Генерал Михаило Апостолски: поучителна история на трите превъплъщения на Михаил Митев, злостен българомразец

50 дена след като София стопира на 8.12. 2020 г. старта на преговорния процес за членство на Скопие в Евросъюза, на 27 януари правителството на Северна Македония в лицето на премиера Заев отправи поздравление към сръбското малцинство, респ. Белград.

Поводът! Религиозен празник с национално значение за сръбската нация и държава: Свети Сава Сръбски (1169-1236 г.).

Зоран Заев, чието име едва ли е „случайно“ (сръбските имена Зоран и Весна са сред най-предпочитаните в Северна Македония) тържествено рече: „Ми претставува особена чест во мое име, и во име на Владата и на македонските граѓани, да го честитам Националниот ден на Србите во Северна Македонија, Ден кој е посветен на еден од најсветлите и најсветите личности во историјата на српскиот народ – Свети Сава. Со оваа порака упатувам честитки и до граѓаните од православна вероисповед на соседна и пријателска Република Србија и на сите Срби каде и да се, со искрени желби за добро здравје, радост и благосостојба“.

В Сърбия „Савинден“ е като нашият 24 май на Светите братя Кирил и Методий, тъй като е празник в сръбските училища. Едва ли случайно Кръсте Мисирков, един от четирите обявени „темели на македонскиот jазик“ в статия „Св. Сава – Сръбска слава“ (в.  „Пирин“, 3.02.1924) разкрива истинската същност на празника.

Коста Църнушанов

В нея Кр. Мисирков подсказва защо:

СЪРБОМАНИЯТА Е ОТРОВНА ДОБАВКА НА МАКЕДОНИЗМА.

Не е зле българи, най-паче македонци, що казва Мисирков за Св. Сава. : „На 27 януари сърбите празнуваха деня на своя национален светец, тво­рецът на сръбския национален шовинизъм, на независимата сръбска църква и вдъхновител и ръководител на велико-сръбската идея през царуването на първите петима владетели от династията на Неманя. Понеже сърбите натрапиха празнуването на Свети Сава и на поробеното от тях македонско население, на което е забранено празнуването на общобългарския празник Св.св. Кирил и Методий и годишнината на Илинденското въстание, не е зле ний, македонците, да обърнем по-сериозно внимание върху личността и дейнос­тта на тоя сръбски „светец“ и гордост на сръбското племе. Сърбите са заинтересовани в техните училища в Македония да не бъде открито истин­ското лице на тоя сръбски „просветител“… Сърбите ние трябва да изучаваме, защото не едно историческо бедст­вие в историята на Македония се обяснява с появата на сърбите на истори­ческата сцена. Ако сегашната разпокъсаност и робство на Македония се обясняват със сръбското коварство и безкрупулност, със „светосавщината“ в сръбския народен и политически живот, това не е за първи път в историята. Той е създател на великосръбската идея, идеята, че всичко е сръбско – и което е завладяно от сърбите, и всичко, което те занапред ще завладеят; теорията, че всичко е сръбско, което сър­бите са успели да заграбят, всичко това е не просто сръбско, но от памтивека сръбско. Че тази теория е произведе­ние на Сава и че Сава е родоначалникът на днешния сръбски шовинизъм“.

Няма как премиерът Заев, рожба на македонистката просветна система, да знае горната истина. Затуй тъй пламеннно възпява св. Сава: „Тој е духовник на кој се угледуваат (вземат пример) припадниците (привържениците) на српскиот народ кога во својата духовна зрелост го креираат (създават) својот личен карактер, а со тоа и карактерот на својата заедница”. Послание Заево подсказва: 1) пъпната връв Скопие-Белград никога не е прекъсвала; 2) сърбоманията дрогира в родово безпаметство душите на поколения македонски българи.

Михаило Апостолски

Историята на многострадална Македония има два лика – светъл и тъмен. Светлият е духовният полет на Българското Възраждане, чиято „утроба“ е Македония, „родила“ Отеца на българската нация – банскалията Паисий Хилендарски.

