Роден е на 10 ноември 1947 г. в Разлог. Завършва Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1969 г. Започва службата си в двадесет и пети изтребително-бомбардировъчен авиополк в Чешнегирово. През 1973 г. е вербуван за агент от III управление на Държавна сигурност, с псевдоним Пенев. През 1980 г. завършва Военната академия в София. От 1980 г. до 1985 г. е бил командир на авиационна ескадрила (три години поред първенец във ВВС). От 1985 до 1987 г. е командир на двадесет и шести разузнавателен авиополк в Добрич. От 1987 до 1988 г. е заместник-командир по летателната част на десети смесен авиационен корпус. Летял е на 10 типа самолети. Общ нальот 2500 часа. Пилот на Су-22. Военен летец първи клас.
Завършва Военната академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР в Москва от 1988 г до 1990 г. От 1990 до 1993 г. е командир на десети смесен авиационен корпус. В периода 29 ноември 1993- 1 септември 1996 г. е командващ авиацията във Военновъздушните сили, като е удостоен с висше военно звание генерал-майор. На 19 август 1996 г. е извършено преименуване на длъжността – освободен е от длъжността командващ авиацията на Военновъздушните сили и назначен за началник на управление „Авиация“ в Главния щаб на ВВС, считано от 1 септември 1996 г. На 6 май 1998 г. е освободен от длъжността началник на управление „Авиация“ в Главния щаб на Военновъздушните сили и назначен за заместник-началник на Главния щаб на Военновъздушните сили, считано от 7 май 1998 г. На 7 юли 2000 г. е удостоен с висше военно звание генерал-майор, освободен от длъжността заместник-началник на Главния щаб на Военновъздушните сили и назначен за заместник-началник на Главния щаб на Военновъздушните сили по подготовка на войските. На 23 октомври 2000 г. е освободен от длъжността заместник-началник на Главния щаб на Военновъздушните сили по подготовка на войските.
От 2001 г. до 2005 г. е военен аташе в Москва, след което е освободен от кадрова военна служба и преминава в запаса. Снет от запаса през 2010 г.
О.з. генерал-майор Иван Парапунов след полет и в разговор с ветерани от авиацията
Бързах за среща в църквата „Света София” на „Оуктън” авеню в Чикаго и много се вълнувах. Трябваше да взема интервю не от кого да е, а от известния на всеки българин, виден ас във военната авиация на България, генерал-майор Иван Парапунов.
Вълнувах се, защото генералът е личност от голяма величина не само у нас, но и в Европа, Русия и САЩ. И не на последно място, защото е земляк, защото сме от една генерация „младежи” и защото в нашия Пирински край за него отдавна се носят легенди. Как няма да се вълнуваш от среща с човек, за когото преди няколко години кметът на Разлог недвусмислено заяви пред няколко човека, между които и аз, че “… на генерала трябва приживе паметник да му издигнем в родния град, и не улица, ами булевард да кръстим на негово име!”.
Влизайки в бара на църквата, пред мен се изправя висок, строен и снажен човек над 50-те, понатежал от годините, но все още с осанка на гвардейски кадет.
– Здраве желаем, г-н генерал! – поздравявам по войнишки.
А той се усмихва с широка, по нашенски ведра усмивка.
– Айде бе, земляк! Къде ходиш?… Дай да седнем някъде по- настрани, че тука е много шумно.
И като завързахме един мохабет на чист разложки диалект, та няколко часа.
Питам го:
– Г-н генерал, как момчето Ванчо Парапунов от Крапата махала в град Разлог стана генерал Парапунов?
– Всичко тръгва от мечтата. На мене мечтите ми се сбъдват. Спомняш си стихотворението на нашия земляк Никола Вапцаров „Романтиката е сега в моторите, които пеят в небето синьо…”. Мечтаех да стана летец. Аз още от дете си знаех, че ще стана летец…
Още като малък неговият чичо Петър Парапунов, известен български парашутист, завел племенника си на летище Пловдив и даже го повозил на самолет. Да видиш ти земята отгоре и да се рееш като птица в небето, къде ти, бе! Кое дете няма да се впечатли и да го запомни цял живот?!
През 1965 година по настояване на родителите си Иван подава документи в Икономическия в Пловдив, но не се явява на приемен изпит и тайно заминава за Долна Митрополия. При изключително висока конкуренция издържа изпитите във Висшето военно въздушно училище и е приет.
Стартът му на офицер започва в изтребително- бомбардировъчния полк в Чешнигирово. Става командир на авиобазата в Добрич, а след това командващ авиокорпуса в Пловдив. Негови колеги от онова време твърдят, че Иван Парапунов е летец до „мозъка на костите си”. Влизайки в самолета, той се превръща в негова електроника за управление. Безспорен лидер, на когото подчинените му интуитивно са готови да следват във въздуха и на земята. „Човек птица“, казват те. Той е „измислил” самолета, защото на какъвто и самолет да стъпи, кара машината да прави и невъзможното. Бившият военен летец Т. Пенев, сега от Гражданската авиация, казва за бившия си командир Иван Парапунов, че този човек „не разбира” какво е това последен модел свръхзвукова машина. Просто скача в нея и излита.
И наистина, като курсант пръв се издига в небето без инструктор!!! Пак първи лети на изтребителите МИГ-23 БН, бомбардировач от трето поколение с променяща се геометрия на крилата и свръхмодерния тогава СУ-22М4.
През 1985 г. му предлагат длъжността командир на разузнавателния авиополк в Добрич. Приема на секундата, защото по този начин получава възможност да лети на току-що приетите на въоръжение най-нови „хищни птици” СУ-22.
Още в началото на военната си кариера през 1972 г. бъдещият генерал заедно с колегата му летец Н. Стоянов-Моряка като дежурна двойка изтребители са вдигнати по тревога от ПВО в базата Чешнигирово и буквално по „бели гащи”, нямало време да се дооблекат, излитат и принуждават отклонения от въздушния коридор британски пътнически самолет, нарушител на българското въздушно пространство, да кацне. Приземявайки се на летище Доброславци за зареждане с гориво, ги било срам да се покажат от самолета недооблечени, за да не станат за смях пред колегите си.
– Да, „по бели гащи”, ама после командирът ни награди с похвала – допълва шеговито генералът.
– Признат ас в България и в Русия, неговата кариера тръгва стремително нагоре – командир на корпус, генерал на щабна академия в Москва, командващ авиацията на ВВС, зам. командващ Главния щаб на ВВС. През 1998 г. генерал Парапунов скрива топката на НАТО и САЩ с безпрецедентния си полет от София до щата Охайо, с едно междинно дозареждане в базата на НАТО Мидерланд-Англия. Машината е „допотопен” модел тактически разузнавач АН-30 за стандартите на НАТО. Стандартът ИКАО не препоръчват този тип самолети да извършват такива полети, защото това са цели 64 часа във въздуха, но генералът е сигурен в нея. През времето на полета не светва нито една червена лампичка на таблото.
Годината е 1991, когато в оперативния команден пункт „Чаралица” на Ген. щаба младият и наперен, още новоназначен военен министър, Димитър Луджев хока генералите, че са комунисти, че са от едно отиващо си тоталитарно време, и т.н., и т.н., без да си дава сметка, че това е елитът на българската авиация. „До майор ще ви купя, нагоре ще ви чупя!”, заявява най-нагло нахъсаният министър, без много да му мисли пред наведените глави на знаещите, можещи и опитни български офицери. „Ще ми счупиш оная работа!” – би могъл да му каже всеки един от тях, но всички мълчат.
– Г-н министър, нито Тодор Живков, нито БКП, нито политически плакат, нито който и да е военен министър, от която и партия да е той, може да ми държи ръцете и да управлява самолета ми! Това го може само пилотът – директно заявява в лицето му генерал Парапунов, без да му мигне окото, от което министърът бясно напуска командния пункт.
Всичко това, малко или повече, е известно на любознателния читател от бългаската преса, но има един почти неизвестнен факт в биографията на генерала. През 1977 г. в България тръгва мълвата за пръв съвместен полет на български и съветски космонавт. В Пиринския край се появиха журналисти от тогавашните централни вестници да издирват приятели и съученици на младите летци Иван Парапунов и Костадин Колчагов от Разлог. Това тогава беше голямо събитие за България и пресата бързаше да се подготви с интервюта и спомени от ученическите години на бъдещите космонавти. Беше изтекла информация от много високо ниво и бе станало ясно, че от 40 летци, кандидати за космонавти, бяха останали 10 след първите им изпитания и от десятката най-добри физически данни показват Парапунов и Колчагов.
Но! Научавайки новината, Пенчо Кубадински отива при Т. Живков и му заявява, че това не трябва да бъде, защото малко ли са му на тоя Пирински край велики български личности?! Като се вземе от Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, Никола Вапцаров и плеяда български просветители и писатели, та се стигне до първия български партизанин-антифашист Иван Козарев, пръв партизански командир-антифашист Никола Парапунов от Разлог, а сега и пръв български космонавт Иван Парапунов, пак от Разлог?!
– Така „партито” на луната пропадна – смее се добродушно генералът, като на нещо, за което не е било писано да се случи.
– Ами “кастингът”? Ами резултатите от този изпит за космонавти? – питам.
– В протоколите беше дописано, че ми е бил намерен някакъв дефект в дясното око, която никоя медицинска комисия след това не можа да намери и да ме възпре да летя на СУ, а на Коцето Колчагов, че е с няколко сантиметра по-висок от нормите за космонавт…
– Г-н генерал, през пролетта на 2001 г. в българската преса се появиха заглавията „Въздушен ас падна в дипломатически бой”, „Парапунов – летец, а не шпионин” и т.н. Какво се бе случило в този така наречен тогава “Шпионски скандал”?
– Ако си чел внимателно, на едно място в същите тия вестници пише: „Генерал Иван Парапунов разбира от разузнаване, колкото ватман от самолет”. Това е истината. Летенето е майсторлък да ти иде отръки. А когато ти иде и отвътре, то вече е изкуство. Добрият, изкустен майстор е „глух “ и “сляп” за политика, дипломация, разузнаване. Може би тия неща са също вид „изкуства”, които някои хора изкусно владеят, но аз не съм от тях. Аз съм летец. Самолет ми дай мене!
Лошото е, че ние, военните, сме възпитани да слушаме, да козируваме и да изпълняваме…
Само три месеца след назначаването на генерал Парапунов като военен аташе в Москва, от България е естрадиран руският му колега в София – кап. I ранг Владимир Ломакин. Реципрочно руснаците постъпват с нашето аташе в Москва. „Дипломацията си има закон – зъб за зъб, аташе за аташе…”, пише в. „24 часа” от март 2001 г.
Силно впечатлен и развалнуван от срещата с този дълбок, благороден и почтен български генерал, карайки обратно към Чикаго, неволно изплува в съзнанието ми една друга среща преди тридесетина години с един друг виден българин, командвал някога Трета българска армия в Отечествената война – генерал Владимир Стойчев. Давам си сметка, че това ми е трето интервю с български генерал. След многобройните ми въпроси към генерал Стойчев с обръщението ми, както беше тогава „Другарю генерал, другарю генерал”, гонещият сто години дребен сух и жилав човек, с почти стопено от годините му тяло /10% тяло и 90% дух/, дядката изведнъж скочи и чевръсто се обърна към мене:
– Какъв генерал, бе, юнак! Kакъв офицер, какъв командващ, какви военни подвизи?! Аз съм ЖОКЕЙ! Кон ми дай мене! Ела сега да ти покажа мойте вихрогони, които ме чакат горе, цвилейки и риейки с копита!
И тръгнахме из просторния му апартамент, малка галерия на снимки с коне и кобили, с които е печелил титли и медали в конни надбягвания.
По дух ГОЛЕМИТЕ люде си приличат…
ФРАГМЕНТИ
„Подчинените ми… вярват в мене!”
• „В авиацията дойдох, вдъхновен от чувството за пълна свобода, примамен от смелостта на пилотите и воден от дълга към Отечеството”.
• „Предпоставки за произшествия по моя вина не съм допускал. Добрата предварителна подготовка преди полет и спазването на основните правила за летене в полет са гаранция за безпроизшествени полети”.
• „Моята лична гордост е подготовката на ескадрила от първокласни летци като неин командир. Най-голямата ми радост е усещането, че подчинените ми имат доверие и вярват в мене”.
• „Ще я бъде ли българската военна авиация, или не? Отговарям: ще я бъде! Малка по количествен състав, но с международен авторитет и признание”.
• „Помня великолепно първите си самостоятелни полети на различните самолети, на които съм летял: топлото посрещане в авиополка, където започнах службата, и всяка среща с нов тип самолет; другарството и взаимопомощта; несгодите на авиационния живот; миговете на опасност за своя живот при някои полети; готовността за саможертва; недоспиването и преумората; приятните моменти, прекарани със семейството…”.
• „Не искам да мисля за края на авиацията ни, а с това и на обезсмислянето на живота на авиаторите, ветераните и крилатия български дух!”.
Още небе за него!
“… После започвам да усещам как ме потиска всесилната му популярност. Говорим за неща, повечето от които са ми известни, чути от летци, доловени от приятели. И постепенно, сякаш виждам как плътната сянка под тополата се запълва от летците. Всички, които са летели с него или само са слушали за него от близки и далечни летища. Идват под сянката, подвиват крак, откъсват сламки и го гледат. Не шават, не се намесват в разговора, всичко това са го чули някога, виждали са го или им е било разказвано. Винаги е имало кой да го гледа и винаги е имало кой да го слуша.
… Двете групи чакаха. До старта имаше 30 минути. От полигона се обадиха, че обстановката е сложна – страшна горещина, от маранята сякаш цялата земя гори. А върви учение – не можеш да промениш нищо. Иван Парапунов щеше да поведе първата група. Видя, че водачът на втората е неспокоен, вдигна загрижен поглед нагоре. Помисли втренчено, приближи и го поведе за лакътя. Приклекнаха двамата върху бетона, острото камъче в ръката му започна да чертае груби линии. Говореха полугласно, помагаха си с движения на ръцете, ставаха, говореха бързо и пак клякаха, острото камъче пак чертаеше линии. Разбраха се.
Земята отдолу наистина пушеше – невиждана горещина. Парапунов водеше първата група, сверяваше ориентирите и търсеше мишените. Близо до тях се намираха войски, знаеше това, а при учение авиацията стреляше с бойни заряди. Търсеше ги внимателно през пелената дим, която сякаш смъдеше право в очите. Дълго ги търси и когато ги откри, беше сигурен. Подаде командата, стреля точно и предаде водачеството на групата на заместника си. С остър вираж излезе от полигона и полетя да пресрещне втората група, както се бяха уговорили с водача й още на земята. Излезе в челото й и я поведе.
От земята го усетиха. Генералът го позна по почерка. “Какъв е този, веднага да се маха!”. Но Парапунов заведе групата до целите – какъв смисъл отново да ги търсят, след като вече ги е открил. Летците сега са по-спокойни и уверени, това ще се отрази върху стрелбата им.
Групите кацнаха и скоро след това на пистата се появи командирският вертолет. Знаеха си къде да търсят „виновника”. А Парапунов пък знаеше наизуст сценария на диалога. Ще го мъмрят:
– Кой ти е позволил в такава трудна обстановка да своеволничиш?.
- Налагаше се – ще отвърне – тъкмо според обстановката. Можеха и да не открият целите.
- Но това не е проигравано предварително, не е съгласувано, не е тренирано от втората група.
- Заповядайте – ще доложи – ето там, на бетона, трийсет минути запуска го проиграхме с водача на групата.
Но сега най-неочаквано го спаси съветският полковник. Вървеше пред командирската група и викаше така, че отзад да го чуят: “Молодец – прегърна го. – Мен за такива работи едно време искаха да ме понижат, твоите искат да те наказват, но така трябва…”. Генералът отзад се чудеше дали да не се засмее. Може би…
Ако беше злопаметен и дребнав, ако беше слабохарактерен и нервен, Иван Парапунов отдавна да се е прекършил, да е махнал с ръка: „Срещу ръжен не се рита, що не си гледам живота!”. Чудно му е, а в душата му няма горчилка от спомените, когато са го мъмрили за такива внезапни решения във въздуха, когато е предлагал нещо, пък и не са го приемали, защото го няма в курса, никъде в документите не е посочено. А и не е наказван за десетките случаи. Как да го накажеш, когато пред очите ти го прави виртуозно, когато във въздуха този летец е с птичи рефлекси. Всичко, каквото намисли, го прави умно, просто, и най-важното – успешно. Глупаво е упорито да сочиш документите и да роптаеш, че ти пречат за нещо по-смело. Ако сега не можеш, ще го направиш утре, ако утре не може – вдругиден. Важното е да си убеден, че си прав. А и хитрецът му с хитрец, така го докарва, че от своеволие за някои го превръща и за пример на генерала. Иди след това да твърдиш, че нямало никаква възможност за творчество. Ама като го твърдиш, гледай право в очите Парапунов.
През 82-ра след голямото учение направиха конференция. Стана и той да си каже думата. В ръцете си държеше обикновена тетрадка, изписана с молив. Вътре беше всичко, което бе мислил, изчислявал, опитвал тайничко във въздуха. Нови, негови си и на летците от групата варианти. Бяха ги кръстили с нашенски си имена, защото още ги нямаше в никакви пособия, никой не ги изпълняваше. Говори дълго и убедително и накрая съветският полковник му поиска тетрадката да види „какви са тия Покришкинови работи”. Преписа си много нещо от нея, завъртя глава позачуден и му я върна…
Естествено, авиационната доктрина и документацията не са толкова гъвкава работа, че да се задействат от идеите на една тетрадка. За качествената промяна е нужно време, нужни са и много примери и случаи, които да я подкрепят, да я обосноват. Нужно е младите летци първо да се научат да летят като Парапунов, а после да надничат в тетрадката му.
Но ето какво се случи. Влезе той в една секция и поиска съветско пособие. Отвори го, гледа го и не вярва на очите си. Цели пасажи от оная тетрадка. Някои идеи за маньоврите, които пробваха с групата и които той предложи на конференцията, само че с други имена. Хлопна доволен пособието. Не е човек дето ще хукне да разправя това-онова. На никого не каза…
Летели с приятеля и съвипускника му Иван Дочев и като кацнали, Иван Парапунов му рекъл: „Ела да видиш какво открих отгоре, много интересно нещо”. Завел го на около 30 км от летището при някаква баричка. Гледа Дочев – изворче. Как ли го е съгледал отгоре? Запретнал се Парапунов около изворчето и построил чешма. Още си тече тя, но все си я наричат Парапуновата чешма. Той нали е от Разлог, там си имат обичаи да градят чешми, но след това се подписват на градежа. А Парапунов не се подписал.
Друг летец разказва как са гонили с Парапунов английски самолет. Но преди това вметва, че Парапунов винаги си е бил такъв, още от първата година в авиацията – никога не е чакал нещо наготово, някой друг вместо него да реши, а той само да изпълнява. Още тогава се е разпореждал във въздуха така, като че ли е сам – каквото си направиш, това е, повече или по-малко няма да стане.
Та за англичаните. Били втора година бойни летци, били на бойно дежурство и оставали някакви си минутки до смяната. Младоци, поотпуснали се накрая, готвели се да се къпят, съблекли се, когато ги вдигнали по тревога. Боси скочили в кабините. Запуск и излитане, годината е 71-ва. Бързо настигнали самолета. Пътнически. „Комет”. Същият ден един път вече бил нарушил, излязъл извън трасето, върнали го, сега пак. Парапунов застанал отпред, водел англичанина да кацне във Враждебна. Сигнализирал завои, онзи не се подчинявал, досущ като еврейския „Констелейшън” през 54-а. Сменили си местата с водения и Парапунов минал отстрани на англичанина, „подпрял” го плътно с крилото. Пилотите от „Комет” се облещили и станали много послушни. Завели ги до Враждебна, направили завой към дома, а от близкото военно летище им наредили да кацнат при тях, началството дошло да ги поздрави. Не, гориво имаме, ще се върнем у дома – опитали да се измъкнат. Как ще кацнат на „чуждо” летище, като са голи и боси, утре ще се разчуе из цялата авиация, не можеш да се отървеш от подигравки. „Кацайте!” – наредили им твърдо…
И все по-сложни задачи на различни непознати полигони. Една няма да забрави Иван Парапунов. Полосата за бомбардиране – тясна, не могат да я хванат двойките. Тогава Парапунов заповядва особен боен ред – един зад друг и един над друг. Понеже го знаеха колко много държи на предварителното обсъждане на задачите и как цени и даже предизвиква чуждото мнение, различно от неговото, летците се опъват: „Командир, как така?!”. Изслушва ги и заповядва: „Така ще атакуваме. Аз отговарям, но никакво отклонение от разчета. Нито милиметър, нито секунда”. Деветдесет процента от бомбите влязоха в целта. След командата за разпускане беше страшно да се наблюдава как самолетите излизаха рязко настрани – един наляво, друг надясно. Но не можа да си получи наградата, защото трябваше да води въздушния парад. Командващият нареди – ти ще водиш парада, а за наградата ще отиде друг, дето си приличате. Изпратиха Любчо Стоилов, получи му наградата, само дето един генерал му се заканил: „Аз познавам Парапунов, не ме лъжи. Ти не си той!”.
Парадът на „Щит-82”. Ниски облаци, по земята само дето не се влачат. Летците му като водени летяха по-високо от него, а накрая казваха: “Командир, толкова ниско летяхме, че когато минахме над блоковете, си вдигнахме краката да не ги закачим!”.
Поставиха му задача да проведе стрелби в по-особени условия с реална опасност от спиране на двигателите на самолетите. „Определи – казаха му – двама летци и действай!”. Има си хас да пропусне такова остро усещане. Определи себе си и капитан Николов. Изучиха всичко, подготвиха се добре и излетяха в двойка. Над полигона Парапунов от вълнение ли, от радост ли, кой знае от какво – дяволска работа – трепна му ръката и не улучи. Тогава поведе плътно капитана, помогна му и онзи пръсна мишената – и с ракетите, и със снаряди. Строи след това всички и разказа как е преминала стрелбата. Накрая каза: „Изказвам на капитан Николов служеблна благодарност за проявеното умение и затова… че ме победи!”.
Обича Парапунов да го побеждават, само дето никак не му се случва често. Но може би точно заради това обича.
Как се правят нощни полети при Парапунов? Докато летците са във въздуха, автобусите докарват жените и децата пред стола, масите са заредени, музиката за танци е готова, децата гледат видео. Летците свършват рано, кацат, преобличат се и влизат заедно със своите в стола. И оттук се започва. А аз си мисля, че на Иван Парапунов му е нужно едно много голямо небе…
ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ, в.“България СЕГА”
