Настоящата статия се базира на непознати и/или игнорирани (премълчани) от казионната историография факти, разкриващи истината за събитията през кървавата 1924 г. в Пиринска Македония (тогава Петрички окръг) след злодейското убийство на Тодор Александров (31 август) в Пирин планина.
В брошурата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ“ (есен 1924) четем: „Подушиха се тия тъмни сили по всички пътища на вероломството, разбраха се и устроиха и изпълниха известния вече заговор в усоите на Пирина. Има ли нужда да се назовават? Ето ги: двама-трима търгаши „революционери“ около Алеко Василев, двама-трима партизанствуващи користолюбци около Г. Занков и неколцина македонствуващи комунисти и комуниствуващи македонци около Влахов, х. Димов и П. Чаулев – ето тайфата, която по хитрото и изкусително внушение на Москва устрои пъклен заговор…“
Новата казионна историопис (след демократичните промени 1989) с основание отрече класово-партийните митове за освободителната борба на македонските българи. За жалост стари „истини“ бяха подменени с нови. Като умопомрачителен пумпал се въртят, премълчавайки кървавите братоубийства, дирижирани от една митологизирана (не само на „Пиротска“ 5) личност – Иван Михайлов. В разрез със разсекретените архиви, истината за събитията 1924-1925 г. продължава да се потулва, улеснена от успана научна съвест…
В епохата на отречени идеологически митове и табута тихомълком се реанимират по-стари. За да се яви от 20-ина и кусур години нова версия на
ПОДМЕНЕНАТА ИСТОРИЯ НА ВМРО.
Партийната версия се подменя с върховистка, с етатистки привкус и натрапен личностен акцент. Йезуитски или по-явно се идеализира дейността на последния вожд на ВМРО Иван Михайлов. Който за 10 години (1924-1934) я загробва, превръщайки я от революционна организация в кървава терористична секта с нулев международен авторитет.
Въпреки че сериозната историопис с ироничен скепсис „гледа“ на преиначените факти в брошурата „Заговорът против Тодор Александров“ (есен 1924 г.), до ден-днешен валидни остават нейни тези.
Една от тях е свързана с личността на Алеко Василев-Пашата, обвиняван, че стои в центъра на заговора за убийството на харизматичния вожд на ВМРО, ликвидиран 31 август 1924 г. в дебрите на Пирин планина, на път за насрочения Серски окръжен конгрес.
Най-прясна фалшификация. Кр. Каракачанов във „Тодор Александров“, София, 2019 г., с. 277-278 ): „Плащайки данък на своето его и мнителност, ген. Протогеров се е отделил от своя другар и без да иска, дори е станал несъзнателно маша на прекомерните амбиции на Алеко Василев и подполковник Георги Атанасов, които са си поставили за цел не само да изместят, но и да детронират Тодор Александров. В този сценарий привличането на тяхна страна на обидения член на ЦК Протогеров им е повече от необходимо“.
В горецитирания фалшификат четем за Алеко: „До катастрофата от 1918 год. той беше една подозирана фигура в последните редици на ВМРО. Мнозина от по-старите работници, които не са имали случай да го видят през последните две-три години, не го и познават. А и ония, които го познават от по-рано, сметали са го за долна личност“.
Благой Видов (1903-1980), от малцината в темата: „Интересно, долна личност бил Алеко. Как са могли редакторите да открият това, след като Алеко стана изпълнител на едно решение да бъде ликвидиран Тодор Александров? Та нали Алеко беше най-близкият сътрудник на Тодор както в Горна Джумая, така и в Ниш през 1915 г. до 1918 година“.
Уикипедия: „Василев е роден в 1891 година в българо-влашкото градче Долна Джумая, днес Ираклия, Гърция. Учи в Сярското българско педагогическо училище, което напуска в 1906 година и до Балканската война е български екзархийски учител в село Кюприя, Сярско (днес Гефируди)“.
Първият важен етап в дейността на Алеко са
БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ И ПЪРВАТА СВЕТОВНА (1915-1918).
По време на Балканската война Алеко е в четата на Яне Сандански, подпомагащ действията на Седма Рилска дивизия. След Междусъюзническата война се установява в Петрич и в 1914 година става началник на местната полиция…
През 1915 година по време на участието на България в Първата световна война е командир на партизански взвод към Единадесета македонска дивизия.
Да се опрем на спомените на Мицо Чегански (1881-1970), воденски околийски войвода: „Алеко паша е родом от Баракли [на тур. Долна] Джумая и е участвувал преди Балканската война по селата. Алеко обичаше да се кичи, че е бил четник при Яне Сандански, но аз зная, че той не е имал никакви връзки с Яне. Всъщност Алеко беше човек на Т. Александров и Протогеров, завербуван още през 1915 г. В Ниш Тодор и Алеко са живели в една квартира и оттам им са връзките. Затова по-късно Алеко застана начело на ВМРО в Петрички окръг, Тодор и Протогеров не се съпротивиха, даже се зарадваха“.
В МЪТНИТЕ ГОДИНИ НА ПРЕХОДА (1919-1921)
Уикипедия: След войната създава в Пиринска Македония военна организация, която от началото на 1920 година се слива с възстановената ВМРО. Василев е петрички окръжен войвода и пълномощник на Централния комитет на ВМРО за Серски, Струмишки и Солунски революционен окръг.
Димитър Тюлеков, д-р на историческите науки, в „Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско. 1919-1934“, София, 2001 г., описва разширено заседание на ВМРО (3.02.1920 г.): „Т. Александров и Ал. Протогеров излагат план за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. На това съвещание присъстват Иван Каранджулов – председател на ИК на македонските братства, видният финансист д-р Никола Стоянов, Георги Баждаров, Наум Томалевски и др. Там са и двама дейци на ВМРО от Петрички окръг – М. Монев и Ар. Манасиев. Прието е към организацията да бъде привлечен и Алеко Василев… с добри прояви при ликвидирането на сръбските диверсантски групи“.
При какви обстоятелства Алеко се налага в Петричко?!
Мице Чегански: „Алеко Паша, П. Хаджиов, Тома Радовалията и други „революционери“, от една страна, и Козлев, довел със себе си цяла банда разбойници, облечени в мантията на чиновници. Между приятелите на окръжния управител беше и Алеко, който по това време се казваше само Александър Василев…
Алеко Паша… от една страна, и Козлев със свои хора, от друга, направиха сдружение начело с Козлев, Алеко и Динчо Сунгарски. Съдружието имаше своя мандра в Тромашница – Пирина и от произведения кашкавал получаваха големи суми. Парата минавала през окръжния управител и Алеко разбрал, че плячката не се разпределя правилно. Ето защо Алеко решава да премахне Козлев, но намерил за добре това да стане от разбойническата банда, която се подвизавала в окръга… Изпълнението й последвало веднага…
Когато по-късно Алеко научил, че Т. Александров и Протогеров са „възобновили“ в София ВМРО, обадил им се и им съобщил, че той вече е създал в Петрички окръг масова нелегална организация. Т. Александров се зарадвал на това съобщение на Алеко, тъй като му се създава една база за действие, и веднага поканил Алеко на среща в София. На тази среща в присъствието на Протогеров бил изработен план за действие. Алеко получил по този начин свобода на действие в окръга. Тодор казал на Алеко дословно: „Ти си създаден за паша и целият ти каяфет (на тур. външен вид) ти помага за това“. Алеко се почувствувал поласкан от тия думи и почнал да се подписва Алеко Паша… В първия момент създадената от Алеко Паша организация тури ред в окръга. Населението намери защита от престъпленията, които вършеха корумпираните чиновници на земеделското правителство.
Логично иде „легитимирането“ властта на Алеко Паша в Петричко. Д. Тюлеков: „Отначало ВМРО има позиции главно в Петрич и околните бежански села, но до края на 1921 г. влиянието й обхваща и селата от Мелнишка, Горноджумайска, Разложка и Неврокопска околии. На 15 март 1922 г. ЦК упълномощава Ал. Василев да урежда и ръководи временно Солунски и Серски окръзи, да събира налог от членове на Организацията и помощи от външни съчувственици“.
Т. Александров твърдо е решил да създаде здрава база от Петричко. Чрез формиращата се спомагателна организация на ВМРО. Обратно на внушенията на секретаря си Ив. Михайлов за друг (терористичен) подход към Петричко, праща окръжно № 303 от 22 август 1922 г. „В него – отбелязва Д. Тюлеков – Централният комитет обявява възобновяването и преустройството на организацията в Петрички окръг като спомагателна на ВМРО“.
НЕВРОКОПСКОТО БОЙНО КРЪЩЕНИЕ…
Ключово събитие, бетонирало позициите на Алеко Паша в Петричко, издигнало авторитета му не само пред пред ЦК на ВМРО, е Неврокопската акция (октомври 1922 г.), изгонила федералистите на Тодор Паница, съюзник на БЗНС.
„Т. Александров – бележи Бл. Видов – имаше силна база в Петричкия окръг, но град Неврокоп (дн. Гоце Делчев) не влизаше там. Властта на Организацията не обхващаше Неврокоп, защото там беше Т. Паница със свои приятели, добре организирани и най-важно – подпомогнати от земеделската власт. Тодор не можеше да се помири – град Неврокоп да бъде вън от неговия обсег.
Смятайки се за силен, въпреки че на власт е Земеделския съюз, Т. Александров решава да щурмува град Неврокоп с многочислени чети и милиция, да залови главния си противник Тодор Паница и неговите приятели. За целта се изработва подробен план и се назначава щаб с главнокомандуващ Алеко Паша. Формират се 130 групи с по 15 до 20 души във всяка група и на 14 октомври 1922 г. всички потеглят от Пирина към град Неврокоп На другия ден, 15 октомври, четите стигат пред Неврокоп и го обсаждат.
На сутринта, 16 октомври, въоръжени хора, облечени в четнически униформи, навлизат в града като една група от 300 четника се отправя към казармите и ги превзема, без да се дава нито изстрел“.
Успешните въоръжени акции на 16 октомври (в Неврокопско) и на 4 декември 1922 г. (окупацията на в Кюстендил), респ. възглавени от Алеко Паша и Панчо Михайлов, създават СИЛОВ ДИАГОНАЛ,своеобразна енергийна „ос“ на контрол и влияние, контриращо на земеделската власт, на БЗНС, враждебна на ВМРО политическа сила.
Съвършено прав е Д. Тюлеков: „Както извънредното обособяване на ВМРО в Петричко, така и накърняването на държавния суверенитет при Неврокоп и Кюстендил протичат в условията на остра партийна борба и като цяло имат отрицателни последици върху международния престиж на България и нейното морално-политическо единство“.
СЕПТЕМВРИЙСКА БУНА В ПЕТРИЧКИ ОКРЪГ
Още в навечерието на Деветоюнския преврaт 1923 г. ВМРО и Сговористката власт са в дискретен военно-политически съюз. Непосредствено след преврата на 9 юни във ВМРО протичат процеси, пораждащи първи противоречия между Алеко Василев и Т. Александров.
Мице Чегански: „Честите посещения на Александров из окръга взеха да дразнят Алеко Паша, който чувствуваше, че Тодор го превишава във всяко отношение, както поради неговите връзки, които Тодор имаше във всички среди, особено сред военните. Алеко се плашеше да не бъде изместен от положението, което заемаше в окръга. За тази неприятност, която му причиняваха посещенията на Тодор Александров, често ни загатваше Алеко. С помощта на властта Тодор постави във всички околийски центрове свои хора. Това дразнеше Алеко и той почна да саботира нарежданията на Тодор Александров“.
Знаменателен е случаят с освобождаването на групата комунисти начело с Владимир Поптомов. „След Септемврийското въстание 1923 г., когато бяха заловени групата комунисти начело с Поптомов, от Тодор се получи телеграма, шифрована – разказва Чегански – всички до един да бъдат избити. Алеко не изпълни тази заповед и те бяха пощадени… По-късно научихме, че Алеко освободил комунистите по внушение на Буйнов, който наистина имаше голямо влияние над Алеко. Александър Буйнов предложил на Алеко Паша вместо да бъдат избити, да бъдат използвани за македонското дело, като бъдат пратени за действие в Егейска Македония“.
Бл. Видов: „Следва да направим едно разяснение на това, което се каза по-горе, че комунистите в окръга били пощадени. Пощадени бяха наистина само някои от ръководителите, а много други честни и изпитани загинаха под ударите на Организацията. Тази наша мисъл потвърждават събитията станали в Разлога“… Така – разказва Чегански – в Разлога, в къщата на Благо Максимов, заседаваше революционния съд, възглавяван от Алеко Паша. Този съд произнесе много присъди, които веднага бяха приведени в изпълнение“.
Този и други факти около и сред Септемврийските събития опровергават клеветническата теза на Ив. Михайлов, че Алеко работел за установяване на Съветска република в Петричко, че имал връзки с комунистите и с Виена.
Да отбележим, тогава:
ПОЛИТИКО-ИДЕОЛОГИЧЕСКИЯТ ПРОФИЛ НА АЛЕКО
за БКП още не е познат напълно. Тя определено се заблуждавала, че може да го привлекат на своя страна, вярвайки на заявления на самия Алеко, че е санданист, т.е. анархист. Алеко имитирал анархизъм. Истински анархист бил Георги Пенков от с. Мечкул, пунктов войвода между Симитли и Разлога, контролиращ Предела. Неслучайно през Септември 1923 г. в Разлога играе медиаторска, спасителна роля за предотвратяване на кърваво клане. За това подробно пише в своите спомени разложкия войвода Янко Кушев.
Г. Пенков, а и други дейци на ВМРО, по странни съображения е обявен за анархо-комунист. Терминът анархо-комунизъм е ненаучен. Явява се в марксистката историопис през 60-те години. Така „легитимира“, присвоява значимата роля на анархистите в македонското освободително дело.
Тъй като Алеко известно време е бил с Яне Сандански (Балканската война 1912, в четата му), постфактум му приписват, че е санданист. Невярно, но пък удобно. Така със задна дата се оправдават репресиите на екстремистката шайка на Ив. Михайлов не само срещу участници в Септемврийските събития, но и по време и след Горноджумайския кървав преврат (12-13.09.1924).
КОВАРНА ПРОЛЕТ И ГОРЕЩО ЛЯТО (1924)
През март 1924 настъпва сериозна криза в отношенията между кабинета „Цанков“ и ВМРО, което довежда до принудително напускане на България на членовете на ЦК на ВМРО Т. Александров и Ал. Протогеров.
На 3 март изненадващо из цялата страна са проведени арести на македонски дейци от 2-ия и 3-ти ешелон, а към края на месеца двамата члена на ЦК напускат страната. Натискът е ясен – от Белград. Така е ускорено „влизането“ на ВМРО във „Виенския капан“ на болшевишка Москва..
„Виенските преговори – пише в забележителен труд Д. Тюлеков – и подписаният на 6 май 1924 г. от Ал. Протогеров и П. Чаулев манифест разкриват „новата ориентация“ на освободителното движение. Преди това на 29 април 1924 г. ЦК на ВМРО в пълен състав одобрява изготвената от П. Чаулев и Д. Влахов декларация. В България ВМРО сама се разпъва на изтерзаващия я кръстопът. Народната организация не може да се откаже от националния си характер и задачи, от подкрепата на буржоазна Европа и Америка, от българските правителства и Отечеството си, за да стане „оръдие на болшевизма“, като разчита изключително на Съветска Русия и се опира само на БКП. Двамата видни членове на ВМРО не могат да се съгласят от базов тил на ВМРО Българският Югозапад да се превърне в арена на класови и социални битки“.
В Петричко пролетта на 1924 г. Алеко няма никаква информация за тайните връзки между ВМРО и Коминтерна във Виена. Изпада в шок, когато научава за секретни контакти с Москва по инициатива на Т. Александров.
В поверителен документ („До представителите на ВМРО в странство относно убийството на Т. Александров“), недатиран, но след 13.09.1924 г., ген. Протогеров пише: „Сега се потвърждава, че Алеко е бил във връзка с Димо Хаджидимов, когато идвахме двама с него в София, той даже неволно се издаде, че се е срещал с него, като при един спор между него и Тодора на 1 август в с. Припечани каза, че той от Хаджидимов знаел за това, що сме вършили във Виена, а ние сме криели от него“.
Свидетелството на ген. Протогеров е свързано с предизвикана от Алеко среща с Димо Хаджидимов, която Мишо Шкартов подробно разказва на Бл. Видов: „Фактът, че Алеко владее Петрички окръг, увеличавало в него амбицията да господствува. Той почнал да си мисли, че превишава Т. Александров и че никой друг не може да води политиката на македонската революционна организация. И той особено много се раздразнил от слуха, че Тодор Александров и Протогеров ходили в Европа да се срещат с политически дейци и да разглеждат с тях македонския въпрос. Разни слухове дразнили всесилния господар на Петрички окръг Алеко паша. Най-много е бил раздразнен, когато почнало да се шушука, че Тодор Александров, Протогеров и Чаулев подписали във Виена договор с болшевиките за единна борба.
Този факт дал повод Алеко паша да вземе предохранителни мерки. На първо време повикал в Банско серските ръководители Ал. Буйнов, Чудомир Кантарджиев и др. Присъствувал е и Мишо Шкартов. На тази среща Алеко се оплаква, че до него стигат слухове, какво Т. Александров ходил в странство, без да му се обади, че бил сключил там някакви договори за сметка на македонската организация. Обръщайки се към присъствуващите, питал дали има нещо вярно в това, което се говори. Буйнов казал, че в това направление се работи от няколко месеца. И му е чудно, че той едва сега научава. „Обединението, казал Буйнов, е свършен факт, има за това подписани протоколи, които по всяка вероятност скоро ще бъдат публикувани“.
След тия съобщения Алеко Паша цял побледнял, лицето му се облило в пот. След кратко мълчание бърше си лицето, тупнал на масата и казал: „Ще видят те как зад гърба ми се правят тия пазарлъци. Кой представлява окръга! – аз или Тодор – ще се види скоро“. И, крачейки по стаята, Алеко продължавал да отправя разни вулгарни епитети по адрес на Т. Александров.
Разгневеният Алеко поискал от Мишо Шкартов да организира среща в Банско с члена на ЦК на БКП Димо Хаджидимов. По молба на Алеко Мишо Шкартов писал писмо да му обясни и че ще бъде изпратена организационната кола „Щаер“ да го доведе.
М. Шкартов: „Димо Хаджидимов пристигнал с колата в Банско и срещата с Алеко се състояла. Той потвърдил пред Алеко, че наистина има постигнато споразумение във Виена, като добавил и това, че според думите на Арсени Йовков, подписаните протоколи скоро ще бъдат публикувани във в-к „Илинден“. Съобщили му още, че той лично прочел протоколите и манифеста, и ако се изпълнят, „македонският въпрос ще влезе в една нова правилна линия“.
Алеко Паша останал гръмнат от думите на Хаджидимов и в яда си упрекнал Т. Александров, че върши всичко зад гърба му.
Тази е била – резюмира Бл. Видов – първата среща между Алеко Паша и серчани начело със Димо Хаджидимов. След публикуването на протоколите във в. „Илинден“, а също така и на манифеста, състояли се още две срещи в Лъджене (сега Велинград). Серчани обаче не могли да разберат, че правителството готви заговор срещу Тодор Александров, като цели убийството да го извърши по такъв начин, че вината да падне върху Комунистическата партия и македонската левица начело със серчани“.
Задълбочаването кризисните явления във ВМРО се дължи и на рязко влошените социално-психологически и личностни отношения между ЦК и Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО и екипа на Серския революционен окръг с Алеко Паша. Това дава простор за спекулативни внушения в обкръжението на Т. Александров върху самия вожд, за което намеква и Кирил Пърличев-внук. Става дума за компрометиращи Алеко Паша и Г. Атанасов „факти“, които след убийството на Т. Александров стават „хранителна основа“ за повдигане на обвинения в корупция.
К. Пърличев-внук: „Алеко Василев и подп. Г. Атанасов са посочени като главни участници и инициатори на убийството. За тях е определена отделна глава в „Заговорът против Тодор Александров“ – Убийците. Независимо от изобилието на заклеймяващи думи срещу личността на Алеко, трайно впечатление за вина и възможен мотив при убийството, остават само обвиненията в корупция. Обективно погледнато, от изнесените документи като обвинителен материал преобладават разсъжденията на трети лица, а не изобличаващи факти. Не може да се пренебрегне обстоятелството, че цялата кампания срещу Алеко е проведена след неговата смърт“. (Виж: „Убийството на Тодор Александров“, С., 2002).
Тази клеветническа кампания се базира на измислени факти от неслучайни личности (Михаил Монев, Аргир Манасиев, Иван Караджов, Стоян Филипов и др.). Най-важните „факти“ били онези, изтръгнати с мъчения от арестуваните съратници на Алеко. Десет години преди зловещата 1934 г., когато Сталин чрез шефа на НКВД Хенрих Ягода прилага йезуитския метод на диктувани на жертвите „показания“, неговият идеологически контрапункт Ив. Михайлов е пионер, негов предшественик. Есента на 1924 и 1925 г. година по „сценарий“ Ванчо перфидно „тропосва“ с бели конци зловещи обвинения за съучастие в заговора срещу Т. Александров.
К. Пърличев: „Абсолютно е омаловажен авторитетът, с който ръководителят на три революционни окръга осезателно е респектирал не само членовете на Организацията, но и всички нейни врагове. Цяла редица от следсмъртни хулители необяснимо са премълчавали своите подозрения, ако въобще са имали такива. Единици са си позволявали да ПОДШУШНАТ нещо на Тодор Александров, който за първи път и неофициално е споделил тези настроения на недоволство едва няколко дни преди фаталната дата 31 август. Факт, който се интерпретира неточно и пристрастно в историческата ни литература, отразила едностранно личността на Алеко“.
В бележка на с. 50 авторът изнася явление, странно пренебрегвано. Става дума за отровните
ИНТРИГИ НА МИХАИЛ МОНЕВ, ЗЕТ НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ.
Който вероятно хранел амбиции да „наследи“ поста на „съмнителния“ олевял Алеко.
„Случаят с Михаил Монев-Мирчо – отбелязва К. Пърличев – е типичен за стойността и начина, по който се създавани подозренията срещу Алеко. Като зет на Т. Александров, Монев има влияние в Организацията, но за разлика от Алеко няма висок официален пост. Между двамата съществува скрита неприязън, подхранвана от опитите на Монев да създава негативни настроения и у Т. Александров. Точно от неговото писмо, че „някой войвода“ е в услуга на болшевишката централа във Виена, тръгват настроенията за недоверие на Александров към Щерю Влахов и Алеко, които завършват фатално. Как е получена тази подхвърлена от Монев информация и най-важното – доколко тя е достоверна, не само авторът й, но и никой друг не е направил опит да изясни. Единствено засегнатият Алеко е поискал открито обяснение. Монев писмено категорично отрича да е изразявал недоверие под каквато и да било форма към Алеко: „…Лично за теб най-категорично заявявам, че не само не е възможно да говоря някому, но даже не бих позволил да ми се говори“. (писмото носи дата април 1924 година и се съхранява в родовия архив на Пърличеви). Без да е доказал нищо от своите съмнения относно Алеко след неговото убийство, мнението на Монев – „нема нужда от много аргументи“ – е свързано вече не само с интриги, а и със съдбата на всички останали заподозрени. Неговата препоръка, предадена за Михайлов през Шанданов, е „Значи – Коли!“ (Михайлов, И.. Т. 4, с. 747)“.
Всъщност това за „болшевизирането“ на Алеко и Протогеров си е чиста клевета, дошла от Виена от човек, който познава болшевишкия „речник“ на Милютин, с когото само и единствено контактуват зетят Монев и Д. Влахов.
Властта принуждава Т. Александров и ген. Протогеров да се откажат от подписите под Майския манифест (1 юли 1924). Но не я успокоява…
Бл. Видов: „Отказът на Т. Александров от подписа си бе голям успех на правителството на Цанков. С това Т. Александров бе окончателно дискредитиран всред македонските среди и всред българската общественост. За правителството на Цанков обаче това не беше достатъчно. Трябваше работите да се доведат до своя край: физическото премахване на Тодор Александров. Разбира се, това не беше много мъчно, защото физическите убийци бяха налице. Оставаше само да се помисли как да се организира убийството, че вината да не падне върху правителството.
С тази задача бе натоварен министър Стоенчев, който умееше да сплита интриги, и то доста изкусно. Притежаващ целия обвинителен материал, който Т. Александров беше събрал против Алеко Паша, министър Стоенчев тръгва за Петричкия окръг да се срещне с Алеко Паша. На срещата присъствували и Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров.
Министър Стоенчев заявил, че е пратен от двореца и правителството загдето Т. Александров е „тръгнал да се договаря с болшевиките, за което свидетелстват Виенските протоколи и затова си действие той трябва да понесе отговорност“ – казал министър Стоенчев. След тази обмяна на мисли решено било Т. Александров да бъде физически премахнат“.
Това, че Тодор притежавал „целия обвинителен материал“ срещу Алеко, разбира се, било Стоенчева измишльотина. Когато се говори за заговор, винаги се почва с разплитането и отгадката на онова събитие, което определяме като „завера“. Там дето се оформя и взема решение за насилствен акт, наречен заговор…
Тезата за Алеко като главен заговорник е просто измислена от Софийската група заговорници. Ванчо Михайлов действа в комплект с членовете на ЗП на ВМРО К. Пърличев и Г. Баждаров, негови учители. В Горноджумайските събития (12-13.09.1924) заговорниците са подкрепени от властта. Задето въпреки публичния отказ от Манифеста на двамата членове на ЦК Тодор възобновява контактите с БРП(к) в лицето на Коста Янков. Това властта научава от донос на „щипската къртица“ Ив. Михайлов.
Кое е това енигматично събитие, което „доказва“ наличие на заговор за убийство?! Кирил Пърличев-внук: „Наличието на заговор предполага етапи на развитие, отделни срещи на участниците и доказана обвързаност помежду им. Направеният от Йордан Бадев опит [в брошурата] да разкрие тези важни атрибути за съзаклятие е откровено немощен. Етапи на заговора не са посочени, а поради липсата на факти за срещи и договорености, като достатъчна е възприета единствената обща среща, състояла се в дъскорезницата на Георги Пенков [на Предела], през нощта на 28 срещу 29 август.
От спомените на Христо Ампов от доверителното признание на ген. Вълков пред младия тогава функционер на ВМРО Стоян Бояджиев в концлагер в 1946 г., както и от изследването на Бл. Видов, излиза: Алеко Василев не знае, че
УБИЙСТВОТО НА ТОДОР Е НАРЕДЕНО
от Военния съюз и Силовия център в кабинета на проф. Ал. Цанков.
Обвиненията срещу Алеко паша в „заговора“ срещу Т. Александров са в показанията на Гоце Манолев (с. Горна Сушица, 52-годишен). Той „признава“: „Щом в понеделник сутринта се съобщи за убийството на Тодор Александров от Щерю и Динчо, веднага ми мина през ума, че това е работа на Алеко, като знаех отношенията му с убийците“.
Организаторът на заговора Янко Стоенчев съзнателно не информира Алеко и подп. Г. Атанасов, че убийците са определени. Неслучайно, вписва се в логиката на дълбоко замислена конспирация. Ултравърховисткият преврат във ВМРО, дирижиран от ген. Вълков, е проведен на два етапа: 1) убийство на Тодор; и 2) събитията 12-13 септември в Горна Джумая (дн. Благоевград). Целта: тотална елиминация на ръководния екип на ВМРО, чийто първи жертви са Тодор и Алеко.
Изначално Военният съюз и лично ген. Вълков търсят радикално решение: тотално обезглавяване на ВМРО и Спомагателната организация. Така е разчистен пътят към ЦК на вътрешния агент на Трета секция Ив. Михайлов. Наситеността на Петричко с ключови фигури: майор Порков и капитан Кочо Стоянов през август-септември би трябвало да тревожат Алеко и подп. Г. Атанасов. Особено втория, който като член на Военния съюз бил уверен, че това е знак за подкрепа. Блажени са невежите вярващи!…
Въможно ли е Военният съюз, чийто шеф е министър ген. Вълков, да е наредил ликвидирането на Алеко? Благой Видов потвърждава (сведения от П. Шанданов, дясна ръка на Ив. Михайлов през 1924-1926 г.): „Улица „Веслец“, дето живееше Наум Томалевски, става център и в него се изработва планът за наказателната акция, насочена срещу Алеко Паша и хората му. Там се определят лицата, които ще заминат за Горна Джумая като делегати на проектираната конспирация. Тези лица ще бъдат ударната група, която ще ликвидира Алеко и Георги Атанасов. Членовете на тази ударна група са изпечени терористи, закалили се в Деветоюнския преврат. Начело на групата стои запасният поручик Перо Шанданов. Сам той заявява, че е бил в Горна Джумая при убийството на Алеко Паша и Г. Атанасов и че лично е ръководил наказателната акция. Пред военния съд [1954 г.] при разглеждане делото против бившия министър на войната от кабинета на Ал. Цанков – ген. Вълков, Перо даде показания, че лично генералът дал нареждане за застрелването на Алеко Паша и Г. Атанасов затова, че те са посегнали на Тодор Александров…“
Според Н. Северов убийството на Алеко станало преди полунощ. „Към осем часа, когато тримата – Протогеров, Алеко Паша и Георги Атанасов, са работели различно: Протогеров и Алеко Паша са изготвяли „нова програма“, а Г. Атанасов бил на балкона и върху малка масичка пишел нещо, на вратата се почукало. Алеко запитал: „Кой е?”. Отговорът е бил: „Ние сме – Киро и Панчо (Кирил Дрангов и Панчо Михайлов)”. Алеко станал и отворил вратата. Вместо обичайните поздрави Дрангов изпразва пачка от парабел в гърдите на Алеко Паша, който моментално се строполил на земята“.
Това, че през септември 1924 г. военните оттеглят подкрепа за Алеко, е свързано с решението за отстраняване на „непослушния“ Александров. До последния момент Алеко не знае, че военните, които го подкрепяли още от 1922 г. (при режима на Ал. Стамболийски), имат нова заповед. Без нея нямало как да „прокарат“ узурпатора Ванчо и бленуваното влизане в ЦК на ВМРО. Като вътрешен агент на Трета секция Ванчо е надежден „хладен инструмент“ на Вълковата „микрополитика“. Постигната е победа на ултравърховизма над Вътрешната македонска организация, закрепена на Шестия конгрес на ВМРО (февр. 1925 г.). Резултат: след гибелта на ген. Протогеров (юли 1928 г.) ВМРО престава да бъде революционна органиазция.
Борис Керемидчиев („Някога в Горна Джумая“ – Благоевград, 1994): „На 12 септември 1924 година в хотел „Париж“ в Горна Джумая, близо до къщата, в която живеехме, стана убийството на окръжния войвода на ВМРО за Петрички окръг Алеко Василев, или както бе известен тогава – Алеко Паша. На 12 септември 1924 г., в събота вечер, край хотел „Париж“ /днешната закусвалня „Здраве“/, около 21 часа се чуха изстрели. Живеехме наблизо, до сегашната поща, и веднага излязохме. Чухме викове: „Стой, стой!“, и стрелбата продължи надолу по Царевоселско шосе. Веднага се прибрахме и не излязохме цяла нощ. Сутринта мина патрулна двойка и съобщи: „Снощи в хотел „Париж“ е убит Алеко Паша“. Около 9 часа в града вече имаше много войници с ножове на пушките, а околийският началник Коста Алексиев трескаво даваше разпореждания. Малко след това изкараха Алеко Паша от хотела и натовариха трупа в една каруца, с която караха боклука. Тези каруци бяха доста къси, така че краката на убития /а той бе грамаден човек/ от коленете надолу се виждаха. Откараха го някъде“.
И тъй „долната личност“, както е квалифициран Алеко във Ванчовия фалшификат „Заговорът против Тодор Александров“, от Долна Джумая (Серско), „заслужено“ получил възмездие в Горна Джумая. Каква съдба: да се родиш в Долна Джумая и да те „възнесат“ в Горна…
НИКОЛА СТОЯНОВ
.
