
Нейните книги не са просто романи, които се прочитат и се оставят в библиотеката, те са притчи с богата житейска философия, към които читателят може да се връща многократно. Романите „Живот в скалите” и „Пасиансът на архангелите” на Мария Лалева се предават от ръка на ръка и всеки с нетърпение очаква следващата й книга. Тя е популярна в цялата страна, но сега поисках да поговорим за родния й Благоевград, за родословието, за детството и за това какво днес я връща тук и какво от личната история и размислите си предава на своите герои.
Мария Лалева споделя, че една част от рода й идва от Берово и Гевгели във Вардарска Македония, а другата от Горно Броди, Серско. Предците й са носили имена като Георги, Славка, Димитър, Мария. Всички са живели в така наречената бежанска махала на Горна Джумая. Прабаба й е Екатерина. В кръщелното майка й също е Екатерина и Мария в нейна чест кръщава така една от героините в „Пасиансът на архангелите”. Майка й и баща й са родени в Благоевград. Братът на баща й е съпруг на известната журналистка Ваня Лалева, която дълго време няма да бъде забравена. Когато Мария се родила, всички са живели заедно на ул. „Гьорче Петров” №13. Братовчедка й е журналистката Светлана Василева, дъщерята на Ваня Лалева. Обича си роднините, а те не са малко, затова не ги изрежда всички.


Мария е родена на 17 юли 1969 година. Казва, че детството й за нея е „едно усещане за някакъв припев на песен”. Когато вечер са ходили на гости в тази бежанска махала, така напевно са говорили старите хора. Бабите, облечени в черно, се нареждали под лампите и говорът им й приличал на песен. И този начин на говорене е използвала в образа на баба Анастасия в романа си „Живот в скалите”. Споменът й е за диалект, примесен и с други думи. Като дете е обичала да свири на пиано. От 6-годишна е посещавала музикална школа с преподавател проф. Нешев в Благоевград. Неговата съпруга й е преподавала солфеж. Преди да познае буквите, научила нотите. Имала е старо пиано „Чайковски”, на което свирила до 14-годишна, докато не я оперирали. Открили заболяване на костта на едната й ръка, което се оказало фатално да продължи музикалната си мечта. След две операции се отказала от пианото. Дълги години след като вече не можела да свири, не искала да се разделя с този инструмент, докато един ден майка й и баща й се обаждат в София, където е студентка, за да й кажат, че едно детенце от махалата идва всеки ден в дома им да свири, и я питали дали е съгласна да го продадат. Мария се съгласява, след като сама се убедила как детето свири и с какви очи гледа пианото. Разбрала, че нейното пиано ще е в добри ръце и ще е много обичано, но въпреки това го изпратила в другия дом с много рев. Пианото си остава несбъднатата мечта в живота й.

Мария завършва средното си образование с първите випуски на Езиковата гимназия в Благоевград, в паралелка с френски език. Висшето си образование завършва в София, специалността икономика. В онова затворено време преди прехода казва, че са си намирали начин да живеят на групи. И много пътували с автобуси до Бодрост, Разлог, Банско, Гоце Делчев, Папаз чаир, Скакавица, Мелник… Детството й е свързано с целия регион.
След завършване на висшето си образование дълги години работила като икономист, правила оценки на цели компании, на отделни фирми, на недвижими имоти. След това рязко спира да се занимава с икономика и започва да пише. В момента се занимава само с писане, с нищо друго и от това се издържа. През 2018 година излезе хитовият й роман „Живот в скалите”. По-късно същата съдба имаше и „Пасиансът на архангелите”. Когато отворих втората книга, си казах, че не ми се чете за грехове, но още в началото на повествованието разбрах, че това са уроци на живота. Мария казва, че открива уроците чрез болката. Тогава настъпва мигът на трансформация, в който човек спира и започва да си задава въпроси.


„Болката е неизменна част от нашето развитие. Човек трябва да усети на материално ниво една рана, за да започне да мисли защо я преживява, и по-големият въпрос е защо аз извиках на пътя си тази рана или този човек, който ме предаде или нарани. Убедена съм, че нещата, които ни се случват, не са плод на чужда воля, а на наше съгласие, за да можем да осмислим нещо в себе си, и тогава отговорът е съвсем различен”.
Мария пише за греха, смирението и любовта като ключа към живота. Докато в „Живот в скалите” има една емоция, която граничи с експлозия, с гняв на моменти, с неразбиране, с битки, то в „Пасиансът на архангелите” преобладават мекотата и опитът да се върви с равновесие през драматичните обрати на живота. Тук читателят стига до извода, че битката между доброто и злото е една илюзия. И според Мария „те съществуват, за да протича ток между плюса и минуса, който държи цял нашия материален живот. Смисълът не е в това кое ще победи, смисълът е с какво равновесие вървим през света. Това са двете патерици, с които малкият човек върви към голямото познание! И затова в тази книга никой никого не съди. Това е голямата крачка”.
В романа има герои, които много нараняват, но именно те учат другите да се обичат, да си тръгват, когато трябва, да прощават. Това е книга, която те учи как да пътуваш към самия себе си и как да се самоусъвършенстваш. Главната героиня в романа „Пасиансът на архангелите” Юстина има реален прототип, макар и обогатен от автора драматично и философски като един духовен, вярващ човек, без да е религиозен. Мария казва: „Както създаваме децата, така създаваме и образите, които си имат отделна енергия, воля и разум, и често по време на писане героите ми се противопоставят на предварителния замисъл”. В книгите й любовта е двигателят на живота, но съществуват и невидими езотерични герои, които не тръгват на поклонение, на послушание и не се съобразяват с догмите. Те работят с вселенските закони, които фигурират и в народните ни поговорки, като „каквото посееш, това ще пожънеш”, или нищо повече от закона за причината и следствието. Те ни учат на закона на привличането или на енергийната същност на човека. Всичко това ни е дадено, за да сме съавтори на цялото творение. Защото и Бог ни е сътворил и ни е дал свободата да експериментираме и да се водим от любовта, красотата и хармонията. Убедена е, че „любов има и в най-закоравялата душа. Там винаги свети едно зрънце, което може да бъде активирано. Зад маската на лошия стои една душа, която чака своя миг да пристъпи към светлината”. И в книгата пише: „Няма съдба, има душа, която си забравил”. Съдбата според нея е „този план на душата, който си написал със светлите сили, преди да се родиш, и който следваш стъпка по стъпка. Затова е пасиансът на архангелите. Господ ти дава и свободната воля да се отклониш от предварителния план, но и никой не може да те спаси от последствията от това отклонение. Или както казва баба Анастасия в „Живот в скалите”: „Всичко е много просто!”.
Някъде в интернет намерих „Писмо до татко”, в което Мария пише: „Където и да си, знам, че ме чуваш и пазиш. С онова твое изречение: „Не ти отнемам правото да бъркаш, момиче, защото ще те науча да обичаш и да се смееш. Това ще те спаси да не пораснеш”. Обичам те, татко! Благодаря, че ме научи да обичам, без да се страхувам и без да търгувам”.
Писала го е след смъртта на баща си Жоро Лалев. И днес той е познат на по-старите хора в Благоевград. „Беше голям чешит, изключителен бохем и разкрепостена личност. Той ме научи да чета книги”, казва Мария”. Жоро Лалев работеше в МВР. Майка й Тинка Сивкова по баща, Лалева по мъж, е била учителка във Второ основно училище, където по-късно е и зам. директор, след това работи в Пето основно училище. Но всички й казват Тони. Когато баща й се разболява, Мария ги взима при нея в София. Майка й е от голяма фамилия. Има двама братя и една сестра. Само Владимир е останал в Благоевград. Другият брат е в Канада, а сестра й е в София. Мария има по-малка сестра, Елица, която също като нея живее в София и за която казва: „Тя е живият пожар на фамилията – прекрасна, красива, спортистка”!
Мария има син, когото е кръстила на майка си. Много е харесвала актьора Антоний Генов, когото смята за един от аристократичната прослойка на българското кино, и си е мислила, че ако има момче, ще го кръсти хем на майка си, хем на този актьор. Така че синът й се казва Антоний. Когато се ражда, всички му пожелават какво ли не, а майка й произнесла едни от най-красивите думи за него: „Бабенце, може да не си най-красивият, най-умният, може да не си най-талантливият, но винаги да светиш!”. Мария казва: „Тя все едно го ориса да има негово лице и то да е разпознаваемо, да носи своя индивидуалност и физиономия, своя светлина – и той наистина стана такъв”.
Като майка, Мария иска синът й да расте свободно и самостоятелно. „Доколко успявам е друг въпрос, защото аз не съм от класическите майки, които се хвърлят сутрин да правят палачинки, а събота и неделя да готвя пълнени чушки и мусаки. Понеже много пътувам, гледам времето, в което съм с него, да е свързано с общуване и да ходим заедно някъде”. Антоний сега е първи курс студент и учи „Английска филология” в Софийския университет. „Детето порасна и гледам да не съм орлицата, която ще се меси в неговия живот, защото живея с мисълта, че децата изобщо не ни принадлежат и идва миг, в който трябва да понесат отговорност за живота си.


Бащата на Антоний и съпруг на Мария се казва Валентин Гуевски, той е от София и е финансов консултант. „Той е един много спокоен човек на фона на моята вулканична емоция – казва Мария, – и някак си детето ни знае, че с единия ще изживява емоцията, а с другия ще има спокойствие”.
Питам я какъв език, какъв тон прилага в семейството си. „Същия като в книгите ми, защото аз нямам много доверие на хора, които не говорят по начина, по който пишат. Не обичам грубия език. Дори когато съм сърдита и раздразнена, се стремя думите, които произнасям, да не носят лоша вибрация, защото това трови. По принцип хората, които са гневни, които псуват, нагрубяват, обикновено са хората, които ни разболяват. Затова се стремя да не съм човек, който разболява себе си и другите. Опитвам се бързо да премине бурята с някаква шега, за да не се задържа тази негативна емоция в енергийните полета около нас. И се стремя повече да се усмихвам”.
Мария често говори по медиите за мъжката и женската природа, защото тя винаги се е интересувала какви са задачите на едната и на другата енергия. „Защото във всеки човек, без значение от половата му принадлежност, присъстват и женската, и мъжката енергия – обяснява тя. – И всяка си има определени функции, които са различни от тези, които сме свикнали да им приписваме. Мъжката енергия е тази, която разрушава и изпълва със съдържание едновременно, женската енергия е тази, която придава форма. Когато говорим за мъжка и женска енергия, за мен е много важна думата равновесие в света и вътре в човека. Много често проявените психически дисбаланси в човека се дължат на това, че едната енергия има по-голям превес над другата. Има много жени, при които мъжката енергия захлупва женската и тогава се получава една доста авторитарна и сурова жена. Или прекалено женствени мъже, които отказват да пораснат, при тях има по-ниски нива на мъжка енергия. Когато човек осъзнае всичко това, той може да коригира вътре в себе си енергиите, така че да се развива в посоката, която иска”.
Питам я тя чия енергия е взела от предците си. „Аз съм много свързана със земята. Вярвам, че определени елементи, като вода, въздух, земя, огън, имат отношение към същността на човека. И на мен, като родена в планината, ми е липсвал водният елемент. Имала съм земя и въздух, но не съм имала достатъчно вода”. И така си обяснява своята страст по морето и желанието да гледа водата. Морето носи за нея друга магия и е избрала зимата да живее там и там да пише романите си. Има приятели в Балчик, които имат голяма къща. Мария ги нарича „моите ангели в скалите”. Те я посрещат и „си ме гледат като родно дете”, казва Мария. Има си една мансардна стая в тази къща и там живее и пише. И сега е нахвърляла идеи за нова книга, но тя вярва, че думите са тези, които трябва да отидат при нея, и ги изчаква тихо да се отключат и „когато дойде времето и когато има какво да се каже, то ще бъде казано”.


Казвала е, че не е професионален писател, но за нея писането е занаят. Има си тънкости, които се учат в движение, има и правила, които е хубаво да се спазват. Тя смята, че дарбата, чувствата не могат да бъдат професия, те могат да бъдат инструмент да изпълниш своята мисия като човек. Ако го гледаме като професия, то тя ще изисква най-много от този, който се е посветил на нея, защото изисква голям труд, четене, образоване…
Мария напуска родния град, когато е на 18 години, и все по-рядко идва в Благоевград, въпреки че тук има много братовчеди. Загубило се е онова усещане от миналото и градът много се е променил като облик и като хора, и понякога трудно разпознава лицата по улиците. В София казва, че вижда много повече от съучениците и приятелите си, отколкото в родния си град. Продали са жилището си в града и когато идва тук, спи на хотел.
Пътят сега я води към София и към морето, без което не може. Следва изборите на сърцето си и е убедена, че продължаваме да играем роли. Още Шекспир го е казал, че животът е театър. Понякога избираме да се мразим, понякога да се влюбваме, да се разделяме – и в това е красотата на живота. Така е пълен и носи свое съдържание. Но сякаш там някъде някой отгоре ни мести главите и ни кара да действаме така, както избираме в различни моменти от живота си. Дори когато се случват трагедии, да знаем, че в крайна светка те винаги са за добро, защото такова е било предварителното споразумение на душите.
В романа на Мария можеш да разбереш, че често живеем като в глутница – борим се за кокала, за територия и нямаме друга ценност, освен да се нахраним, да се качим в лъскавите коли и в общи линии да продължим рода. Мария се опитва да слага разделителна линия между тази улична история с глутницата и онази човешка история оттатък оградата с райграса, един свят, разделен на света на Юстина, на Каша и Петър, и цялата история разказва през очите на едно куче, което сякаш е най-точния наблюдател на действителността. Юстина е родена с мисията на учител, на осиновител, с мисията да гали и утешава човешката душа. Пасиансът и картите са нейният начин да каже своята истина. „Ние се въртим в лабиринта и търсим изхода, и това не може да бъде грях”. И на Мария й се иска с тази любяща философия да остане читателят, когато затвори книгата. Убедена е, че не ти отиваш при книгата, тя идва при теб. Също както и учителите ти идват в живота, когато си готов.
„Всички човешки пътища толкова си приличат, че изобщо нямаме нужда от равносметки – пише Мария. – Имаме болезнена нужда да обичаме себе си в другия и да се учим да го виждаме всеки ден, да осъзнаем колко много си приличаме и че сме замесени от една и съща кал, съживени сме от един и същи дъх. Не мога да си представя нещо по-красиво от това. Нито в този живот, нито навярно в следващите. И ще вярвам, че любовта е единствената истинска човешка същност, че тя е материалът, от който човек е изграден, и че тя е пътят, който му е даден свише, накъдето и да върви той, който и да върви с него. Важното е да продължава да върви. Промяната, движението са кодирани в човешкото същество. Те са тайният шифър на Вселената, заложен в гените на първите човеци. И не може да бъде друго. Може би до края на дните си няма да разбера човешкия бунт срещу съдбата. А може би точно това е играта на Бог. Хората да го забравят, да го отрекат, да възроптаят срещу съдбата и после да сътворят отново себе си”.
И без да я познавам отблизо, заради тези нейни размисли, които откривам в героите й, я чувствам сродна душа, която се стреми към светлината и усъвършенстването, за да изживее живота си пълноценно и да изпълни мисията, за която е дошла на тази земя.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВA
И тая хич няма да я бавя!