Планинските водачи Сашо и Марги зарязаха София, избраха благоевградското село Горно Лешко за роден дом на първото си дете, строят къща, където да израсне

Преди седем години седях с приятели на двора в лещанския ми дом, когато сякаш отникъде пред оградата се спряха момче и момиче с велосипеди. Попитах ги дали мога с нещо да им помогна. „Просто гледаме. Много ни харесва” – отговориха. След време кметът Галина Велкова ме запозна с двама младежи, закупили стара къща в Лешко. „Ние ви познаваме” – усмихваха ми се. „Но откъде?”. „Ние бяхме онези с колелата…”. Така започна запознанството ни с Александър Серафимов и Маргарита Ангелова.

Той е роден в Ловеч. До преселението си на село е расъл, учил и работил в София. Неточно е да се каже „работил”, защото Александър е планински водач и ски учител, а това са по-скоро поприща. На изпит за планински водачи се запознали с изгората Маргарита Ангелова и свързали живота си.

Тя е родена в София. Също е планински водач и ски учител. Трета година живеят в планинското село, а преди девет месеца се роди чедото им Йоана, която е първото бебе, появило се от десетилетия в Горно Лешко.

Когато Сашо и Марги се срещат, желанието им да живеят на село е мъглива приумица. Сашо пояснява: „Чувствахме, че повече нямаме потребност да оставаме в големия град. Сега осъзнаваме предимствата да живеем на чисто и обширно място, сред природата”.

Знаят и практичните ползи: наблизо е Благоевград и пътуването до него е по-бързо, отколкото придвижването в София. По-лесно е да излизат с детето навън и се разхождат в здравотворна среда.

Марги допълва как работили като доброволци в испанско село: „Много ни хареса естественият начин на живот, в който можеш сам да си произведеш храна, да спестяваме много, много опаковки и да пазим природата”.

У двамата назряло желанието да се преселят на село. Търсели къща в Кюстендилско и дефилето на Земен. Маргарита описва: „Местата ни се сториха доста запустели, спряхме се на няколко къщи, но се оказаха трудни за продаване. Решихме да не прехвърляме пределите на Благоевград, за да не бъдем прекалено далече от София”. Александър се намесва: „За нас бе важно да живеем в планина. В Гугъл попаднахме на някаква странна долина, стоеше отделена от Струмската, с връхчета около нея. Разгледахме разположеното в нея Падеш, разбрахме, че има язовир при Логодаж. И пристигнахме в Благоевград с кола, а с велосипеди потеглихме нагоре, за да видим на живо местността. В Падеж се срещнахме с тогавашния кмет Качулски и го питаме за имоти. Заяви ни: „Вие, младите хора, трябва да ходите в града. Тука нямате място”. Усмихнахме се и си казахме: „Добре, ще търсим  на по-високо. И така, завой след завой, баир след баир продължихме през Лешко, докато открием нашата къща”.

Марги пояснява: „Още докато търсихме място в Кюстендилско, разбрахме, че нещата не стават по обяви, а трябва да се свържем с кмета на селото и той да ни даде най-точната информация. Обясниха ни къде живее Галя Велкова. От къщата излезе отрудена жена, току-що бе издоила кравите. Помислихме, че това не е кметицата, а нейна съседка. Попитахме я как да открием кметицата, а тя отвърна: „Аз съм кметицата”. Разкрихме й, че тук много ни харесва и си търсим къща. Увери ни, че има нещо предвид. След няколко дни ни свърза със собствениците. И в рамките на шест месеца успяхме да закупим имота”.

Първоначално Сашо и Марги идвали от време на време, свършвали някаква работа и се връщали в София. Хвърлили много сили, за да изчистят двора от трънаци, саморасляци, камъни. Приоритет било да си направят тоалетна. „Постепенно посещенията ни зачестяваха – спомня си Маргарита. – Преди три години решихме трайно да се установим и започнахме да изграждаме новия си дом”. Сашо обобщава философски: „Големите решения се взимат след буря. Имахме старата къща, идвахме тук с колела, гостуваха ни приятели, строяхме. Веднъж, пътувайки от Лешко за София, бяхме супер изнервени от работата ни по един проект и си казахме: „Добре, това можем да го вършим и на село в по-спокойна обстановка. След като се заселихме тук, плюсовете започнаха да изскачат един след друг. Неописуем е начинът, по който се събуждаш, с изгрева към планините, зареждаш се и за два часа свършваш работа, което е невъзможно в София”.

Питам дали живеенето на село им помага в работата на планински водачи. Отговарят утвърдително, най-много ги радват обширните гледки. Тук се чувстват в кожата си. Работят на компютър, търсят маршрути и правят организация за походи с любители на планините. Създали са си градина, в която произвеждат чисти зеленчуци. Превърнали са стар навес в чудесна къщичка, която обитават вече три години. Върху зидовете на старата къща вдигат масивна от камък и дърво и смятат през тази есен да завършат покрива. Всичко правят свободно, не ги гони работно време, не ги угнетява изнервеният градски живот.

Говорейки за предимствата да живеят в къща на село, Маргарита уточнява: „Сега, след като имаме дете, едно от предимствата е, че правиш една крачка и си на двора, на тревата. В София живеехме в блок под наем и ако асансьорът не работеше, трябваше да се качим с бебето и количката на осмия етаж. Едно от най-големите предимства е здравословното ни хранене. Тук си произвеждаме почти всичко и това ни кара да се чувстваме изключително щастливи, че създаваме нещо. Преди пет години не знаех как изглежда разсадът на доматите. Целият процес на отглеждане на зеленчука или плода е голямо удоволствие, а когато накрая го откъснеш, знаеш, че детето ти яде нещо чисто и спокойствието ти нараства. Или да отидеш до съседа и си купиш мляко, да си направиш сирене и кисело мляко, за нас това е най-голямата радост”.

Дворът и къщата на Сашо и Марги често се изпълват с гости, идват много приятели от София. Остават, за да се потопят в спокойствието на селото, да се насладят на гледката, да хапнат пресни зеленчуци. Друг път се отбиват на път за Гърция. „Голямо удоволствие и радост е да посрещаме почти непрекъснато приятели” – възкликва Марги. Сашо доуточнява: „Всички казват колко е хубаво на село, но това е една първична реакция. Преди години е имало хора в града, живели са и на село. Имам чувството, че през последните години се налага постановката „ходете в града”. Това си има политически и икономически причини. Но вече се усеща слаб, мъничък процес за обръщане. Да, измежду нашите приятели има желаещи да заживеят на село, ние сме хора, посветени на природата и планината. Едни искат да се сдобият с къщичка, да я посещават и там да работят по свои проекти. А други осмислят като нас положението си и решават, че нямат причини да остават постоянно в града. Доста млади хора са се заселили на село, но и те като нас са били подвластни на някакъв романтичен порив. А така сме капки в морето и ако не се събираме в общности, няма да има промяна в България. Ето, ние вече сме с дете, но когато порасне и няма други деца, то къде ще учи? Най-вероятно ще трябва да мислим отново за някаква връзка с града”.

Появата на бебето Йоана е голямото събитие не само за родителите, но и за Горно Лешко, където от десетилетия не се раждат деца. Маргарита не изпитва никакви притеснения чедото им да расте на село. „Приятелите ни питаха: Ама защо, как така? Хората си мислят, че всичко се върти около София. А аз съм изключително доволна, че Йоана се роди в Благоевград. Но е задължително винаги да имаме кола на разположение, защото, ако нещо се случи, трябва бързо да се реагира. Създали сме си добра аптечка, за да се справяме и на място с нещо, което можем сами да решим”.

„Но никога нищо не е перфектно” – заявява Сашо, за да не изглежда, че идилията е пълна. Според него проблемите са много, но основният е, че селото се е разболяло от един градски синдром. „Прави ми впечатление, че общи проблеми не се решават с общи усилия. Така е в града, където съкооператорите не могат да се разберат за таксата на асансьора. Да речем, в Лешко порой е отнесъл пътя, обърнеш се към други и предложиш да почистим канавката, отговорът обикновено е: „А, а бе нема за кога вече да действаме. Кметицата ще го оправи”. Все се чака помощ отгоре. Мисля, че ако успеем да превъзмогнем този начин на мислене, да не живеем ден за ден, ще направим бъдещето си по-добро. Защото един човек има едни възможности, но петима притежават петдесет пъти повече. Нужно е държавата да инвестира в селските райони, в инфраструктурата. Когато човек тръгва да си купува къща на село, той мисли за вода, за електричество, за интернет, пътища и други. Ако например се подобри водоснабдителната мрежа, това ще насърчи повече хора да дойдат и живеят в селата на запад от Струма. Ние търсим общуване с природата, но не можем да живеем отделени от останалия свят. Трябва да намерим мярката между старото и новото. Който има влечение да се заселва на село, да не се плаши, всичко е преодолимо, а наградата няма цена”, обощава Сашо.

Случи се първият човек, когото Александър Серафимов и Маргарита Ангелова срещнаха в Лешко, да съм аз. И е много радостно, че тези будни, интелигентни, дейни млади хора избраха да се заселят тук. Сякаш повлякоха и други, защото още две семейства с деца вече пускат корени в Лешко. А непрестанно питат и други, искат, мислят да създадат нов живот сред природата. Сашо и Марги станаха и прототипи на герои в романа ми „Към виделина”.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *