Архитект Александър Баров e роден през 1931 година в Разлог. Завършва архитектура във Висшия инженерностроителен институт през 1954 г. Член е на Българската комунистическа партия от 1954 г. Работи в Българския съюз за физкултура и спорт (1954 – 1956 г.) и в „Главпроект“ (1956 – 1966 г.). През 1966 – 1970 г. е началник на управление при Министерството на архитектурата и благоустройството, през 1970 – 1972 г. е директор на „Главпроект“, през 1973 – 1976 г. е в Министерството на строежите и архитектурата, а от 1976 г. е ръководител на творческо ателие в „Софпроект“.
Проектирал е зала „Универсиада“ (1961 г.), Олимпийския спортен комплекс в Акра, Гана (1961 г.), сградата на българското посолство в Москва (1977 г.), резиденция „Бояна“ (1974 г.), много възпоменателни комплекси.
Арх. Александър Баров проектира и новия градски център на Благоевград.
Най-значимата му творба е Националният дворец на културата (1978 г.), като архитект Баров проектира сградата, а архитект Атанас Агура – околното пространство.
На 28 юли 2017 година е обявен посмъртно за почетен гражданин на Благоевград.
Забележителните проекти на скромния творец показват несравнимо превъзходство и функционални възможности в сравнение с чужди образци. Той така беше обикнал своята работа, че постоянно правеше предложения за подобряване на някои детайли.
Много от приятелите, съмишлениците и колегите вече почиват в свещената българска земя. Заради това срещите ми на почитание с тях стават в гробищните паркове. Открих вечния дом на крупния български архитект Александър Баров. Стъписах се. Гробът беше буренясал.
Очевидно от много време не бе посещаван, не беше почистван. Не забелязах и повехнали цветя. Домъчня ми. Нима такава трябва да е отплатата към хора, на които дължим уважение и признателност? Само в София много забележителни сгради са построени благодарение на дарбата, въображението, упоритостта и труда на Александър Баров.
Негови нетленни знаци са вградени в модернизацията на страната. И не само в България. Ето защо името на архитект Александър Баров, който много рано ни напусна, би трябвало да вълнува новите поколения. Натъжавам се, защото в нашето объркано време проявите на забрава и безпаметство стават все по-многобройни.
Как да не се въодушевяваме например от съзидателния подвиг на майстор Никола Фичев. Въоръжен само с робош, майсторско умение и интуиция, той въздига десетки храмове, къщи, моста край Бяла и т.н. Днес и в бъдното те остават като олицетворение на дарованието на българите. Знаменателен е фактът, че месеци преди да изтече срокът, определен от майстор Фичев пред Мидхат паша, хиляди селяни от околностите образували кервани, за да снабдяват строежа на река Янтра край Бяла с материали. Други се вливали при строителите. И всичко това без някой да ги организира, само поради народния усет, че мостът прави чест на българите, а изпълнението на думата на майстора внушава чувство на българска гордост.
Възрожденската ни архитектура продължава да омайва ценителите на строителни технологии и на изкуството. Има къщи без нито един гвоздей, които са конструирани да издържат и най-силни природни катаклизми. А строителните усилия след Освобождението, които преобразяват столицата и селищата на страната, са истинско чудо.
Дано идните години бъдат обогатени с повече изяви на благодарност и към сънародниците със значим влог в развитието на държавата през втората половина на миналия век.
За младия архитект Александър Баров чувах добри думи и високи професионални оценки. Впечатляваше ме динамичният архитектурен образ на тогавашния хотел „София“, с който се оформяше южната архитектурна рамка на площад „Народно събрание“. По-късно открих удобствата на красивата зала „Универсиада“, в която ставаха най-важните политически и културни събития.
Силно впечатление от функционалните възможности на зала „Универсиада“ добих през юбилейната 1969 г. Окръзите представихме своите социални и културни постижения с концерти, които се излъчваха и по националната телевизия. През 70-те години тук се провеждаха конгреси, митинги, конференции, международни срещи. Залата стана своеобразен дом на участващи в обществени и културни събития.
На 18 – 19 септември 1973 г. генералният секретар на ЦК на КПСС и председател на Президиума на СССР Леонид Илич Брежнев бе на официално посещение у нас, което е свързано с благоприятни за България резултати. Самозабравили се днешни политикани сочат като акт на национално предателство последвалия гостуването пленум на ЦК на БКП. На него се говореше за тясно икономическо и политическо сътрудничество между НРБ и СССР. Нелепо е да се твърди, че това означавало превръщане на България в шестнадесета съветска република.
Заключителният митинг трябваше да се проведе на 19 септември на площада пред мавзолея на Георги Димитров. Но през целия ден валя обилен дъжд и се наложи да го прехвърлим в „Универсиада“.
Българската, съветската, телевизиите на източноевропейските и други страни бяха обсадили залата, за да осъществят пряко предаване. Този и други подобни митинги откривах и ръководех в качеството си на първи секретар на Софийския градски комитет на БКП.
Леонид Илич Брежнев, който имаше нагласа да говори на многохиляден митинг на площада, попита колко места има в залата. Отговорих му: „Около две хиляди, но сме озвучили и фоайетата, така че в митинга пряко ще участват близо три хиляди души“.
Гостът се обърна към Тодор Живков:
„Тодоре, нашата Кремльовска зала, която добре познаваш, е с над шест хиляди места. Над нея има и зала за приеми, която побира няколко хиляди души“.
„Другарю Живков м казах, м може би след като завършим комплекса в Бояна, трябва да направим подобна голяма зала за конгреси и концерти. Такива са построени вече в Белград, Прага, Източен Берлин…“.
Вдъхновен от успешните разговори във Воден с високия гост, Т. Живков със самочувствие отговори:
„Добре, добре. Действайте. Направи предложение“…
Опознах отблизо човека и твореца Александър Баров през пролетта на 1971 г. На среща с Политбюро на ЦК на БКП той представи проект на Дома за приеми и генералната схема на правителствения комплекс в Бояна, с хотел, зали за конференции и изложби, шест удобни резиденции за гости, модерно помощно стопанство и парк с над 1000 декара. Главен инвеститор на обекта беше УБО.
Отговорността за изграждането на крупния обект се възложи на градския партиен комитет в София. Задачата бе изключително трудна, тъй като София по това време беше най-голямата строителна площадка. Въпреки привлечената работна сила и специалисти от страната и от чужбина, налагаше се да предприемем изключителни мерки за довършване на многобройните промишлени, културни, жилищни и други обекти.
Ето защо беше потребно да координираме работата на проектанти, строители, монтажници.
Решихме да изградим комплекса до есента на 1974 г. като един от тридесетте големи обекта в София по случай 30-годишнината на 9 септември. Всеки, който има понятие от строителство, може да си представи какви усилия трябваше да се положат, за да се осъществи строеж с такива мащаби и сложност.
Ателието на арх. Ал. Баров устроихме в красивата сграда до Народния театър, която бе паметник на културата. Тук творческият екип на именития архитект сътвори и проектите на НДК, посолството на България в Москва, градския център на Благоевград и др.
На строежа на Дома за договори и други обекти в комплекса Бояна закипя усилена работа. Наложи се да се ангажират много специалисти от страната за изработването на отделни елементи по вътрешната и външната украса, на сложните инсталации и т.н. Геолозите помогнаха да се открият нови кариери за каменно-облицовъчни материали, от които се добиваше декоративен камък за другите големи строежи и за износ. Майсторите по дърворезба – професори и студенти от Художествената академия и от техникумите по дървообработване, както и видни художници, изпълниха проектите, които допринасят за художественото въздействие на сградите в уникалния комплекс.
Сега за всяка поръчка се състезават български и чуждестранни фирми; водят се дела от непредпочетени изпълнители. През 70-те години битката беше да се усвоят отделените от натрупванията в родната икономика средства.
В столицата например, освен Строителни войски, бяха привлечени строители от обединенията „Трансстрой“, „Минстрой“, „Водстрой“ и хиляди работници от Кипър, Югославия, Виетнам… Това налагаше столичният партиен комитет да създава стройна организация за изпълнение и контрол, да координира дейността и усилията на министерства и ведомства, за да се осъществят проекти в областта на благоустройството, промишлеността, комуникациите, културно-битовото строителство.
Изключително напрегнатата програма през 1972-1974 г. наложи да определим преки отговорници. Председателят на Изпълкома на Столичния народен съвет Иван Панев бе натоварен да ръководи изграждането на новата централна жп гара; секретарят на Градския комитет Георги Григоров пое отговорността за комплекса в Бояна; първият заместник-председател на Софийския общински народен съвет Петър Кискинов наблюдаваше преустройството на бул. „Ленин“ („Цариградско шосе“) и другите крупни комуникационни обекти.
За инж. Георги Григоров изграждането на комплекса в Бояна беше голямо изпитание. Той оказваше постоянно съдействие на арх. Ал. Баров, арх. Стефка Георгиева, инж. Валентина Атанасова, координираше дейностите на строителни организации. Срокът беше края на август 1974 г. Планираше се тук да се състои приемът за националния празник.
Спомням си вълнението и напрежението, с което началникът на УБО ген. Илия Кашев очакваше завършването на обекта. По това време Тодор Живков беше на почивка в Евксиноград и генералът, под предлог да попита кога да се пращат поканите, всеки ден ми звънеше.
Веднъж дори разтревожен сподели: „Другарят Живков не вярва, че работата ще бъде завършена в срок, и настоява приемът, както винаги досега, да се състои в Партийния дом“.
Отново го уверих, че няма основание за безпокойство.
На 2 септември 1974 г. в 19 часа Политбюро след среща с дейци на литературата и изкуството даде последния прием в коридорите на Партийния дом. Тодор Живков нямаше представа за новия строеж. След приема заедно с ген. Кашев го заведохме на обекта.
Беше девет часа вечерта. На входа на грейналата бяла сграда ни посрещнаха арх. Ал. Баров и инж. Г. Григоров с група проектанти и строители. Още от входното фоайе и после по тържественото стълбище Живков не скриваше своето възхищение. А когато се откриха вратите към чудесните фонтани, които се сливаха в дълбочина с могъщия силует на Витоша, той възкликна: „Та това е български Версай!…“.
30-те големи обекта в София открихме на 6 септември 1974 г. с многохиляден митинг на площада пред новата Централна жп гара. Сред наградените бе и арх. Александър Баров, удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ и придружаващия го орден „Георги Димитров“.
В комплекса „Бояна“ се провеждаха най-важните национални и международни форуми, пленумите на ЦК на партията. Посрещаха се президенти, премиери, правителствени делегации и други уважавани гости на столицата и страната. В тържествена обстановка се подписваха международни договори. И българските, и чуждестранните посетители открито изразяваха възхищението си от архитектурното творение на Ал. Баров, заобиколено от огромния парк, малката река и чудесния мост над нея, който свързва централната сграда с хотела, заседателните зали и другите обекти. Те бяха дело на ландшафтния инж. арх. Валентина Атанасова.
Ала разрушителната стихия не пощади прекрасния зелен оазис. На мястото на унищожената разнообразна едроразмерна растителност се ширят футболни игрища и постройки. Разбира се, и за тия безразсъдни посегателства никой не е привлечен да отговаря…
Забележителният проект на скромния творец Александър Баров показва несравнимо превъзходство и функционални възможности в сравнение с чужди образци. Той така беше обикнал своята работа, че постоянно правеше предложения за подобряване на някои детайли, за обогатяване на художествения образ на прекрасната сграда.
Настанаха промените след 10 ноември 1989 г. Новите демократи се нахвърлиха върху прекрасния Национален исторически музей, устроен в освободените два етажа на Съдебната палата, и решиха да го преместят извън центъра на София. Хареса им комплекса „Бояна“.
Арх. Баров дойде натъжен вкъщи и промълви:
– Свърши се. Ще ми бастисат любимата творба. Не съм си представял, че там ще се устройва музей, тъй като изискванията за такива експозиции са коренно различни от функцията на сградата. Предлагат ми да препроектирам обекта за новите нужди.
– Защо не откажеш? – попитах.
– Дълго мислих, даже бях решил да откажа. Но ако там нахълта някой друг, сградата ще бъде обезобразена. А аз ще се опитам да запазя поне малка част от нейния характер…
Очите му бяха насълзени.
През есента на 1974 г. отлично организираното ателие на арх. Баров, в което доказаха своите високи професионални качества арх. Коста Костов, конструкторът Богдан Атанасов и техните колеги, остана без голяма задача. Вече бяхме пристъпили към проучване на възможността за изграждане на многофункционално средище за конгресна и концертна дейност в централната част на София.
При среща с Тодор Живков му напомних за разговора в зала „Универсиада“ в присъствието на Леонид Брежнев. Известен с добрата си памет, той моментално реагира:
„Да, да. Видях в Берлин техния дом на републиката. Направете такава сграда, ама да е по-хубава от подобни обекти в други столици…“.
С главния архитект на София Владимир Роменски и с десетки специалисти постоянно обсъждахме съдържанието на заданието.
Естествено бе мястото да бъде в пространството между булевардите „Патриарх Евтимий“, „Фритьоф Нансен“ и „Витоша“. След американо-английските бомбардировки по време на Втората световна война тук бяха разположени набързо струпани незначителни сгради. Имаше товарна жп гара за въглища, дърва и строителни материали, пустеещи площи. Поканих арх. Ал. Баров да участва в конкурса за новото културно средище.
Донесе папка с чертежи.
– Участвах в проект за национална спортна зала, която трябваше да се изгради в Западния парк. Нищо не излезе… Конкурсът се провали. Ще участвам в състезанието за културния център с този проект, който ще се опитам да съобразя със заданието, което сте подготвили…
В началото на 1975 г. арх. Баров представи своята идея за Национален конгресен и концертен център, която покриваше изискванията на заданието: да създава условия за провеждане на крупни държавни и международни конгресни и културни прояви; архитектурно-художественият образ да бъде в съзвучие с българския дух и строителни традиции. В органичен синтез с други изкуства, сградата да е в тематична връзка с предстоящата 1300-годишнина от създаването на българската държава.
Идейният проект на Александър Баров впечатли специалистите и ръководството на столичния град. Убедихме се, че в София може да се изгради обект с параметри на световно равнище. С тази увереност докладвахме разработката на компетентните държавни органи, които утвърдиха решения и нормативи по съответния законен ред.
В продължение на месеци в ателието на арх. Александър Баров и с привлечени специалисти се изучаваха информации за подобни многофункционални културни средища в Европа и Америка. Група начело с Ал. Баров посети някои от тях. В края на 1977 г. идейният проект на новия национален конгресно-концертен център беше готов. Поради сложността на задачата решихме да ангажираме и други архитектурни ателиета, както и възможностите на „Софпроект“.
Ателиетата на арх. Атанас Агура и на голямата специалистка по озеленяване инж. Валентина Атанасова се заеха да предложат решение за околното пространство и началото на новия Южен парк. Ръководените от арх. Чедомир Павлов специалисти от „Софпроект“ проектираха комуникациите, електро, топло и водното захранване на обекта и т.н…
Поради важността на задачата с решение на бюрото на Градския комитет на партията и на Изпълнителния комитет на Столичния народен съвет се утвърдиха проектите на съответни нормативни документи за новия строеж: решение на Политбюро на ЦК на БКП и постановление на Министерския съвет. Учредихме и щаб за координация на проектирането и строителството. Като Първи секретар на Софийския градски комитет на БКП ръководех щаба от началото на 1978 до края на 1979 г.
При периодичните срещи на Тодор Живков с бюрото на градския комитет на БКП и Изпълкома на СГНС докладвахме за проектирането на градежа; той ни поощряваше да продължим работата.
В началото на 1978 г., след поредната му среща със столичното ръководство, го поканихме в Архитектурното управление на Столичната община. Арх. Александър Баров разположи чертежите. Тодор Живков се интересуваше от един-единствен въпрос: центърът ще бъде ли сред най-добрите и колко ще струва. Отговорихме му, че сме проучили подобни конгресно-концертни средища и че според нас проектът на арх. Александър Баров е с изключителни достойнства.
Той продължаваше да пита колко ще струва. Баров, който стоеше до мен, мълчеше. Побутнах го:
– Сашо, моля те, кажи приблизителната стойност на обекта.
– Не сме правили точна разценка. Как да назова сума? – отвърна плахо.
След кратък размисъл арх. Ал. Баров каза:
– Другарю Живков, ще се опитаме да изградим центъра за около 100 милиона лева.
– Добре. Внесете предложението в Политбюро и Министерския съвет. Желая ви успех… – отвърна генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ.
В бюрото на Градския комитет на партията решихме поредният общоградски трудов ден, който се провеждаше през м. април, да се посвети на изграждането на националния конгресно-концертен център. Доброволните отчисления, които се направиха от работниците, строителите и служителите, достигнаха 32 милиона лева. Сумата се оказа близо една четвърт от крайната цена на обекта, дори след повишаване на цените в строителството.
Първата копка на крупния строеж направих на 25 май 1978 г.
Следващата година се събра почти същата сума и за изграждане на Южния парк и новите зелени площи в столицата. По проекта за нов генерален план се предвиждаше те да достигнат 20 процента от градската територия.
След задълбочени проучвания се утвърди разбирането паркът около НДК да продължи без прекъсване до подножието на Витоша. Зеленината трябваше да отвори пространството от новата Ботаническа градина в полите на планината. Арх. Агура и арх. Валентина Атанасова представиха пред компетентните органи проекта за парка и околната среда около двореца. Той се реализира с едроразмерна растителност, чудесни фонтани, с богата светлинна и звукова програма – неразделна част от НДК и от центъра на града.
За огромно съжаление след настъпилите промени през 1989 г. важни участъци от единния комплекс на НДК и огромни територии от Южния парк, органически свързани с двореца, се разпродадоха и разграбиха. Изникнаха неугледни сгради. София се лиши от една великолепна възможност – зеленината и витошкия хлад да достигат до центъра. Можем само да тъгуваме за първообраза на тази среда, която и днес удивлява чрез фотосите и видеодокументите от онова време.
Сега наново се хвърлят огромни средства, за да се обновява това пространство, но то вече е осеяно с постройки, невзрачни паметни знаци, разположени хаотично и без одобрението на проектанта Валентина Атанасова, която не спира да се възмущава и неуморно изпраща протести и сигнали в защита на авторските си права и срещу умишлената безстопанственост на Столичната община.
Аналогична е съдбата на паметника „1300 години българска държава“, който също съзнателно се руши по поръка на общината. По проект на проф. Валентин Старчев и архитектите Александър Баров, Владимир Роменски и Атанас Агура паметникът бе изграден в чест на юбилея на българската държава като част от ансамбъла на националния конгресно-концертен център.
Паметникът се възприемаше различно. Някои, в това число и Тодор Живков, който го откри на 20 октомври 1981 г., не се впечатляваха от новаторския образ; други му се възхищаваха. Сред тях бяха знаменитости като гениалния диригент Херберт фон Караян, ръководителите на делегациите на 23-та генерална конференция на ЮНЕСКО, проведена през октомври 1985 г. в София, участници в петте биеналета на световната архитектура…
Ателието на арх. Ал. Баров за рекордно време проектира обектите и от втория етап на НДК, а строителите от „Софстрой“, „Инжстрой“, „Металстрой“ и др. за по-малко от година осъществиха строително-монтажни работи, представляващи около 40 процента от обема на централната сграда. Така целият комплекс на Националния конгресно-концертен, впоследствие наименован Народен дворец на културата „София“ – а за няколко години и НДК „Людмила Живкова“, беше окончателно завършен през септември 1985 г. Със специална резолюция Генералната конференция на ЮНЕСКО го определи като едно от най-добрите средища за конгресна дейност в света.
Забележителният творец арх. Ал. Баров не се възгордя нито от похвалите, нито от наградите, с които бе удостоен. Продължаваше да впечатлява със своята скромност и отговорно трудолюбие. Когато обсъждахме възможността Народният дворец на културата да се превърне в образец на синтеза на архитектурата с пластичните изкуства, той каза:
– Както ни възложихте, създадохме огромни пространства за стенописи, пластика, дърворезби и други произведения на изкуството. Но аз не съм силен по детайлите. Нека Съюзът на художниците под ръководството на Светлин Русев да се заеме с осъществяването на синтеза на архитектурата с монументалната пластика.
Така само за няколко месеца почти всички изявени художници, скулптори и майстори на приложни изкуства се включиха във вътрешното състезание и представиха свои проекти. И днес с право се гордеем, че НДК със своите 12 000 места за концерти, театрални постановки, международни конференции, кинопрожекции, изложби и други, както и с близо 80-те вградени произведения на изкуството е най-добрият пример за единство на архитектурата и пластичните изкуства. Спомням си, че главният редактор на американското списание „Лидери“, дочул за реализацията, долетя със собствения си самолет и запознавайки се на място с творбите, указваше на водените от него фотографи да заснемат произведенията на българското изкуство, за да се публикуват в книжки на списанието. Той дълго се застоя пред огромната стена с изключителните дърворезби на проф. Антон Дончев и възкликна:
– Никъде другаде няма такова нещо. Невероятно е, че български майстор е сътворил този шедьовър…
До сетния си дъх арх. Александър Баров не престана да твори. Почеркът му оставя отлично впечатление на много обекти в чужбина като Олимпийския спортен комплекс в Акра (Гана), представителни сгради в Алжир и другаде. По негов проект се изгради посолският комплекс на България в Москва.
Благодарение на много добрите връзки между София и Москва и с личното съдействие на приятелите – първият секретар на Московския градски комитет на КПСС Виктор Гришин и на председателя на Московския градски съвет Вл. Промислов, за новото посолство на нашата държава се отреди най-добро място – на височината, наречена Ленинские горы, където са разположени „Мосфилм“, резиденциите за високи правителствени гости и няколко посолства на големи държави.
В страната, освен хотел „София“, зала „Универсиада“, комплекса „Бояна“, НДК, сгради и възпоменателни комплекси, арх. Александър Баров проектира и новия градски център на Благоевград.
Когато Лазар Причкапов и други ръководители на окръга помолиха арх. Ал. Баров да се заеме с проектирането на центъра на окръжния град, той веднага откликна:
– Въпреки моята и на ателието заетост, ние ще представим на конкурса проект. За мен е удоволствие и радост да направя нещо за родния си край. Нали знаете, че съм от Разлог…
Реализацията на този проект продължава да се радва на високи оценки и признателност на гражданите и гостите на университетския град.
Разбира се, споделените спомени и чувства на признателност към именития архитект не претендират за пълен обхват на неговото забележително творческо дело.
Казано обобщено: скромен съзидател, Александър Баров увенча своя жизнен път с нетленни знаци по възходящия път на Отечеството.
Балнеолечебницата в Добринище, при Сребърния извор построена през 1932 г. от бащата на арх. Баров
Още от древността, когато траките се заселили по тези места, минералните извори край Добрищенска река привличали хората. Останки от старини, открити басейни могат да се видят и сега. Минералните извори на Добринище са най-големият му природен дар. Те са 17 и са пръснати из цялото селище и край него. Дебитът на водата е 18 литра в секунда, а температурата е между 30 и 40 градуса. Най-известен е Сребърният извор, богат на сребърни йони и на история. В древни времена в него се къпели с часове римляните, които живели по тези места.
През 1932 г. на мястото на няколко бараки близо до два от изворите в Добринище започва изграждането на модерна за времето си двуетажна сграда. Тя била проектирана от разложкия архитект Баров, баща на създателя на НДК в столицата проф. Александър Баров. По призив на общината – тогава на власт била ВМРО, мало и голямо се включва в градежа. Местните люде продължават да идват „на баня” поне 2 пъти седмично. Минералната вода е богато минерализирана и вероятно затова са толкова здрави, а невестите – с нежна кожа, пощадена от бръчките. Най-много са посетителите в събота, защото за неделната служба в църквата миряните по традиция трябвало да са чисти. Младите обаче предпочитат да се къпят вкъщи. Тъй като банята е държавна, трудно се намират средства за поддържането й. Символична е цена на билетите. Минералната баня е с женско и мъжко отделение, всяко с басейн, с индивидуални бани, душове и места за сядане и корита край стените. Два пъти дневно басейните се източват, всяка вечер се мият основно, казват служителите, които съветват да се правят 10 последователни бани. През зимата можете да съчетаете спа със ски туризъм.
Водата лекува опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, гинекологични, кожни, бъбречни и стомашно-чревни заболявания, невралгии, ишиас, лумбаго, ревматизъм, жлъчка, бъбреци, цистити, кожни заболявания. Не съдържа сяра и не мирише, може да се пие и облекчава гастрити, язви, бъбречни болежки. Всеки спокойно може да си налее, колкото иска – в красивия парк около сградата има чешма. От единия чучур тече минерална, от другия – студена планинска струя.
Георги Йорданов, epicenter.bg
