Емилия Вишанина: Съвсем не е лесно да си снаха в големия род на Молерите от Банско, но е забавно и интересно

Спокоен трябва да е духът на Тома Вишанин, бащата на Банската живописна школа „Молерите”, защото и днес той има свои продължители. Сред тях са художникът Иван Вишанин и дъщеря му – архитект Сара Вишанина-Иванова. Иван Вишанин е завършил Художествената гимназия и академия в София със специалности „Дърворезба“ и „Монументална скулптура“. Работил e предимно като художник с многостранни творчески изяви, които значително допринасят за духовното развитие на Банско. В началото на 80-те години в ТГСД „Н. Вапцаров“ /Горски техникум/ се открива специалност „Дърворезба“ и тогава започва преподавателската му дейност. Вдъхновен от резбарските традиции, той предава на своите възпитаници умения и знания не само за изкуството, но и за живота. Междувременно участва в значими национални и международни изложби, и по мнение на специалисти създава съвременна резбарска школа, която популяризира Банско и страната извън нейните граници. През 2006 г. печели международен конкурс за проект на иконостас на най-голямата в Р Сърбия Саборна църква „Св. Троица“ в Ниш. Един от последните му приноси е обновяването на иконостаса в гробищния храм „Успение Богородично” в Банско.

Дъщеря му Сара рисува чудесно още от дете. Тя разкрива, че неизменно я е вълнувала красотата на заобикалящия ни свят. Когато наблюдава нещата около себе си, Сара се пита:  „Защо това нещо е толкова хубаво? Какви похвати е използвал майсторът, който го е създал? Каква частица от себе си е оставил – ведра, загадъчна или… тъжна?”. Тя вярва, че правилните отговори не могат да се намерят в учебниците. „Себеусещането ме кара да се чувствам радостна, че като наследник на рода на Тома Вишанин, съм възнаградена с дарбата да ме вълнуват именно такива въпроси”.    

За Сара е нямало съмнение, че нейният професионален избор ще е свързан с рисуване, ще твори. Избира архитектурата, на приемния изпит във УАСГ оглавява първото място на класиралите се кандидат-студенти. Днес тя има ясен поглед каква е същността на нейното поприще: „Освен широкоспектърна специалност, архитектурата е причина да се погледне светът от друг ъгъл. Тя е средство да се живее в бъдещето. Архитектът визуализира и предвижда нещата, преди те да са се случили. Само по себе си това е не само професия, а е необикновена човешка привилегия”.

До бащата и дъщерята неизменно стои съпругата и майката Емилия Вишанина. Питам я какво е чувството да живееш в семейна творческа атмосфера? „Съвсем не е лесно, но е интересно. Адаптирането към такава среда не е просто задължение и даденост, а осъзнаване, че трябва да я поддържаш, одухотворяваш и подобряваш”. Като страничен наблюдател, Емилия е най-вътре в истините за вълненията, изпитанията и пътищата на двамата художници. „Откакто сме заедно с Иван, вече 38 години (необяснимо как съм издържала – смее се), той все се е стремял и не престава да „копае и дълбае“ в лабиринтите на изобразително-приложните изкуства”.

Емилия е пазителка на семейния храм и най-добре познава особеностите в творческата отдаденост на съпруга Иван Вишанин: „Дърворезбата сякаш е впита в душата му. Той третира дървото като живо същество, говори му, с любов го вае с длетото…”. Професионално се занимава и със скулптура, приложна графика, плакат, сценография, проектиране на интериори, живопис… Създал е запазени марки на учреждения и търговски дружества, купи, плакети, медали за наши и международни спортни и други форуми, негови са гербът, знамето, ключът на Банско и паметникът „Банско помни героите“. Богато и разнообразно е творчеството му.

За дъщеря им Сара Емилия вярва, че развитието й като изявен архитект е въпрос на бъдеще, защото упражнява професията си близо 4 години. Сега дъщерята има по-важното задължение да е „мама“. В малкото си свободно време младата архитектка се занимава с проекти, насочени към вътрешен дизайн, и се готви за други квалификации. „Тук е мястото да кажа – уточнява Емилия – че професията, личността и гражданското израстване трябва да кореспондират в завършен синхрон, това е основният ни акцент в нейното възпитание. Знания, труд, реализация, висока кариера, постигнати без любов към хората, природата и живота, са нищо -може да си завършил 5 висши образования, но те да са 5 нисши. Защото всяко дълго пътуване започва с една-единствена стъпка – Човечност”.

След като Сара завършва УАСГ, решава да живее и работи в България. „Изборът ми е свързан с доста предизвикателства и постигнати цели, а пътят е интересен, той е съчетание между професионално развитие и удовлетворени клиенти, необходими за архитекта”. Тя приема всеки проект с неговите особености за лична кауза, и се стреми да създава естетически издържани произведения. „Радвам се – признава Сара – да убеждавам клиентите, че животът в качествена и красива среда води до повече радост, оптимизъм, смисъл. Като обратна връзка получавам признание и уважение – все неща, които са важни за твореца в неговото развитие”.

Сара е благодарна, че до нея винаги е стоял баща й Иван Вишанин: „Той е човекът, който откри и разви моите заложби, и ме насочи в правилния житейски и професионален път, за да мога да се нарека „щастлив човек“. Тя продължава да се съветва с него за всеки проект, сигурна е, че е безпристрастен в оценките си, защото освен добрите страни, не пропуска да подчертае и неправилните, които оставя сама да коригира. „Понякога се случва, заедно мислим варианти за по-стилен и качествен продукт” – допълва Сара.

Безценни за Сара са и майчините уроци. Емилия вярва, че детето трябва да знае откъде идва и каква е житейската му задача. „Здравомислещият начин на живот включва най-напред себеопознаване – да се сприятелиш и със сянката в себе си, да приемеш тъмната страна на природата си, да я опознаваш и вадиш на светло. Когато губиш, да не губиш Урока, който ти оставя от преживяното”. В напътствията си държи Сара да не мисли, че знае по-добре какво е най-добро за хората и да не се опитва да налага своето, защото ако го прави, отнема свободата на друг човек.

Естествено е младият архитект, устремил се към върховете на професията, да има чувствителен поглед към заобикалящата ни градска среда. Когато Сара се разхожда по улиците, наблюдава хората, сградите, вниква по какъв начин се случват нещата. Разбира, че истината се корени по-дълбоко от видимото. „Повечето хора са нехайни към семействата си, към междуличностните отношения, към средата, в която живеем. Интересува ги как бързо да извлекат максимума с минимум усилия, без много да се затормозяват. Затова резултатите от проектирането и реализацията на архитектурата в България не са на завидно ниво”.

Спомня си неин преподавал в университета, който казвал: „Архитектурата не е малка пластика, която, след като започне да не ти харесва, я прибираш в шкафа и не я виждаш повече. Тя е нещо, което остава, за да задоволи нуждите ни за живеене, работа и отдих, не се прибира в шкафа и съществува дълготрайно. Тя е навън и минавайки по улицата, няма как да не я видиш. Затова отговорността към нея е огромна и е огледало на обществото, което я ползва”.

За Сара няма съмнение, че интериорният дизайн е отражение на ползвателя. „Той е архитектура с размерите на домакинство” – определя го тя.

Настоявам Сара да сподели какво е нужно на българските архитекти, за да се равняват с европейските и световни достижения в професията. „Мисля, че вече сме световноизвестни с прословутите ни закони, в частност ЗУТ, с неговата неяснота и с нуждата от допълнителни тълкувания”, казва тя. Според нея „трябва да се направят съществени корекции в тази насока, за да се даде по-голяма свобода на архитектите и се стимулира творческият им дух. Голямо улеснение ще бъде и администрацията да заработи по електронен път, за да се доближи България до високите европейски и световни стандарти в проектирането, строителството и градоустройство“.

Сара живее в София, но банскалията никога не напуска Банско и е важно да узнаем какво мисли младата специалистка за сегашното състояние на архитектурата и градоустройството на своя град: „Несъмнено родното ми Банско е едно уникално място, град с дух, история и бъдеще. Както останалите български градове и курорти, така и Банско за съжаление не беше подминато от бума на строителството през 2008 година”. Сара споделя мнението, че „се построиха както красиви, така и безумни сгради. Много от тях са останали недовършени паметници на последвалата криза“. Тя е убедена, че методите на планиране и реализация в градовете и курортите на България трябва да бъдат порицани, наказуеми, и не на последно място – сериозно анализирани. Когато нещата не могат да бъдат поправени, трябва да се извлече необходимата поука и да не се допускат повече грешки. „Хубавото е – оцветява тъмните краски Сара – че в старата част на Банско не се позволи изграждането на големи нови сгради и така се запази характерният старинен архитектурен образ на града, създаден от строителния гений на банските майстори”.

Семейството е висша ценност за Вишанини, в него не само се раждат и свързват хора, но и се изграждат като личности. Емилия смята, че това е дълга тема, в която не можеш да налагаш рецепти, но вярва, че трябва да се опираме на осъзнатото чувство защо и как да създадем семейство. И философски обобщава: „Може да се допусне грешка в избора, но изборът е твой и е свързан със себеуважението. Треските се дялат взаимно. Никой не е съвършен. Човек е като речната вода – в годините минава между камъни и тръни, неравности и тлака, но ако е осъзнат, намира вярното русло. Отношенията учат, но подходът, който е водач на красивото в тях, е желаната промяна. Ако човек обича себе си по правилен начин, ще вкара мъдреца и в другия. Основният стълб и фактор е жената, тя е душата на семейството, но мъжът дава силата на огъня – той е духът”.

Сара вижда и семейството през погледа на архитекта: „Наблюдавайки развитието на една държава, на един град, на един квартал и на една сграда, може да се даде характеристика на хората, които ги обитават. Моето семейство ми остави посоката на мислене, формира светоусещането ми, увереността и свободата като верни водачи, изгради ценностната ми система с много любов. Големият непреходен урок за мен е, че възпитание, знание, труд, реализация, постигнати без хуманност, са загуба на време и енергия. Сега тази щафета продължавам и с моята дъщеря”.

Иван е изразил любовта си към внучето с любимата си икона „Св. София, Вяра, Надежда и Любов”. А Емилия трудно подбира думи, говорейки за отрочето: „Чувствам повече от това, което мога да кажа – нашата София е най-доброто творение на рода ни и най-скъпият диамант в семейната ни съкровищница”. И не се вживява в строга наставница като майка и баба, а признава, че учи много неща от своите момичета: „Най-добрите учители са децата. Учим се от тях, откакто се родят. Баба Еми вече се „учи“ и от внучка си, и то в нова, интерактивна среда. За мама Сара дойде времето да застане на учителската катедра и да подклажда вдъхновението и мотивацията ми за начинания, намерения и да помага в решенията ми за добри дела. Не пести забележки и умее да се заявява. На този етап ме изненадва и с примера „как се калява стоманата“ в по-трудни времена съвместно с уважавания ми зет”.

Говорим за рода на Тома Вишанин, наречен с немското Молера – художника, за двама днешни наследници и техния стълб, които по кръв, дух и професия продължават делото на големия майстор от Банско. Трябва да вярваме и че последната гранка от родословното дърво София ще следва пътя на приемствеността. За нея Сара заявява: „Чувствам се по-отговорна, по-завършена и по-целеустремена. Надявам се някой ден да се обърна назад и да видя в дъщеря ми онези човешки ценности и устои, които моите родители изградиха у мен”.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *