О, спете, слепи хазари! За бумеранговото вето на София, за поемата „Град“ на Любчо Георгиевски и един древен предтеча на македонизма

На 8 декември София обяви, че налага вето на Скопие. Не толкоз заради вихрещия се в югозападната съседка „език на омразата“, колкото заради отказа да приеме три условия, най-важно от които: Северна Македония да признае българските си корени и общата ни история до 1944 г.

На 20 ноември ексвъншният министър Ивайло Калфин каза: „Това, което не направи България, е да обясним смислено какво точно искаме. Министрите Екатерина Захариева и Красимир Каракачанов сякаш говорят за различни неща. Нито един не успя да обясни какво точно искаме да се случи, за да дадем зелена светлина. Това не успяхме да го обясним и на нашите партньори в ЕС. Нито един не излага българската позиция. Те се опитват да я обяснят, но говорят политиците от Скопие. Трябва да конкретизираме това, което искаме от тях“.

Калфин продължи, доказвайки, че ветото на София е автогол за българската дипломация, не съумяла да обясни същината на проблема пред страдащия от историко-културна амнезия Европейски съюз. „Даваме на историци и експерти да решават политически спорове. Това е сбъркано в Договора за добросъседство. България трябва да бъде активна, да сложи няколко изпълними точки и да постави срок и да каже: „Ние искаме да се случи първо, второ и трето, за да има някакъв резултат“. За езика България иска Република Северна Македония да пише навсякъде в ЕС „националния език“ на тази държава. Коя друга държава го прави това? Това не може да ни разбере никой. Ние се отказахме от това. После казахме: „Добре, те поне да признаят българските корени на македонския език“. Това може да влезе някъде в споразумението, но не означава, че след това няма да се намери някой член на тяхната Академия на науките да каже някакви глупости“.

Как реагира Скопие? На 8 декември правителството на Зоран Заев излезе с позиция: „Ветото на Република Бугарија е неодговорна геостратешка грешка“. На 9 декември премиерът Заев в Обръщение към македонския народ, заяви: „Бугарија стави вето, го прекрши Договорот за добрососедство и пријателство… Тоа не е европски начин”. По-натам каза: “Ставот (позицията) на Бугарија е целосно ирационален и навредлив за Македонците и за целиот наш народ. Во 21 век, не е европски, ниту демократски, да му кажете на друг како да се чувствува, како да се самоопределува. Не е европски да му ја пишувате историјата на друг народ. Да му наметнувате идентитет на друг народ и да го убедувате дека треба да го прифати (приеме)”.

Г-н Заев изкривява нещата. България нито иска да “пише” история на Северна Македония, нито “да смени македонскиот идентитет с български”. Иска нещо просто: Скопие да се откаже да краде история. Защото преди 1944 г. историята на Македония е история на македонските българи, а не на измислени “македонци”, липсващи в извори и статистики, в етнографски карти. Скопие трябва да признае българските корени на македонската нация. Но как да го стори, когато рухва една огромна, обрасла с фалшиви митове конструкция. Наречена “македонска историjа”, създадена под егидата на Москва и Белград.

Прав е ексминистър проф. Петър Стоянович: “Дълбочината на днешните противоречия между двете ни държави са подценени от трите посоки – София, Скопие и Брюксел. На Скопие предстои дълъг път на самоанализ и метаморфоза, който може да бъде успешен, ако стъпи на фактите и историческата истина. Труден, буквално самоубийствен ще е този катарзис и дано Бог им е на помощ. Голяма част от официална Европа не разбира този дълбок разлом. Вижда в него колониален спор, счита го за претенция на туземци и въздиша, че й губят времето“.

Проф. Стоянович каза нещо ФУНДАМЕНТАЛНО ВАЖНО. Свързано със регресивната, задълбочаваща се бездуховност на неолиберална Европа. „Питате ме за културна идентичност. Ами нека първо питам има ли въобще европейска идентичност? Върху какво е стъпила Европа? Това можеше да е общото християнско наследство, моралът и ценностите му. Уви, европейският конвент не можа да бъде убеден в тази посока, дори под диригентството на Жискар д’Естен. Тъжно бъдеще виждам за един континент и една общност, отказващи да воюват с безбожието и склонни да приемат неистината по целесъобразност“.

Затуй не ни разбира Европа. От десетилетия я мори историко-културна амнезия, дължаща се на атеистичното образование и възпитание, отровен плод, пръкнат още от Просвещението. И това, когато милионни тълпи фанатично вярващи мюсюлмани населяват Европа, създавайки паралелни гето-общества! Ето защо

ГЕОИДЕОЛОГИЯТА ЩЕ ДОМИНИРА НАД ГЕОПОЛИТИКАТА,

поне през първата половина на ХХІ век. Нито геостратегията, за която говори Скопие, нито геополитиката са най-висши. Над тях стои геоидеология в двете й измерения: религиозно и атеистично. Защото идеите развиват или разрушават света. Към атеистичното спада македонизмът. Да, като идея се пръква в мозъка на сърбошовиниста Стоян Новакович (1888 г.), но е реализиран по „комунистически калъп“ от диктатора Тито с помощта на другаря Георги Димитров през 1944-1945 година.

Е, има политици, необременени от Титовата система. Млади. Един от тях, влияещ положително върху македонско-българските отношения, е Любчо Георгиевски, премиер на БЮР Македония (30.11.1998-1.11.2002). От малцината куражлии, казващи горчиви истини. На 17 юли 2006 г. медиите съобщиха, че кметът на Благоевград Лазар Причкапов потвърдил официално: бившият македонски премиер Любчо Георгиевски и съпругата му Снежана са жители на Благоевград след представяне  на удостоверения с дата 1 март 2006 г. за получено българско гражданство.

Малцина обаче знаят, че през 1991 г. Георгиевски публикува поемата „Град“, преведена у нас през 2007 г. Сюжетът й потвърждава гореизказана мисъл: „Геополитиката е производна на геоидеологията”. Когато четем „Град“, прави впечатление многократно използваната метафора “хазари”, по името на народ, погълнат от пясъците на времето. В реалната история хазарите разгромяват Велика България след смъртта на Кубрат (660 година) и изграждат мощния Хазарски каганат. Тогава Аспарух с част от народа тръгва на запад, за да основе 680-681 г. Българската държава.

Случайно и защо

СЪДБАТА НА ХАЗАРИТЕ Е ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ПОДТИК,

младият поет да пресъздаде в поема? Един факт е несъмнен: думата “хазари” е ключ към литературен извор, заинтригувал македонския поет. Четири години преди перото на поета да започне страдателно криволичене върху белия лист, през 1984 г. в Белград излиза “Хазарски речник” на проф. Милорад Павич. Книгата става световен бестселър, сравняван с “Името на розата” на Умберто Еко. Дори бегъл прочит на “Град” подсказва духовното влияние на постмодернистичния роман на Павич, преведен в близо 100 страни по света.

Така както М. Павич “изтупва” от праха на времето трагичната участ на безследно изчезналите хазари, така и Л. Георгиевски се опитва зад алегорията „хазари“ да провиди съдбата на своя народ. Че стихосбирката “Град” следва апокалиптичната линия на “Хазарски речник”, го потвърждават събитията след отделянето на бившата югорепублика Македония като държавно-правен субект. Предусещайки гибелна заплаха за отцепилата се от Югославия СР Македония, поетът тревожно търси аналогии с миналото, които не просто се натрапват. Оттук и страстният, остър език. Поетът е наясно: в бруталния свят е анахронизъм да лансираш твоята деликатност.

За да разберем защо поетът намира в „Хазарски речник“ интелектуален подтик, мимоходом да споменем за Павич. Роден през 1929 г. в Белград, професор в Белградския университет, историк на сръбската литература от ХVІІ-ХІХ век, проникновен познавач на поезията на символистите, владеещ основните древни езици, Павич е енигма (загадка) за колеги и почитатели. Критици от различни страни го наричат “автор на първата книга на ХХІ век”. “Вашингтон таймс” го нарича “разказвач, равен на Омир. Блестящ познавач на световната литература, поет, писател, есеист, преводач. Два пъти номиниран за Нобелова премия, М. Павич безспорно бе (почива 2009 г.) най-титулуваният интелектуалец на Европейския Югоизток. Латино-романският свят го нарече славянския Борхес. Православен мистик с впечатляваща екзо- и езотерична култура, още в Титово време провижда какво очаква Югославия.

В търсене отговори за кармата на народите попада на плодотворна следа: съдбата на хазарите, основали VІІ-Х век мощна държава между Каспийско и Черно море; между Урал (на североизток) и р. Днестър (виж картата).

Именно в Хазария се ражда безпрецедентният 

ЕТНОФЕНОМЕН „ЗОМБИРАЩА СИМБИОЗА“.

Осмисляйки основните идеи на “Хазарски речник” и поетичния му резонанс “Град”, да хвърлим бегъл поглед върху хазарската история. Хазария в IX век била езическа държава, управлявана от каган. Населението е смес от хазари, прабългари, славяни и др. етноси. Хазарското племе се придържало към своите езически обичаи и суеверия. Арабите, които по това време наложили политическото си могъщество на цяла предна Азия, проникнали в земите между Каспийско и Черно море и почнали да налагат мохамеданска вяра.

Но в Хазария има и юдейско влияние. Откъде иде? Великите катастрофи, които постигнали евреите при римските императори Тит (в 70 г.) и Адриан (в 135 г.), довели до разсейване на юдеите, които проникват и в Хазария. И се случва нещо странно, на 180 градуса преобърнало съдбата на хазарите, алчно поглеждащи на запад към земите на праславяни и прабългари. Хазарската експанзия получава мощен енергиен тласък, дължащ се на масово преселили се от Сасанидски Иран евреи, принадлежащи към протокомунистическата секта на маздакидите. Съдбата на Хазария коренно се променя, когато  хазарският елит се отказва от езичеството и приема чужда религия (юдаизма). Именно тези процеси на религиозно-културна и духовна трансформация живо заинтригуват Милорад Павич и косвено Л. Георгиевски. 

Имплантацията на юдаизма в чужд народ коренно се разминава от методите в Древен Ханаан, описани в Стария завет. Там се води истински геноцид спрямо езическите племена. Не така е в Хазария. За пръв път става нещо ново. ФАТАЛНА СИМБИОЗА: чрез смесени бракове на хазарски вождове с еврейки, респ. знатни евреи с хазарки. Стартира процес на перфидно проникване на пришълците от Иран във върховете на властта.

Резултатът не закъснява: в Хазария е установен негласен съюз между хазарския елит и юдейската върхушка. Не само политически съюз. Той е следствие, родено чрез инцест. Естественият кръвнородствен принцип е подменен с инцестен (кръвосмесителен), еманация на хтоничното (подземно) царство на Сатанаил. Не просто кръвосмешение (греховен сексуален акт) в семейство или род, а между коренно различни (по език, вяра, самосъзнание и култура) племена. По-страшен е духовният инцест, довел до тотално изтриване историческата памет на хазарите. Нима същата съдба не постига македонските българи в Кралска (1918-1941) и в Титова (1944-1991) Югославия! Именно този паралел, откритие на М. Павич, просветва в душата на младия македонски поет, осъзнал страшната истина за своя народ, скрит зад алегорията „хазари“.

В идеологически план е реализиран основен ЗАКОН НА ТОТАЛИТАРИЗМА, дефиниран от британския писател Джордж Оруел в знаменития антиутопичен роман „1984“, публикуван 1949 г. Т.е., четири години след като този „закон“ вече се прилага в Титова Югославия. Той гласи: „Който контролира миналото, контролира бъдещето,

КОЙТО КОНТРОЛИРА НАСТОЯЩЕТО, КОНТРОЛИРА МИНАЛОТО“.

Ето защо македонизмът чрез „дълбоката държава“, за която намекват Л. Георгиевски и З. Заев, е който инспирира „езика на омразата“ срещу България, който има кръвен интерес днешните македонци да не познават истинската си история.

Това става в Социалистическа република Македония след 1944 г., когато в рамките на Титова Югославия процесът на политико-културно проникване на сърбизма в Скопие върви паралелно с дирижирана сърбо-македонска брачно-политическа кръстоска. Така чрез насилствено „цезарово сечение“ се изражда „македонската нациjа“. На българска основа с антибългарски хъс. На този инцестен „подвиг“ червените акушери са коминтерновските товарищи на Сталин – Тито и Георги Димитров. Това пръв гениално загатва видният македонски интелектуалец и журналист Владимир Перев („Колко войни изгуби България?!“.

И тъй, на границата на VІІІ-ІХ век в Хазария е извършен безшумен преврат. Безшумен и невидим, защото се проточва с години. Простият народ не знае (и да знае, какво от това!), че хаарският елит е инцестно юдеизиран, кръвно-психически. На власт идва елит от смесени бракове. И тъй като по традиция майката предопределя принадлежността на децата към еврейската община, върховната власт е овладяна. Казват „кръвта вода не става“. Вода не, но отрова – да. Случаят с хазарите, повторен по-късно с насила македонизираните българи във Вардарско след 1944 г., сочи: българската кръв духовно е отровена чрез шприца, наречен „македонски език“. Чрез механично имплантиране на некирилски сръбски букви в създадената 1945 г. македонска азбука. А новия македонски речник методично, дирижирано с годините, е препълнен със сърбизми, паралелно с ерозия на българската лексикална основа.

В Хазария юдеите-пришълци стават „вътрешен окупатор“, превръщайки Хазария в нова “Обетована земя”, магнетично притегляща разпилените из Евразия „деца на Завета“. В „Град“ имплицитно (скрито) се намеква: „вътрешният окупатор“ на Македония е не фалшивата идеологема „бугарски фашистички окупатор“, а великосръбският. Той владее и преследва всичко българско. И в Кралска, и в качеството на Титов комунист – в Социалистическа Македония.

Фактор-окупаторът алегорично присъства в строфите: „Слепци! / Слепци без пастир. / О, мълчете! / Мълчете гробища, / мълчете кръстове; мълчете деди и прадеди; / земята, която ви разпарчосаха, / народа,  който ви поделиха, / жените, които ви отмъкнаха…“.

Издаден 1984 г. в Югославия, “Хазарски речник” не просто оказва духовно въздействие върху тогава 18-годишния студент Л. Георгиевски, но и се превръща в Книга-откровение. Не знаем в каква степен първоначалният текст на стихосбирката е преработван до публикуването й през 1991 година. Но не това е важното. Темата е обект на етно-исторически и духовен анализ, опит за вникване не само в литературни, но и в по-дълбинни пластове. С темпорална презумпция: текстът е писан 1988-1989 г., когато Вардарска Македония още е стегната в лапите на наметналия овча (комунистическа) кожа сърбошовинизъм.

“Град” ярко и релефно показва болезнената реакция на поета към съдбата на хазарите, контекстуално визирайки ситуацията в Югославия. Има два текста в “Хазарски речник”, които “отключват” съзнанието на поета и разкриват исторически паралели. Първият “напипва” оная насилствено прекъсната от идеологията невидима нишка, свързваща ни с миналото, с духа на забравените (и забранени) предци. У Л. Георгиевски това е мистичният паралел Хазария-Македония, с неизбежните еретични съмнения в правотата  на тогава господстващата в Югославия комунистическа идеология и нейния специфитет – македонизма. “Хазарите – пише М. Павич – станали известни в историята, влизайки във войни с арабите и сключвайки съюз с византийския император Хераклий в 627 година, но произходът им останал неизвестен, както са изчезнали всички следи, които биха показали под какво име и в кой народ да се търсят днес хазарите”.

Вторият текст имплицитно визира последиците: “Знае се, че когато изчезва един народ, най-напред изчезват неговите най-висши слоеве и книжнината заедно с тях. Точно това може да се каже и за хазарите”.

Това, което в 1989 г. осъзнава Л. Георгиевски, е противоречието между: от една страна, чуждите учени, говорещи за някаква друга, истинска история на Хазария, и от друга – еничарите хазари, наложили идеологическо табу и създали друга, фалшифицирана история! Векове по-късно същото става с Вардарска Македония по Титово и следтитово време. Защото Скопие и до днес, за разлика от София, не издава чужди исторически извори, с паралелни (оригинал + превод) текстове. Как грамотният македонец да научи, че император Василий ІІ в изворите е наречен Българоубиец, а не Македоноубиец?!

Ето текст от “Хазарски речник”, разкриващ противоречие, приковало вниманието на поета: “В хазарската държава могат да се срещнат учени евреи, гърци или араби, които твърде добре познават хазарското минало, книги и паметници, говорят за тях с похвала и подробно, някои дори пишат хазарска история, но на самите хазари не е разрешено и те не смеят да говорят за собственото си минало и да съчиняват книги”.

Не е ли така и в СР Македония (днес Северна)! Например съдбата на старобългарски паметник, открит в 1956 г. и захвърлен в двора на един музей. Битолският надпис на цар Иван Владислав! Случайно, по щастливо стечение на обстоятелствата фотографиран и издаден в България с подробен коментар, той създава много терзания на фантазните “творци” на “Историjа на Македонскиот народ”.

Визирана ли е в “Град” съдбата на Македония? Несъмнено. Интелектуално вдъхновен от “Хазарски речник”, в последните две есени на Титова Югославия Л. Георгиевски пише еретични строфи (“червени врачки, които играят, / които молят за мир”), за което през 1944-1956 г. по етапен ред са пращали в зловещия концлагер Бели Оток. Защото „червени врачки“ е алегория (образ с иносказателен смисъл) на скопските идеолози.

За следните фриволни строфи през 50-те години на ХХ век са наказвали с доживотен затвор: „О, народе, / ти народ не си, / морето от реките ти откъснаха, / небето от върховете отлепиха…/ името ти прекръстиха, / езика ти смениха, / миналото ти излъгаха; / не, вие народ не сте / – вие добитък сте били, / хазари“.

Ето текст, подсказващ колко „древен“ е „македонскиот jазик“: „Един за един… / един до един… / без глас, / без песен, / във мрак, / защото нищо не учехте друго, / освен най-черен мрак. / Учители чужди ви пратиха, / вие за светци ги прогласихте, / писмо ново ви написаха / и него за свое го взехте…“.

Героят, попадайки чрез “сън” в странен, паралелен град, среща “на края на ъгъла” сляп старец, който с пророчески песни му “отваря очите”. По някаква необяснима, мистична причина героят единствен “вижда” слепия старец: „На края на ъгъла ми се чини / като да срещам винаги / слепия старец, който свири на / китара и пее легенди / за един изчезнал народ, народ / продал се за злато, / продаден за злато“.

В реалната история македонските българи от Вардарско през 1944 г. не са продадени за злато, а без пари. С коминтерновски хъс от еничари-продажници, во главе с „вожда и учителя на българския народ“  Георги Димитров. Същата съдба очаквала и „хазарите“ в Пиринска Македония.

Но – и това е най-ужасно – хазарите-македонци са предопределени да не знаят историята на своя народ. Как? Македонизмът психотронно „оперира мозъка“, маха българския и слага сърбо-македонистки чип. Това поражда хроничния глад за „чужда история“. Скопие го прави по елементарен начин, доказващ мизерното интелектуално ниво на „учените“. Там дето пише „българин, български“, те бришат и пишат: „македонец, македонски“ (виж фотоса с паметната плоча).

Мъдрият „сляп старец“ подсказва: „Историята търси при победителя / истината при поразения“. И тръгва безименният лиричен герой да търси Истината. От град на град търси истината за миналото на своя народ: „Но бях играч, / честен играч / към моя народ, / който чака, / който търси истината, / която винаги завършва с две страни, / а аз търсех втората страна / и ходех там, където казваха лъжи / и още по-натам, / и търсех неприятели на моите приятели, / търсех старци, / които мъдро мълчаха…“.

Тъй, по метода „проба-грешка“, македонският „Уинстън“ (главен персонаж на Дж. Оруел) прозрява: „И колкото повече четеше своята история, / все някак му се чинеше, / че това е чужда история, / в която неговия народ / не е негов народ, / неговите юнаци са чужди юнаци“.

И идва страшният сблъсък с Истината. Страшен, защото в училище и университет македонският хазар е учил друго в учебниците. Героят „от страница на страница…/ [прозира] извлечена с лимонов сок / нова история, / тайна история, / и в минути на слушане на рок / го хващаше страх, / че е бил лъжлив, / че е лъжлив / и че историята, която е учил, / е била лъжа / за ученици и средношколци“.

Да припомним… Времето, когато Л. Георгиевски работи върху поемата (1988-1989), са години на вдъхващата толкоз надежди в Източния соцблок Горбачова Перестройка. Години, вълнуващи; не, по-скоро дрогиращи наивните души. Това в по-малка степен се отнася за Югославия. Там идеологията продължава да стяга в клещи душите. И без Тито титовизмът е по-жив от всякога. След 1989 г. сърбокомунизмът сменя цветовете. При последния комунистически диктатор Милошевич югокомунизмът се пребоядисва в сръбски национализъм. Збигнев Бжежински: „Национализмът е последното убежище на комунизма“. По-точна е друга фраза, визираща „новите герои“. Тази на английския поет и есеист Самюел Джонсън (1709-1784): „Патриотизмът е последното убежище на негодника“. Дали пък не визира „патриоти“-те от „Пиротска“ 5 и техния „сиамски близнак“ ВМРО-ДПМНЕ! Единият плод на ДС, другият – на УДБ-а.

Чудно ли е, че в Северна Македония виждаме 

ВСЕПРОНИКВАЩ МАКЕДОНИСТКИ ОКТОПОД,

огнедишащ чрез „езика на омразата“ срещу България и всичко българско.

Осъзнал ли е в 1989-1991 г. Л. Георгиевски, когато публикува „Град“, че е “хазар”, т.е. човек, загубил нишката с Миналото, с духа на Предците? Да, макар да го казва чрез алегории, тайнствения код на поезията.

Още преди да стане премиер, Любчо Георгиевски е първият политик, изричащ забранени истини. Три факта, на 7 и 14 юли 1995 г., публикувани в скопския „Пулс“:

1) Само ке ги потсетам горенаведените интелектуалци (Гане Тодоровски, Кръсте Битовски, Блаже Ристевски, Ванчо Николов, Иван Катарджиев и др.) дека од 1945 до 1990 година Македонија беше жртва на титоистичката jrocловенскa диктатура. Прво, по линија на самостојна Македонија, потоа по линија на Информбирото, по линија на национализацијата и по линија на демократско-грагански спротивставувања /на пример, нeкoj го критикувал Тито, или Лазо (Лазар Колишевски, пръв партиен лидер на СР Македония; чак до 1963 г.)/. Посебно деценијата (специално десетилетието) по 1945 година беше деценијата на брутални убиства без судење, тешки малтретирања по затворите и сите можни видови на притисоци што можеше да ги измисли Титовата комунистичка држава“.

2) Нема да кажам некoja нова вистина, ако го спомнам фактот дека и Гоце Делчев и Даме Груев и Горче Петров и Пере Тошев и треба ли сите да ги редам и да ги бpojaм, дека биле учители на бугарската егзархија во Македонија, земале плата од неа и нормално ја спроведувале нејзината воспитно-образовна програма. Не е тajна, ако кажам дека комплетниот бpoj на илинденци и целиот состав на револуционерната организација бил регрутиран само од егзархискиот дел на македонскиот народ“.

3) Имено дека и Партение Зографски и Кирил Пејчиновик и Теодосије Синаитски и Браката Миладинови и Глигор Прличев и Кузман Шапкарев и Марко Цепенков /и уште колку ли други?!/, секаде каде што пишувале за свojoт мaјчин јазик или, пак, за реформите на тој јазик, секаде зборуваат како за бугарски јaзик. Значи пак доагаме до Михајлов и Александров. Зошто ги обвинуваме и етикетираме за нешто за што воопшто не се виновни и за што виновниците треба да почнеме што поскоро да ги бараме (търсим) на друго место. Зарем не е срам за македонската историја на големите наши преродбеници (възрожденци) браката Миладинови секаде да се декларираат като Бугари и да зборуваат за мајчиниот јазик како бугарски, а ние сме ги прифатиле (приели) за наши преродбеници“.

Изхождайки от приликите в имената на “истинските” и автентичните хазари, описвайки как хазарските юдо-дипломати (в Београд и Скопjе – югодипломати) се опитват по византийски да “елиминират” наглед малки, невинни орфографически разлики в имената, М. Павич казва: “Тези, другите хазари, се опитвали да извлекат полза от сходството между имената…”.

Как македонският поет тълкува, не знаем. Но горният текст е ключов за разбиране технологията на фалшифициране на персонифицираната История. А тя, по правило и неслучайно, винаги почва и свършва с езика. Ако търсим между БЮР Македония (днес Северна Македония) и България сходство в имената, то е налице. Но не съвсем! С наглед малка, невинна разлика. След 1945 г. към българските фамилни имена, окончаващи на „ов” и „ова”, по невидима заповед в свидетелства за раждане и паспорти все повече имена окончават по српски маниер: на „ски” или „ич”.

Христоматиен пример: възпитаникът на Софийския университет Лазар Колишев, бъдещ пръв партиен бос на Титова СР Македония. Осъден на смърт от Военен съд за антиправителствена дейност след процес в Охрид (ноември 1941 г.) отправя МОЛБА ЗА МИЛОСТЪ до Н. В. Цар Борис ІІІ с мотив: “Синъ съм на родители българи, чувствувалъ съмъ се и осещамъ се българинъ, въпреки страшното робство – запазилъ съм си и битъ, и език, и нрави български”.

След 1944 същият българинъ в еничарска угода на Белград от Колишев се авточипира в Колишевски. В 1948 г. получава неприятно писмо от Димитър Влахов, бивш шеф на коминтерновската ВМРО (обединена). В него се опровергава лъжата, че не съществуват македонски българи (виж колажа).

Когато в 1996 г. тогавашният лидер на ВМРО-ДПМНЕ Л. Георгиевски се прекръсти втори път, сменяйки сръбското име Лупчо с българското Лубчо, в БЮР Македония избухна скандал и сърбомански лай. При един тв дуел между него и Бранко Цървенковски, тогавашен лидер на СДСМ (наследница на Македонската компартия), Георгиевски болезнено „чуква“ Цървенковски: „Треба ли политичар да испие шише виски и да се трезнат со грам кокаин!“. Вбесен, Цървенковски се изпуска: „Дали вие потпишавте дека треба ревизија на македонската азбука, дури и си го сменивте името од Лупчо во Лубчо со ,,б”…“. 

Да обобщим. Днешният „македонизъм“, подобно на юдео-хазарския му предтеча, не е ИСТОРИЧЕСКИ ПРОДУКТ, роден от естествен етно-религиозен социален и държавно-творчески процес. Той е ИДЕОЛОГИЧЕСКИ, по-точно коминтерно-титовски ерзац (менте). Ерзац, пръкнат лабораторно, по поръчка от Белград. Операция, днес именувана социален инженеринг. Тъй трябва да разбираме дълбокия смисъл на един наглед плитък албански лозунг, издигнат през пандемичното лято 2020-о на македонски стадион: „Бог създаде българите, Тито – македонците“. Алегорията „бог създаде българите“ подсказва естествения развой на раждане на българския народ и нация. Пък алегорията „Тито създаде македонците“ директно подсказва: „македонската нациjа“ се ражда след насилствено „цезарово сечение“, сатанинско дело на „червените врачки“ в Кремъл, Белград и София.

В интервю за Дойче веле (8.12. 2020 г.) питат български ексминистър на културата: „Проф. Стоянович, мислите ли, че ескалирането на противоречията ни със Северна Македония може да доведе до конфликт от “югославски тип”?

Отговор: „Не. Не виждам подобна връзка – нито историческа, нито причинно-следствена. Но понеже споменахте Югославия, този “венец на великосръбския шовинизъм”, казано патетично -югославското духовно и философско наследство е основната пречка пред нормалното развитие на Северна Македония днес. И, за жалост, в Скопие не виждам лица, които да имат вътрешната убеденост да напуснат досегашната орбита, още по-малко да притежават куража да го направят“.   

Л. Георгиевски

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *