Безценно богатство: архивът на ВМРО след 1934 г. и на българската емиграция в Северна Америка се съхранява в Гоце Делчев, Пиринска Македония
Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали, защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.
Александър Дюма – баща
Лято 1978 година, преди близо половин век извикват в Държавна сигурност Тома Малечков, бивш затворник в концлагера Белене, родом от с. Лъки, Гоцеделчевско. С поръка: да отиде в Рим и осъществи контакт с живеещия от десетилетия митичен вожд на ВМРО Иван Михайлов. Да склони именития емигрант да предаде архива си на българската държава. Поръчение, лично санкционирано от тогавашния първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
На какво се дължи този ход на БКП? Уикипедия: „Понеже Живков е добре запознат с националноосвободителните борби на македонските българи и на революционната им организация ВМОРО-ВМРО и за разлика от Антон Югов не е склонен към прилагане на масови репресии спрямо членувалите във ВМРО на Иван Михайлов. Така на мартенския пленум на ЦК на БКП през 1963 година е сложен официално край на политиката на македонизация, продължила по инерцията от 1946 г. Пленумът е единственият случай в историята на НР България, когато управляващата партия признава грешките си и ги е критикувала. Тодор Живков е главният двигател по развитието на българската политика по македонския въпрос до 1989 г., независимо от недоволството на Титова Югославия, която в отговор провежда масова противобългарска пропагандна кампания…“.
НО КОЙ Е ТОМА МАЛЕЧКОВ?
Уикипедия: „Тома Борисов Малечков (26 май 1921-26 юни 1996) е български юрист и филолог, деец на Вътрешната македонска революционна организация, личен секретар на Иван Михайлов. Тома Малечков е роден на 26 май 1921 година в неврокопското село Лъки, Царство България. Завършва Неврокопската гимназия с пълно отличие, а през 1942 година записва право със стипендия от Министерство на просветата. Привлечен е към ВМРО и със специална препоръка от Асен Аврамов [български общественик, деец на ВМРО и на Македонската патриотична организация (МПО)], става секретар на Иван Михайлов в Загреб между 1942-1944 година. След Деветосептемврийския преврат се укрива в България, но е заловен и осъден на 15 години затвор на процеса срещу бившите дейци на ВМРО от юни 1946 година“.
Проф. д-р П. Шапкарев (Македонски преглед, бр. 3, 1996 г): „През 1941 г. заминава за Загреб и три години е секретар на Иван Михайлов. В своята автобиография скромно посочва, че е бил само сътрудник и машинописец при него. След 9 септември 1944 г. минава в нелегалност, но през м. декември 1945 г. е арестуван в Пловдив. Избягва от затвора и прави несполучливи опити да забегне в Турция и Гърция. По така наречения „процес на ВМРО“ получава присъда 15 години затвор. Местят го в различни затвори в страната и две години е в концлагера в Белене. Прави нов опит да избяга от затвора, но след кратко време пак е заловен. Поради присъдата той излежава точно 13 години и 8 месеца. Освобождават го през 1958 г. През 1962 г. завършва задочно Софийския университет „Климент Охридски”, специалност „Немска филология”. Назначен е за учител в Строителния техникум в Благоевград. Там престоява 9 години“.
С Тома Малечков пишещият тези редове се познава преди Промяната 1989. През 1979 г., когато е учител по френски език в гимназията в с. Кочан, Сатовчанска община, Благоевградска област.
През 1995 г. в. „Пиринско дело“ (бр. 55, 29-30 април) публикува интервю с Тома Малечков на Иван Петрински. Ето как описва заминаването си за Загреб. На въпрос „От кога датира познанството Ви с Иван Михайлов“ отговаря: „Аз се свързах с него по следния начин. Есента на 1941 г. записах право в СУ и тогава излезе постановление на хърватското Външно министерство, което даваше 4 стипендии за българи. Изборът беше предоставен на българо-хърватското дружество. Председател на това дружество беше д-р Константин Станишев, брат на известния професор Александър Станишев, който пък бе председател на българо-германското дружество… Деецът на организацията от Неврокопска околия, тогава Асен Аврамов ме прати при Иван Михайлов. С препоръчително писмо“.
През 1996 година сп. „Македонски преглед“ публикува откъси от автобиографията на Тома Малечков, записана 1993 г. от Николай Кънчев, тогавашен организационен секретар на ВМРО-СМД.
Тома Малечков: „След като се уреди заминаването, Асен Аврамов ми даде затворено писмо до Иван Михайлов. Каза ми още, че пише в него: „Драги Радко, приносящият на това писмо е наше момче, първенец е на Неврокопската гимназия. Може да ти бъде полезен в писането на чужда машина“. И действително Малечков остава при Иван Михайлов цели три години“.
Макар че след 1963 г. БКП променя линията по македонския въпрос, отричайки Димитровското наследство, едва през 70-те години, когато Людмила Живкова налага линия на историко-културен национализъм,
ВЛАСТТА СЕ СЕЩА ЗА ИВАН МИХАЙЛОВ.
В гореспоменатото интервю в „Пиринско дело“ на въпрос „Разкажи за срещата си с Иван Михайлов през 1978 година в Рим“ Малечков отговаря: „Изпрати ме Людмила Живкова, за да създам контакти между правителството и него и да го накарам да даде архива на ВМРО, но той отказа“.
На въпрос: „Държавна сигурност имаше ли пръст в работата?“, Малечков отговаря: „Естествено, къде без нея. Тук (в Благоевград – б.а.) генерал Арабаджиев ми издаде паспорт за 10 минути. Аз контактувах само с тях. Людмила не съм я и виждал. После, 1982 година, получих орден „1300 години България”. Тогава такъв имаше само австрийският министър на външните работи“.
Тома Малечков описва среща с офицер от ДС: „През лятото на 1978 г. дойде един човек, Иванов се казва, пък дали това е истинското му име – не знам. Каза, че е представител на най-високо място и че това знае и Тодор Живков, и че искат да установят връзка с Иван Михайлов. Главно го интересуваха два въпроса: архивата, която е в него, да им я предаде и дали е готов на разговори, на контакти с нашата власт тогава. „Иванов“ ми каза, че досега не ме пускали в чужбина, защото се страхували, че може да установя връзка с Иван Михайлов, а сега точно това искали. Понеже не искаха нищо нечестно от мен, което да смущава съвестта ми, и освен това имах голямо желание да видя, може би за последен път, Иван Михайлов, заминах. Иван Михайлов беше в Рим“.
Интригата около документалното наследство на ВМРО се вихри и набира скорост след демократичните промени.
КЪДЕ Е ПРОПАДНАЛ АРХИВЪТ НА ВМРО?
Каква е съдбата му? Защо Ив. Михайлов отказва на София?…
Да „погледнем“ ОТВЪД ЛЕГЕНДИТЕ досежно архива на ВМРО. Архив от десетилетия, обект на всевъзможни спекулации и фалшификации. Според изследванията на Цочо Билярски и други историци той не е даден в манастир, а е конфискуван или иззет от българските власти след 1934 г., като голяма част от него по-късно е попаднала в архивите на Държавна сигурност, а друга част е изчезнала, като той е водил кореспонденция и е съхранявал документи в чужбина (Италия, Аржентина), но основният му личен архив е иззет при репресиите и остава нецялостно разкрит.
В Рим Т. Малечков изложил на Ванчо Михайлов мисията, възложена от София. В късичката автобиография Малечков казва: „През това време той (Иван Михайлов) ми каза, че архивата в този смисъл, че е архива на ВМРО, не е могъл да пренесе, защото два пъти е минавал – един път турската и един път австрийската граница нелегално само с един костюм на гърба си. И после това, което е събрано след това, отделни документи и прочие, Иван Михайлов се страхува да предаде на българската власт, защото има горчивия опит от 1947 г., когато цялата архива на Македонския научен институт я предадоха на Скопие. Дадоха дори костюмите на Гоце Делчев. „Тези документи, които имам – каза Иван Михайлов – не съм решил на кого да ги предам. Или на емиграцията в Америка, или на дружеството в Белгия. Или пък на Ватикана. Тези три места имам предвид. На Скопие и на София – не“.
Иван Михайлов каза, че е готов за среща на високо равнище, било с Тодор Живков или с негови хора изобщо, обаче трябва да се отворят устата на македонската емиграция, която е запушена. Той дори ми каза: „Тома, ние от нашите становища не правим тайна, пишем ги в „Македонска трибуна”, тъй че ти спокойно можеш да кажеш какво сме говорили, ако някой те запита”.
Казаното от Ив. Михайлов на Тома Малечков в Рим би трябвало да сложи точка на спекулациите, че архива си Ванчо предал на Ватикана или в италиански бенедиктински манастир. Ако последното е вярно, би имало клауза в завещанието на Ив. Михайлов, която изрично посочва при какви обстоятелства архивът може да бъде върнат в България. От 1989 година обаче са минали 37 години и от Ватикана не са дали сигнал към София. Несъмнено: митът, че архивът е в секретните фондове на Ватикана или в бенедиктински манастир, е несъстоятелен.
Точно това дава простор за спекулативни фантазии и фалшификации за съдбата на архива. Особено натрапчиво е твърдението на личната секретарка на Ив. Миахйлов в Рим Вида Боева, прекарала последните години при Иван Михайлов.
ТЕЗА НА ВИДА БОЕВА ЗА АРХИВА НА ВМРО.
Валери Тодоров: „В мемоарите си Вида Боева-Попова, която живее в Италия и 28 години заедо със сестра си Благуна работи с Ванче Михайлов и Менча Кърничева, казва за Михайлов: „Той умря с България на уста…“. Родом от Охрид, тя разказва как им е било забранено да учат българска история и литература. Тя успява през 60-те години да емигрира в Рим (Италия). Там се запознава с Ванче Михайлов… Известно е, че Иван Михайлов отказва да предаде архива си на българските власти, въпреки че Държавна сигурност изкарва от затвора и изпраща при него секретаря му от загребския период Тома Малечков. Ванче обаче се бои, че архивът ще бъде разпръснат, потулен или предаден в чужди ръце… Никого не е допускал в малката си стая в римския апартамент, а ключа от бялата кантонерка [тесен и висок долап за книжа], където се е пазел архивът, носел винаги на шията си. След смъртта му брат му Анастас (Танас), който живее в Кюстендил, не открива нито ключа, нито кантонерката. Носят се слухове, че е зарит в с. Огняново, Гоцеделчевско, и българските власти даже изпращат войници да копаят на предполагаемото място. Вида и Благуна Боеви, които се грижат до последно за Ванче, твърдят, че той е оставил завещание, но брат му Анастас не потвърждава това.
Ванче Михайлов заявява, че има спомени в 4000 страници. Те излизат между 1958 и 1973 г. в тираж от 2000 екземляра. Твърди се обаче, че това не е всичко от спомените му. Някои от най-ценните документи Ванче носи винаги със себе си в куфарче, чиято съдба също не е известна. Запазени са и близо 80 касети със записи негови спомени“.
В интервю Вида Попова обяснява, че след 1945 г. Ванче Михайлов не само ръководи македонските патриотични организации в САЩ и Канада, но и пише повечето петиции, декларации, протести, статии, като внимателно следи чуждия печат…“.
Както се вижда, Вида Боева не е наясно със съдбата на архива. Освен ако нещо знае, но предпочита да мълчи. Не знаем също дали тя, завършила политически науки в Рим, е сондирала Ватикана по въпроса. Ако ли не – това е повече от странно…
Преди години обаче
ЕМИГРАНТ В САЩ ОПРОВЕРГАВА ВИДА БОЕВА –
Иван Гаджев. Но кой е той?
Валери Тодоров: „Д-р Иван Гаджев e роден през 1937 г. в Неврокоп /Гоце Делчев/. Завършва „Ветеринарна медицина” в София. През 1968 г. успява да избяга от България през българо-гръцката граница, получава политическо убежище в САЩ и се установява в Детройт, където работи като ветеринарен лекар. Секретар е на ЦК на Македонската патриотична организация, действаща в Северна Америка. Създава и ръководи Македоно-български научен институт. До дома си в Детройт построява библиотека, където събира над 40 000 тома, над 1 млн. архивни единици – снимки и документи от 1880 г. насам. Връща се в България през 1989 г. След признаването на Македония от България на 15 януари 1992 г. институтът му се преименува в Институт за история на българската емиграция в Северна Америка и носи името на баща му – Илия, деец на ВМРО, убит след 1944 г. По-късно за нуждите на института Гаджев построява сграда в центъра на Гоце Делчев и премества целия архив от САЩ. Издал е над 10 книги. Д-р Иван Гаджев умира на 20 май 2007 г. Детройт, САЩ“.
Ето още за д-р Иван Гаджев.
Димитър Иванов: „Баща му е убит без съд и присъда през октомври 1944 г., когато той е бил едва на 6 години. С много трудности успява да се пребори с клеймото на син на „народен враг“, което забранява на такива деца на следват, и завършва по-късно Висшия институт по ветеринарна медицина в София. През 1968 г. д-р Гаджев преминава нелегално строго охраняваната българо-гръцката граница, за да търси политическо убежище. Същата година успява да стигне до САЩ. Той пристига в САЩ през декември 1968 г. Установява се за постоянно в Детройт, щата Мичиган. В САЩ следва за втори път „Ветеринарна медицина” и се дипломира като първия български ветеринарен лекар в Северна Америка. През 1973 г. се жени за българка, родена в САЩ, Флоранс Христова. Двамата имат пет деца, на които дават български имена и родолюбиво възпитание. Д-р Гаджев е собственик от 1974 до 2002 г., когато се пенсионира, на модерна ветеринарна лечебница в Детройт. Бил е активен член на българската емигрантска колония в Северна Америка, секретар на ЦК на Македонската патриотична организация за Северна Америка, Австралия и Европа, председател на МПО „Татковина“ – Детройт, сътрудник на Български национален фронт на д-р Иван Дочев.
През 1976 г. д-р Гаджев създава и ръководи Македоно-български научен институт „Св. Климент Охридски“ в Детройт. До дома си в Детройт той построява библиотека, в която събира над 40 000 тома, 1 млн. архивни документи, хиляди снимки и други ценни вещи, датирани от 1880 г. до наши дни. След признаването на Р Македония от България през 1992 г. институтът се преименува и разраства като Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Гаджев“. Институтът е кръстен на името на бащата на д-р Гаджев, активист на ВМРО и учител, убит като „народен враг“.
На 11 декември 2009 г. базираният в Дупница в. „Вяра“ публикува статия на Иван Гаджев („Архивът на Ванче не е във Ватикана, а при мен“) с редакционен коментар. С любопитно подзаглавие: „Наследничката Вида Боева-Попова да покаже 1 папка с писма, аз имам стотина“, твърди общественикът от Гоце Делчев“.
Със съкрушителни аргументи авторът опровергава Вида Боева, че притежава архива на ВМРО: „40 години събирам тези материали от първите помощници на Иван Михайлов, които са били близки и с баща ми [Илия Гаджев] – Петър Ацев, Христо Анастасов, отец Георги Николов, Борислав Иванов от Гоце Делчев, Христо Низамов. Твърди се, че всичко било приписано на Вида. Пред БАН тя твърдяла, че има правата върху книгите на Иван Михайлов, но й трябвали 100 000 лева, за да ги издаде в България. Да, но й поискали пълномощно, каквото тя не могла да представи, и затова й отказали“.
Интересно! В контекста на тесните многогодишни връзки на Вида Боева с лидера на ВМРО-СМД Красимир Каракачанов това не би трябвало да е проблем. Още повече че години наред ВМРО капитализира участието си във властта. Чрез милионите левове държавна субсидия в касата на ВМРО това не би трябвало да е проблем!…
„Вида казва, че архивите са при нея. Архивите са тук, ето ги“, заяви д-р Гаджев, показвайки кутиите с папки в дома си. Той бе категоричен, че за първи път показва официално архивите на Ванчо Михайлов, и то специално за „Вяра“. „В тези кутии всичко е архиви – лични писма на Иван Михайлов – близо 3000”, посочи той. „Това е архивата, която Вида Попова казва, че е в нейния апартамент. Нека да покаже поне една папка с кореспонденция. Имам стотина такива папки“, заяви д-р Иван Гаджев.
Той призна, че материалите не са му били предадени лично от Ванче Михайлов. По друг начин са стигнали до него. „Иван Михайлов, жена му Менча Кърничева, Асен Аврамов и Борислав Иванов са делили едностаен апартамент в Рим. Нямало е място за съхранение на архивите. Като напълни една папка с 500-600 страници, Михайлов я опакова и праща на Петър Ацев в Индианаполис. Втора праща на Христо Низамов, трета на Христо Анастасов, и така ги пръсва по цяла Америка.
Заради Вида той се скара с хората, които го хранеха 50-60 г. А те бяха първи приятели на баща ми [Илия Гаджев – бел. авт.]. И когато остаряха, на смъртни легла, ми казаха: „Гаджев, ти ще продължиш тази работа“, и ми дадоха архивите. Вида казва, че съм ги откраднал“, посочи той. Гоцеделчевецът е категоричен, че притежава подписани декларации за даренията. „Ето, д-р Христо Атанасов пише: „Подарявам на Иван Гаджев пълния си архив, събиран от мен за 70 години, пълната си библиотека, състояща се от над 2000 тома книги, пълната си колекция от делегатски значки, ленти и сувенири на конгресите [на МПО]“. Нищо няма във Ватикана. Тук има декларация и на Борислав Иванов. Той казва: „9 години живях с Иван Михайлов, там архив нямаше“, категоричен е Иван Гаджев“.
ДА ОБОБЩИМ: В института „Илия Гаджев“ в Гоце Делчев се намира архивът на Иван Михайлов, и по-точно на ВМРО след Деветнадесетомайския военен преврат 1934 година. Но има безценни документи и от предходния (1919-1933 г.) период. Главно кореспонденция между ЦК на ВМРО в София и нейните структури в САЩ и Канада. Това е истината…
ИНСТИТУТЪТ В ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ Е БЕЗСМЪРТНОТО ДЕЛО
на д-р Иван Гаджев, венец на неговия живот.
Hronika (23.05.2017): „След промените от 1989 г. д-р Гаджев се завръща в България. Той построява по-късно специална сграда в центъра на родния си Гоце Делчев, в която през 2001 г. прехвърля от САЩ цялия архив на Института по история на българската емиграция в Северна Америка. Няколко огромни ТИР-а са били необходими, за да поберат събраните от д-р Гаджев 60 тона документи, книги, снимки и други материали“.
Тодор Гаджев, настоящ директор на института: „Баща ми е започнал да събира документи буквално с пристигането си в САЩ. Този процес продължи няколко десетилетия, а всичко се случваше с лични средства. Част от архивите сме пренасяли от домовете на други българи, които искаха да ги предадат. Например от дома ни в Детройт сме пътували с товарен камион до Сейнт Луис, за да вземем архива на Христо Анастасов, но и сме изкупували книги, защото баща ми отказваше да вземе всичко без пари“.
Самият Иван Гаджев е записвал на магнетофон разговорите си с тях, а след това докарал от България професионален стенограф, който да материализира в текст на хартия думите им, които сега са грижливо подредени в папки из лавиците на института. Там се пазят и всички около 300 аудиозаписа, които Тодор Гаджев вече е дал за дигитализация. Там е пишещата машина на Петър Семерджиев, който бяга от България в Израел. „Той има много интересна история, защото от най-големия комунист става най-големият антикомунист“.
Сред експонатите е значката на ВМРО на Никола Гушлев, дадена му от ген. Александър Протогеров, на когото той е личен телохранител. За да запази живота си, посъветван от ген. Протогеров, той заминава за Торонто, където умира на 90-годишна възраст. Спомените му са записани от д-р Иван Гаджев и публикувани в написана от него книга. Във фонда на института се съхраняват и много прокламации от кметства на различни градове в САЩ, с които се разрешава пред сградата на общината да бъде издигнат българският флаг на националния ни празник – 3 март“.
National Geographic (българско издание): „Интерес предизвикват и две стари банкови книжки от сметки на местната организация на ВМРО“… С особено висока стойност са документите за създаването на българските православни църкви в Северна Америка, за създаването на Македонската патриотична организация (МПО), Български национален фронт (БНФ), Македоно-американски народен съюз (МАНС) и други български емигрантски организации и дружества, както и личните документи на известни български емигранти с определен принос в научния и в обществения живот в чужбина.
Специално внимание заслужава и богатата църковна утвар и ценните икони, подарени от различни български свещеници от изоставените български черкви в Северна Америка. Всички църковни предмети се намират в уредения параклис в сградата на института. Там са изложени по няколко оригинални тухли от основите на първата и десетата българска черква в Северна Америка, съответно „Св. Троица“ в гр. Мадисън, щата Илинойс, и „Св. Троица“ в гр. Детройт. Според Тодор Гаджев с всичко това институтът си поставя простичка цел – да съхранява и изследва историята на българите емигранти в Северна Америка, както и да запознае обществото с техните произход, вяра, народна култура и човешки въжделения. Освен това той подпомага всички историци, етнографи, социолози и общественици, желаещи да проучват историята и проблемите на българската емиграция там. За съжаление обаче това, което не могат или не искат да направят държавата и нейните институции, го прави единствено семейството на д-р Гаджев“.
Д-р Иван Гаджев контактува с видните български дисиденти Петър Семерджиев и Илия Минев.
„Дисидентът Петър Семерджиев му гостува, когато ДС го преследва. Има много магнетофонни записи с изповедите на известни български емигранти, дисиденти и дейци на Македонската патриотична организация. Д-р Гаджев е бил неин секретар и има лична кореспонденция с почти митичния за македонците Ванче Михайлов.
В американския му дом са гостували много дисиденти и патриоти, но с Петър Семерджиев и съпругата му професор Ема Герон докторът завързва силно приятелство. Петър Семерджиев пребивава при Иван Гаджев 3-4 пъти по няколко месеца. Доста често това става, когато ДС е по петите на българския дисидент и иска да го ликвидира. Има информация, че убийството на Семерджиев е било на дневен ред в българските разузнавателни служби, преди това на Георги Марков. В знак на признателност Семерджиев завещава след смъртта си своя личен архив на Иван Гаджев. В момента в института се съхранява всичко написано от политическия коментатор на Би Би Си и „Свободна Европа“. Има и стотици метри магнетофонна лента записи с изповеди на Семерджиев. Те са използвани за издаване на книгата му „Спомени“. В нея проф. Ема Герон изрично благодари на семейния приятел за помощта при написването на книгата.
Политзатворникът Илия Минев му завещава кожена чанта с личната си архива. Силно впечатлен от живота на Илия Минев, докторът го кани в дома си през 1990 година. Според него това е една изключителна личност, прекарал 33 години в арести и лагери като политзатворник. Бай Илия е с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нелсън Мандела. Узнава за него от бюлетина на радио „Свободна Европа“… В знак на признателност бай Илия подарява личния си архив и кореспонденция заедно с архива на основаното от него Независимо дружество за защита на правата на човека. Всичко това сега се намира на сигурно място, а документите са подредени от главния библиотекар Иван Марков, който с чувство на гордост показва ценната историческа документация. В лични разговори между Илия Минев и д-р Гаджев има записани над 100 часа магнетофонна лента разкази за живота на антикомуниста.
Години по-късно, макар и със закъснение, д-р Иван Гаджев получи признание от държавата. Георги Баташки: „В света има две Българии, едната е тука, а другата е от наши сънародници, които живеят извън страната. Тези две Българии са разделени, това е голямата ми болка“. Стези думи доайенът на българската емиграция в САЩ д-р Иван Гаджев прие най-високото почетно отличие на нашето Външно министерство – „Златна лаврова клонка“. Наградата бе връчена от генералния консул в Чикаго Симеон Стоилов на тържество в Български културен център в Детройт (15 ноември 2014 г.). Награда за цялостния му принос към запазване на българския национален дух и история“.
Георги Ваташки: „След падането на комунистическия режим през 1989 г. емигрантът от Гоце Делчев решава да премести цялата си богата библиотека и всички събрани материали в родния си град. Със собствени средства на стойност 500 000 долара изгражда луксозна триетажна сграда на централния булевард… Най-ценните архиви се пазят в специално хранилище. Десетки метални каси съхраняват хиляди безценни документи за живота на българите, църковните общности и организации. Тук е и БНФ (Български национален фронт), чийто лидери завещават на Гаджев над 40 кашона с протоколи, доклади и кореспонденция. В музейната експозиция са изложени интересни документи и снимки за историята на САЩ, за дейността на американските правителства и политиката им спрямо имиграцията. Сред експонатите може да се видят и богата църковна утвар, и ценни икони от изоставените български храмове в Северна Америка. Има дори и няколко оригинални тухли от основите на първата българска църква в Северна Америка „Св. Троица”, издигната в Мадисън, щата Илинойс. Д-р Гаджев е издирил и съхранил и кандилницата на архимандрит Теофилакт – първия български свещеник в Северна Америка. Срещат се и евангелия на старобългарски, отпечатани в Киев през ХVIII век за нуждите на български духовници, изпратени в Северна Америка…
Въпреки че дължи състоянието си на Америка, Гаджев насърчава сина си Тодор да учи в България. През 1997 г. 20-годишният младеж получава и българско гражданство, а през 2004 г. завършва кинезитерапия в Националната спортна академия“.
Днес Тодор Гаджев продължава родолюбивото дело на баща си.
НАЙ-ТРЕВОЖНА Е СЪДБАТА НА БЕЗЦЕННИЯ АРХИВ
Eurochicago.com: „Преговорите на Държавна агенция „Архиви“ се осъществяват с Тодор Гаджев, един от синовете на д-р Иван Гаджев, който е бил упълномощен от другите синове и от вдовицата на д-р Гаджев да води тези преговори. За съжаление, както разбираме, те не са довели до купуването на богатия архивен фонд на д-р Иван Гаджев от българската държава, а се намират от години в застой“.
Проблемът е, че архивът не е научно обработен, няма пълен опис. Хиляди документи са в папки в кашони или рафтове. Тяхната обработка ще продължи не месеци, а няколко години.
Тодор Гаджев: „През есента на 2018 г. група от трима човека дойде със съдействие на Държавна агенция „Архиви”, но всичко беше напълно за сметка на семейство Гаджеви. Заплатите, командировъчните, наем за 4-стаен апартамент, сметки за ток, вода и т.н. Това беше едно частно начинание въз основна на настояване на Министерството на културата, за да има поне един „груб” опис да можем да пристъпим към сделка с държавата. Журналистът Кин Стоянов, историкът Людмил Станчев и Янка Среброва, пенсиониран служител, работил 40 години в архивите“. Описът е направен между 26 октомври 2018 г. и 26 април 2019 година.
Кин Стоянов, син на Радой Ралин, на въпрос: „Г-н Стоянов, 6 месеца прекарахте в изучаване на архива, трябва ли държавата да го получи?”, отговаря: „Абсолютно задължително е да стане притежание на държавата. Познавам доста архиви в научни звена у нас и не вярвам да има друг – създаден визионерски и с построяване на специална сграда за него. Тя събира библиотека с над 40 хил. тома на всички европейски езици, научни студиа и др., свързани с македонския въпрос. Тя е каталогизирана по всички правила на библиотечното изкуство. На втория етаж има интересна изложба, проследяваща политическия живот на българските емигранти в САЩ, обединени в Македонска патриотична организация (МПО)“.
В интервю за Svoboda с Т. Гаджев на въпрос: „Историци, включително и покойният вече Божидар Димитров, като са видели част от нещата, какво ви казаха относно ценността на този архив и на цялото това духовно наследство, което се съхранява тук?“, отговаря: „Ами казаха, че това е работа на няколко научни сътрудници за няколко години, за да се обработи и да се подреди. Професор Георги Бакалов, който е от Гоце Делчев, и той беше тук, той каза, че и Институтът по балканистика към БАН в София е по-беден от този архив, който се намира тук, в нашия институт, а виждате, че онова е държавна институция. Ние сме по-напред от тях в пъти“.
За жалост, като изключим президента Радев, нито един държавник не е посетил и се е заинтересувал от института „Илия Т. Гаджев“ в Гоце Делчев.
На 31 юли 2023 г. в директно предаване от Гоце Делчев във връзка със 120-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, в предаването „Гласът на времето“ на БНР журналистът Александър Райчев разговаря с кмета Владимир Москов, със съпругата на д-р Иван Гаджев – Флоранс, сина Тодор, настоящ директор на института, и с Кин Стоянов.
Владимир Москов: „Имал съм няколко срещи с д-р Иван Гаджев. За мен той не е случаен човек. Изключително ерудирана личност. По-силни документални доказателства за произхода на българската емиграция в Северна Америка, на хората, които са живеели в Егейска и във Вардарска Македония, не съм виждал и чувал. Всичко това, което е направил, е актуално във връзка със споровете, които се водят със Северна Македония, за действията, които са вършели съседите през годините, политика на изчистване на територията от всичко българско, политика на унищожаване ценни артефакти от миналото, разобличаващи лъжите на македонизма. Изключително патриотично дело. Личност, отдадена и милееща за Родината“.
Кин Стоянов: „Това, което е тук, не съществува никъде, като наука, култура. Това, което мен ме стъписа, беше самата личност на д-р Иван Гаджев. Ако изходим от знаково изказване на президента Петър Стоянов („Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“), си мисля: личността на д-р Иван Гаджев може да бъде описана наистина с изразните средства на романтичната литература. За мен той е един Едмон Дантес, българският Монте Кристо. През целия си живот, който не бил никак лек, бил труден живот, от позицията на репресиран човек той успява да се въздигне. Успява да изпълни и своя синовен дълг към баща си Илия Гаджев. И най-важното – своя патриотичен дълг като истински българин“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
