Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. От 1971 г. живее и твори в София. Работи като редактор във вестниците „Кооперативно село” и „Земя”, завежда редакция „Художествена литература” на издателство „Народна младеж”. Носител на литературната награда за патриотична поезия „Георги Джагаров” и на орден „А. С. Грибоедов”. През 2020 г. е отличен с почетния знак „Златен век” – огърлие, на Министерството на културата. Автор е на 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Творбите му са преведени на руски, беларуски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари. Книгата му „Лирика” излиза на руски през 2009 г.
„Никога, нищо и никой не може да ме накара да оставя перото. Защото чрез него, чрез перото си, превръщам в думи божествената енергия, която ми предава моят контактьор от далечните небеса”- това казва поетът Петър Андасаров.
Най-новата му поетична книга е със заглавие „Моята обич ще те посрещне” – любовна лирика. Пише я на 87 години.
В историята на европейската култура любовта винаги е била извор на най-талантливите поетични фрески. Защото тя е едновременно усещане за непостижимост и копнеж за взаимност.
„Не се страхувам, че раздели има,
че вместо теб прегръщам самотата…“ – изповядва своето интимно верую Петър Андасаров.
Ако може да се каже, че в нашата поезия има художници на най-чистото любовно чувство, то Петър Андасаров е сред тях. Той умее да създаде микрокосмос, в който тъгата и възторгът вървят ръка за ръка, а многоцветието на живота се простира в безкрайния хоризонт. Защото всяко заминаване все някога ще срещне своето завръщане. Независимо какъв характер има пътуването – житейско, професионално, емоционално, психическо – неусетно съдбата завърта колелото и настъпва мигът на завръщането към началната точка. През греховни препятствия, през възходи и разочарования, през пропадания, изправяния и изгорени надежди… пътят извежда до нов праг. Но дали там ни очаква опрощение? Поетът го е усетил с цялата си същност:
„Моята обич ще те посрещне“
Чувство помами ли те внезапно-–
не се проклинай, че ти си грешна.
Върнеш ли се назад обратно –
моята обич ще те посрещне.
Под това стихотворение стои един сакрален топос – Рилският манастир. Очевидно Божието око и харизматичността на това свято място са дали подтик за написването на творбата. Природният елемент не доминира в картината. Защото пътят не е посока, а съдба. Една великолепна метафора приковава съзнанието на четящия: напуснатата къща се взира в мрака след заминалия. Това е драмата на незавръщането, която ние не осъзнаваме: предметите, родният дом остава да страда след нас… А обичта е навсякъде, разтворена в простора на невидимата взаимност.
Петър Андасаров не просто пише любовни стихотворения, той обагря всяка своя обич с интелигентност, търси и постига онзи бистър език и тези риторически фигури, които не само изобразяват пейзажите на душата, а подреждат находките на поета в йерархията на литературното наследство.
– Господин Андасаров, възрастните хора често се връщат към шарения свят на детството. Какво беше Вашето детство?
– Не като на децата от махалата. Беше оскъдно на палави игри, пораснах из ливади, хармани, по прашни пътища и люлеещи се ниви, из яхъри, покрай кладенци, по поля и гори… И все пешком, с боси крака, по сеитби, жътви, коситби до изгрев, на житно зърно в хамбари, омагьосан от песен на кречетало върху воденичните камъни, превръщайки го в белоснежно брашно. А безсънието си за омесването на хляба жените деляха с нашето любопитство до потъването му в алената домашна пещ, от която пак те го полагаха като слънца върху бяла или везана кърпа.
Беше мъчно, вършех всичко, което вършеха и възрастните. Но бе и изключително романтично, защото изпитах красотата на цветове и звуци, на слънчеви вълнопади и мигащ шепот в поход на звезди. Тя, тази красота, и всичката след нея е прониквала у мене и е останала завинаги в подсъзнанието ми.
– Да не би от тия именно интересни картини да е поникнало и първото Ви стихотворение?
– Да. Имахме много добра учителка в IV клас – Старирадева. Тя ни извеждаше на разходки из природата и след края им ни възлагаше домашна работа – да опишем какво сме видели и кое е било най-интересно за нас. Бяхме из горичката в местността Чанковото. Зимата си отиваше, снегът се топеше и в дланите на горичката изгряха, после запламтяха жълтите светлинки на минзухарчетата. Беше толкова красиво и като подухна тих ветрец, се уплаших, че ще ги угаси. Това написах в моето съчинение. Учителката ме накара да го прочета пред другарчетата си. После ме прегърна и ми прошепна: „Браво, чудесно е! Но продължавай!”.
– За какво е мечтал малкият Петър от Елешница?
– Като всяко дете – да играе на воля с другите деца, но бедността на семейството отрано го впряга в ярема на тежкия труд. И тръгва подир волската кола, ралото, подир овчици, козички, крави – из межди, поляни и гори. Опиянява се от бягащите вълни на жита и макове, от усмивката на синчеца, от многоцветието на селските градини. Този невръстен Петър от Елешница вече не може без тая красота и започва да търси думи за нея.
В гимназията на Разлог изписва училищния стенвестник. В библиотеката вижда за първи път вестник „Литературен фронт”. Спестява парички от банички и боза и за учудване на учителката му по литература Захова се оказва единствен в гимназията негов абонат.
– В Учителския институт в град Станке Димитров (днес Дупница) срещате преподавателката си по литература Тодорка Владимирова, какво Ви каза тя?
– „Ти не само обичаш поезията, а и пишеш хубави стихове! Вярвай в себе си!”. Срещнах я отново след някоя година в София. Беше вече професор – преподавател в Института за чуждестранни студенти. Тогава плахо й подарих първата си книга – стихосбирката „Нося те в очите си”.
– Кое свое стихотворение считате за първото си зряло произведение?
– Беше със заглавие „Безсмъртният”, посветено на една легендарна личност на България – д-р Коста Петров, кмет на Дупнишката комуна. Той събличал ризата от гърба си, за да я даде на бедния. Убиват го. Имаше паметник в края на с. Джерман, но новофашистите след псевдодемократичните промени го събориха. Стихотворението излезе на първа страница на в. „Учителско дело”. Написах го под въздействието на прочетените материали за живота и дейността му.
– Живели сте в три различни политически строя. Ако можете сега да изберете един, кой ще предпочетете?
– Онзи, който гарантираше право на работа, безплатно образование и здравеопазване, условия за развитие на изкуствата и културата, за духовното въздигане на българската нация. Наричахме това време социалистическо и аз дължа нему своето реализиране като човек и като творческа личност.
Тогава получавах по 2000 до 4000 лева хонорар за книга, сега плащам толкова за издаването на моя нова книга. Мисля, че това е безапелационен аргумент за избора ми, нали?
– Има ли смисъл от поезия в това бездуховно наше време?
– За литературната дискусия през 2019 г. ми бе възложено от УС на СБП да представя доклад за поетическата продукция през 2018 г. Озаглавих го „В поезията ни зърното е повече от плявата”. Тази тенденция продължава и до ден-днешен. Всеки сериозен преводач или съставител на антологии ще ви каже, че българската съвременна поезия е високостойностна, тя следва достойно своите национални традиции. Тя е необходима на тези, които не могат без нея. Това не значи, че няма плява. Има колкото щеш! Защото няма критерии и професионална литературна критика. Някой написал определен брой стихчета, платил на издателството и с парадираща посредственост се обявява за поет. После пак плаща, този път за да го рекламират, и става голям поет.
– Преведен сте на 20 езика, включително и на езика дари. Бихте ли казали какъв е този език?
– По време на второто ми творческо гостуване в Афганистан тогавашният председател на техния Съюз на писателите Пандшери преведе и публикува две мои стихотворения в тяхно списание на езика дари, за който не бях и чувал. Оказа се, че това е един от водещите диалектни езици на този народ.
– Как бихте реагирали, ако Ви нарекат жив класик?
– Жив класик няма. Класици са признатите от литературната история словотворци, влезли в духовния храм на една нация.
– След тежка операция сте бродили в други вселени, какво видяхте там?
– Нищо не видях, само прозрачна сянка на човек. Чух да ми говори с тъмни думи: „Трябва да се върнеш обратно, тук е другият свят, твоят е още на земята. Върни се и си довърши работата!”. А какво има там, може би ще видя някога, ама дали ще мога да ти кажа, един Бог знае…
– Има ли тема, на която никога не бихте писали?
– Да, за любовта – на вулгарен, уличен и циничен език! Любовта е най-нежното чувство, поезията – най-финото изкуство. Затова между тях има хармония.
– На четвъртата корица на литературната Ви анкета с автор Тодор Коруев е стихотворението ви „Такъв съм”. Какъв сте Вие всъщност?
– Дребен на ръст, но никога и за нищо дребнав! Меря ръста си с три планини: Пирин, Рила и Родопа, за които е завързана рождената ми люлка.
– Казвате „Който е жив, има бъдеще”. А какво е Вашето утре?
– Бъдеще има само живият човек, така е. То е закодирано в живота ни. Затова – да живеем сега и тук. Имам стихотворение, озаглавено „Сутрин рано”, посветено на големия актьор Йосиф Сърчаджиев. В него има куплет:
“И помни, помни, човече,
радвай се на този свят.
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат!”.
А мама все казваше: „Чедоо, нема нищо по-убаво от тава – да гледаш белото видело…”.
– Кои са колегите, които помните с добро?
– За всички си спомням с добри чувства. Но не мога да забравя имената на Николай Загорски, Павел Бебов, Петър Динчев, Валентин Караманчев, Давид Овадия, Нина Андонова, Димитър Яръмов, Тодор Янчев…
– Как съжителстват у Вас журналистът и писателят?
– Мисля, че няма писател, който да не е писал журналистически материали, особено ако е работил във вестници и списания. Само два примера: Георги Мишев започна като кореспондент на в. „Септемврийче“, а първата книга на Йордан Радичков беше с очерци. Повече от шейсет години съм в ковачницата на словото – журналистическо и писателско, но те взаимно са се допълвали и еднакво са ме изграждали като творец. Ако това не беше така, нямаше в досегашната ми поредица от осем книги на издателство „Захарий Стоянов“ три от тях да са с публицистика и есеистика: „Бягащи хоризонти“, „Цветно време“ и „Животът е по-голям от човека“.
– Има ли пълноценна, истинска критика днес?
– Тя изчезна след промените. Сега се ширят наляво и надясно венцехвалебствия за псевдолитературни произведения и такива за една нарочена групичка от писатели, с чиито имена и книги проглушиха времето ни. Даже, прескачайки имената на Йордан Йовков, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, акад. Антон Дончев, в култ за нобелов лауреат се издига името на един от тая групичка. Ако стане – нека, ама къде е критерият?
– А получи ли заслужената оценка Вашето лично творчество?
– С малки изключения – да, получи. Особено събраното в книгите ми в края на 70-те, през 80-те и началото на 90-те години на излезлите през тоя период отзиви, рецензии и портрети. Тогава полиглотът, ерудитът и преводачът Владимир Свинтила обяви от страниците на списание „Септември“, че в съвременната българска поезия съществува вече Андасарова метафора и се радва, че има такъв поет, който „работи не само за себе си, а и за цялото си поколение поети“. А за книгите ми, от първата до последната засега, са писали над сто журналисти, писатели, поети и критици! Между тях: Ефрем Каранфилов, проф. Тончо Жечев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Николай Кънчев, Венко Христов, акад. Гане Тодоровски, Максим Замшев и други.
– Какво виждате от „перваза син на времето“, както е озаглавено едно от Вашите стихотворения?
– От перваза на нашето време през последните повече от трийсет години виждам гордата снага на нашия Балкан, одрипавялата ни земя и руини покрай градове и села с омършавели дворове, ослепели къщи и изтърбушени сгради. И у мене изгряват картини от други времена, в които имаше песенни поля и земя, потънала в многоцветия. Някога българи гордо вдигаха глави, чуеха ли името България, а днес, останали без идеал и посока, тъпчем на място и чакаме знак, сигнал за поход към нови хоризонти. Знам – ако днешните българи са уморени, обезверени и отчаяни от съсипиите на родината ни и грабителските набези на политици, утре ще дойдат новите хора и ще тръгнат натам, дето има светлина и обич към човека и отечеството ни.
– В стихотворението „Зов“, посветено на акад. Антон Дончев, казвате за България „драна като яре и стреляна като заек“ и още, че „някои днес евтино я продават“. Така ли виждате днешна България?
– Не само я продават, те я и харизват и с вълчи апетит я ограбват. Приближат ли се до тях други, за да ги спрат, те се нахвърлят върху тях обезумели от смъртоносен бяс. Но аз ще продължа с другите два стиха: „…тя утре с чест/ще ги забрави“. Сега не е за вярване, но както и да се бави, това време иде, то ще дойде! Тогава народът трябва да качи грабителите на позорния стълб и да изпише имената им в черните страници на историята! С бързо съдопроизводство и – зад решетките! За да дойде краят на този безкраен ужас! Такъв е Законът на кръвта!
– На Вас какво Ви говори тя?
– Където и да се скитаме, да слушаме нейния най-сладък глас. Говори ми още: никога – и в нощи на помрачение, и в дни на слънцебликащи радости, да не забравяме, че кръвта вода не става! Това са думи от анкетната ни книга с Тодор Коруев, а ви предлагам да завършим с последния куплет на стихотворението ми за България: „Ние нека да помним /вовеки веков/, че тя е нашият дом и/ нашият Бог!“.
В коридорите на властта
Петър Андасаров е работил като личен съветник на зам. председателя на Държавния съвет Георги Джагаров.
– Как един поет се справя с административната машина?
– С административната машина не съм работил. Тя си имаше обслужващ персонал – единайсет други сътрудници на щат по направления. Аз бях личен негов съветник, отговарях за информирането му за културния живот в страната, за новите произведения на творците от различните изкуства и най-вече за писателската гилдия. Пишех проекти за слова по различни поводи и събития. Много усилия положихме по изготвянето на Именник с българските имена за кръщаването на новородени деца. Тежък труд хвърлихме в комисиите по гражданските ритуали. На мен като ръководител на една от тях бе възложено разработването на сценариите за кръщенета и погребения. Джагаров много ги хареса. Той беше велик българин – родолюбец и голям български поет.“
Гонен от София
„Столицата ме посрещна като човек от провинцията, тоест като временен неин жител. Дълга, предълга и горчива е житейската ми история през тия години. Независимо от това, че бях предпочетен и назначен в културния отдел на втория по популярност вестник „Кооперативно село“ чрез конкурс, поради това, че нямах постоянно софийско жителство бях непрекъснато гонен от София. Спасяваха ме ръководството на вестника, неговият главен редактор, министри и приятели от творчески институции и Съюза на българските писатели. Най-голямата изненада в целия ми софийски период бе личната покана на генералния директор на издателството на ЦК на БКП „Партиздат“ Неделчо Ганчовски да премина там – в новата редакция за документална литература. Казах си „Бог ме целуна по челото“. Защото само за няколко месеца се уреди софийското ми жителство и получих удобно, тристайно жилище. Но този период не продължи дълго, защото моят непрежалим приятел и благодетел Евтим Евтимов сбъдна най-сетне мечтата ми за предпочитана работа – в отдел „Поезия“ на издателство „Народна младеж“, чийто директор бе той“.
