Никой не може дълго време да носи маска. /Латинска поговорка/
Изтекоха 8 месеца от подписания на 1 август м.г. в Скопие от премиерите на Р България и Бившата Югорепублика Македония (БЮРМ) Б. Борисов и З. Заев Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Атмосферата в навечерието, по време и след подписването манипулативно бе просмукана от плитка кампания. Шумно прикриваща национално родоотстъпничество, внушавайки на наивния българин, че лошото e вече в миналото…
Тъй ли! Изминалото време е достатъчно, днес, когато мнозинството българи спят под наркозата на заблудата, че македонизмът окончателно е свил знамена, да се събудят и разберат: нещо не е наред. Че сме били неми свидетели на непростим акт, когато на 17.01.2018 г. българският парламент ратифицира Договора с БЮРМ, придавайки му международноправна сила.
На 1.08.2017 г. в Скопие български премиер в присъствието на нелепо усмихнат вицепремиер подписа договора с правоприемника на Македонската комунистическа партия и днешен лидер на СДСМ Зоран Заев. Едва ли премиерът е подозирал, че с това изпълни завета на Сталин-Тито-Димитров за македонска „нация“ и македонски „език“. Така София, нехаеща за дългосрочните последици, реализира Коминтерновски проект, роден 1934 г. в днес недолюбвана от лъжедемократи и лъжепатриоти Москва!
Управляващите ни убеждават: няма такова нещо. Подписът под договора не е признание на „македонскиот jазик“. Само формално е споменат. Смешно, нелепо твърдение. Ако е тъй, не се ли отнася и за българския език?! И той ли е споменат формално?! Единият – на 1100 години, другият – на 73! Тъпият примитив на лакейско мислене, характерен за българската политическа класа (управляващи и опозиция) е очеваден. Следващите редове, посветени на това как се пръкна „македонският език“, документално потвърждават гореказаното, връщайки ни към коварно заплетен
ТРАГИЧЕН ВЪЗЕЛ НА НАЦИОНАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ.
Москва, 11.01.1934 г. Политсекретариатът на Коминтерна приема „Резолюция по македонския въпрос и ВМРО (обединена)“. Автори на текста: националпредателят Димитър Влахов от Кукуш и полякът Хенрих Валецки. В документа за пръв път е споменат „македонски език“. В контекста: „Накрая българския шовинизъм, използвайки близостта на македонския език с българския, ги обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония и грабителската си политика по отношение на цяла Македония“.
В Москва близо година се ослушват. До юни 1935 г., когато от Киев идва писмо от коминтерновски Юда. Алекси Величков, български емигрант в Украйна, избягал след Септемврийското въстание 1923 г. Старши научен сътрудник в Украинската комунистическа академия пише до Петър Искров, един от лидерите на БКП. Говорил бил с няколко слависти в академията, работещи по въпроси, „засягащи различни славянски наречия на Балканският полуостров“. Нататък: „Ние се спряхме на научна разработка върху следната тема: Явява ли се македонският език самостоятелен славянски език, или той е само една разновидност (наречие) на българския език? Всички слависти на Украйна са съгласни, че македонците са самостоятелен славянски народ, но що се отнася до езика на македонците, има разногласия“.
Какво предлага Алекси: „Аз не знам нашата партия и КИ (Коминтерна) имат ли точна и напълно определена установка за езика на македонците. Ако такава установка има, ако БКП и КИ смятат, че македонският език е самостоятелен език, вие ни съобщете веднага, за да насочим изследователската работа по правилен път. Изследването на въпроса за езика на македонците има важно политическо значение, особено сега, в свръзка с фашистките теории за раса, националност и пр.“.
По писмото личи: авторът не е македонец. Родом от с. Цървище, Кюстендилско. Свързва го с Македония само това, че 1921-1923 г. бил учител в Горна Джумая (дн. Благоевград). Завършил Кюстендилската гимназия, 1913-1915 г. следва българска филология в Софийския университет. Не я завършва.
Приетата резолюция за „македонска нация“ виси безсилно във въздуха, докато някой не докаже съществуването на „македонски език“. Резолюцията е ясна: „Господстващите нации на трите разделили Македония империалистически държави обосновават националния гнет чрез отричане на националните особености на македонския народ чрез отричане съществуването на македонска нация“.
На 25 юни 1935 г. по повод писмото на Ал. Величков Владимир Поптомов пише писмо до Задграничното представителство на ЦК на БКП, подкрепяйки предложението на цървишкия Юда да се формира група, която да обоснове съществуването на „македонска нация“. Предлага в групата да бъдат включени другарите Ал. Величков и Дино Кьосев. Нищо че и двамата не разбират от лингвистика. Третият е Димитър Гачев. Тъй украински учени под невеж надзор на „тройката“ почват да се „трудят“. Напливът на горещи събития, довели до Втората световна касапница, осуетяват пръкването на фалшификата.
1943 г. в Уфа, Башкирия, Ал. Величков предава богу дух. Антибългарската отродителна щафета ще поеме особен македонец от с. Небрегово, Прилепско –
СРЪБСКИЯТ ЕНИЧАР БЛАЖЕ КОНЕСКИ,
претърпял скоростна метаморфоза от сръбски политработник в македонистки лингвист. Езиковото невежество е общото между Конески и предшественика му. Величков е неизкласил филолог, Конески 4 семестъра следва в Белград сръбски език и литература. Когато март 1941 г. немците окупират Югославия, Конески отива в София. Не записва славистика в Софийския университет, както заблуждават наши и скопски биографи. Но в сръбската англоезична версия четем: he inrolled in the Law Faculty (записва Юридически факултет). Като сърбоман има причини да крие самоличността си. Биографът Драгни Драгнев: „През май 1941 г. Конески от Благое Лямевич е станал Благой Конев. С една голяма група младежи се е записал в Софийския университет“. Но в София се чувства неуютно, самоизолира се от македонските студенти, страни от културния живот в българската столица. Защо е тъй, подсказва негово късно признание, когато описва учението си в сръбската Кралска гимназия в Крагуевац: „Сe разбира, пишував на српскохрватски“. Завършен еничар-сърбоман.
Инициативата за продължаване прекъснатото от войната дело за изнамиране на „македонски език“ е на Борка Талевски, активен югославски комсомолец. Запознат с коминтерновския проект за „македонска нация“, зимата 1940-41 г. се обръща към Конески с предложение да изработи проект за македонска азбука. Следва неочакваното. Драгни Драгнев: „Конески отхвърля предложението с обяснение, че сръбската азбука много добре си „върши работата“ и че тя е съвсем удобна („наj-совршена на светот“)“.
Отказът на сърбомана ражда неприятен за македонистите парадокс. Опровергава мита за Конески като създател на „македонската азбука“. В „Македонска енциклопедиjа“ четем: „Блаже Конески – филолог, поет, универзитетски професор. Наjистакната фигура на македонистиката во периодот по Ослободуваето на Македониjа. Член на Комисиjата за кодификациjа на македонскиот литературен jазик и неjзин наjистакнат претставник (составувач на наjголем дел од првиот Македонски правопис, 1945)“.
Хвалебствията нямат мяра: „Блаже Конески е наjграндиозната наша фигура во времето на слободен живот. Тоj е личноста што се нурна наjдлабоко во Македонското минато и што се извиши наjвисоко во Македонската иднина. Со него станавме препознатливи во светот“. Така Конески става икона на македонизма.
Ключ към разобличаващата истина е родовият му произход. Хвърля светлина върху политическо бъдеще, което се оказва предопределено. Случаят „Конески“ доказва: съдбата на човека може да попадне от Бога в косматите лапи на Дявола.
В сръбската версия четем: „Конески е роден в изтъкната фамилия с просръбски чувства и неговият maternal uncle (вуйчо) е сръбският четнически войвода Глигор Соколович“. Племенникът получава кралска сръбска стипендия и учи в престижната Крагуевацка гимназия. Следва медицина в Белградския университет, но се прехвърля и учи сръбски език и литература. Потомственото сърбоманство предопределя съдбата му. Името подсказва: Благоjе Ордан Лямески (Лямевич). Родът му дал ред дейци на сръбската пропаганда, платени сръбски агенти, а преди 1912 г. – шпиони на турците в борбата против ВМОРО. Най-известният от тях в началото на века е Глигор Ляме-Соколович, ликвидиран от ВМОРО 1910 г. Самият Блаже Конески признава с гордост, че този сръбски войвода, негов чичо, е основоположник на сръбската пропаганда в Прилепско.
В какво се състои парадоксът „Конески“? Човекът, възпяван за създател на македонската азбука, всъщност бил против нея! Доказва го есен 1944 – зима 1945 г., когато се „твори“ македонската „азбука“.
В Скопие практически пристъпват към съставяне на „македонската азбука“ след учредителното събрание на Антифашисткото събрание за национално освобождение на Македония (АСНОМ), 2 август 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински“. Там е взето решение: „Во македонската држава како службен jазик се заведуе народниот македонски jазик“.
В средата на ноември 1944 г. се формира „Комисия за установуене на македонскиот jазик, азбука и правопис“. Българската част ръководи филологът Георги Киселинов, сърбоманската – Конески. В комисията за пръв път е привлечен талантливият македонски поет Венко Марковски. Повечето участници държат в основата на новия език да залегнат централните наречия по линията Велес-Прилеп-Битоля. Опитът на Конески да наложи сръбската азбука пропада. Претърпял поражение, обиден, напуска комисията още на втория ден.
Но по секретна директива от Белград, от дясната ръка на Тито Александър Ранкович, резултатите на комисията са оспорени. Приложен е йезуитски трик: да се изчака пристигането на видни съветски учени, Державин и Бернштайн.
Междувременно декември 1944 г. влиза в сила „Закон за националната чест“, юридическа база за репресии срещу българската интелигенция. Отправят се заплахи срещу членове на комисията, Георги Киселинов е вкаран в Скопския централен затвор. Съветските учени никога не идват в Скопие, но е съставена втора „езикова комисия“. Заседава 15.02.-15.03.1945 г. От 12 души петима са явни сръбски агенти начело с Конески. Срещу им противостоят Венко Марковски и още 1-2-ма. Победата на Конески била предопределена. Сърбоманското болшинство налага комисията да избере за „македонска“ сръбската азбука! Присъстващият стар ВМРО деец Трайчо Чундев от Велес гневно заявява: „Сръбските букви са символ на най-черното сръбско робство и на адската тирания в Македония“. Записва в своя дневник, визирайки Конески: „Един студент, сърбоманин от Прилеп, настоява за сръбска азбука. Или е луд, или некой стои зад него“.
Това е истината за азбукотвореца Конески. „Нито един друг участник – отбелязва Драгнев – в трите комисии за езика не е заставал така открито за Вукова сръбска азбука и не се е сражавал така войнствено за нея. Същият този, който днес се смята за „най-голям“ македонист, навремето се е проявявал като отявлен антимакедонист“.
Скопските архиви са отразили резултатите от победата на Конески, наложена с дискретната подкрепа на Ранкович. Ето решението на втората комисия: „Да се усвои наполно Вуковата азбука со прибавка на старословенската буква за карактеристичниот наш звук дз=s (дзвезда, дземнам)“.
Реакцията на македонската общественост обаче е негативна. „Македонската азбука“, оказала се „под индиго“ сръбска, предизвиква възмущението на интелектуалците. Над всички се извисява гласът на Венко Марковски, открито и категорично противопоставящ се. Настоява да се върнат решенията на първата комисия.
На 28 април 1945 г. Белград с телеграма привиква от Скопие двама сърбомани (Конески и Малинска) и Венко Марковски. Приети от секретаря по идеологията Милован Джилас и четирима сръбски професори. Ражда се нов парадокс: черногорецът Джилас, чийто матерен език е сръбски, се оказва по-голям „македонец“ от македонеца Конески! Джилас принуждава Конески да се откаже от сръбските букви и , а Венко Марковски е принуден да се откаже от Ъ. Окончателно в „македонската азбука“ остават сръбските букви , , J и .
Ултиматумът на Джилас е изпълнен. Седмица по-късно трета езикова комисия дефинитивно (окончателно) решава въпроса. На 3.V.1945 г. съставя резолюция, в която обяснява защо сърбизмите , и J остават, а „българизмът“ Ъ отпада. Решението се публикува в празничен брой на в. „Нова Македониjа“ от 5 май 1945 г.
Тъй се пръква „македонската азбука“. Сталю Миленов иронично отбелязва: „Сръбската азбука и днес е известна като „Вукова“. Следвайки този пример, азбуката в Македония трябва да се нарича „Джиласова“!“
Споменахме: в езиковите комисии водещ, компетентен контрапункт на Конески е Венко Марковски – най-талантливият поет на Вардарска Македония. Днешното поколение нищо не знае за него. Вениамин Миланов Тошев с поетичен псевдоним Венко Марковски е роден на 5 март 1915 в Скопие. Изключен от сръбската гимназия в 1934 г. Криволичи в идейно отношение заради влиянието на марксизма-ленинизма в оня период, свързан с пагубната постановка на Коминтерна за измислени нации – белоруска, украинска, македонска. Марковски, който от 1941 г. е член на БКП, отбелязва в мемоарната книга „Кръвта вода не става“: „Експеримента как от българин се прави македонец изпитах върху собственото си съзнание. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец. В концлагера Еникьой, дето прекарах от 1941 до 1943 г., освободен вече от заблудата, че някога съм бил българин, аз, новоизлюпеният македонец, всеотдайно помагах на пристигащите заблудени българи от Македония да напускат българското си съзнание и да стават македонци. Заедно с Тодор Павлов обсъждахме македонската азбука“.
Заблуден от отровата на македонизма, Венко Марковски чрез творчеството убеждава хиляди македонски българи, че не са българи. И изведнъж в двете езикови комисии сякаш се преражда. Коренно променя позицията: страстно отстоява в „македонската азбука“ да остане българската буква Ъ, да отпаднат сръбските. Неговият гений усеща: Ъ не е обикновена буква, а мистичен крайЪгълен „диамант в короната“ на кирилицата.
Едва ли е случайно. Нещо в душата на поета се събужда. Ето как описва работата на първата комисия: „Вратите на Македония бяха широко отворени за навлизане на сърбизма. Бързаше се да се създаде и македонската азбука. В тая комисия влизах и аз. Дотук заблудата, че не съм българин, а македонец, и че славянската част от населението в Македония не е българско, а е македонско, имаше разорителна мощ над мене. Две тенденции, ясни, категорични, непримирими, воюваха. Битката се водеше около ер-голема (Ъ). „Македонската азбука с ер-голям (ъ) беше отхвърлена в ЦК на ЮКП от Александър Белич и Милован Джилас. Това поражение за мене вече означаваше победа“. И светлината на истината огрява поета:
„СЪМНА СЕ В ДУШАТА МИ, ПРОБУДИ СЕ
в мене българското национално съзнание“.
Но борбата не стихва… Претърпял частично поражение, Блаже Конески „не свива знамето“ на сърбизма. Прилага нова тактика-маньовър: невидимо проникване на сърбизма в образованието и културата на младата република. Стартира с нещо наглед невинно. Историкът Александър Димитров: „През май вече е готов новият „македонски език“, с което се е заел наскоро завършилият Софийския университет Благой Конев. Първо са измислени „македонски“ имена: Благой Конев става Блаже Конески, Колишев – Колишевски, и т.н.“.
Това е само начало… Перфидното проникване на сърбизма в Р Македония продължава с години. Реваншът на Конески за неосъществената си мечта да направи „македонската азбука“ точно копие на српската продължава до смъртта му. Спомагат му ключовите постове, които заема в държавата. Най-важният: председател на Македонската академия на науките и уменията (изкуствата) /МАНУ/. Как „осъвременява“ македонския език, сам признава в „Граматика на македонски от литературен jазик“ (1967 г.): „Ще заимстваме от близките славянски езици, а понеже живеем в Югославия, най-естествено е да заимстваме от югославските езици“. Ще рече – от српскиот.
Започва паралелен процес на системно изхвърляне на обявени за „архаични“ думи, принадлежащи към българската писмена традиция, заместени съc сърбизми. Борбата на Конески срещу „архаизмите“ в „македонския език“ е необявена война. Срещу онези „архаизми“, които, както бележи Драгнев, са „неотменна част от езика на Гоце, Даме, на хилядите интелигенти и деятели на ВМРО. Те бяха обявени за ненужни и поради това изгонени. След като през 1945 г. бяха сърбизирани азбуката и правописът, започна и сърбизацията на лексиката в СР Македония“.
Какъв резултат преследва Конески разбираме от самопризнание пред скопския публицист Цане Андреевски в 1991 г.: „Некои народи изчезнуваат од историската сцена, а со тоа и нивните jазици. Некои народи се трансформираат во други народи“.
Венко Марковски е разтревожен от ставащото. И прави нещо необичайно. На 19 ноември 1950 г. в благоевградския в. „Пиринско дело“ се явява на „македонски език“ сатирична поема „На палача Лазо Колишевски“. Авторът Трайчо Гьорчев е непознат.
НЕСЛУЧАЙНАТА
ПУБЛИКАЦИЯ В
„ПИРИНСКО ДЕЛО“
предизвиква възмущение в Белград и Скопие. Поемата заклеймява комунистическия лидер на СР Македония Лазар Колишевски. Драгнев твърди, че в Скопие правили експертиза, за да разкрият автора. Лично бил ангажиран Блаже Конески. Анализирайки стиховете, Конески посочва автора: Венко Марковски. След експертизата, твърди Др. Драгнев, Венко Марковски бил изпратен 5 години на заточение в Голи Оток – зловещия концлагер на титовския ГУЛАГ, а „авторитетът на Конески в очите на неговите белградски наставници нараства още повече“. Но не е тъй. Несъмнено има експертиза, но относно авторството на Венко Марковски, липсвали преки доказателства, че зад псевдонима Трайко Гьорчев се крие Марковски. Резултатът е домашен арест на поета, но не хвърлянето в Голи Оток. Това става след смъртта на Сталин. Венко Марковски сочи причината да го хвърлят в Титовия ад. Повод за осъждането е поемата „Сувремени парадокси“. „Затова – пише поетът – през февруари 1956 г. в Скопие, на Градското кале, на клада като по време на Инквизицията горяха произведенията на Венко Марковски“.
Докато в СР Македония с нестихващи усилия на еничари тип „Конески“ бавно-плавно сърбизират „македонскиот jазик“, в нашата татковина се случва нещо необичайно. „В началото на 1963 г. – пише историкът Ангел Николов – е проведен Мартенски пленум, на който официално е решено „премахване на нихилистичното отношение към родното“ и отказ от коминтерновската теза за „македонска нация“ – отчетена е като грешка. Специално за промяната в отношението на София към националния въпрос акад. Георги Марков отбелязва: „Отричането от македонизма не е от 1989 г., а от 1963 г. През 80-те години Живков непрекъснато говори за български национален дух; затова върна 1981 г. лъва на Паметника на Незнайния воин, който беше изхвърлен през 1946 година“.
Случилото се в България обаче ни най-малко не влияе върху процесите на пълзяща сърбизация на СР Македония. С основание Венко Марковски, вече дошъл в България, пише в „Предания заветни“: „От един народ създадохме ний два народа. От един език направихме езика два. /В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме, ковехме нов хомот/. На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова“.
Перестройката в СССР по времето на Горбачов почва 1984-1985 година. Задухват „ветрове на промяната“ – двусмислени, често със странни посоки и нюанси. Блаже Конески (почива 7.12.1993 г.) предугажда опасност за делото му. И отправя призив: „Послушаjте, Македонци! Jазикот е единствената наша татковина. Сe додека го чуваме, го негуваме, го вардиме, го гледаме, jазикот наш македонски – ке може да сметаме дека jа имаме и татковината. Како кука, како дом, како огниште“.
След демократичната промяна 1989 г., когато България се отърси от оловната сянка на Москва, а Р Македония – от тази на Белград, с цялата сериозност изпъкна въпросът за установяване нормални двустранни отношения. Това че София без колебание призна независимостта на новата държава бе позитивен акт. Но езиковият спор спъваше установяване на нормални взаимоотношения. Блокираше с години подписването на
двустранни споразумения. Първият президент на БЮРМ Киро Глигоров призна юли 1996: „Основна пречка е твърдението на София, че македонският език е конструиран изкуствено“.
ПРЕЛЮДИЯ КЪМ НАЦИОНАЛНОТО ПРЕДАТЕЛСТВО
Близо 10 години между делегации на София и Скопие се провеждаха по дипломатическа линия експертни срещи за решаване на езиковия и други спорове. Опираха до българското културно-историческо наследство, системно ограбвано от Скопие. Не се поставяха крайни срокове, защото материята бе сложна, противоречива.
И изведнъж! – проблемът бе решен мълниеносно! За 2-3 месеца. Съмнително съвпадна с идването на власт на правителството на СДСМ, партията правоприемница на Македонската компартия, държаща в железни лапи знамето на македонизма! Съмнението се подсилваше от тревожен факт: планомерното коварно настъпление и натиск на албанския фактор, полуоткрито подкрепян от US посолство в Скопие.
И когато договорът между двете страни бе подписан на 1 август 2017 г. в Скопие от премиерите на двете страни Борисов и Заев, на пръв поглед нещата изглеждаха розово оптимистични. Август месец „хвана скомина“ от фалшив прилив на възхвали към двамата премиери. Но София така и не получи желаното щастие. Още преди подписването на договора, на 18 юли 2017, след изслушване в Комисията по външна политика в македонския парламент Заев заяви: „С договора се признават два народа, две държави и два езика. Националните интереси на Македония не са застрашени“.
Консумираха ли национално предателство управляващите лъжедесни и лъжепатриоти“ Несъмнено. Личи от заключителния абзац на договора, признаващ де юре „македонския език“. В „Залезът на боговете“ Фридрих Ницше има подходяща за поведението на полуграмотните български политици мисъл: „Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал“. Ето какво каза ден преди подписването на Договора с БЮРМ коалиционният партньор на ГЕРБ във властта, „патриотът-русофил“ (!) Сидеров пред bTV: „Външната политика е триумфът на Бойко Борисов“.
Но върхът на падение се пада на несменяемия близо четвърт век лидер на т.нар. ВМРО Кр. Каракачанов. Когато на 7 август сравни премиера Борисов с цар Борис „““ Освободител. Впрочем историкът – ако наистина е историк – би трябвало да се запита: колко струва и колко продължи славата на Цар-Обединителя Борис“! Който след бащата-мегаломан Фердинанд привърза за втори път България към талигата на губеща Велика сила. Да, изразът „Освободител“ ласкае, но има цена и стойност само когато касае окончателно историческо постижение. Къде е то“ 9/10 от Македония, която 12 века бе българска, днес е извън България! Но – ще не ще – вицепремиерът в едно е прав. Макар с обратен знак: премиерът, смешно помпан от Брюксел, че е „лидер на Балканите“, ще остане в историята, така както останаха Фердинанд и Борис „““. Защото на 17 януари 2018 г. парламентът, ратифицирайки договора, де юре изпълни Коминтерновската резолюция от 1934 г. За да лъсне грозната истина, потвърждаваща латинската поговорка: „Никой не може дълго време да носи маска“.
Политическият коментатор Г. Атанасов сочи политико-нравственото салтомортале на патриотарите: „Какъв е смисълът от съществуването на ВМРО, след като самозваните „войводи“ с командир от Русе изхвърлиха в канализацията „светая светих“ на поколения комити, защитавали с кръвта си убеждението, че не може да съществува македонска нация извън България“ Това се случи, след като Каракачанов и неговите приближени приватизатори на революционната летопис на бърза ръка козируваха на европейската директива за пришиване на Скопие към ЕС и НАТО поради елементарно геополитическо счетоводство. Проблемът е, че покрай внезапно изригналото уважение към „македонската държавност“, легитимирана чрез призната нация и автономен език в официалните документи, подписани около Илинден, на практика се слага край на най-свидната митология в българската история от век и половина насам“.
Така, за жалост, КРЪГЪТ СЕ ЗАТВОРИ своеобразно негативно за Българска Македония. Има ли някаква разлика тогава (средата на 30-те години), когато една резолюция наложи идеята за „македонска нация“, а нашенски еничари на Коминтерна предложиха създаването на азбука на несъществуващ език! Тогава действаше обслужващият Кремъл Коминтерн. А днес доминира неговият приемник, „сиамският близнак“ US-саксонски Интернационал. Теглещ ни към обезличаващия държави, нации и култури глобализъм. София де юре, признавайки „македонския език“, просто затвори порочния кръг, предначертан от огненочервеното изпепеляващо лице на Коминтерна на Ленин-Троцки-Зиновиев-Сталин.
НИКОЛА СТОЯНОВ
