За Тито, Белград, сръбското влияние в Македония и „езика на омразата“, конфронтираща ни с югозападните братя

       Темата е фиксирана върху корените на македонизма и неговите поражения. Контекстуално е свързана със знаменития роман-антиутопия на Джордж Оруел „1984“. Там четем: „На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице на плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл. Също и на фасадата точно отсреща. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът, а тъмните очи пронизваха Уинстън“.

       В романа, обявен за един от 10-те шедьовъра на световната литература на ХХ век, британският писател описва Океания, тоталитарна мегадържава. Там войната е приета за „нормално“ състояние на мир, а властта е зомбирала масите с лозунгите: „Свободата е робство“, а „Невежеството е сила“.

       Четири години преди Оруел да публикува романа, из цяла Югославия, включая СР Македония, от хиляди портрети маршал Тито наблюдава как партия и народ претворяват комунистическите идеи. Макар хърватин, обективно олицетворява влиянието на сръбския фактор във Вардарска Македония.

       Един скопски „борец за македонската истина“ – Ивор Мицковски, също се позовава на Оруел. „Според България – не приема той – македонците са проект на Тито, а македонскиот език не е съществувал до 2 август 1944 година”. За Мицковски не Белград, а бугарите „сакат да играт Големиот брат на Македониjа”.

       В романа „1948“ сюжетът „тръгва“ след 1984 година. Оттогава до ден-днешен минаха 37 години. А младата държава – Северна Македония – все тъй е пронизвана от „психотронните очи“ на Големия брат Тито: в портрети и бюстове из цялата страна. Като че диктуват мисле-чувствието на македонските политичари и историчари. Всички те здраво, като удавници, са вкопчени във фалшивата „сламка“ на македонизма, роден като доктрина в Белград.

За последен път Скопие подсказа, че Големия брат на Македония след Тито е Белград, когато премиерът Зоран Заев задушевно се обърна на 27 януари 2021 г. да поздрави сите срби со великосръбскиот празник „Свети Сава Сръбски“. И обяви връщането на сръбския език в училищата, доказвайки „пъпната връв“ с Белград. Стореното от г-н Заев е все едно София да обяви задължителното изучаване на руски език! Доказа валидността на „стокхолмския синдром“ (садо-мазохистична прегръдка на жертва с насилник – бел. ред.). Препотвърди: „македонската нация“ е инцестен (кръвосмесителен) плод на насилието над македонските българи във Вардарска Македония след 1944 година.

       Един сръбски църковен йерарх, за Русия „величайш серб ХХ века“ свети Николай Сръбски (1860-1956), канонизиран 2003 г., в края на Първата световна война в лекция, прочетена в Кентърберийската катедрала, изрича кощунственото:

„МАКЕДОНИЯ Е ГНЕЗДО НА СРЪБСКАТА ДУША“.  

       И с неприсъщ за богоугоден служител шовинистичен тон, добавя: „Да се каже, че Македония не принадлежи на Сърбия – е все едно да се твърди, че на сърбите не принадлежи сръбската душа. Можете ли да си въобразите Англия без Стратфорд, родината на Шекспир? Така и ние не сме способни да си представим Сърбия без Прилеп, без извора, без люлката на нашата народна поезия“. Йерархът визира народния епос за посръбчения български владетел Крали Марко.

Още Христо Ботев предупреждава за сръбските претенции към Македония, за опасностите от коварното сръбско медоточие. През 1869 г. по повод сръднята на белградски вестници, че в Македония нашите македонски българи пъдели сръбските учители, „които проваждаше добротворното сръбско правителство, да просвещава българите“, пояснява защо е таз реакция. „Извинете ни, братя, дето не щем да приимаме вашите книги, вашите учители и вашата корона; защото сичко това, което ни давате, не е българско, не е наше – то е чуждо, то е низко и подло за нас“.

Визирайки капана „югофедерация“, натрапван от Русия, Ботев заключава: „Няма славянин, южен или западен, няма свесен човек, кой би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави и обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда (отровата – бел. ред.), кой приима почти цяло столетие болната Полша“ (визира Варшавското княжество в рамките на Руската империя – бел. ред.).

75 години по-късно на Балканите се явява федерация от типа, срещу който предупреждава Ботев. Титова Югославия. Не след 1944 г., както нашенски недоучени учени смятат, а още след Ньойския договор (1919 г.), дарил Повардарието на Кралска Югославия. Където до ден-днешен протичат „молекулярни“ (невидими)

ПРОЦЕСИ НА СЪРБИЗАЦИЯ НА ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ.

       С Тито начело, дето под фалшивото знаме на „антифашистичката борба против бугарските окупатори“ Вардарска Македония по негова воля и с предателско съучастие на Георги Димитров застена под комунистическия „ботуш“. 

       Проф. Кирил Топалов: „Когато се създаде тази изкуствена държава през 1944 година, за една нощ – т.нар. Кървав Божик (Кървава Коледа) на 1945 г. – бяха избити 30 000 души в Македония, които се бяха определили по време на българското управление там като българи. Учители, чиновници, служители в пощите, по гарите – всички бяха избити. Стотици хиляди бяха изпратени по лагери“.

       Македонският публицист Владимир Перев: „Апогей на македонистките идеи са заседанието на Антифашистко събрание на националното освобождение на Македония на 2 август 1944 година в манастира „Св. Прохор Пчински“ и документите, пълни с антибългаризъм, реваншизъм и ясна насока към болшевизация на обществото. Главният стълб на тези тенденции на просръбската линия на македонското ръководство са широко прокламираните идеи за „самостоятелен македонски език и македонска нация и собствена македонска история“, нещо, което тогава се превръща в главния двигател за сърбизирането на македонския народ“. 

Първият македонски политик, който има смелостта и доблестта да повдигне въпроса за Титовите репресии във Вардарска Македония, бе Любчо Георгиевски. Още 1995 година писа в тогава скандална статия: „Само ке ги потсетам горенаведените интелектуалци дека од 1945 до 1990 година Македонија беше жртва на титоистичката jrocловенскa диктатура“. Същият талантлив македонски поет в стихосбирката „Град“ (1991 г.) в алегории описа как се изражда „македонскиот jазик“: „О, доста, доста беден народе,…/ ти народ не си, името що ти прекръстиха, / езика ти смениха, / миналото ти излъгаха, / не, вие народ не сте / – вие добитък сте били…“.

Човекът, ръководещ операцията по изнасилване на Вардарска Македония, бе садистът Светозар Вукманович-Темпо, в престъпно съдружие с партийния бос Лазар Колишевски, допринесли за налагането култа към личността на маршал Тито.

Значимостта на Тито за съдбата на народите на Югославия е несъмнена. Отзвукът на неговата смърт (4 май 1980) доказа ефективността на методите на психотронно-медийно облъчване, за 35 години превърнали

ТИТО В ЧИПИРАНИЯ ГОЛЕМ БРАТ

в съзнанието на народите на Югославия. Тито придоби световна известност не само през Втората световна война като вожд на мощно партизанско движение. Перо Симич в книгата ”Тито. Тайната на века” описва погребението на диктатора: „Британският премиер Маргарет Тачър положи до ковчега на Тито венец от бели маргарити, съветският лидер Леонид Брежнев венец от лилави орхидеи, лидерът на португалските комунисти Алваро Кунял поздрави Тито със стиснат юмрук над главата… Не скриха сълзите си иракският президент Саддам Хюсеин и германските ръководители Вили Бранд и Хелмут Шмит… Да се простят с пожизнения президент на Югославия дойдоха над един милион югославяни”.

Кого погребват всъщност? Малцина знаят. Перо Симич: „Заради характера на режима, който формира през целия си живот, и да искаше, този човек не можеше да даде на народите на Югославия нито истинска свобода, нито истинска демокрация, нито истинска справедливост, която да не бъде идеологически обусловена. А те го обичаха, сякаш бе им дал всичко това. Тайната на тази магия се крие не само в неговото впечатляващо умение да управлява, а и в манталитета на балканските народи, лесно поддаващи се на влияние”.

Милован Джилас, съратник на Тито от антифашистката борба, сетне дисидент, търси тайната на неговия успех: „Аз само ще посоча някои качества на Тито, които не са “задължителни” за всеки политик, но които несъмнено му помогнаха и му дадоха възможност да постигне изключителен, невероятен успех в политиката. Това са силен, не само спонтанен, но и рационален усет за опасността, непреодолима воля за живот, за съществуване, и неугасима, лукава и непрекъсната жажда за власт”.

„УПРАВЛЯВАЙ С КАДИФЕНИ РЪКАВИЦИ

е йезуитската максима, гарантираща предълъг, външно успешен политически живот.

Въпреки че на заседание на Коминформбюро на компартиите (Букурещ, 28 юни 1948 г.) ЮКП е изключена, в Югославия една картина не се променя. Перо Симич: „През пролетта на 1949 г., година, след като Тито е обявен за ренегат, Сталин продължава да е навсякъде из Белград. Негови портрети висят на почетни места в министерски кабинети, а на огромен плакат, заедно с Маркс, Енгелс, Ленин и Тито, Сталин „присъства“ на големия първомайски парад в Белград. Югославското ръководство прави всичко, за да спечели отново доверието му. Чак лятото 1949 г. Тито разбира: червеният московски цар няма да отстъпи. За момент се плаши, но страхът не го държи дълго. Все пак маршалът е желязно кален в пламъците на войната. Относително бързо се окопитва и заявява в тесен кръг: „Ние можем и сами да командваме. Да, другари, можем и сами да командваме“.

И се случва прецедент, доказващ огромното значение на характера и волята на личността, пришпорени от могъщия инстинкт за самосъхранение. Тито проявява инстинкта на тигър, на могъщо политическо животно, потвърждавайки определението на Аристотел за човека – зоон политикон.

Очертава се нова ситуация. Така както Сталин е Големия брат на народите в необятния Съветски съюз, същата роля играе Тито в Югославия. Блюсти за етническия мир! Безпринципно… Когато януари 1945 г. с посредничеството на Ал. Ранкович е организирана среща на Тито с известния лявоориентиран професор от Правния факултет на Белградския университет д-р Драголюб Йованович, последният го пита: „Могат ли Черна гора и Сърбия да се обединят, ако поискат“?, Тито отговаря двусмислено: „Казах на черногорците, че ще получат отделна федерална единица, но винаги могат да се обединят със Сърбия, ако искат“.  Д-р Йованович: „Какво ще стане с Пиринска Македония?“. Тито: „Ще върнем на българите Царибродска и Босилеградска околия, а те ще дадат околиите в Пиринска Македония, за да се обедини тя с Вардарска“.

И се ражда прецедент. Макар базиран на нихилистичния лозунг на Маркс и Енгелс („Работниците нямат отечество“), в Югославия силата на съдбата ражда нов тип комунизъм – меганационален. Проф. Уйлям Хейгън (Университета Дейвис, Калифорния): „По същия начин, балканския комунизъм от времето след Втората световна война също е дълбоко националистически, въпреки интернационалистката си фразеология. Югославия на Тито е легитимирана изцяло от национализма, особено след драматичния сблъсък между Тито и Сталин от 1948. Тито се стреми да задоволи колективните искания на всяка от основните югославски националности, като в същото време ги противопоставя една на друга, за да може да поддържа непокътната собствената си позиция на харизматичен лидер… Така например през 1966 пречупва властта на евентуалния си наследник, сърбина Александър Ранкович, защото той е насъбрал прекалено много власт в сръбската част от Югославската федерация“.

Тито обаче никога не е бил националист. Доказва го, когато без угризения (а е хърватин!)  потъпква националистическия подем в Хърватия в нач. на 70-те години. „В дирижираната от него сталинистка разправа в Хърватия са сменени 350 функционери от всички поколения, а от Съюза на комунистите са изключени и санкционирани около три хиляди души“.

Под повърхността на лъжливите клетви за „братство и единство“, невидими процеси протичат. Дирижирани… Последовател на Сталинската линия по националния въпрос, Тито предлага вредна трактовка на ролята на етносите в Югославия. Прилага коминтерновската линия на изкуствено създадени нации. Подобно измислената „македонска нация“, създадена на антибългарска база, е Акушер № 1 и на босненската нация (сърбо-мохамедани), ставайки „баща“ на втора, този път антисръбска „нация“.

П. Симич: „В целия свят представителите на малцинствените народи се наричат национални малцинства, а в Югославия се наричат народности. Звучи по-добре. В Югославия местните общности често бяха държави в държавата и нерядко представляваха фактор на нейната нестабилност“. Тито залага безшумно „цъкаща мина“. Избухва във/чрез кървавия конфликт в Косово 1999 г. На Слободан Милошевич му остава само слободно да „пали фитила“…

П. Симич дообяснява: „В другите държави на националните малцинства се дава възможност да изразяват и задоволяват основните си културни, образователни и информационни нужди. В Титова Югославия на албанското малцинство от държавния бюджет се осигуряваха условия за формиране на собствена (полу)държава и за лансиране на програмния лозунг „Косово – република“ още през 1968 г. В такива условия, които системно подхранваха най-различен сепаратизъм и създаване на национал-социалистически феоди“.

Така Тито пося „драконовите зъби“ на най-голямото престъпление спрямо сърбите в Косово. Впрочем още по негово време десетки хиляди сръбски семейства бягат от Косово, подгонени от албанския „битов терор“. 1977 година Тито изрича фатални думи пред комунистическите лидери на Сърбия, Войводина и Косово: „В областта на народната отбрана автономните области трябва да имат същите права като републиките“. „Народна отбрана“ са доброволчески паравоенни формирования, от които през 90-те години ще се роди терористичната Армия за освобождение на Косово. Чийто лидер и експрезидент Хашим Тачи днес е подследствен за геонцид от Международния съд в Хага.

В началото на 60-те години се ражда събитие, което ще обезпечи траен и висок международен авторитет на Тито. Става дума за

ДВИЖЕНИЕТО НА НЕОБВЪРЗАНИТЕ СТРАНИ,

заело междинно място между социалистическия и капиталистически лагери.

През 1955 в индонезийския град Бандунг се провежда конференция на 24 страни от Азия и Африка, на която е поставен основополагащият камък на движението на извънблоковите държави. Милован Джилас, хвърлен от Тито за 10 години (1956-1966 г.) в затвора в Сремска Митровица, пише: „Тито, оглавявайки Движението на необвързаните държави, има зад себе си славата на човека, осмелил се открито да се конфронтира със Сталин. При оценката на делото и личността на политика, най-често и най-лековерно се заблуждаваме от неговите думи.  И то не толкова поради факта, че политиците са племе, склонно да крие зад думите намеренията и постъпките си, колкото поради това, че политиката, дори при най-голяма, най-искрена искреност включва в себе си криене, прекаляване, подценяване, премълчаване, бъбривост, всевъзможно непредвидимо извъртане на истината. Затова е по-сигурно да оценяваме политика според това КАК ГОВОРИ, а не според това какво говори. Защото начинът открива личността – възможностите и стремежите на личността. А „смисълът“, „съдържанието“, в много отношения неоригинални, прикриват и фалшифицират личността и истинските намерения“.

Типично за методите на управление на Тито е изкуството му да играе ролята на арбитър между твърдолинейните (хардлайнери) в Съюза на югославските комунисти (СЮК), от една страна, либералите, от друга, националистите, от трета.

М. Джилас: „В края на шейсетте години се появи още една възможност за демократизиране – най-зрялата, макар и най-неизвестната – националният комунизъм в Хърватско (Мика Трипало, Савка Дапчевич-Кучар) и демократическото течение в партийното ръководство на Сърбия – Марко Никезич, Латинка Перович“.

След като през декември 1970 г. се разправя с хърватските националисти, иде ред на сръбските либерали. „В началото на май 1971 г. в една пауза на конгреса на югославските самоуправляващи се в Сараево Тито казал: „Мнозина от другите републики би трябвало да си извлекат поуки“. Тито визирал сръбските либерали.

А когато Тито казал: „в Белград се води кампания против мене и затова не ми се връща в Белград“, разтревожен от думите, председателят на ЦК на Сърбия Марко Никезич поискал спешна среща. Никезич казал откровено: „Не можем да приемем Сърбия да бъде поставяна на скамейката на обвиняемите, нито над нея да бъде въведено принудително управление. Не може всички други да бъдат самостоятелни, а това да не се отнася в пълна сила и за Сърбия“. Тито бил вбесен…

П. Симич: „15 месеца след най-тежкия разговор в кариерата му Тито сваля и сръбското ръководство. През 1972 г. нарежда да се извърши чистка в Сръбската компартия. Проведена много по-безшумно, отколкото в Хърватско, а либералите са изхвърлени от партийното ръководство“.

С краха на либералното управление на Сърбия, продължило около две години, приключват опитите за модернизация. В последните си години Тито губи реална представа за действителността. Латинка Перович, либералният секретар на Сръбската компартия, отбелязва: „Тито секако е голем државник на дваесеетиот век, но му недостасуваше државничко предвидување – што после него! На крајот од животот му се врати на Советскиот сојуз. Одеше на разговори во Москва, а тука никој не знаеше дека тоа се случува”.

Тито си остава загадка. Британският актьор Ричард Бъртън признава, че изпълнявайки ролята на Тито във филма „Сутиеска“, се чувствал, че ходи бос по тръни. „Това е най-лошата ми роля. Знаете ли, за един актьор е изключително трудно да играе друг актьор“.

ЮГОНОСТАЛГИЯ ПО ПОТЪНАЛИЯ „ТИТОНИК“ ЮГОСЛАВИЯ

       Сръбският писател Светозар Стоянович дава сполучлива аналогия между шокиращото света през 1912 г. потъване на „Титаник“ и погинала Югославия. Десетина години след управлението на капитана Тито, по думите на Стоянович, югославският „Титоник“ е погълнат от окървавеното „гражданско море“.

       По-възрастните югославяни си спомнят с тъга и носталгия за времето на Тито. С въздишка си казват: ако бе жив, нямаше да се разпадне Югославия. Социологическо проучване (2018 г.) сред гражданите на днешните седем независими субекта (Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония, Словения, Хърватска и Косово за ползата (KORIST) и вредата (ČTETA) от разпадането на Югославия едва ли случайно сочи близостта на македонците (61%) до черногорците (65%), сърбите (81 %), съжаляващи за разпадането на Югославия. Най-доволни са хърватите – само 23%, и Косово (10%).

БЕЛГРАД – НОВИЯТ ГОЛЕМ БРАТ

Как изчезването на Тито от политическата сцена рефлектира в БЮР Македония? Управляващата там политическа и научно-културна върхушка си остава генетично-кадрова банка на Белград. Такава е не само ВМРО-ДПМНЕ, фалшива наследничка на българското ВМРО на Т. Александров и Иван Михайлов, но и приемникът на Македонската компартия – Социал-демократическия съюз на Македония.   

Белград никога не е преставал да дава сигнали за натрапчиво присъствие в бившата Титова република; кръвно играе ролята на Голем брат. Това са реакции на сръбски държавници (главно парламентарният шеф Ивица Дачич), на сръбски и хърватски медии, особено активизирани след ветото, което София наложи в края на миналата година на Скопие за стартиране преговорите за членство в Евросъюза.

Един феномен скрито диктува „случващото се“ в Северна Македония. Това е т. нар. ДЪЛБОКА ДЪРЖАВА – „дългата ръка“ на Белград, дискретно направляваща Скопие. Свързана с видими и невидими „нишки“, доминира в силови, икономически, политически, съдебни и културно-медийни структури.

Вл. Перев разкрива ролята на сръбското малцинство: „В Македония сърбите са около 80-90 хиляди души. Може би изглеждат  много, но трябва да се каже, че са разпределени във всички партии и по този начин упражняват своето политическо и национално влияние. В Македония главоболие нанасят сърбите от всички други партии, най-вече ВМРО-ДПМНЕ, която провежда сантиментална политика към Югославия на Тито, което пък от своя страна предизвиква усещане за национално и политическо изоставяне на цели поколения млади македонци от по-Големия сръбски брат и липса на „борба“ срещу предполагаемия албански враг. Често тези „изоставени македонци“ се отнасят към българите като „кръвни и етнически врагове“, всичко това в контекста на настроенията на някое красиво югославско отминало време“.

„Така – допълва Вл. Перев – просръбските елементи, внедрени в македонската политическа сцена, са най-големите защитници на македонизма. Той, македонизмът, е тяхната барикада срещу единството на българското племе от Черно море до Охрид. Никой в Македония никога няма да посмее да ви каже, че тази република, Македония, в бившата Югославия на Тито, е била възприемана като най-ниската сръбска провинция, на която Тито е дал независимост извън сръбската воля, а „македонският“ език е направен от един племенник на сръбски четник, Блаже Конески,  а с диалектите на езика „работеше“ друг истински четнически воевода – Божидар Видоески“.

       На 29 ноември 2013 година в Скопие се случва събитие, което повдига въпроси без отговори… Пред едноименно школо нощем е издигнат паметник на Тито. Поводът: точно съвпада със 70-годишнината от Второто заседание на Антифашисткото вече на народното освобождение на Югославия (АВНОЮ). Столична община и централната власт изпадат в неловко положение, след като става ясно: никой не е давал разрешение за паметника. Случаят не е случаен: явно тества обществено мнение и нагласи…

За „дълбоката държава“ пръв проговори експремиерът на БЮР Македония Л. Георгиевски в интервю за БГНЕС (23 окт. 2020 г.): „Дълбоката държава в Македония, добре позиционирани журналисти, университетските преподаватели, правителствени структури, структури на националната сигурност и когато малко напреднат отношенията с България, те се опитват да ги задушат“. На въпрос: „Какво искате да кажете: Вас ви избират за премиер, Вашата партия идва на власт, но друг управлява? Отговор: „Това е нещо като при Доналд Тръмп, който се бори с невидими структури. Вие си спомняте много добре, че когато бях премиер, се борих по същия начин“.

Сръбското присъствие във Вардарска Македония не е било само военно-политическо, колонизаторско. Има нещо по-сериозно. Споменава го проф. Трендафил Митев от Македонския научен институт: „Слeд oбявявaнeтo нa нeзaвиcимocттa в нaч. нa 90-тe гoдини в Cкoпиe ocтaнa oгрoмнa чacт oт cтaрия прocръбcки пoлицeйcки, кoмуниcтичecки и рaзузнaвaтeлeн пeрcoнaл. Тoй винaги e бил рупoрът нa aнтибългaризмa, a днec държи мeдиитe и бизнeca в Р Cеверна Мaкeдoния. Общecтвeнaтa мълвa гoвoри: вcякa дeceтa гocпoжa в Cкoпиe e oт cръбcки прoизхoд. Прoникнaли пo линия нa брaкoвeтe, тeзи жeни cъздaвaт вътрeшнo-ceмeйнa aтмocфeрa и възпитaниe, кoитo винaги ca имaли зa цeл кoнфрoнтaция c Бългaрия и близocт cъc Cърбия“.

Цочо Билярски, несъмнено най-компетентен познавач на българските и македонски архиви, отбелязва: „Зоран Заев заяви, че най-близкият народ на македонците са сърбите. Аз съм сигурен, че архивите в Северна Македония няма да бъдат отворени… Разговарял съм с Доста Димовска, която също ми казваше, че не може да направи нищо, а тя беше министър на вътрешните работи. Щом те не можаха, след като имаха възможностите и желанието да излезе истината на светло, не виждам кой сега ще направи това. Давам ви за пример – получихме документи от досието на Павел Шатев (агент на съветските тайни служби), което беше пристигнало от Белград, но ни предупредиха да не ги публикуваме, защото нямало разрешение от Белград. Ако има някакви досиета, ще бъдат вадени на парче, за да „скъсяват с една глава“ тези, които ги надигат! Досиетата държат хората в страх. Хората може да са починали, но те могат да се използват срещу семействата им, нещо което там е правено не веднъж. Най-важни според мен са не толкова личните досиета на агентите на УДБ, защото те отдавна може да са унищожени, а документите за антибългарските процеси, за концлагерите, за затворите и за разстрелите на българите след 1944 г.“.

Един несъмнено авторитетен изследовател на македонския въпрос, Стефан Троебст, визирайки взаимозависимостта между двата идеологически феномена в Титова Югославия: югославизма и македонизма, казва: „От 1952 г., когато идеологията на югославянизма бе прокламирана за първи път, Република Македония винаги е била подчинена и на една друга идеология – македонизма. Югославската компартия винаги си е давала ясна сметка, чe политиката на македонизация на югославска Вардарска Македония, както и – временно – на българската Пиринска Македония, няма да има особени шансове за успех, ако успоредно с нея не се провежда и политика на югославизация. Разбира се, отказът от тази наднационална концепция не е достатъчен, за да обясни успеха на проекта на Белград за създаване на македонска нация, който започна през 1944 г.”.

Троебст, визирайки спорния етнически идентитет на македонците, правилно посочва примата на идеологията над историческата истина, предопределяща параноидната болест на Скопие – КРАЖБА НА ИСТОРИЯ.

В социално-психологически и нравствен план има един съществен факт, тровещ отношенията с югозападните ни съседи –

„ЕЗИКЪТ НА ОМРАЗАТА“,  ПРИКРИВАЩ КОМПЛЕКСИ,

дълбоко таени в македонисткото подсъзнание.     Всяка доктрина има своя енергиен израз, при македонизма това е „езикът на омразата“. Проф. Кирил Топалов: “По-лошо от това сегашно отношение – на Република Северна Македония, на нейното общество, на нейните политици, на нейните медии – към България не може да бъде. В тази държава няма нито една медийка, нито дори трима души, които да посмеят да се възпротивят на тази антибългарска кампания, защото това общество все още живее в рефлексите на стария Титов сърбо-комунистически тоталитаризъм, който е много по-страшен от нашия тоталитаризъм”.

       „Езикът на омразата“ е гаменският аргумент на сръбската подлога ВМРО-ДПМНЕ, ръководена от простоватия приемник на Н. Груевски – Кристиан Мицкоски. Но не е чужд и на екстремисти от партията на Заев. Фронтът на македонизма винаги е бил единен.

       Проф. Трендафил Митев (МНИ): „Първият рaзгрoм нa мaкeдoнизмa, нaнeceн oт Гърция c Прecпaнcкия дoгoвoр, eлиминирa eднaтa гигaнтcкa фaлшификaция, cвързaнa c дрeвнoгръцкaтa иcтoрия при грaдeжa нa млaдaтa мaкeдoнcкa държaвa. Зaтoвa мaкeдoниcтитe cмятaт, чe зa тях щe e иcтинcки ужac, aкo им ce нaлoжи дa признaят и втoрaтa фaлшификaция, cвързaнa вeчe c бългaрcкaтa иcтoрия. Зaщoтo, зa дa ca oтнocитeлнo рaвнocтoeн пaртньoр нa aлбaнцитe, нa мaкeдoниcтитe им ce щe дa ce прeдcтaвят пoнe кaтo eдинcтвeн cъздaтeл нa трeтaтa пиcмeнo книжoвнa цивилизaция в Eврoпa (cлeд гръцкaтa и лaтинcкaтa) – cтaрoбългaрcкaтa. И тaкa, в някaквa cтeпeн, дa им ce „изрaвни прecтижa“ c aлбaнцитe, зaщoтo мaкeдoнцитe ca „дaли aзбукa нa бългaритe“ и „книгa нa вcи cлaвяни дa чeтaт“!?“.

       Македонизмът като тоталитарен идеологически продукт е отрицание на европеизма. Полският философ Лешек Колаковски казва: „Ходът на световните събития е една непрестанна игра, в която доброто и злото се опитват взаимно да се надхитрят. И единствено Откровението може да ни обещае, че тази игра ще приключи с окончателна победа на доброто“.

Това Откровение е Историческата истина, която трябва да просвети за жалост зомбираните поколения в Северна Македония. Отчитайки характера на политическото време, функциите, които съдържа и бремето, които то поражда поради самия характер и интензитет на реализация, Колаковски изрича мисъл, по силите само на стойностни исторически личности: „Условията за политическото съперничество са толкова сурови, че професионалните политици и държавници не разполагат нито с енергия, нито с време, които да посветят на тази безинтересна наука (историята – бел. ред.). Малцината политици от последните десетилетия, които са познавали по-отблизо историческото минало – като Дьо Гол и Чърчил, – не са били застраховани от грешки. Обаче обстоятелството, че тяхното влияние е било по-силно и по-трайно, навярно се дължи на твърдата им увереност, че живеят в един непрекъснат исторически поток и че са подвластни на неговите ограничения“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *