?!
В Америка съм ходил два пъти, но там вече не е за живеене. Първия път ходих, когато синът ми Данчо беше още жив, а втория път, когато го убиха. Хванаха убийците, но 14 години вече няма присъда. При доказани убийци няма възмездие. Следствието си свърши работата, но прокурори, съдии – не. Жена ми умря в голяма мъка по него. Трагедията е страшна… Спасява ме работата. Толкова майки срещам и се смея, като ми казват: „Това дете ми е от тебе!”.
И моят син се роди при д-р Динов. Сложи ме на система сутринта и каза: „Имам кратко пътуване, но за твоето раждане ще се върна. Наистина се върна навреме и аз бях единствената жена, която роди естествено, без никакви шевове. Когато бебето излезе на бял свят, д-р Динов ми каза: „Момченце е и си има всичко!”. Няма да забравя тогава как цялото родилно отделение слушаше един уникален глас с огромен диапазон – руския бас-баритон Иван Ребров, който пееше „Синок мой”. Моят съпруг беше пуснал на високоговорител в колата неговото изпълнение под прозорците на родилното отделение и зарадва всички майки, които този ден родиха синове.
И сега питам д-р Динов дали има случаи, при които деца се раждат с аномалии.
„В момента моите колеги са привилегировани – споделя той. – Има апаратура за всички видове изследвания – ехографи, доплери, скенери… Когато жената забременее, правим биохимично изследване и виждаме това дете дали си има всичко. Ако трябва да се роди, без да може да живее, се прави аборт по медицински показания. Сега има точна диагностика още в ранните седмици на бременността. В България абортът по медицински показания е разрешен до 20-ата седмица, а до 12-ата е разрешен аборт по желание.
Но понеже ме питаш за професионалния ми път, ще ти разкажа, че след като се дипломирах, бях военен лекар. Положих клетва във Враца, после работих във Военна болница и ме разпределиха на 4-и километър. Там един полковник се поинтересува кой се е обадил за мен. „Никой”, казвам, и след три-четири дни ме извика при него. Отивам и чувам една тупурдия – карат се, викат… Полковникът крещи на капитана: „Трендафилов, ето ти го, вземи го”. А капитан Трендафилов е лекар на парашутистите с високо спортно майсторство към армията. Качи ме той в колата и ме закара в село Кондофрей, Радомирско. Там е базата на парашутистите. Да се похваля, и аз имам шест скока с парашут. Капитанът караше една шкодичка, а тогава всички си пълнеха бензин от самолетното гориво. И понеже е много силен бензин, му казвам: „Трендафилов, ще ти изгорят клапаните”. А той ми казва: „Динов, аз толкова клапани съм сменил…”. 4 лева струваше един клапан, а що бензин съм изхарчил, това да ни е проблемът. Там трябваше да изкарам една година, а бях година и три месеца. В село Чуковец намерих сестрата на моята убита баба Дафина. Тя се казваше баба Добрена, имаха крава, прасе, селска къща. Там съм ял най-вкусната баница с масло на подница. Мъжът на баба Добрена, дядо Георги, пушеше много цигари „Ударник”. Аз тогава не слагах цигара в устата, пропуших много късно, но сега си наваксвам. Тогава купувах БТ на дядо Георги, а той махаше филтъра, за да усети насладата от пушенето. Хранеше се с мътеница. Сутрин ходеше да коси тревата и в джоба си слагаше едно шишенце ракия и едно с мътеница. Коси, коси, върне се на обяд, преспи, и пак на полето. Беше начетен човек. На 80 години продължаваше да чете без очила. Четеше Достоевски, Толстой… И аз много обичам книгите. Вапцаров е любимият ми поет, а любимият ми роман е „Клетниците” на Виктор Юго. Навремето си купувахме книги с връзки, нямаше избор, какъвто има днес.
В Кондофрей, освен че гледах парашутистите, лекувах и населението, и не само в това село, ходих в Гълъбник, Чуковец, Диканите и други околни села. В Радомир имаше един лекар по вътрешни болести – д-р Димитров. Един ден дойде да се запознаем, защото аз имах линейка и когато имаше болен човек, го транспортирах до радомирската болница. Там имаше много добър хирург – д-р Китанов. Те гледаха, че им помагам, и д-р Димитров дойде да се запознае с мен. Но да ти кажа как станах голем доктор там, та да се посмееш. Имаше един случай в един пчелин – пчела ухапала бабата и тя изпаднала в алергичен шок. Тогава в армията имаше урбазон. Бих й инжекция с 40 милиграма урбазон и тя успя да издиша въздуха. И станах голем доктор. Признаха ме. Там са все активни борци против фашизма и капитализма и имам един случай, в който един от тези борци имаше остеомиелит – костна инфекция, кожата му падаше и той ходеше непрекъснато по болници. Почнах да го лекувам с едно руско лекарство и всеки ден му правех превръзки. Това продължи повече от три месеца. Заздравя му раната и той подари едно агне, което готвачът на кръчмата изпече и го изядохме. А там живееха предимно бедни хора.
И още един случай на една майка, чийто син беше генерал. Тя имаше сърдечна декомпенсация и аз се грижех за нея, но това не беше достатъчно. Казах й да доведе сина й да го видя. Тогава бях старшина школник. Генералът пристигна с една кола „Волга” и пита кой е лекарят. Представих се, а той се опита да ми обясни проблема на майка си. Войниците слушаха. Аз му казах: „Не ви ли е срам, човек с връзки сте и да не си гледате майката!”. Генералът се сконфузи, взе майка си и я заведе във Военна болница в София. След един месец жената дойде в друг вид и аз продължих да се грижа за нея. Тя ми подари един петел. Такива спомени имам от онова време.
Приключваше ми стажът и отидох да си взема довиждане с хората, с колегите, с д-р Димитров. Той ми каза: „Колега, безкрайно съм доволен от Вас, нищо друго не мога да ви кажа, но заповядайте 100 лева от извънбюджетната сметка”. Дадох тези 100 лева на жена ми и тя тогава купи венчални халки, каквито нямахме на сватбата. Ние се оженихме през 1971 година, а първото ни дете Данчо се роди през 1972-ра. Аз бях още в Кондофрей. Бях млад, хвърчах по селата, карах и едно колело, бурни години бяха…”.
Попитах д-р Динов кога и как е дошъл в благоевградската болница.
„Приключих в Кондофрей и отидох в Манярското при д-р Любен Янкулов, който беше окръжен шеф по здравеопазването. Той е от с. Хърсово, Санданска община. Отидох с идеята да стана акушер-гинеколог в Благоевград. Той ми каза: „Не, ще те пратя селски доктор в Склаве. Аз също съм акушер-гинеколог и там като изкараш 2 години, ще те взема в Благоевград”. Беше 1973 година. Здравната служба на селото беше в една частна къща, където здрав да влезеш, ще се разболееш – такава беше обстановката, като в морга. Върнах се при д-р Янкулов и му казвам, че при такива условия не мога да работя. Той вдигна телефона на тогавашния кмет Страхил и го направи на две стотинки. Каза ми да отивам там и да почвам ремонта. Попита ме колко пари ще ми трябват и аз казах – около 1500 лв. Той започна да се смее, извика Тране Атанасов, който отговаряше за бюджета, и продължи да се смее с моите изчисления за основен ремонт. Каза ми да направя каквото трябва, а Окръжният съвет ще финансира строителните дейности. Ремонтът излезе 10 000 лева, но Здравната служба стана такава, каквато трябва да бъде. След това станах инициатор да направим нова здравна служба. Имахме вече опит с типов строеж за подобна сграда, в която имаше родилен дом, манипулационна, стоматолог, апартамент за лекаря, всичко, както си му е редът. По моя идея в мазето се направи механа, а на тавана – сушилня с първата автоматична пералня на санитарите. По-късно „Аптечно управление” построи и аптека в селото.
След толкова години мога да кажа, че д-р Любен Янкулов, който по убеждения беше анархист, като лекар е направил най-много за здравеопазването на Благоевградски окръг. Вратите за него бяха отворени навсякъде. Преди Девети септември 44-а е бил против фашистите и го вкарали в затвора, след Девети септември е бил против комунистите и затова е лежал в Белене. По негово време във всяка махала на Благоевградски окръг имаше медицинско лице. Сега няма. Кожната лекарка д-р Янкулова е негова дъщеря. Ходих на погребението му в Хърсово, но той преди това казал, че не иска поп да го опява, и там, на плочките пред кметството, негови приятели държаха речи. С този ритуал го погребахме. Беше поискал гробът му да гледа на изток. Отклоних се, но този човек заслужава най-хубавите думи на признателност.
Повече от 4 години бях лекар в с. Склаве и пак отидох при д-р Янкулов да му напомня, че искам да се преместя в Благоевград. Той ми предложи работа в Симитли. Тогава му казах, че няма да отида там и ще кандидатствам на първия конкурс, който ще се открие за акушер-гинеколог. Във вестник „Здравен фронт” обявиха конкурс за клинична ординатура за нуждите на Благоевградски окръг. Веднага си подадох документите, а Янкулов трябваше да ми даде производствена характеристика. Чакам, чакам, а той не ми я дава. Отидох при него и му казах, че е длъжен да ми даде, независимо какво ще напише в нея. Тогава от него разбрах, че това място е запазено за човек на кмета, но въпреки всичко ми написа производствена характеристика като за некролог. И една колежка – Златева от Сандански, ми направи още една характеристика.
Така заминах за „Майчин дом” в София като клиничен ординатор. На конкурса се явихме трима души. В комисията бяха проф. Марковски, проф. Мара Георгиева и доц Йорданов. Проф. Марковски беше председател на комисията, излезе отвън и каза: „Селският доктор спечели конкурса”, нахока другите двама кандидати, но после и тях ги спуснаха „през комина”. В този „Майчин дом” срещнах проф. Атанас Кацулов, за когото ти разказах. Като асистент водих обучението на групи студенти и ако в групата имаше някой от Благоевградски окръг, ги изпитвах до дупка, исках да знаят, много да знаят. Учих и акушерките в „Майчин дом”. Там бях от 1977 до 1981 година. Имах покана да остана в София на работа, но главният лекар на благоевградската болница – д-р Кирил Вълчев тогава, не даде съгласие, защото бях подписал договор, че след като завърша, ще работя 10 години в Благоевградски окръг. Изкарах три години в „Майчин дом” и през 1981 година се преместих в Благоевград. Там мои учители бяха д-р Бобчев и д-р Чочев, от които съм научил много неща в професионално и организационно отношение.
Д-р Бобчев се пенсионира, искаха да обединяват отделението и обявиха конкурс. В комисията бяха професорите Мирков, Петров, Спасов… общо петима души, и аз спечелих. На 40 години станах шеф на гинекологичното отделение в МБАЛ – Благоевград. Много си обичам работата!”.
Д-р Петър Динов има много отличия и награди, но ще спомена едни от най-важните за него: През 2006-а е избран за „Почетен гражданин на Благоевград” по предложение на благодарни жители на града. Той е единственият провинциален лекар с приз „Акушер-гинеколог на Република България за 2008 година”. Носител е и на приза „Мисия спасител” по предложение на ВМРО и Любен Дилов-син за безвъзмездно спасени човешки животи.
Неговата лекарска мисия не спира с пенсионирането и разказва: „От София имах покана да започна работа като завеждащ патологичното отделение, но отказах. На 9 април 2009 година отидох в частната болница на Лефтеров „Св. Иван Рилски 2003” в Дупница. Той ме назначи на трудов договор и ме попита какви са ми условията. Казах му, че имам едно-единствено условие – да работя медицина, а не шарлатания. Бяха започнали измамите по клинични пътеки… Той ми каза, че точно такъв лекар търси. Направи ме шеф на отделението. Там съм до ден-днешен.
Аз съм си дал живота за медицината и докато бях началник на отделението в Благоевград, нямаше ексцесии, нямаше пари под масата. Лекарят не може да търси пари. Ако някой реши да даде, това си е негов проблем, но да поставяш условия за сметка на здравето, не! Така съм цял живот. И на мен са давали пари, но на никого не съм търсил. Жалко е, че в България медицината е регистрирана по Търговския закон, т.е. лекарите са продавачи на здраве. Това никак не ми харесва!”.
Д-р Петър Динов носи професията в сърцето си. Той е помогнал на хиляди жени, не само на родилки. Много са децата, родени с негова помощ, и той приема детето като най-красивото нещо на този свят. Детето за него носи щастие в живота на едно семейство и съветът му към родителите е да не остават с едно дете, ако искат да продължат родовата памет и да изпълнят дълга си пред обществото. Той е лекар с мисия и ще продължава да работи, докато душата, умът и тялото му позволяват!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
Словото не побира големите добрини, които е сторил като човек и голям специалист. Да пребъдеш, адаш!