Тъмният лик юдински е „подпечатан“ от сърбо-еничарите. Над всички се откроява одиозна (неприятна) личност: ген. Михаило Апостолски, вярно оръдие на „Франкенщайн на Македония“ – черногорецът Светозар Вукманович-Темпо. От февруари 1943 до ноември 1944 г. беснеещ в Македония.

Кой е Михаило Апостолски (1906-1987)? Житейският „марш” на генерала ще „крачи“ бодро по Хегеловата триада: теза-контратеза-синтеза. Осъдена, душата на три три пъти преживява трансформации, казано простичко – превъплъщения.

ПЪРВО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ: ОТ БЪЛГАРИН В СЪРБОМАН

Роден на 8 ноември 1901 г. като Михаил Митев Апостолов в щипската махала Ново село. От бедно семейство. Баща – кърпач на дрехи и обувки.  

2-ри пехотен батальон на Македонска бригада ‘Гоце Делчев’, Скопие, 14.11. 1944 г.

Коста Църнушанов, деец на ВМРО, историк и публицист от Прилеп: „Да почнем най-първо с анализа на един признак – неговото име Михаило. То е сръбско поформа. Роден в Щип, израсъл в тоя героичен български град, би трябвало да запази народностното си име – Мише, носено достойно от заслужили щипски българи като Мише Разговоров, Мише Гавраилов, патриот, убит заедно със сина си Христо край брега на река Отиня в Щип посред бял ден от служители на известния българомразец Жика Лазич… Но далеч от народните въжделения Апостолски, син на вдовица, мени името си, защото мечтае само как по-лесно да изгради кариерата си, като постъпи на служба в армията на сръбския крал. А в нея се приемат само проверени младежи. И кога прави това? В дните, когато македонският българин води кървава борба с потисника, когато по улиците биват избивани като кучета все добри българи. Но сърцето на Апостолски, носещ мундира на сръбски генералщабен офицер, не трепва, когато неговият съученик Благой Монев – един от осъдените студенти от Скопския процес, бива заклан в избите на щипската община“.

По време на военните действия на Германия срещу Югославия (април 1941 г.) Михаило е действащ майор в щаба на Дравската дивизия на югославската армия в Любляна (Словения). Пленен и отведен в лагер близо до Милано, Италия.

Пленникът е изправен пред дилема. Когато българската армия освобождава Македония от сръбско иго, „българското самосъзнание“ у майор Митич се „пробужда“. Или пък нe! Връща се на (по Хегел – контратеза)н пред дилемаКЕДОНИЗМА.е

ВТОРОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ: ПАК СТАВА БУГАРИН.

Но н пред дилемаКЕДОНИЗМА.е “искрата пали“ бащата. Как? На 23 юни 1941 г. Мите Апостолов Матовски моли българския военен министър Теодоси Даскалов да бъде освободен синът, защото бил българин, роден от български родители в Щип. Аргумент: „азъ съмъ един от първитѣ добри българи на гр. Штипъ, работилъ съмъ за България и българщината, а в световната война бѣхъ раненъ на Албанската граница… Сега въ пленъ мой синъ Михаилъ, който е постъпилъ на служба въ сръбската армия не отъ любовъ къмъ държавата имъ, а като крайно бедни хора да намери тамъ временно препитание и съ надежда, че страната ни  ще се върне единъ денъ къмъ майката Родина и тогава да може да служи на нашия любимъ Царъ и Държава“. Молбата е удовлетворена на 2 юли 1941 г.

        М. Апостолски с група пленници е прехвърлен от Милано в Тетово. Що става там, разказва К. Църнушанов. „В Тетово побърза да се трансформира и преустрои: вади от дълбините на приспаното си съзнание истината, че е българин, и когато чува възгласа: “Който е българин, да излезе напред, за да бъде освободен от плен!” кралският генералщабен майор пръв прави крачки напред пред строя, декларирайки се като българин от Щип. И бива освободен“.

М. Апостолски (в средата) в освободено Скопие

Вече на свобода, мисълта за кариера в българската армия го обзема. Но  напразно. Нашите военни намират, че не върви един клел се на сръбския крал за вярна служба да бъде в българската армия на най-доверен пост – като генералщабен майор, и му предлагат служба в Трудовите войски. Отказва. Така иде на третата (по Хегел – синтез) личностна трансформация. Иде ред на   

ТРЕТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ – СТАВА СЪРБО-ЕНИЧАР.

        К. Църнушанов: „Това (предложението за офицер в Трудови войски) оскърбява амбициозния въртоверец и той прави трета трансформация със съвестта си – отива в планината, за да си отмъсти на ония, на които предлагаше да служи под клетва. Тръгва – както си признава – сам, защото около него няма българин, а инородни елементи: сърби, албанци, словенци, евреи, цинцари и пр.“.

През 1942 година М. Апостолов отива в Белград, става член на Югославската комунистическата партия (ЮКП) и по нейно нареждане заминава за Вардарска Македония да оглави съпротивителното движение. През май 1943 г. Тито му дава званието генерал-майор. Избран е за делегат от Македония за Второто заседание на АВНОЮ (Антифашистко Вече на Народното Освобождение на Югославия) в град Яйце (Босна), но не успява да отиде там поради отдалеченост на мястото“.

До лято 1943 г. обаче ще бъде партизански „генерал без армия“. Във Вардарско щъкат само малобройни партизански групи от сърби, сърбомани и криминални елементи. Нещата потръгват с идването на Светозар Вукманович-Темпо. Той ще го ръчка и наставлява.  

От мемоарите (Revolucija koja teče. Beograd, Komunist, 1971) научаваме защо македонското партизанско движение било слабо. “Главният щаб за Македония се състоеше от двама души – Михаило Апостолски, майор от бившата югославска войска, и един другар, който участвувал в Испанската гражданска война (Цветко Узуновски)… От града са ръководели въоръжената борба. Връзка не са имали с нито един отряд; те всъщност са се разложили… “. В доклад до ЦК на ЮКП Темпо признава: народът „посрещнал българските войски с цветя“, има вяра в освободителната мисия на България; че „масите са българофилски“ и че “въобще не приемаха партизаните, а дори ги предаваха”.

К. Църнушанов: „Само злобата му го крепи и му дава сили да изчака да стигне до тавана на военната си кариера. Става партизански генерал и оттам нататък върви по стъпалата нагоре – в служба на българоядството; от комендант на Главния щаб на НОВ и ПОЮ (Народоосвободителната войска и на партизанските отряди) издига се след победата над Германия до поста помощник-началник на Генералния щаб на Югославската армия (1945)“.

        Как вижда Вардарска Македония (преди и след 1941 г.) сърбо-еничарят? В книгата „Погледи врз jугословенско-бугарските односи во Втората светска воjна“ (Скопjе, 1980 г.) смята: положението на „македонскиот народ“ по време на „бугарската окупациjа“ било по-тежко от сръбската. „За пропастта на старото Кралство Jугославиjа македонскиот народ и народностите от Вардарскиот дел на Македониjа не жалеа. Но исто така, тие ни окупаторот не го прифатиjа (приеха), бидеjки во тоа не само што не видоа промени на своjот статус, туку видоа дека само се променил господарот, дека дошол нов, УШТЕ ПОТЕЖОК – ФАШИСТИЧКИ ПОРОБУВАЧ“.

        През цялото време (от февр. 1943 до ноември 1944) Апостолски работи под прякото ръководство на Темпо. „Трън в очите“ на М. Апостолски е българският генерал Иван Маринов. За него пише: „Маринов главен командант на отечественофронтовската бугарска армиjа. До 9 септември 1944 г. беше командант на 15. Окупаторска бугарска дивизиjа и изврши лично, или преку своите единици, голем броj злостоства…“.

След 1944 г. обаче военната кариера на М. Апостолски не върви както му се ще. Буксува. До началник на пехотата на югоармията и с чин генерал-полковник излиза в запас 1958 г.

По свое желание или партийна повеля (или да избие комплекс от „фашистичката Съпротива“) поема път, за което няма нито компетентност, нито талант. Но и „името“ върши работа. Нахлува с фелдфебелски ботуши в македонистката „история“. До смъртта  

ГЕНЕРАЛЪТ ЩЕ КОМАНДВА ИСТОРИЧЕСКАТА ЛЪЖЕНАУКА

в Соцрепублика Македония. Негова специалност е „антифашистичкото“ (разб. антибългарско) партизанско движениe. Евгений Еков: „След пенсионирането си Апостолски става член на Македонската академия на науките и уметностите (МАНУ). С титлата академик оглавява Института за национална история в Скопие, а от 1976 до 1983 г. е президент на МАНУ… Този фамозен учен налага императивно в страната големия фалшификат “Историjа на македонскиот народ” (в три тома); назначава професори и академици, дирижира антибългарската пропаганда в медиите“. Генералът „крачи“ в науката по фелдфебелски. В гилдията на скопските историчари и у нас ген. Апостолски става известен през 70-е години на миналия век с израза „Немам доказа, али тврдам“ (Нямам доказателства, но твърдя).

        Венко Марковски, талантлив поет с драматична съдба, отбелязва един от „научните“ приноси на преформатирания историчар. „Генералът от запаса, академикът, дълго време стоящ начело на фалшификаторите македонисти, твърди: „От операциите за освобождение на Македония може да се види, че германските части в Македония изпаднаха в твърде тежко положение. Но благодарение на техната численост и сила (400 000 войници) и солидна въоръженост, от една страна, и на малката численост и слаба въоръженост на единиците на НОВ и ПОЮ (Народноосвободителната войска и партизанските отряди на Югославия) в Македония, както и на неподготвеността на българската армия за операции при специфични условия, от друга страна, те успяха организирано да се изтеглят към северните части на Югославия“.

        Академичният фалшификат е опроверган от самия командващ група армии „Е“ фелдмаршал Леер пред съда в Белград (1946 г.): „Първоначалният план за отстъпление беше ядрото на главните сили да се движи от Скопие през Куманово и Враня към Ниш. Опитът на немските сили да си пробият път в това направление беше осуетен от силните атаки на българските войски. Преди всичко боевете се водеха с българите. С боевете в Македония отстъплението беше забавено за 14 дни, което оказа влияние на самият план на отстъплението, както и на изхода на боевете за Северна Сърбия“.

        Едва ли има по-злостен враг на България и на българщината в Македония от М. Апостолски. Негово „хоби“ е изопачаване събитията през Втората световна война. Да припомним: На 5 октомври 1944 г. задачата на Българската народна армия претърпява известни промени въз основа споразумението в Крайова между маршал Тито и българска делегация начело с ген. Добри Терпешев. Според него, БНА трябвало да настъпи в Южна Сърбия и във Вардарска Македония, да навлезе в долините на реките Морава и Вардар, но без да овладява основните оперативни обекти Ниш и Скопие. Това изискване, нелепо и трудно изпълнимо (от военно-тактическа гледна точка), явно носи политически контекст: да осуети контакта на населението при освобождаването на двата най-важни града от българската армия.

М. Апостолски пише за проведената по нареждането на Тито среща (23.09. 1944 г.) в Пехчево с генерал Кецкаров, командващ Пета българска армия. В македонската делегация са делегата на Върховният щаб на НВО и ПОЮ Светозар Вукманович-Темпо и командирът на Главният щаб на Македония Михаило Апостолски. В Пехчево към делегацията се присъедини и политическият комисар на Главният штаб на Македония Бане Андреев“. На тази среща, както пише М. Апостолски, „също така бе разгледан проблемът с връщането на македонците насила мобилизирани от страна на фашистките военни власти, които все още се намираха в българските военни части“. В Пехчево е подписан протокол от 5 точки. Най-важна е 5-та точка: „Во Македонската ослободителна бригада да влезат сите воjници од Македониjа – од позивот (наборът) 22. и 23. годиште и доброволците“.

Така е

СЪЗДАДЕНА МАКЕДОНСКАТА БРИГАДА „ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ“.

На 25 септември в писмо до командира на Пета българска армия ген. Кецкаров от Главния щаб на Македония, Апостолски пише: „Ако бригадата не е организирана, тогава пратете ни войниците македонци, които се намират в Българската армия, макар и неорганизирани, бидейки за нас най-важно те по-бързо да стигнат до нас“. Настояване не случайно: българските войници имат боен опит, за разлика от шумкарите.“.

„Бригадата „Гоце Делчев“ – пише Апостолски – окончателно е формирана октомври 1944 година и, по батальони, бе пратена в Македония. Веднага след нейното пристигане, по-точно казано, след пристигането на нейните батальони, те бяха включени в състава на 50 и 51 дивизия“. Македонската бригада „Гоце Делчев“ е командвана от македонския българин, полковник Пецо Трайков.

Най-големият фалшификат на ген. Апостолски е операцията по освобождаването на Скопие, дело на 4-та и 1-ва българска армия. Коста Църнушанов привежда спомени, написани от българин-партизанин, Методи Кърпачев (с. Елешница, Разложко). В състава на бригада „Гоце Делчев“ отбелязва: “На следващия ден вечерта пристигна Осма косовска бригада, съставена изключително от сърби от Косово, Боянско и Вранско. Сляха се със скопяни и формираха XVI бригада “Скопска църна гора” с командири все сърби, като по изключение имаше един другар от Кочани… Между тях бе и групата дражисти (на Дража Михайлович – бел. К.Ц.), които бяха приети към състава на бригадата и си ходеха със сръбските шайкачи. Нямаше никакви пререкания между тях. Те си бяха сърби. За тях сега бе по-важно да обхванат в обръч Скопие откъм тази страна и при всякакъв опит на македонците за сепаратизъм, за независима Македония или на пробългарски настроения веднага да бъдат смазани”.

По-нататък Методи Кърпачев разказва как командирите-сърби са им говорели против България и българите, като изреждали пред населението каквото им скимне за „българските насилия“ и че те, сърбите, са дарили свобода на населението от българските насилници. Но населението мълчало в тревога за утрешния ден. И когато видяло, че между въоръжените хора има и българи, почнало да си изказва мъката. „След като напълно се увериха, че сме българи, и то не какви да е, започнаха да ни изливат мъките си и страха от неизвестността, които ги грозеше“.

А населението копнеело за българските войски, които настъпвали и вещаели нова свобода. Авторът продължава: „Неочаквано времето се влоши и на 13 ноември земята се покри с 15 – 20 см сняг. Така на 14 ноември цялата бригада потегли за Скопйе“. Градът обаче бил освободен от българските войски. М. Кърпачев: „Минахме през града (виж фотоса), но народът на Скопие не ни посрещна така, както искаше началството ни. По улиците бяха много малко посрещачи. Така ние стигнахме и се настанихме в сградата на университета. Стаята, които зае нашата чета, имаше голяма библиотека, цялата наредена с книги от българските класици – Вазов, Славейков, Яворов и др. А по това време на двора вече се палеше огън и някой извика: “Всички книги, които са на рафтовете, “мора ватра да ги гори!” (трябва огън да ги гори) и веднага всички сърби започнаха да викат: “Ватра, ватра!” и да грабят книгите и да ги изнасят навън у да ги хвърлят в огъня на двора… За мен тогава в този огън като че ли гореше цяла България, гореше българският народ в Македония…“.

М. Кърпачев и неговите другари не могли повече да понасят всичко това и пожелали пред българските военни власти да ги вземат със себе си. Нужно било съгласието на сръбските партизани. Едвам се съгласили да ги пуснат, след като многократно заявили, че са българи, и след като ги наругали, че се изявяват като българи, въпреки че са македонци. Нарекли ги „велокобългарски шовинисти“.

Какво става във Велес? Пецо Трайков, командир на Македонска бригада „Гоце Делчев“, в „Национализмът на скопските ръководители“ (София, 1949) пише: „Партизаните влизат след пълното изтегляне на германските войски, идващи от Гърция, и веднага Апостолски пристига в освободения, по-право в опразнения град, на набързо организирания митинг и почва да хвърля огън и жупел срещу българите. От публиката му подхвърлят: “Защо само срещу българите говориш? Защо щадиш сърбите и техните джелати Жика Лазич, Доброца Маткович и сподвижниците им?” Но той отговорил: “Друг път ще говоря за тях, сега българското е много прясно!”.

По същото време се съобщава, че Скопие е вече превзет от българските войски и те ще минат през Велес на път за България. Цялото население излиза възрадвано да ги посрещне с цветя, хлебчета и др. Войските вече се приближават, вече са в квартала “Спротива” край Вардар. Народът бърза натам. Но Темпо и Апостолски пристигат. Темпо нарежда да бие барабанчето и да прочете заповедта му: никой да не посреща “бугарите”, те няма да бъдат допуснати да минат на другата страна! Народът като попарен се разотива, роптаейки: “Що за комунисти са тези хора, с такава злоба срещу горките войници, измъчени в боеве и походи, за да дойдат тука тези готованци!”.

 Специални усилия акад. Апостолски полага да докаже

КОЙ ОСВОБОДИ СКОПИЕ ОТ НЕМЦИТЕ.

Тук надминава себе си във… фалшификациите. От печално знаменитото „немаме докази, али тврдим“ се срива до „има доказа, али лажем“. В това отношение потресаващи по нахалство са следните факти, посочени от полк. Пецо Трайков: „Апостолски заявил, че той е освободил Скопие и не е позволил българските войски да влязат в града и да правят парад, при все че кървавите боеве за Скопие са водени тъкмо от тия войски, а партизаните на Апостолски само са следели отдалеч кога ще се изтеглят германците, за да нахлуят те в опразнения град и по тоя начин да го “освободят”. От цялата тая история остава вярно само едно: че избързалите партизани “да освободят” освободения град наистина са направили истински скандал, за да не влязат в Скопие освободилите го български войски“.

        В своя труд „NOB Makedonije“, Skopje 1964, авторът публикува снимка, но без да упомене датата. На нея се вижда как тържествено с цветя в ръце влиза в освободено Скопие. Всъщност (виж фотоса) това става месец след освобождението му от българските войски. На снимката са: отляво надясно Димитър Влахов (подпредседател на Президиума на АВНОЮ), М. Апостолски (командант на Главния щаб на НОВ и ПОЮ на Югославия), Л. Колишевски (секретар на ЦК на КПМ) и Страхил Гигов (член на ЦК на КПМ). 

Ето я фактологическата лъжа на генерала: „Во тридневните борби Скопjе го ослободиjа исклучливо единиците на НОВ и ПОJ, и тоа 42. И 50. Дивизиjа, 16. Македонска ударна бригада…, како и ударните групи, формирани во Скопjе за деjство однатре. Нападот на надворешната одбрана на Скопjе започна на 11, а на 12 и 13 ноември 1944 година се водеа улични боеве“.

Ето истинската версия. „В плана си за оттегляне хитлерофашисткото командване на Балканите отдаваше голямо значение на Скопие като пътен възел и положи много усилия да задържи българските войски далече от него. След загубата на Куманово и Бояново обаче съдбата на Скопие фактически бе решена и затова там бяха оставени само 47-и пехотен полк и други отделни подразделения. Бяха взети сериозни мерки за удържане на пътищата от Бояново, Куманово и Скопие към Косово поле… Основните хитлеристки сили бързо се изтегляха към Косово поле, тъй като от север 2-ра армия беше овладяла Подуевското поле и имаше реална възможност да излезе в Косовското и да прекъсне пътищата им за оттегляне от района на Скопие и от райоана западно от Бояново“.

„След освобождаването на Куманово Главното командване заповяда армията на 12 ноември да продължи стремително настъплението си към Скопие. За целта бяха формирани три преследващи отряда… В боевете за Скопие участвуваха също 3-а и 12-а бригада от 42-ра дивизия. На 12 ноември хитлеристите заеха за отбрана окрайнините на Скопие. Преследващите отряди на армията настъпиха към Скопие на 11 ноември… В 18,30 ч. на 13 ноември конно-разузнавателният отряд от 5-ти пехотен полк на 5-а пехотна дивизия на 4 армия ПРЪВ ВЛЕЗЕ в Скопие. Формираният от 2-ра пехотна дивизия отряд принуди прикриващите хитлеристки подразделения да отстъпят и към 23 ч. прочисти югоизточната окрайнина на Скопие, а до полунощ освободи и центъра на града… Населението на Скопие посрещна българските войски възторжено, с песни и цветя, с прегръдки и целувки – така както се поскрещат родни братя. На моста на р. Вардар в града се състоя митинг“.

Какво прави М. Апостолски, не успял да „освободи“ Скопие? „Главният щаб на НОВ и ПО за Македония обаче поиска българските войски незабавно да напуснат града, тъй като, според тях, БНА не се различавала от българската монархофашистка армия. Помощник-командирът на 1-ва армия полковник Щерю Атанасов и съветникът полковник Афанасий Ив. Замотаев в лична среща с генерал Апостолски временно уредиха възникналия конфликт“. 

Че М. Апостолски лъже, доказват чужди извори. Радио Лондон в коментар от 14 ноември, ден след освобождението на града: „След двудневни тежки сражения българските войски, подпомогнати от югославски партизански отряди, освободиха столицата на Македония, град Скопие. Загубите на германците в тези сражения възлизат на 1700 убити и 1000 пленници. С освобождаването на Скопие германците губят най-важния си снабдителен център на Балканите и последния укрепен град в Македония“.

А ето и директно доказателство На немски документ от 15 ноември 1944 г., „слагащ точкса“ на спора и дезавуиращ лъжливият генерал-академик. В донесение на началника на разузнаването на групата армии „F“ до началника на разузнаването на групата армии „Е“, пише: „Части от 4-а българска армия (5-а пехотна дивизия) и части от 1-ва българска армия (2-ра пехотна дивизия) след оттегляне на нашите войски завзеха Скопие“.( (Немски извор: NAUS, T-311, roll 184, ls 255).

Житейската, военно-политическа и прочее съдба на сърбо-еничаря Михаило Апостолски напомня афоризъм на полският интелектуалец и сатирик Станислав Лец: „Видях летящи клетки, в които имаше орли“. Делото на генерал-академикът напомня онез персони, осъдени да „летят“ в килиите на човеконенавистнически, родоотродителни доктрини. Вместо духовен порив към „сините висини“, плод на свободна човешка воля, доживотно пикиране връз жертвите, подобно японски камикадзета.

Тука се явява законен въпрос. Къде е М. Апостолски през октомври-ноември 1944 г.? Тъй като функцията му на шеф на Главния щаб на Македония повелява да бъде в центъра на освобождаването на Македония! Отсъства! Генералът описва събитията по освобождаването на Куманово, Скопие и други градове като „отсъстващ“. Защо отсъства? Отговор двустранен: 1) Настъплението през Куманово към Скопие е дело на българската армия, а партизанските сили играят второстепенна роля. 2) „Още на 15 септември 1944 година – отбелязва Стоян Германов – Светозар Вукманович-Темпо и придружаващите го представители на ЮКП и МКП Михаил Апостолски и Бане Андреев се срещат с областното партийно ръководство на БРП(к) в Горна Джумая (днес Благоевград). Защо в момент, решаващ за освобождението на Вардарска Македония, тези три най-важни фигури са в Пиринска Македония, заслужава отделно внимание…

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *