Refan-728×90-July-2019
Refan-728×90-July-2019
Refan-728×90-July-2019

Защо премиерите Ципрас и Заев ще получат Нобелова награда за мир 2019, а българският им колега пропуска шанса?

Защо премиерите Ципрас и Заев ще получат Нобелова награда за мир 2019, а българският им колега пропуска шанса?
Февруари 2019 г. се очертава месец на отличията. Всякакви. Държавни, международни. На 4 февруари президентът Радев връчи държавни отличия на четирима творци за заслуги в областта на науката, образованието и културата: акад. Минчо Хаджийски, естрадния изпълнител Михаил Белчев, актьора Владимир Пенев и Бина Харалампиева, театрален, телевизионен и оперен режисьор.
Но има и други награди – оперетни. С лека ръка присъдени, незаслужени. Спомняме си скандалният US посланик Уилям Монгомъри (1993-1996). Който 1993 г. при изслушване в сенатската комисия на Конгреса на САЩ заяви, че българската Конституция никак не му харесва “етнически”. Зарече се да я промени, за да позволи създаването на сепаратистки партии, като ОМО “Илинден”. Въпреки скандала Монтгомъри незаслужено получи най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”, – степен.
Колкото до нашите политици и те са обсебени от манията да получават
ВСЯКАКВИ НАГРАДИ – МЕДАЛИ, ОРДЕНИ”
Най-желани държавни отличия са онези, връчени от европейски и пр. лидери. На 15.02.2019 г. сръбският президент Вучич връчи в Белград на премиера Борисов най-високото отличие – “Орденът на Република Сърбия”. Три години по-рано, на 30.11.2016 г., Борисов в Будапеща получи от унгарския премиер Виктор Орбан висшето държавно отличие на Унгария – “Голям кръст”.
На 17 февруари т.г. двама балкански премиери получиха наистина престижна награда – “Евалд фон Клайст”. Гръцкият Алексис Ципрас и македонският Зоран Заев. Наградиха ги по време на Мюнхенската конференция по сигурността за уреждането на десетилетния спор между Атина и Скопие за името на Македония. “Спорът не беше просто за име, а за идентичност”, каза германският външен министър Хайко Маас и похвали Ципрас и Заев като “истински европейски лидери”.
Наградата “Евалд фон Клайст”, основана през 2009 г., се връчва на личности с особени заслуги за решаване на конфликти. Нейните носители досега са били Хенри Кисинджър, Хавиер Солана, Хелмут Шмид, Валери Жискар Д’Естен, Йоахим Гаук и Джон Маккейн.
Получил в Давос престижната награда, Заев не забрави своя “най-добър приятел”, премиера Борисов. Специално му благодари, задето не му създаде никакви проблеми по пътя към НАТО и ЕС. Неслучайно Заев му благодари, натъртвайки за голямата роля на София по пътя към подписване ключовото Преспанско споразумение. Последното бе драматично препятствие за Скопие, което финишира абсолютният победител Ципрас.
Понякога има справедливост и в несправедливия свят. Който се е борил принципно в защита националните интереси на отечеството, заслужава международно признание. За жалост нашият премиер, недорасна за наградата “Евалд фон Клайст”.
Прав се оказа историкът Васил Василев. На 20.06.2018 г. писа: “България е водила три войни за Македония. Загубила е и трите. Сега губи и четвъртата, без да я води. Загуби я, като се отдръпна от преговорите по името на държавата, населена от наследници на най-чисти българи. А трябваше, беше длъжна да участва, защото Югозападна България е известна като Пиринска Македония. Историята, географията, езикът, религията, нравите, имената дори – всичко ни свързва. И изведнъж – никакъв интерес”.
Авторът спести най-горчивата част от истината. Какво да кажем за коалиционния вицепремиер Кр. Каракчанов, зад когото уж стои цял Македонски научен институт (МНИ)! А се оказва, че МНИ бил системно пренебрегван. Нещо повече, няма официално предложен представител в Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси. Така най-неочакваното стана факт: най-мерзкото предателство към България “сътвориха” т.нар. патриоти. Най-паче партийната централа на “Пиротска” 5, узурпирала славното име “ВМРО” и с юридически хватки присвоила имотите на македонските братства на стойност милиони и милиони лева.
Да се върнем на наградата “Евалд фон Клайст”. Колегите на нашия премиер, Заев и най-вече Ципрас, я заслужиха. Да, Заев понесе тежки загуби. Принуден бе да отстъпи по всички линии. Нямаше как. Срещу него бяха хора, умеещи вещо и твърдо да отстояват националния интерес. За разлика от нашенското Външно министерство, Атина прати на “бойната преговорна линия” блестящи експерти (историци, юристи, лингвисти, културолози). Пречупиха нелепите аргументи на Скопие, “изковаха” в членове и алинеи клаузи, с които Заев и македонският парламент трябваше да се смирят. Без да “клекне”, Скопие нямаше никакъв шанс за НАТО и Европейския съюз.
Така на 17 февруари в Мюнхен бе сътворен парадокс. Двама души: първият – безупречен победител (Ципрас), вторият – горчив пораженец (Заев), станаха лауреати на престижна награда, отличен трамплин за присъждане Нобеловата награда за мир. В Мюнхен Заев усети високата цена, която плати. Единствена утеха бе, че поне София не му създаде проблеми по пътя към НАТО и ЕС. Затова обяви, че споделя наградата с премиера на България. Без отстъпчивостта на последния, нямаше как да стигне до Преспанския договор, който за Скопие се оказа Ватерлоо за македонизма.
Къде се вписа в коварната “игра” на международен престиж официална София” Сред губещите. Без бой дезертира в битката за Вардарска Македония. Защото последната ке я лапнат албанците, а София нищо не може да направи за еднокръвните ни братя! Фиксирана да се хареса на Вашингтон и Брюксел, пропусна шанса наш държавник да получи наградата “Евалд фон Клайст”. Горе изброените авторитетни имена, носители на наградата, са достатъчни, за да оценим поражението. Персонално, но и национално. Защото призът “Евалд фон Клайст” е решаващ трамплин за спечелване Нобеловата награда за мир. Но най-лошото бе не проспаният шанс за Нобела, а това, че българо-македонският договор легитимира Скопие да продължи кражбата на българската история и култура.
Как се сринахме в блатото на това национално позорище” В което най-окаляни се оказаха устатите лъжевойводи от “Пиротска” 5. Ето как. На 20 юни 2017 г. неочаквано в София долетя премиерът Зоран Заев. От визитата произлезе новина: на 2 август, в деня на Илинденското въстание в Скопие премиерите Заев и Борисов ще подпишат българо-македонския договор. На наивната общественост обясниха: хем заедно ще отбележим годишнината от Илинденското въстание, хем ще подпишем договора. Соросоидна медия радостно изкука: “Македония се съгласи за общите ни празници след 18 години мъки”.
Но кой тогава да подозира: целта на новата теза на Скопие за “обща история”, “общи празници”, “общи исторически личности”. Теза – йезуитски капан, в който се самонатика исторически неграмотният ни лъжеелит.
На 20 юни 2017 г. никой не подозираше, че всъщност
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЗАЕВ В СОФИЯ Е РЕЖИСИРАНО,
в изпълнение директива на новия Голям брат. Самият факт, споменат от акад. Георги Марков, че преди премиерът Борисов да представи проектодоговора със Скопие за одобрение от парламента, дал текста на US посланик Ерик Рубин за одобрение, доказва изначалното режисиране на събитията.
Тогава Велизар Енчев, експосланик на България в Хърватска, отсече: “Зад посещението се крият определени проблеми, които ме карат да мисля, че инфантилният възторг от визитата на Зоран Заев е абсолютно комичен”. И даде мрачна прогноза, потвърдена на 1 август 2017 г. с подписания в Скопие договор: “На 2 август (подписан на 1-ви – бел. Н. Ст.) договор няма да се подпише, или ако се подпише, ще е във вреда на България”.
Днес, година и половина по-късно, посветените знаят: на 1 август управляващите консумираха национално предателство. Изпъква при обективна съпоставка на двата договора. Съпоставка, доказваща впечатляващата прецизност на Преспанския и безплодната безпомощност на втория.
От къде дойде бедата” От мижитурското поведение и бездарност на експертната група във Външно министерство. Група ни риба, ни рак – полудипломати и полуучени. На всяка цена й наредиха управляващите преди 1 август да е готова с окончателния текст на договора. Притисната от срока, “експертите” на Външно воглаве с настоящия шеф на българската част на съвместната интердисциплинарна комисия доц. Ан. Димитров, бивш посланик в Скопие, чинно изпълни “поръките”. Представи договора, неосъзнавайки, че в него липсва най-същественото:
ДИАЛЕКТИЧЕСКАТА ВРЪЗКА ИМЕ”ЕЗИК-НАСЛЕДСТВО,
която успя да реализира Атина, принудила Скопие да промени Конституцията. С допълненията в чл. 49 от македонската конституция отряза завинаги фантазиите за някакво “македонско малцинство” в Егейска (Гръцка) Македония, за Македонското царство на Филип “” и Александър Велики, славени в учебниците като родоначалници на днешната Македонска държава.
Допълнението към член 49 касаеше само Южна (Гръцка Македония), а не Северна Македония, в която географски влиза и Благоевградска област. Тъй, “благодарение” невежото овчедушие на управляващите, вместо да поискат исторически наложилото се име Вардарска Македония, проспаха момента. Спомняме лекотата, с която външният министър Захариева и “експертният” историк Каракачанов първо бяха кандисали на Скопския вариант “Илинденска Македония”. Име, узаконяващо кражбата на българското Илинденско въстание!
Но дойде позор по-голям. Победи “гръцкият вариант” Северна Македония – с далеч по-антибългарска тежест. Щом министър Е. Захариева полуощипана заяви на 13 юни 2018 (4 дена преди подписването на Преспанския договор): “Държим новото име да не води до териториални претенции или претенции за идентичност, култура, история и т.н.”.
До последния момент София няма информация за съдържанието на договора между Атина и Скопие. На 13 юни това призна министър Захариева: “В нашия договор за добросъседство и сътрудничество, който вече е ратифициран, има достатъчно такива гаранции. София трябва, първо, да се запознае с пълния текст на договора между Гърция и Македония за името, преди да го коментираме детайлно”.
Ето наглед мъничък, но показателен детайл! До 17,45 часа на 13 юни София още не знае текста на Преспанския договор. Пет часа по-късно, в 22,59 ч. Атина го публикува в Интернет, 4 дена преди официалното подписване, а гръцкият в. Kathimerini го публикува. В Скопие моментално го превеждат и също публикуват. На български език обаче до ден-днешен пълният текст не е публикуван. Няма го и в сайта на Външно! Случайно”!
Тогава, каква стойност имат post factum заплахите на силовия министър Каракачанов, отправени на 8.12.2018 г. към Заев за изказване в македонския парламент. “Компромиси с историята на България няма да допусна. Като лидер на ВМРО и вицепремиер по националната сигурност, категорично се противопоставям на това твърдение. Прочитът на един междудържавен договор може да е само и единствено на основата на правата и задълженията, които той поражда. В случая документът не поражда приписваните изкуствено от Заев права, а именно македонският език, който е непризнат от никого като официален език”.
Бурната реакция на възмутения “патриот” се оказва изцепка, разкриваща неочаквано невежество. Оказа се, че не е запознат с Преспанския договор. Инак нямаше да твърди, че македонският език бил “непризнат от никого като официален език”. Член 1, ал. 3 доказва, че е признат преди 42 години! “Официалният език на втората страна [Северна Македония] ще бъде “македонски език”, както е признат от Третата конференция на ООН за стандартизация на географските имена, взета в Атина в 1977 г. и описана в член 7 (4) на този договор”.
И ето ти сюрприз! В Преспанския договор Атина признава “македонския език”, но не признава “македонския народ” и “македонската нация”! В точка 1 на официалното становище от 22.012019 г. гръцкото Външно министерство пояснява: “Споразумението определя само “гражданството” на гражданите на съседа, което е правно отношение между гражданите и държавата. Освен това Бившата Югославска република Македония официално потвърди пред Гърция чрез Меморандума за разбирателство от 16/1/2019 г., който е правно обвързващ за БЮРМ, че използването на термина “националност” в английската версия на споразумението от Преспа се отнася само до “гражданство”.
Т.е. терминът “националност” не визира етнос, народ, нация. Оказва се, че гърците свършиха това, за което нашенските “експерти” не се досетиха!
Гафът, който сътвори Каракачанов, бе в отговор изказването на Заев за македонския език. На 10.12.2018 г. демонстрира юридическо невежество относно признат ли е македонския език. Гаф, защото “Пиротският историк” 2014 г. защити дисертация в Югозападния университет “Неофит Рилски” в Благоевград на тема “Външнополитическата дейност на ВМОРО (1893-1918 г.) и стана “доктор по право”!
Два дена по-късно, на 10 декември 2018 г. Новинска агенциjа МЕТА.mk цитира отговора на Заев от Щип: “Мое право е да бидам Македонец и да зборувам македонски jазик. “ас очекувам навистина европските вредности да бидат прифатени од сите, како што исто така подадов рака и прифатив дека споделуваме заедничка истори”а”.
Дипломатичният отговор паразитираше връз невежеството на македонската общественост. С вътрешнополитическа цел: да успокои вътрешнопартийната критика и обвиненията на националистическата ВМРО-ДПМНЕ, че предал националните интереси. Във външнополитически план обаче Заев постигна ефект. Съумя да свърже в едно двата фалшиви термина “македонски език” и “обща история”. Главоболията за официална София тепърва предстоят. Капанът бе заложен в прехваления от г-н Каракачанов договор от 1 август 2017 г. В Щип Заев даде необичаен за фамилното си име отпор на обвиненията на Каракачанов. Йезуитски сплете в един възел правото на македонците “да зборуват македонски jазик” и “да споделуват заедничка историjа со Бугариjа”. Защото били “европска вредност” (европейска ценност). Ораторът съвсем не “плуваше” в облаците на въображението, а се базира на договора от 1.08.2017 г.
Същата вечер Велизар Енчев писа в Интернет: “Вече 48 часа по телевизиите се вихри Красимир Каракачанов и оплаква договора за приятелство с Македония. Договор, който самият той благослови преди година и половина и анатемосваше всеки, позволил си да критикува споразумение, признаващо измислената от Коминтерна и сърбите “македонска нация”. Вместо да си посипе главата с пепел, че правителство, в което е вицепремиер, капитулира пред македонизма, а самият той е идеен вдъхновител на договора, Каракачанов се изживява като опозиция на собствения си кабинет и така търси индулгенция за политическия си провал. След като вицепремиерът Каракачанов официално говори за ревизия на договора за приятелство или за анекс към него, за да се защитят българските интереси, очевидно на 1 август 2017 година е бил подписан вреден и опасен за България международен договор. Следователно отговорните за неговото изготвяне и подписване министри трябва незабавно да подадат своите оставки – външният министър Екатерина Захариева и идеологът на договора – Красимир Каракачанов”.
Но защо се стигна до това национално предателство” Защо официална София безумно
ПОЗВОЛИ ДА Я НАТИКАТ В КАПАНА “ОБЩА ИСТОРИЯ”
Когато Заев йезуитски каза на нашите управници, че историческите събития, дати и празници са заедничка (обща) история, бе със задна умисъл. А истината “лъсна” още в обръщението му на 14 юни 2018 г. Когато с тържествен глас нарече македонци Светите братя Кирил и Методий, св. Климент и св. Наум Охридски, Гоце Делчев. “Со решението го jакнеме идентитетот македонски. Македонски jазик, македонски народ, Македонец, Македонка, заштитени и заjакнати, еднаш засекогаш. Стоиме исправени пред нашите гордости – пред Кирил и Методиj, Климент и Наум, пред Гоце Делчев. Нема ве”е ме”ународни договори во кои се избегнува македонскиот jазик”.
Горе цитираните имена са върхове в пантеона на българската духовност. Но Заев ги нарича “наши гордости”, т.е. македонци, не бугари! Уж имаме “обща история”, а “заедничката историjа” е македонска! Ето Скопския прочит на фалшивия термин “обща история”, игнориращ историческите факти.
От научна гледна точка за “обща история” между двете държави може да се говори само ако преди 1945 година е съществувала “македонска нация”. За беда на Скопие, историческите извори мълчат, и, както казва големият наш историк проф. Александър Фол,
“В ИСТОРИЯТА
ПРЕМЪЛЧАНОТО Е ПО-ВАЖНО ОТ КАЗАНОТО”.
Eтнографските карти, публикувани след пътешествия из Балканите на западни и източни учени ХV – нач. на ХХ век, “заговорнически мълчат” за наличието на “македонци”. В L”gende на тук публикуваната френска етнографска карта на Балканите от 1898 г. на Paul Vidal de la Blache етносите са българи, гърци, албанци, турци, власи (арумъни) и сърби. Няма и помен от т.нар. “македонци”, за да сме живели с тях “обща история”. Беглият поглед връз диагонала североизток-югозапад на картата: от Северна Добруджа до р. Бистрица (гр. Халиакмон) в Югозападна Егейска Македония, показва доминиращият в зелено българският етнос.
Тогава, каква е таз “обща история”, за която се говори в договора от 1 август 2017 г.! В Отоманската империя “обща” е била историята ни не с несъществуващия до 1945 г. “македонски народ”, а със сърби, хървати, словенци, гърци, власи, турци, албанци, евреи. А през Първото и Второто Българско царство (681-1396 г.), с малки изключения, почти цяла Македония e в границите на българската държава. Не измислените “македонци”, а българи в Мизия, Тракия и Македония са живели “обща история”. Неслучайно пламъкът на българската свяст е запален от банскалията Паисий Хилендарски, а “Железният светилник” на Българското Възраждане е в Македония.
Иде логичният въпрос: кой е авторът на нелепия термин “обща история”” Липсва в Декларацията от 1999 г., подписана от премиерите на РБългария и БЮРМакедония Иван Костов и Любчо Георгиевски. За пръв път се явява в преамбюла на договора от 1 август 2017 г.: “Имайки предвид общата ни история, която свързва двете държави и страните ни”.
Парадоксът”! За пръв път в световната история, обратно на естествения ход, първо се “ражда” народът и нацията, а сетне езикът! Значи векове наред “македонскиот народ” е бил ням, безезичен! Македонската “нациjа” се ражда след като по силата на декрет от Белград 1945-1946 г. се съставя азбука и граматика на македонскиот jазик. След 1945 г. българите във Вардарска Македония в продължение на десетилетия са зомбирани с методите на комунистическата командно-административна и образователна система. Плодът е роден чрез “цезарово сечение”, с македонско “национално” съзнание, на антибългарска основа.
В стихосбирката “Град” на бившия лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер на РМакедония Любчо Георгиевски, публикувана в Скопие 1991 г., маскирайки македонците с алегорията “хазари”, пише: О, народе, ти народ не си, / морето от реките ти откъснаха, / небето от върховете отлепиха, / името ти прекръстиха, / езика ти смениха, / миналото ти излъгаха, / не, вие народ не сте – / вие добитък сте били, хазари”.
След като македонската нация е формирана десетилетия след 1945 година, българите и един ден не сме имали “обща история” с македонците. По простичка причина: от 1945 до 1991 г. Социjалистичка република Македониja е в състава на Социjалистичка Федеративна Република Jгославиjа. През Средновековието и Новото време, до Балканските войни, нямаме “обща история”. Щото един-единствен доминиращ етнос населява Македония. Българите във Вардарска и отчасти Егейска Македония живеят “обща история” с братята си в Мизия и Тракия през Първото и Второто Български царства и Отоманската империя. От V”” век до 1878 година. След Междусъюзническата война 1913 г. Вардарска и почти цяла Егейска Македония имат “обща история” с България само през Първата (1915-1918 г.) и Втората (1941-1944 г.) световни войни, когато са освободени земите. Странно е, как това не отчита специалистът по история на балканските народи Каракачанов!
С ТЕРМИНА “ОБЩА ИСТОРИЯ” СОФИЯ СЕ НАТИКА В КАПАНА.
Когато на 20 юни З. Заев кацна в София, каза: “Премиерът Борисов ще посети Македония и ще посети паметника от нашата обща история”. И допълни: “Цар Самуил е част от нашата заедничка европска историjа”. Без да се усети, нашият премиер бойко възкликна: “Но защо трябва да ни разделят личности като Тодор Александров, Самуил, Кирил и Методий и дори Вапцаров””.
Каква “обща история”, когато изворите ясно говорят за българите Самуил, Гоце Делчев, Вапцаров и др. Може да имаш “обща история” само с народ, съществувал от векове, със свой език и култура, а не насилствено създаден след Втората световна война. Прав е видният наш историк проф. Светлозар Елдъров: “В политиката може да има компромиси, но в историята – не!”. Не може цар Самуил едновременно да бъде “плод” на документално доказан етнос и на измислен! Хиляди пъти е прав македонският журналист от Прилеп Владимир Перев: “Не съм съгласен, че историята трябва да бъде оставена само на историците. И политиците трябва да поемат своята отговорност”.
Безотговорността на управляващите продължи при
на стр. 16
определянето състава на нашата част от съвместната комисия. С право вицепремиерът Каракачанов не е доволен от работата й. Но защо позволи на външен министър “не в час” с македонския въпрос да определя състава на комисията и пренебрегна експертния капацитет на Македонския научен институт!
С подписването на договора от 1 август 2017 г. София допусна капитална грешка, която Атина изкусно избегна. София не задължи Скопие да направи конституционни промени, преди българският парламент да ратифицира договора. Както стори Атина. Ако го направеше, щеше: 1) да отреже фантазиите за “македонско малцинство” в България: 2) да задължи Скопие да се откаже от кражбата на нашата история от Средновековието и Възраждането чак до 1944 г.
СОРОС – МЕНТОР НА НОБЕЛОВАТА НАГРАДА ЗА МИР
На 17.12.2018 г. световните медии разпространиха новина: на 18 декември в Първия частен университет в Скопие ще бъдат номинирани за Нобелова награда за мир за 2019 г. премиерите на Северна Македония Заев и на Република Гърция Ципрас. Оповести го никому известна тунизийка – Уидед Бушамауи, носителка на Нобеловия приз за мир за 2015 г. На 18.12.2018 в Скопие двамата премиери бяха номинирани. Какво се оказа” Първи частен университет в Скопие е аналог на Нов български университет и на Американския университет в Благоевград. Създаден по идея и с финансова помощ на Джордж Сорос чрез октопода “Отворено общество”. Който финансира ред леви и крайно леви (троцкистки) партии в Западна и Източна Европа. Между тях СИРИЗА на Ципрас и СДСМ на Заев!
Затуй не бе случайна срещата на 24.01.2019 г. в Давос между Сорос и Заев. Медийният динозавър “Нова Македониjа” оповести: Заев размени идеи со Сорос на средбата во Давос”. Нещата си дойдоха на място: номинацията всъщност е плод на добре дирижирана кампания с цел да убеди и обезпечи солидността на кандидатурите.
На 26 януари 2019 г. три групи от Европарламента подкрепиха Заев и Ципрас за Нобелова награда за мир. Все леви партии, финансирани от Сорос. Кандидатурите бяха подкрепени от Удо Булман от Прогресивния алианс на социалистите и демократите, Ска Келер от групата на Зелените и Габриеле Цимер от групата на Европейската обединена левица. Все “другари” на нашенския яростен защитник на Истанбулската конвенция Сергей Станишев. Конвенция, сътворена в основания и финансиран от Сорос Западноевропейския университет в Будапеща. Който в края на 2018 г. премиерът Орбан изгони от Унгария.
Но нещо остава скрито, неясно” Ключът е в тунизийката Бушамауи. На 17.12. 2018 г. медиите я обявиха за носител на Нобеловата награда за мир. Това бе fake news (фалшива новина). Нобеловата награда за мир за 2015 г. е колективна, а не персонална. Връчена на Тунизийския квартет за национален диалог, включващ 4 организации, финансирани от Сорос. Мотивът за наградата: “За решителен принос за изграждане на плуралистична демокрация в Тунис”.
Този “квартет” с финансовата подкрепа на Вашингтон и октопода на Сорос стои в основата на първата “цветна революция” в Северна Африка (декември 2010 г.), логистично дирижирана от ЦРУ и приключила с падането режима на Бен Али, известен с безкомпромисната му борба с ислямистите. Последваха 2011 година “цветни революции” и ексцесии в Египет, Алжир, Йордания, Джибути, Йемен, Либия, Тунис. Те доведоха до падане режима на Мубарак в Египет, на Кадафи в Либия. В арабо-ислямския свят настъпи хаос, от който 2013 г. се пръкна чудовището “Ислямска държава”. Псевдодемократичните “цветни революции” отпушиха 2011 г. (след гибелта на Кадафи) и през 2015-2016 г. (иракско-сирийският синдром) две огромни бежански ислямски реки, които се вляха в засъхващата детеродна утроба на стареещата неолиберална Европа.
Соросоидката Бушамауи бе формален представител на Тунизийския квартет. Три дена след срещата на Заев със Сорос в Давос, на 28 януари 2019 г. тя официално уведоми Ципрас и Заев, че в Нобеловия комитет е изпратено предложение за тяхното номиниране.
При все това Ципрас и Заев заслужават Нобеловата награда за мир. Остава настрана кой печели, кой губи. Това ще отсъди историята. Проблемът е, че нобелистите можеха да бъдат не двама, а трима. Ако премиерът Борисов се бе запънал, както стори Ципрас, отстоявайки националния интерес. А Нобеловата награда за Ципрас и Заев, зад която стои Сорос, е “в кърпа вързан”.
НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *