Доц.д-р Т. Попкочев: Дистанционното обучение изисква друга култура към образованието, различна от тази на „говорене от катедра и черна/бяла дъска“

Доц.д-р Траян Попкочев е дългогодишен преподавател във факултета по Педагогика на ЮЗУ“ Н.Рилски“ Благоевград и утвърден специалист в областта на социална педагогика, педагогическа социология, управление на висшето образование, методология на педагогическите изследвания. Бил е администратор на университетската система по качество на образованието, Заместник-декан на Факултета по Педагогика, Заместник-ректор по образователни дейности, Ръководител на катедра “Педагогика”, Декан на Факултета по педагогика.Има значителен принос за акредитирането на първата специалност /„Образователен ,мениджмънт“/ в дистанционна форма на обучението както и за внедряването в университета на иновативната платформа за преподаване и обучение Блекборд Лърнинг системата  даваща възможност да се създава ефективно учебно съдържание чрез различни уеб-базирани инструменти; да се  внася издателско съдържание от световен клас в е-обучението, улеснява се участието на студентите, комуникацията и сътрудничеството чрез синхронно и асинхронно взаимодействие….Разговаряме с доц. Попкочев за дистанционното обучение, ефективността му, предизвикателствата и проблемите, тенденциите за   променя не само технологията, но и културата на образование, концепциите за обучение.

Доц. Попкочев,  Вие имате опит от акредитирането на първата дистанционно специалност в юзу „неофит рилски“. Струваха ли си усилията?

Усилията ми да акредитираме дистанционно обучение във Факултета по педагогика, засега успешно само в една специалност в целия университет, бяха мотивирани от убеждението ми, че това обучение е съвременна и с доказана ефективност в много области на образование. Кризата с COVID-19 категорично извади на яве темата за дистанционното обучение във висшите училище. Макар че засега, покрай е-обучението в средното образование, тя остава малко встрани, актуалността й остава. Към момента – защото се пропуска време за пълноценно обучение, което ще се отрази на и без това проблемното качество в значителни области на висшето образование. А тенденциите са ясни – чрез него се променя не само технологията, но и културата на образование, респективно концепциите за обучение!

Какво имате предвид?

Проверката на сайта на Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), показва, че 24 висши училища имат положителна оценка за „средата за дистанционно обучение“. Ключова дума тук е „среда“, която най-общо обхваща технически средства, учебна документация, учебни материали, подготвен академичен състав и структури за осигуряване и управление на средата. От тук нататък възникват две групи въпроси: за концепцията на оценяване от страна на НАОА и те са свързани с готовността на средата и функционирането на дистанционното обучение, както и за отношението към дистанционното обучение. За първата група само ще кажа, че оценяването донякъде е формално: проверката на функционирането на обучението се основава повече на документи за средата, отколкото на документи от функционирането на средата и резултати от реалното обучение.

Защо е важна културата на отношение към дистанционното обучение?

Защото то опира до културата на образование и стратегиите за висшето образование! По-сериозните проблеми с утвърждаването в практиката на дистанционното обучение идват именно от изграждането на нова култура на образование, а не толкова откъм подготовката на средата. За сега то май е нещо като луксозна и престижна патерица на задочното обучение. От данните на НСИ се вижда, че за шест последователни учебни години от 2013/2014 до 2018/2019 година на всеки пет студенти в задочна форма на обучение се пада един в дистанционна форма.

Считате, че трябва да се промени нещо в политиката към двете форми на обучение, така ли?

Политиката към двете форми на обучение е част от стратегиите за висше образование. Задочното обучение носи предимствата на контакта „лице-в-лице“. Но днес това едва ли е достатъчно, за да се разчита само на него! Обратно, пресиленото уповаване на тази форма съдейства за нездравословно отношение към дистанционното обучение.

Финансирането на последното е подценено от държавата. Сега трима „дистанционни“ студенти носят финансов приход на висшите училища колкото и трима „задочници“. А разходите за дистанционно обучение обаче далеч надвишават разходите за задочна форма на обучение. Закупуването и обновяването на платформи и технически средства, поддържането на лицензи за комуникационни технологии, заплащането на труда на допълнителен персонал са все допълнителни натоварвания на бюджета на висшите училища, докато осигуряването на средата за задочното обучение се ползва от това за редовното.

А има ли други проблеми в отношението към дистанционното обучение?

Ще посоча още няколко, които имат разнопосочно измерение.

Първо. За провеждане на дистанционно обучение е предвидена отделна процедура за акредитация, докато за задочна форма такава не се изисква. Тя се заплаща отделно и изисква доста продължителна подготовка, резултатите от която не носят никаква мотивираща „добавена стойност“ в оценката на акредитацията висшите училища и във финансирането на висшите училища.

Второ. Академичният състав на висшите училища не е мотивиран за работа в дистанционна форма. Тя изисква владеене на подходящи електронни и комуникационни технологии, което е свързано с допълнителна подготовка. Изисква се повече време и педагогическа компетентност за обработка на учебното съдържание. Самата работа в дистанционна среда, за да е качествена, също изисква от преподавателите много повече време и усилия за обратна информация към студентите – проверка на задачи за самостоятелна работа, на сигурни задания, на студентска работа в дискусионни групи, на тестове за самопроверка, виртуални класни стаи и пр. Същевременно заплащането на труда на преподавателите в дистанционна форма не се стимулира адекватно.

Трето. Учебното съдържание се доставя електронно, а това улеснява „copy-paste“ поведението. При отсъствие на защита за авторство това въздържа, даже настройва отрицателно, част от преподавателите да публикуват лекционни курсове в дистанционна форма.

Как може да се запазят в този случай авторските права?

Авторските права не са най-сложния проблем. Те могат да се решат чрез усилия на висшите училища – т.е. електронните учебни материали могат да бъдат защитавани като електронни учебници. Въпросът е дали има мениджърска политика в тази област!

Другата страна е поведението на студентите. Така например организирането на дистанционен изпит е сериозна въпросителна: при съвременните технологии кой може да гарантира, че изпитното задание е решавано самостоятелно, а не във фейсбук-групи, вайбър-групи и пр. Т.е. тук отново опираме до културата на образование, която трябва да се изгражда още от първите дни в училище.

Виждате ли други проблеми?

Ще посоча още два.

Сигурността на системите за дистанционно обучение също е важна. В тях се съдържа лична информация за студентите, учебни материали, резултати от текущо оценяване, изпитни резултати. Поддържането на тази сигурност също ангажира човешки и финансови ресурси, което не се случва при задочна форма на обучение.

Нещо изключително важно! Дистанционното обучение е въпрос именно на култура на образование! Култура, а не само техника и технологии! Не засяга само подготовка от страна на преподавателя на учебни ресурси. Защото то не е особено ценно, ако „дистанционният“ студент няма достъп до електронно съдържание от университетски и други национални библиотеки, издателства, както и до научни бази данни. Достъпът до последните е финансов разход, а дигитализацията на университетските и националните депозитарни библиотеки е доста, доста закъсняло. Прегледът на сайтове на висши училища показва колко се изостава по връзката „дистанционно обучение-електронни библиотечни ресурси“.

Тоест проблемът е национален, кардинален, а не локален?

В тази връзка: става въпрос за цялостна политика във висшето образование не само за дигитализация на налични библиотечни и образователни ресурси. Нужно е създаване на нови ресурси, които съчетават мултимедии, интерактивност, добавена реалност, самоуправление и самоконтрол на обучаваните, елементи на изкуствен интелект за самообучение на платформите за обучение и др.

На по-високо равнище: пак ще подчертая, че дистанционното обучение изисква друга култура към образованието, различна от тази на „говорене от катедра и черна/бяла дъска“. Това е друго отношение към образованието и неговите участници! Това е най-трудното за променяне! Не става за един ден и само заради една криза!

Как може да се върви към тази култура на образование?

Пълноценният живот на дистанционното обучение при една централизирана образователна система е в ръцете конкуренцията между висшите училища и на държавата, по-специално на Министерството на образованието и науката, която манипулира тази конкуренция. То има нужните лостове като да: 1) даде приоритет на дистанционните форми на обучение при утвърждаване на план-приема на университетите, 2) диференцира в полза на дистанционното обучение нормативите за издръжка на обучението на един студент по професионални направления; 3) стимулира акредитирането на дистанционно обучение чрез коефициентите за качеството на обучение във висшите училища; 4) предприеме допълнителни мерки за информационно и технологично осигуряване на дистанционното обучение; 5) стимулиране на мениджърска политика за качествено дистанционно обучение.

Важно е да се разбере, че кризата „Covid-19“ може да се използва като начало за промяна именно на културата на образование и на отношението към дистанционното обучение. Дано има воля за това, иначе при следваща ситуация пак ще се действа на принципа „гасим пожара“!

СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

1 Коментар

  1. само питам?

    Този петръчки кафал знае ли откъде се включва РС, че дава такива акъли? Я го питайте колко чужди езици владее свободно като говори за световни обучения и прочее ала-бала!

    Отговор

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *