Човек се издава и като премълчава.
Умберто Еко, „Името на розата”
Както всеки заговор, и този срещу Тодор Александров, приключил с мистериозно убийство (31 август 1924 г.), си има своя ключова фигура. И това не е вътрешният министър ген. Иван Русев, към когото юни с.г. Тодор отправя остро, заплашително, недопустимо по характер писмо.
Не, има друга фигура, дебнеща в сянка. С хищно име. Тя дърпа конците. Фигура, която поради ред черти – скритост, коварство и пр., се оказва на върха на Военния съюз. Това е министърът на войната ген. Иван Вълков. Той е, който още преди да настъпят съдбоносни за ВМРО събития, задкулисно направлява процесите в държавата.
В спомените на Кирил Пърличев, член на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, многократно срещаме личност, за чиято роля подхожда алегорията ЧЕРНИЯТ ПАЯК. Тя дирижира заговора срещу Т. Александров, а не както манипулативно твърди неговата креатура Ив. Михайлов – ген. Ал. Протогеров.
Иван Михайлов: „В края на втората книга с мои спомени е казано, че чужди централи са желаели да отслабне, да загине македонското движение… Казано е там съвсем накратко, че Александър Протогеров… най-много е услужил на тия чужди централи… Ако не беше Протогеров, по-точно неговата безмерна завист спрямо Тодора, престъплението нямаше да се извърши. Той се съюзи с разбойническия инстинкт на Алеко Василев и с дивото властолюбие на Георги Атанасов…“ (Спомени, том ІІІ. 1967 г., с. 47).
Едва ли случайно ген. Вълков играе дискретна роля и в последващо кърваво събитие – в Горна Джумая (дн. Благоевград), 12-13 септември 1924 г. Именно то ще „отпуши“ безпрецедентния възход към заветния пост член на ЦК на ВМРО на техническия секретар на Т. Александров и пунктов началник на София. В нарушение Правилника на ВМРО, приет на Кюстендилския конгрес 1908 г., това става факт на Шестия общ конгрес на ВМРО (февр. 1925 г.) в с. Сърбиново (дн. Брежани), община Симитли, Петрички окръг.
Главни заговорници са не Протогеров и Алеко паша, а Ив. Михайлов и членовете на ЗП на ВМРО К. Пърличев и Георги Баждаров. Именно тази „тройка“ чертае стъпки до коварното ликвидиране в Г. Джумая на ръководствата на Серския революционен окръг и Илинденската организация.
Милен Куманов: „Илинденската организация е организация на бивши революционни дейци от Македония и Одринско. Първото й дружество възниква в София през 1921 г. и се занимава с взаимоспомагателна дейност, откъснато от всякакви политически партии и течения. В следващите години се образуват още около 30 дружества. През януари 1923 г. полагат основите на Илинденската организация… Издава и свой печатен орган – в. „Илинден“… След публикуването на Майския манифест на ВМРО 1924 г. отношенията между нея и ВМРО се изострят“.
Когато на 6.09.1924 г. Баждаров и Пърличев научават от Наум Томалевски (третият член на ЗП на ВМРО), че Тодор е убит, първият отбелязва: „Догадихме се за убийците: едни бяха в София, други в Петричкия окръг, трети във Виена…“. [Във Виена се намира болшевишкият шпионски център на ОГПУ-НКВД, отговарящ за Балканите].
На 7 септември, когато от Петричко в София се прибира сломеният от случилото се Протогеров, Баждаров го пита: „Що стана, къде е Тодор?“. Старият генерал с плач и хленч ми отговори: „Изгубихме Тодора!“. Тогава Баждаров научава имената на физическите убийци Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Убедено твърди: „Аз бях уверен, че убийството на Александрова не е лично отмъщение и че зад убийците стоят други, по-големи лица. В същото бяха уверени Пърличев, Панчо Михайлов, Ив. Михайлов“.
Софийските „задгранични“ фанатично вярват: след реализирания заговор срещу Т. Александров логично е вторият етап на вътрешната разпра да бъде в Горна Джумая, където още в началото на септември е договорена среща между алековци и ЗП с Михайлов с илинденци. Алеко Василев, завеждащ Серски революционен окръг, нищо не подозира. Съмненията към странно оцелелия след атентата на 31 август Протогеров заплашително тлеят… Ванчо и неговите „адвокати“ от ЗП Пърличев и Баждаров се питат: „Как така убиха Тодор, а генералът и косъм не падна от главата му!“
От 7 септември, 4 дни след погребението на Т. Александров, по елементарен знак софийските ЗП функционери ги гложди съмнение: убийците са от близкото обкръжение на Алеко! Убедени и решени на превантивен удар срещу „серските“ заговорници, за да не бъдат ударени „софийските“. Г. Баждаров: „Отговорите [за случилото се на 31 август] на Протогеров ми дадоха повод да се усъмня, че може би и той е участвал в заговор. Това си съмнение предадох на Пърличева и Ив. Михайлова. Решихме да открием и накажем заговорниците без знанието на Ал. Протогерова. Съмнявахме се, че ако е съучастник, ще ни издаде и ще вземе с убийците контрамерки“.
Тъй се ражда възмездителна идея: контразаговор срещу очаквания, но така и недоказан заговор на алековци. Два дена по-късно „софийските завераджии“ дискретно търсят подкрепата на властта. Софийските контразаговорници знаят, че в Царството „държи калъчката“ министър с „хищно име“, най-старшият в силовия център в кабинета на проф. Ал. Цанков. Министърът на войната Иван Вълков, шеф на тайния Военен съюз.
Г. Баждаров и К. Пърличев отиват при проф. Н. Милев с молба да говори с ген. Вълков да съдейства на замислената кървава разправа с алековци и илинденци в Горна Джумая. „Вече на 9 или на 10 [септември 1924 г.] – пише Баждаров – отидохме пак при Милев, този път аз и Пърличев, да подирим неговото посредничество за съдействие на военните при разправията, в смисъл да не ни пречат, и ако заговорниците се опитат да дигнат бунт, да го потушат, защото се спасяваше не само македонското движение от болшевизиране, но и България“.
Баждаровото свидетелство потвърждава и К. Пърличев в мемоарите. Там визира ключово за съдбата на ВМРО събитие горноджумайско „съдебно заседание“ срещу илинденци. Съгласувано с нищо неподозиращия Алеко Василев. Това заседание планира още Т. Александров, разтревожен от олевяването на Илинденската организация преди Втория конгрес (май 1924 г.) в Пловдив. Там за заместник на председателя Петър Ацев е избран Георги Занков въпреки директивата на Тодор това да не стане. Нито алековци, нито илинденци подозират, че всъщност изначално в Горна Джумая е планирана кървава вартоломеева нощ две седмици след подлото убийство на Тодор.
ДЪЛБОКО КОНСПИРАТИВНИ НИШКИ СВЪРЗВАТ
31 август с 12-13септември. Черният паяк и нему подчинената Трета секция (военно контраразузнаване) с нейния стратегически агент в ЦК и ЗП на ВМРО Иван Михайлов, вербуван тайно от Тодор преди Деветоюнския преврат 1923 г.
„Голямо усилие употреби Организацията – отбелязва К. Пърличев – при налагане на наказателни санкции над близките и далечни заговорници в убийството на Т. Александров. За някои от тях наказанието дойде по-късно. Но за наказанията, изпълнени на 12 и 13 септември… Иван Михайлов беше уговорил с м[инистъ]ра Вълков помощ и съдействие, които действително бяха оказани и, струва ми се, при малко излишна ревност и демонстративно – та задачата бе по-бързо и по-леко решена“.
Горноджумайската акция и последвалите кървави ексцесии са предопределени. С превантивна и устрашаваща цел: да предотврати всеки опит за организирана съпротива в местните организации на ВМРО. Та онова мътно-кърваво меле, което става на 12-13 септември в Горна Джумая и насетне, да бъде реализирано овреме. След Горноджумайските кървави събития настъпва 6-а фаза на върховизма: УЛТРАВЪРХОВИЗЪМ – безусловно подчинение на ВМРО на Деветоюнската власт.
Масонът „революционер“ Кирил Пърличев споменава „хищното име“: „След като беше минало време и се бяха случили други събития, аз си задавах въпросите: Сам и на своя глава ли военният м[инистъ]р на България се оказа така готов с услугите си към Организацията и против убийците на Т. Александров. Не беше ли Вълков същият, който няколко месеца преди това ни притискаше от името на кабинета за главоболията, които им носим? Какво означаваше държанието на администрация и войски пред наличността на кръвопролитията в Петричко и другаде?! Нима българската държава, която чрез своите министри се противопоставяше на въоръжените акции даже в Македония под сръбска и гръцка власт, беше решила в собствената си територия да спасява революционната организация“.
Добре казано, но недоизказано. К. Пърличев премълчава неудобна истина. Любопитно е как едноименният му внук коментира горецитираните редове на своя дядо. Бележка 75: „Въпреки че К. Пърличев е свидетел на събитията, които описва, той е крайно предпазлив в случаите, когато трябва да обвинява правителството за съучастничество в убийството. Независимо, че е разполагал със сериозни аргументи и възможности за достоверни хипотези, прави впечатление, че в съмненията си се е ограничил само в гореспоменатата бележка. Не по този начин постъпват по-късно някои от избраните историци, на които в тоталитарния режим бе поверена темата ВМРО. Така например, без да бъдат представени никакви съществени аргументи или документи, се лансираше тезата за заговор на генералитета и българското правителство срещу Т. Александров (вж. Палешутски, К. Македонското освободително движение след Първата световна война /1918-1924/, София, с. 229). След като генерал Вълков и военните взимат явно страна в междуособицата и впоследствие съдействат за укрепване едноличната власт на Ив. Михайлов чрез постепенно отстраняване на всички стари дейци и негови опоненти, то ако съществува дори и теоретическа възможност за подобна конспирация, тогава за нейно оръдие е избран самият Михайлов“ (вж. 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, София, ВЕДА – МЖ, 1999, с. 162).
Когато знаещ и непредубеден чете последното изречение на пасажа, е изкушен да отговори подобно на Иисуса Христа, отговаряйки на любимия му ученик Юда: „Ти каза“ (Евангелие от Матея, 26:25). Но внукът – не, защото е предубеден. За един учен това е лош знак. Пърличев-внук отрича версията за заговор и свежда убийството на Т. Александров до мотив „лично отмъщение“, своеволно дело на близкия на Алеко Паша Щерю Влахов. Истината обаче е по-друга. Към средата на август 1924 г. на тайна среща в Свети Врач (дн. Сандански) в къщата [днес там е р-т „Байкал“] на Никола Арнаудов (Мамин Кольо) Щерю Влахов получава заповед от министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството Янко Стоенчев да ликвидира Т. Александров. Убиецът е оръдие на държавна воля. А синтезът личен мотив плюс държавна целесъобразност улеснява министъра и замъглява истината.
К. Пърличев-внук ловко избягва въпроса за отговорността в онези мътни времена. Не само на „нейното [на властта] оръдие, самият Михайлов“, а и на колегите му от ЗП (Пърличев и Баждаров). По-горе цитираният пасаж е от спомените на дядото, който в 1924-1925 г. мисли и действа „an block“ (заедно) с обвинявания за всички грехове Ив. Михайлов. Може би затуй Пърличев-внук не може да преглътне неудобна истина, колегиално и деликатно припомнена от доктора на историческите науки Димитър Тюлеков, който в рецензия на спомените на дядото пише: „Пърличев прави опит да се автоцензурира в мемоарите си. Той желае да се разграничи от нелицеприятните страни в революционната дейност на Ив. Михайлов, да омаловажава и подценява неговия актив през 1925-1928 г.“ („Македонски преглед“, кн. 3, 2000, с. 161).
Като член на ЗП на ВМРО К. Пърличев няма как да се разграничи. По проста причина: с цялото си сърце и ум бил в заверата с Ванчо. Д. Тюлеков: „Известно е, че Пърличев от 26 февр. 1925 г. контролира пунктовите началници в Кюстендил, Горна Джумая, Петрич, Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и София. Има пряк контакт с органите на ВМРО в Петричкия административен окръг, т.е. Пиринска Македония, югозападният български край. Там е установен безпартиен режим и е осигурен базовият тил на освободителното дело чрез спомагателната институция, чийто отговорник е Ив. Михайлов, а неин ръководител от 12 февруари 1925 г. е Й. Гюрков… Но в спомените си членът на ЗП не отчита възложените му отговорности“.
Това, което Д. Тюлеков спестява за отговорността на К. Пърличев и на ЗП в установяването кървавия режим в Петричко, е от деликатност, щадейки родовата чест на Пърличеви. Какво общо има К. Пърличев с дейността на горецитираните пунктови началници, когато по устав функциите на задграничните представители са съвсем други! Още от времето на Гоце и Гьорче, когато ЗП е своеобразно официално представителство на ВМОРО в столицата на Княжество България. Нищо повече!
Така Ванчо Михайлов съумява да „натресе“ ЗП в тресавището на кървавия терор. Всъщност таената причина да бъде флагрантно (нагло) нарушен Правилникът на ВМОРО, приет още на Кюстендилския конгрес 1908 г., е друга. Йезуитски гъделичкайки незадоволени властнически мераци на водещите членове на ЗП на ВМРО Пърличев и Баждаров, Ванчо разделя с тях историческата отговорност, която е ВИНА. Вина за превръщането на Петрички окръг в кървав полигон на изродената от революционна в терористична организация ВМРО. Не онази на Гоце и Даме или тази, която искаше да реформира в последните месеци от живота си Т. Александров, а онази, която с времето, особено след убийството на ген. Протогеров в 1928 г., де факто се превръща в
МАФИОТСКИ АНКЛАВ ОТ СИЦИЛИАНСКИ ТИП.
К. Пърличев-внук критикува стойностен учен – Костадин Палешутски. Изопачено цитира и прокурорски отсича: „…без да бъдат представени никакви съществени документи и аргументи, се лансираше тезата за заговор на генералитета и българското правителство срещу Т. Александров“.
Неприемлив начин на процедиране към учен с друга позиция. И непродуктивен. Това налага точно да осветлим тезата на К. Палешутски, родом от с. Скребатно, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско).
Там, дето говори за последното интервю на Т. Александров с кореспондента на британския в. „Таймс“ Л. Неманов (взето в Кюстендил след 15.08. 1924 г. и публикувано след гибелта му), К. Палешутски посочва: „Вождът на ВМРО заема по-умерена позиция спрямо Белград и се връща на програма-минимум: Белград да разреши на българите във Вардарска Македония да получат политически права като етнос, право на свои политически партии и пр.”.
К. Палешутски: „Въпреки че издига отново минималната програма, това не донася промяна нито в политиката на Белград, нито в политиката на София. Нещо повече, Цанковото правителство по внушение на генералите решава да се възползва от противоречията във ВМРО и от сложната обстановка около манифеста и подготвя заговор срещу Тодор. То готви план за неговото убийство, с което да нанесе удар по своенравните ДЕСНИ ЕЛЕМЕНТИ и да послужи като повод за смъртоносно раняване на левите сили в македонското освободително движение. Прави впечатление, че правителството не се решава да приложи методите, които вече са изпитани в борбата срещу земеделците и комунистите. Те са рисковани, защото ВМРО разполага с огромна за мащабите на България въоръжена сила. Затова се прибягва до заговорничеството“. (с. 229).
Под „десни елементи“ се визират Алеко Василев и подп. Г. Атанасов, чиито антикомунистически възгледи са доказани още през септемврийските събития 1923 г. Лъжливият мит, че Алеко бил шеф на „левицата във ВМРО“, е дело на пропагандната машина на БКП с цел внасяне раздор и разцепление. Но той „върши работа“ и на Деветоюнската власт.
Гореприведеният цитат изяснява тезата на К. Палешутски. Обратно, К. Пърличев-внук изначално отрича всяка мисъл за заговор срещу Т. Александров. Не си прави труда съгласно обективната научна критика да анализира тезата на Палешутски. Която най-близо стои до истината. Особено след като в нач. на 21 век стана известно безценното свидетелство на Стоян Бояджиев [втори лидер на ВМРО-СМД след 1990 г.] за ролята на Военния съюз в убийството на Т. Александров. Доверено му в концлагера Заград (1946 г.) от военния министър ген. Ив. Вълков.
Стоян Бояджиев („Македония в моя живот. Спомени“, София, Фондация ВМРО, 2013, с. 104):
– Кой и защо уби вожда на ВМРО?
Той отговори: – Това беше работа на генерал Иван Русев. Той беше председател на Военния съюз тогава.
– И защо?
– Военните бяха силно разтревожени от политическите ходове на Тодор Александров и контактите му с дейци на Коминтерна и с Москва с цел получаване на дипломатическа и военна помощ в борбата за Македония. Това беше първопричината. Освен това много от офицерите не одобряваха лозунга за независима и автономна Македония и го считаха за проява на сепаратизъм“.
Генералът крие истината. Той, а не ген. Русев, е председател на Военния съюз. Когато разкрива тайната на младия функционер на ВМРО Стоян Бояджиев, ген. Иван Русев не е жив. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е осъден на смърт за участие в XXV обикновено народно събрание и разстрелян на 1.02.1945 г. в София.
Защо К. Пърличев-внук отхвърля категорично тезата за заговор? Дали подозира имплицитна (скрита) връзка между двете събития: атентатът на 31 август срещу лидера на ВМРО и Горноджумайските кървави събития в нощта на 12-13 септември 1924 г.? Не знаем. Но в Горна Джумая йезуитски е решен проблемът. Ликвидирането ръководството на Серския революционен окръг е обяснено с недоказана „вина“ за участие на Алеко в заговора срещу Т. Александров.
От спомените на Баждаров и тези на колегата от ЗП на ВМРО Пърличев става ясно: Горноджумайската кървава нощ е плод на тайна завера. Двете събития са фази на дълбоко ешелониран заговор срещу ВМРО, проведен в две географски точки на Пиринска Македония (дебрите на Пирин и Горна Джумая).
К. Пърличев-внук го казва (с. 162): „След като генерал Вълков и военните взимат явно страна в междуособицата и впоследствие съдействат за укрепване едноличната власт на Ив. Михайлов чрез постепенно отстраняване на всички стари дейци и негови опоненти, то ако съществува дори и теоретическа възможност за подобна конспирация, тогава за нейно оръдие е избран самият Михайлов“.
Да се позовем на Петър Ацев, председател на Илинденската организация: „В началото на септември 1924 год. бях телеграфически извикан [от Пловдив] да замина за София, тъй като въпросният Петрички конгрес се е състоял. Предстоеше да идем за последен път и се срещнем с ЦК на ВМРО на конференция по окончателно уреждане отношенията с ВМРО и ЗП. Иван Михайлов е предупредил Занков да ме извика“ (Спомени, с. 338-339).
Илинденци не знаят, че Тодор е убит. Това се крие от целия свят. Знаят само участниците в Лоповския окръжен конгрес (1-2.09.) и неколцина министри. Странно е как заместникът на Ацев – Георги Занков, се доверил на Ив. Михайлов, че в Горна Джумая обезателно ще присъства вече убитият Т. Александров.
Телефонни разговори на Алеко паша с илинденци целят да „хлопне капанът“, успивайки всяко съмнение. „По телефона – си спомня П. Ацев – се обади Алеко Паша, който повторно ни покани за срещата да бъдем Р[ъководното] Т[яло] (РТ) в целия състав. На въпроса кой ще бъде на тази конференция, той уклончиво отговори; тогава запитахме: „Тодор ще бъде ли на конференцията?“. Той отговори, че вероятно Тодор не ще бъде, защото е бил много далеч, а на въпроса къде далеч, каза, че бил вътре в Македония“.
Илинденци: щом няма да е Тодор, няма смисъл да идваме в Г. Джумая, Алеко отговаря, че ще пита Дядо Ангел (ген. Протогеров) „дали Тодор ще присъства, за да ни каже повторно. През цялото време на разговора телефонът ужасно бръмчеше, явно беше, че бяхме подслушвани“.
Следва разговор и с Ив. Михайлов, който ги уверява, че и двамата членове на ЦК ще присъстват в Г. Джумая.
Шест часа по-късно: „Току-що излезнаха членовете на РТ на Илинденската организация и телефонът се раздрънка. Занков се обади, а от другата страна Алеко питаше с какво ще пътуваме. Занков отговори, че ние решихме да не заминаваме, тъй като не знаехме дали Тодор ще бъде в Г. Джумая. „Как – каза Алеко – ако вие не дойдете, много лошо ще бъде за вас лично и за Организацията. Наложително е да дойдете, бил Тодор или не, не е важно. Тук ще бъдем Дядо Ангел, ЗП, Ванчо и др., и ще се разгледа окончателно вашият въпрос“ (с. 342).
Илинденци: „Не ще може навреме да дойдем, защото сега е минал тренът, който има връзка с теснолинейката в Радомир, а за автомобил нямаме нужните средства“. П. Ацев: „Алеко пак прогърмя по телефона, че трябва непременно, на всяка цена, при това с пълния състав на РТ да идем, и то по изричната заповед на Дядо Ангел, и допълни, че той ще даде нареждане да ни бъде предоставен автомобил“.
Илинденци се хващат на капана. Ключови персони заминават на 11 септември за Г. Джумая: П. Ацев, Г. Занков, Арсени Йовков (гл. редактор на в. „Илинден“), Вл. Георгиев, М. Чаков.
В Горна Джумая на 12 септември разбират случайно и неочаквано истината. Сядат на маса на двора пред една кръчма. „[Аргир] Манасиев (тогава председател на Горноджумайския комитет на ВМРО) ме запита: „Абе, Ацев, не мога да я разбера тая работа, избрали са ме за член от петчленен съд на ВМРО, за да съдим РТ на Илинденската организация, а не знаем нито в що ви обвиняват, нито кой ги обвинява”. Това просто ни смая. Изгледахме се с Чаков и си казахме: „Хубав капан ни направиха, вместо конференция съд някакъв си ще ни съди“.
Заявих на Манасиев, че ние идваме с всички другари от РТ не за да ни съди някой, а за конференция между нас и ЦК на ВМРО, никакъв съд не може да ни съди. „Мене така ми се съобщи и съм канен да се съберем, когато ни кажат, за да се конституираме“ (с. 345).
Съгласно плана този, който трябвало да прочете присъдата над Илинденци, е Ив. Михайлов. Той обаче се страхува от Алеко. Тактически го „сполетява“ диария, пардон – стомашно разстройство. Вместо себе си праща с писмо в Г. Джумая Кирил Дрангов. Хем да обясни Ванчовия стомашен проблем, хем да ликвидира Алеко. Тъй и става. А той, щипският Язовец, в София от кабинета на министър Вълков нервно ще върти телефоните, давайки указания.
Поведение неслучайно. Ив. Михайлов е единственият член на ЦК на ВМРО, който нито един път не прекрачва границата с поробена Македония, не изстрелва нито един куршум срещу окупаторите на Македония. Било като четник или войвода на ревизионна чета. За него „кожата“ е по-скъпа. Нищо че Правилникът на ВМРО задължава членовете на ЦК да влизат в Македония поне веднъж на година-две. Компенсаторно, за утеха на перманентния за конспиратора Ванчо СТРАХОВИ КОМПЛЕКС, той с пушка в ръка се фотографира с чети, преди да навлязат в Сръбска Македония. Младежите отиват на смърт, а снимките на страхливеца срещу солидна сума публикуват престижни вестници в Европа и Америка.
За Горноджумайската вартоломеева нощ Черния паяк на заговора нарежда армията да блокира Горна Джумая. Разпрата на 12-13 септември приключва с убийството на Алеко Василев и подп. Г. Атанасов. Илинденецът Г. Занков успява да се измъкне, Арсени Йовков е заловен и убит, а Петър Ацев арестуван, бит, с тежка рана… По случайност за малко да бъде ликвидиран от Црън Киро. Добре че анархистът Асен Даскалов, пратен от София да треби алековци и илинденци, засрамен нарежда да развържат П. Ацев. В Г. Джумая, „още докато седях в Околийското управление, превръзката ми падна и така ми се замърси раната, та когато се върнах в София, беше почнала гангрена, която бе предотвратена от проф. д-р Ал. Станишев, който дойде да ме прегледа по заповед на [Перо] Шанданов, придружен от [Кирил] Дрангов.
В крайна сметка за Ацев и другарите му се застъпва Аргир Манасиев. Завежда ги в един хотел и им гарантирал: без негова лична заповед никой не може да ги предаде в други ръце. Конвентът начело с Перо Шанданов обаче чакал нареждане от София какво да правят с оцелелите илинденци. „В София, доколкото разбрах, Ванчо и другите хора не са пожелали нашата смърт. Наредиха на другия ден да ни освободят и ни отправиха за София“ (с. 364).
Есен 1924-та: масови арести на т.нар. санданисти. Попадат в ноктите на нелегитимни следователи, съдии и прокурори. Мъчители и екзекутори са не военни, а братоубийци-джелати воглаве с дошлия от София след 13-и Ив. Михайлов. На 23 септември 1924 г. Ив. Михайлов е назначен в нарушение Устава на ВМРО от Протогеров на измислена длъжност: „секретар на ЦК“. С. неограничени пълномощия да беси и коли из Петричко…
В писмо от 3 ноември 1924 г. до ЦК на Македонската политическа организация в САЩ и Канада, подписано от члена на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров и секретаря Ив. Михайлов, се обяснява как се стига до убийството на Т. Александров. Не се споменават имена, а само, че вождът на ВМРО „бе погубенъ изменнически отъ безумци и продажници“. Писмото се съхранява в архива на Института „Илия Т. Гаджев“ в Гоце Делчев.
Петър Ацев не спестява истината за Ив. Михайлов, въпреки че последният има принос да бъде освободен. Визирайки безогледните братоубийства, особено от лято 1928 г. до лято 1932 г., ги нарича „ЛЕСНО КОМИТАДЖИЙСТВО, за което аз се питах: Представлява ли от себе си ВМРО една организация с някакво назначение относно Македония, или е една мафия от убийци в пределите на Царство България и всякъде, дето можеше още да стъпва кракът на запад…
Най-сетне дохождах до заключение, че това не бяха вече революционери, не беше революционна и организацията им. Това беше едно бюро, което доставяше убийци, а за вербуване на такива тая организация така беше се изпекла, че беше в състояние да накара безпрекословно оръдията си да теглят куршума на бащите си. Докато през време на ВМОРО не беше възможно да се намери лице, за да се реши да извърши убийство над вързан човек, измежду доказаните храбреци четници, сега плеядата, която се навърташе около мафиотската организация, настървено гледаше на всекиго и беше готова да извърши и най-неморалното убийство. Докато Тодор Александров беше обиколен от останките на старата организация, не можа да намери убиец измежду българите функционери за Гьорчета [Гьорче Петров, член на ЦК на ВМОРО и съратник на Г. Делчев], а си послужи с едно нещастно турче, което никога не беше чуло за него; и когато се научи за миналото му, той едва ли не полудя, и ако не бяха го затрили, щеше да направи изповед пред властите да бъде наказан, че е убил такъв забележителен човек, без да го познава“ (с. 369-370).
Петър Ацев не спестява критики към Т. Александров. Че е отгледал ДИШАЩИЯ КРЪВ Щипски Каин. „Още млад юноша, той [Ив. Михайлов] попада под влиянието на Тодор Александров. Възпитава се в революционен дух, какъвто Тодор го разбираше. Всичко, което би ти се изпречило на пътя, било с груба сила, било с интелект, намери го и го унищожи не само морално, но и физически. В това отношение възприятието му беше отишло много далеч. Например, когато по едно време не е имало каква работа да се даде на работниците терористи, а трябваше да се почувства близостта на ВМРО с нейния терористически инструмент, дава заповед, без да има решение от ЦК и ЗП, да убият Милан Грашев и го убиват така леко, че и убийците, струва ми се, доколкото си спомням, не бяха заловени от властта, макар че убийството беше извършено всред София, на улицата. Когато дойде да се потърси отговорност за този произвол, той вместо да е мъмрен, потупан бил по рамото, а акцията му оформена. По този повод Александров пише на генерал Русев в качеството му на министър на В[ътрешните] Р[аботи]: „Що се отнася за убийството на Милан Грашев, е извършено едно полезно дело“ (с. 370).
П. Ацев е обективен в оценката си. „Разсъждавайки така скептически, дойдох до заключение, че между мен и Ванчо Михайлов никога не е съществувала нито вражда, нито повод за такава. Колкото го познавам, той беше един умен и даровит момък, пълен с енергия и инициативи, силна воля и голям властолюбец, самостоятелен до степен всичко да върши сам, над всичко да стърчи неговата воля“.
За жалост Т. Александров, подобно на Виктор Франкенщайн, литературен типаж на Мери Шели в романа „Франкенщайн“ (1818 г.), отглежда чудовище (creature или daеmon). Справедливо получил след убийството на Протогеров (юли 1928 г.) прозвището Каин (по библейския братоубиец). Който като доносник предоставя на Трета секция информация за подновени август 1924 г. контакти на Т. Александров със завеждащия Военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков. Ванчо е, който лично предава бележки от Тодор на свръзката на К. Янков за насрочени тайни срещи. На базата на тази информация Силовият център взема окончателно решение за физическо отстраняване на вожда на ВМРО.
Премиерът проф. Ал. Цанков: „През втората половина на 1924 г. заминах за Варна на кратка почивка“. В началото на септември при него идват проф. Никола Милев и Петко Стайнов. Н. Милев: „Дошъл съм и със специално поръчение – да ти съобщя едно печално известие: „Тодор е убит!…“. Цанков се прави на ударен: „Кой Тодор?“. „Тодор Александров“, отвърна той, обори глава и в кротките му черни очи бликнаха сълзи… Бях поразен като от гръмотевица. „Защо, кой го уби?“ – запитах аз, като дойдох на себе си“. Докато премиерът „го играе“ незнаещ, просълзен, професорът проронва: „Моля ти се, запази в себе си тая трагична новина, тайна тя няма да остане, но е рано още да се оповести“. („Моето време“, София, Прозорец, 2003, с. 312).
На помощ иде проникновена мисъл на световноизвестния учен-траколог проф. д-р Александър Фол. „А когато става дума за извори (първоизточници), обещаващите историографи предпочитат да не се ровят из тях, а да претълкуват тълкуванията на онези, които са извършили ровенето. Тази практика е удобна и бърза, не изгубва инерция пред езиците на изворите, нито пред разноезичието между тях и не задължава никого да си задава въпроса как и защо, пък и от кого са създадени изворите, който поражда подозрението, че те нещо крият съгласно правилото –
В ИСТОРИЯТА ПРЕМЪЛЧАНОТО Е ПО-ВАЖНО ОТ КАЗАНОТО“.
(Александър Фол, Човекът във видове време, София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1998, с. 26).
Премълчаното в спомените на премиера Цанков е морално „алиби“, предназначено за бъдещето: да прикрие личната отговорност от неудобни въпроси на бъдните поколения българи…
Че именно ген. Вълков е Черният паяк на заговора, изкусно плетящ мрежата около Т. Александров, подсказва Ив. Йовков в труд посветен на последния Кобург – Борис ІІІ. Ген. Иван Вълков имал ред качества и предимства пред останалите висши офицери, за да възглави Военния съюз и министерството на жестоко окастрената от Ньойския договор армия в трудно и тежко време.
„Неговата склонност да изчаква, да преценява, за което и рядко губи, повече от съвременниците му наричат мудност; упоритостта, с която се придържа към възгледите си за един монархичен режим от класически тип, са склонни да приемат като ограниченост; амбициозността му отдават на желанието му да блесне като военачалник… Кроткият, вежливият, необичащ да се показва полковник е същевременно властолюбив кариерист, който няма да се спре пред нищо, за да постигне своите цели. И всичко ще прави по такъв начин, че зад своите безотговорни действия винаги ще има други отговорни. Сам той никога няма да излезе на политическата рампа, но от дъното, а често и иззад кулисите, ще организира и насочва най-безчовечните и жестоки изстъпления в новата история на България“. (Иван Йовков, Хроника на едно царуване. Първа част, София, Издателство на Отечествения фронт, 1989, с. 121.).
От 1923 г. до началото на 30-те години ген. Иван Вълков води „политика в политиката“, всъщност гражданска война. В тази братоубийствена месомелачка намира „верен язовец“ в лицето на Иван Михайлов. Демоничен дует…
Заслужава си да приведем мисъл на Джакомо Леопарди (1798-1837): „Неведнъж съм виждал как изправени пред един по-страхлив и от тях негодник и един изпълнен със смелост човек, страхливците застават от страх на страната на негодника: и дори винаги се случва така, че обикновените хора попадат в подобни ситуации, защото пътищата на смелия и почтен човек са известни и прости, докато тези на измамника са потайни и безкрайно разнообразни… Ала никой страх и никоя низост не е достатъчна, за да се измъкнеш от тайните преследвания или дори от явните удари на низки врагове“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
