Премълчани истини за Народното „антифашистко“ въстание във Вардарска Македония през Втората световна война (1941 година)

       В отношенията между Скопие и София има проблем, освен този за „идентитета и езика“, блокиращ отношенията между двете страни. Това е т.нар. антифашистка съпротива срещу „бугарските окупатори“ във Вардарска Македония. Обективният анализ, изчистен от идеологическа патина, говори за рядък в историята феномен. Йезуитски дрогиращ коктейл на две контрадикторни (противоположни – бел. ред.) съставки („национално“ плюс „комунистическо“). „Барутен коктейл“, който Тито с другарското съпричастие на вожда на БРП(к) Г. Димитров през 1941-1944 „залага мината“ на гибелен разлом всред македонските българи, развихрен след войната. Прелюдия към македонската кървава Коледа (ян. 1945 г.), сподирена с десетилетен духовен и физически геноцид.

       Геноцид, който един историк, Стефан Дечев, специализирал в Централноевропейски университет в Будапеща и преподаващ в ЮЗУ „Неофит Рилски“- Благоевград, перфидно нарича „силово хомогенизиране на македонската идентичност в Титова Югославия, маргинализиране, потискане и „изчистване“ на българското в миналото“!  (Mediapool, 27.05.2021 г.).

Тази 2021 година се пада кръгла годишнина. В Скопие гръмко ще „претоплят“ измисления, фалшив мит за т.нар. „бугарска фашистичка окупациjа“. Мит, роден преди 80 лета, когато на 11 октомври 1941 г. в Прилеп „избухнало“ т.нар. Народно въстание. От години чествано като държавен празник.

       Да припомним какъв сърбомански вой вдигнаха повечето македонски медии по повод ексклузивно интервю за българската агенция на македонския премиер Зоран Заев (25.11. 2020). Той смело направи „крачка напред“, изричайки: „Новите поколения не знаят цялата тази действителност, тя трябва да ни сплотява. И в Северна Македония, и в България това влияе на хората по много погрешен начин. Трябва да променим това. Ние вече имаме сменени повече от 20 табели в страната, където беше записано „български фашистки окупатор“. Това не е така – България не е фашизъм, България е наш приятел“.

       Медиите, сръбски мущровани от „дълбока държава“, контролираща образование, медии и органи за сигурност, посрещнаха „на нож“ Заевите думи. Още на следващия ден, подобно „другарят Ленин“, Заев стори „две крачки назад“. Вината! Наруши фундаментален закон на македонизма: инцестната връзка между идентитет и антифашистката, т.е. антибългарска борба през войната. Принуден да отрече научна истина: българското управление на Македония през войната е освобождение, а не окупация. Официалното й признание заплашва да срути фалшивото здание на македонизма, градено „тухла по тухла“ чрез фалшификатите на няколко поколения историчари.

       Неслучайно президентът Стево Пендаровски доказа вярност като македонист висша проба. Твърдо заяви: “Антифашистичката борба е во темелите на современата македонска држава, а во таа борба сме се бореле против оние кои беа на страната на фашистите”.

       Какво е било след

АПРИЛ 1941 ОКУПАЦИЯ ИЛИ ОСВОБОЖДЕНИЕ?

       „След бързия разгром на гръцката и югославската армия, по предложение на Хитлер на 19 и 20 април българските войски навлизат и заемат Вардарска Македония. След разгрома на Югославия македонските българи от югославската армия са освободени от германски плен. Мнозинството от населението във Вардарска Македония посреща българските войски с радост и въодушевление, като освободители от сръбския гнет в пределите на Кралска Югославия. Обсипва ги с цветя, урежда в тяхна чест общи народни увеселения“.

Трендафил Митев (Македонски научен институт): „Действията на България след 19 април 1941 г. се представят като “военна окупация”. В случая обаче напълно се игнорира фактът, че съгласно международното право, окупатор е този, който владее насилствено територия, населена с чуждо население. Тоест, ако присъедини народ, който е от друга национална общност, говори друг език, има друга култура, различен бит и вероизповедание. И при това, ако е използвана непосредствено военна сила за целта. Което изобщо липсва в разглеждания случай. Десетилетия наред е в обръщение и теза за “монархофашистката” българска власт, която се била настанила в Македония. При положение че отдавна сериозната наука е доказала: десните политически режими, какъвто е този начело с цар Борис ІІІ, съвсем не са синоним на “фашизъм”. Напълно са игнорирани паметният народен подем, радостта на хората, безпрецедентните посрещания на българските войници, на царя (Борис ІІІ на два пъти посещава Македония), на български писатели, учени от страна на местното население, въпреки съществуването на впечатляващата кинохроника и огромния снимков материал от епохата”.

Че Македония е освободена, признава и Титовият „инструмент“ Светозар Вукманович – Темпо, който през 1945-46 г. потапя в кръв Македония. „В доклад до Тито – отбелязва прилепчанинът Коста Църнушанов – Темпо признава: „Народът посрещна с цветя българските окупатори, па даже и германците“. Същото признава и партийният лидер  на СР Македония, заклет сърбоманин, Лазар Колишевски (в. „Политика“, 27 май 1945 г.)“.

Историкът М. Михов: „Интерпретацията на „българската окупация“ е основен конструктивен елемент в македонската историография. С него е свързана темата за „народно-освободителната борба“, която се представя за единствен исторически източник на легитимност за „македонската държавност“.

Как реагира от Москва Г. Димитров на освободителния поход на българската армия в Македония? През август 1941 праща секретна инструкция до Антон Иванов в София да активизира комунистическото движение във Вардарска Македония. Документът е „образец“ на национално предателство. „Ръководството на СрЪБСКА МАКЕДОНИЯ трябва да се намира в ръцете на Югославската КП по съображения от практическа целесъобразност. Основно борбата сега трябва да се води срещу немските и италианските окупатори и техните агенти. Главно средство на тази борба е партизанското движение. Сръбска Македония трябва да стане една от базите на партизанското движение, дезорганизиращо тила на Хитлерова Германия и фашистка Италия на Балканите. Българската компартия е длъжна да даде директиви на българските комунисти, намиращи се на югославска територия, да оказват всяческа помощ. Двете партии трябва да се застъпят за

ПРАВОТО НА МАКЕДОНСКИЯ НАРОД НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕ.

Те трябва да се стремят и да осъществят сътрудничеството между българския народ и народите на Югославия срещу общия фашистки враг“.

       Терминът „общ фашистки враг“ включва и българските войски, освободили след 23-годишна сръбска окупация и колонизация Вардарска Македония. Практически Димитров дава парола за гражданска война: българи (комунисти и сърбомани) са длъжни безпощадно да избиват своите освободители! Българи срещу българи!

Как стартира „антифашистката съпротива“? На 2 август комунистите в Скопие, Битоля, Прилеп и други градове правят опит да издигнат трибуни, да раздават листовки в защита на СССР и други, но са осуетени бързо от полицията. На 15 септември при Гостиражни е нападнат жп военен пост, при който са ранени двама военни, и след това участниците се разбягват. 

       Как се комбинират

ПРОПАГАНДА И АНТИФАШИСТКА СЪПРОТИВА

в Югославия късното лято и есен 1941 година?

       Проф. Ангел Димитров: „Показателно е, че въпреки югославската капитулация и държавен разпад още на 10 април 1941 г., решение за започване на въоръжена комунистическа съпротива е взето едва през юни, а забележимото му реално начало е през есента на 1941-ва. Югославският белег на ръководената от ЮКП съпротива пък се определя не толкова от нейното отношение към държавата, колкото от политически централизираното й ръководство и нейния класово-партиен и интернационален характер. Затова, след като първоначалните опити за предизвикване на югославски патриотичен подем сред комунистите и техните съмишленици от различните части на Югославия са посрещнати хладно и изоставени бързо, акцентът е поставен върху решаването на националните проблеми и овладяването на властта в една организирана по нов начин федерална държава. Тези характеристики осигуряват много по-широка база на т.нар. комунистическа съпротива в сравнение с националистическата“.

       Именно в този важен момент ЮКП хвърля сред масите йезуитски гъвкав фалшив лозунг за „братство и единство“ между югославските народи. Този лозунг след разгрома при Сталинград (дек. 1942 – февр. 1943) и особено Курската битка (5 юли – 23 август 1943 г.), ще става все по-ефективен. Проф. Ан. Димитров: „Издигнатият лозунг за борба чрез „братство и единство“ в името на бъдеща съветска Югославия не превръща обаче комунистическата съпротива в „народноосвободителна борба“. Въоръженият сблъсък в Югославия се случва на фона на глобалния военен конфликт на две равнища: като съпротива срещу завоевателите и като гражданска война“.

       Тито е изправен пред сериозен „препъникамък“: как да съчетае „двете равнища“. Прави го чрез сатанинското дело на провокирана чрез партизанското движение гражданска война (българи срещу българи) във Вардарска Македония. Това „дело“ ще довърши след 1944 година с престъпното съучастие на ЦК на БРП(к). Който през следвоенните 1945-48-ма пристъпва към насилствена македонизация на българите във Пиринска Македония.

       В края на октомври 1941 г. в Скопие е разпространен позив на Покраинският комитет (ПК) на ЮКП на Македония. В него има пасаж, подсказващ сериозни проблеми пред Титовата агентура: „Македонски народе, тебе днес те викат твоята комунистическа партия, която вярно и сигурно те води към борба против гадните фашистки окупатори. Вън окупаторите от свободна Македония! Недей слушаш и вярваш, когато ти казват, че твоите най-добри синове, македонски народни партизани, БИЛИ СРЪБСКИ ЧЕТНИЦИ. Те лъжат, тия гадни кучета. Недей да им вярваш. Срамно е, когато казват, че твоите народни партизани са били сръбски четници. Не, те не са сръбски четници, но македонски партизани, като верни синове на своя народ тръгнали да се борят и защитават от окупаторите“.

Горе отречената истина за „сръбския пълнеж“ на партизанските отряди фактите категорично доказват особено след 1943 г. с идването край Вардара на Титовия копой Темпо.

Всяка година на 11 октомври тържествено

ЧЕСТВАТ ДЕНЯ НА НАРОДНОТО ВЪСТАНИЕ,

след разпада на Югославия, обявен за официален празник в Северна Македония.

       Мит или реалност е то? На 12.10. 2020 г. Телевизиjа Сител (Скопие) остро реагира на публикация във Фейсбук на българския евродепутат Андрей Ковачев. Според него честването Деня на въстанието е „антибългарска провокация“. И писа: „Защо е нужна на Заев тази антибългарска провокация точно сега??? Един сърбоман убива в гръб един българин, баща на три деца и роднина на Дамян Груев. Това наричат “народно въстание” и го честват всяка година! Лъжата и антибългарската идеология нямат място в ЕС!“.

„Борбата – дообяснява Милен Михов – довела до освобождението, трябва да има своето героично начало и ако такова липсва, то трябва да бъде измислено. Убийството на постовия полицай (от рода на Даме Груев) в Прилеп на 11 октомври 1941 г. е превърнато в историческо събитие, поставило началото на борбата за национално освобождение“.

Борба за „национално освобождение“ на кого? На народ, липсващ в османски, европейски и балкански статистики, в етнографски карти и исторически извори от Средновековието до 1945 година. Когато под контрола на Милован Джилас, идеолога на ЮКП, съставят по сръбски терк „македонска азбука“! Стартира пълзяща подмяна на българската със сръбска лексика, наричана „македонски jазик“!

През 1945 г. – отбелязва М. Михов – комунистическият диктатор Колишевски организира в навечерието на парламентарните избори пропагандно честване в Скопие на Деня на народното въстание. По този случай край Вардара пристига лично Тито, в реч пред събраното множество възхваляващ „масовата въоръжена борба на македонския народ“. Новият празник трябва да измести от официалния пантеон Илинден и спомена за революционното движение от края на ХІХ – нач. на ХХ век. През 1946 година пренасянето костите на Гоце Делчев от София в Скопие е организирано така, че да съвпадне с честванията на 11 октомври“.

Има ли по-тънка гавра над паметта на Гоце Делчев и илинденци, жертвали младост и живот за освобождението на Македония и присъединяването й към Майка България! През 1946 г. в Скопие още не осъзнават, че трябва да интегрират Илинден 1903 г. и го префасонират в „македонски“, т.е. антибългарски празник.

Грешката остава дори през 1949 г. Милен Михов: „Пет години след идването на власт на комунистите в Югославия, 2 август (Илинден – бел. ред.) е изключен от държавния празничен календар. Празненствата за 11 октомври, деня на началото на Националноосвободителната борба, са протоколно организирани и пряко свързани с отбелязването на 13 ноември [1944], деня на „освобождението“ на Скопие“.

По-късно изхвърлянето на Илинден 1903-та тихомълком отчитат за грешка. На Илинденското въстание и лидера на ВМОРО Гоце Делчев  днешната македонистка историография гледа като на „логичен“ етап в раждането на „македонската нация“. Затуй идентитетът е онази „црвена линия“, един от двата (плюс „македонски език“) фундаментални тезиса на Скопие. Със зъби и нокти отстоявани от сегашния сърбо-комунистически обременен политически елит в Северна Македония.

Третият фундаментален тезис на македонизма е измисленото „народно въстание“ от 11 октомври 1944 г., прераснало в „антифашистка война и революция“. Неслучайно партизанската „борба“ в Македония представят като САМОСТОЯТЕЛНА НАЦИОНАЛНА СЪПРОТИВА срещу българската власт, имаща размаха на фактически военни действия – „като самостойна освободителна война на македонския народ“ под командването на бивш кралски генералщабен майор и бъдещ Титов генерал-майор – сърбомана Михаило Апостолски.  

Какво пише за развоя на партизанското движение 1941 г. той, командантът на Главния щаб на народноосвободителната войска на Македония? „В течение на 1941 г. диверсантските групи, създадени през лятото с прилива на нови борци, прерастват в първи партизански отряди. Подготовката за създаване на партизански отряди бе осъществена на цялата територия на Вардарска Македония. Между това само в първите дни от есента на 1941 г. бяха формирани три партизански отряда (Скопският, Прилепският и Кумановският), от две отделни групи, които могат да се третират и като спецотряди. На появата на македонските партизански отряди „бугарските окупатори мошне брзо и мошне сурово реагираа“.

Владо Стругар, сръбски историк, участник в Съпротивата, е по-конкретен: „Действията на монархо-фашистките български окупационни власти също се отличаваха с жестокост; техните воински части и полицейски формирования нанесоха поражения на двата македонски партизански отряда (Битолският и Кумановският – бел. Н.С.). Само на един отряд (Скопският, пребиваващ в летаргия – бел. Н.С.), който пасува, се отдаде да запази своите сили“.

Последват събития с негативен резултат. Този път в северната част на страната – Кумановско. Официална версия: „Действия има и в Кумановско. На 12 октомври 1941 г. в областта Студена вода е формиран Кумановският (Козячки) партизански отряд, а в областа на Менкова колиба – Карадачкият партизански отряд. При първите сблъсъци с “бугарската војска овие партизански одреди биле разбиени. Карадачкиот одред е разбиен на 14 октомври, а Козјачкиот одред – на 17 октомври”. Скопският партизански отряд, формиран през август, не взема участие в тези битки. И ако активността на тези първи партизански отряди е скромна, тя е начална искра за продължаване на борбата”.

Всъщност Прилепската акция, обявена за начало на Народното востание, е провал. Д-р Михаил Огнянов, родом от Битоля и с охридски корени: „Тези в Прилеп, след обстрелването на полицейския участък на 11 октомври 1941 г. не успяха  и се разпръснаха. Въпреки незначителността на тази случка, този ден в Македония все още е официален празник“.

БЪЛГАРСКАТА ВЕРСИЯ НА ПРИЛЕПСКАТА АКЦИЯ 

(по полицейски архиви), чиято предистория, събития и последствия подробно описва битолският областен полицейски началник в доклад от 8 март 1942 г. до директора на полицията в София.

„Поради зачестилите комунистически прояви в Прилепско и данни, че комунисти от региона се организират и представляват опасност за реда и сигурността на държавата“, на 18 септември 1941 г. с писмо № 433 областният полицейски началник на Битоля моли битолския областен директор за разрешение за въдворяване на десет по-активни комунисти на ново местожителство, съгласно чл. 124, буква „д“ от Закона за държавната полиция. Директорът не е съгласен с тази мярка. По-късно седем от същите лица участват в нападението над полицейския участък и затвора в Прилеп.

Впоследствие в полицията постъпват сведения, че къщата на Димитър Николов Мирчев (Димче Гърбавия), намираща се на ул. „Дунавска“ в града, се намира една от конспиративните квартири. На 8 ноември 1941 г. към 3 часа сутринта къщата е блокирана. На разсъмване, преди да започне самото претърсване, от вратата на къщата излизат четири въоръжени лица, които стрелят срещу стражата и се разбягват. Трима от тях са заловени (Стефан Стоянов, Аспарух Корубинов и Димитър Мирчев), а четвъртият – Трайко Божков (Тарзан), успява да избяга. По-късно се разбира, че в къщата се е събирало местното комунистическо ръководство с шеф Трайко Божков и куриер Стефан Стоянов. В къщата намират комунистическа литература и радиоапарат с батерия.

Три дена по-късно, на 11 октомври 1941 г., избягалият Трайко Божков успява да събере около 25 комунисти и на същия ден вечерта, разделени на три групи, към 22 часа в Прилеп нападат, както следва: първата група – полицейския участък, втората – затвора, а третата група подслушва телефонните разговори, чрез устройство, свързано към телефонната линия близо до гарата. Това нападение е не само акция, съгласно директивите за саботьорски и терористични действия, но и опит да се създаде объркване сред стражата, за да могат задържаните комунисти в полицейския арест и в затвора да избягат. Извършвайки бърза и изненадваща атака, комунистите откриват стрелба срещу постовия стражар и прозорците на спалните помещения. В резултат на атаката е ранен часовият Стоян Георгиев, а полицаят Петър Дамев Колев (от с. Смилево, Демирхисарско), ставайки от леглото да си вземе оръжието, бива убит. Според признание на убиеца Наумов обаче, той застрелва по време на разговор стражаря Колев, който е на пост. Колев не подозира нищо, понеже познава Наумов и е приятел на баща му.

Опитът да се освободят задържаните комунисти е неуспешен. Веднага след нападението със съдействие на военнослужещи от Прилепския гарнизон градът е блокиран; започва издирване на нападателите. Заловени са 8 от тях: установени са и останалите 16 участници, които са все още в неизвестност, а именно Трайко Божков, Кръсте Цървенков, Кирил Оровчанец, Кирил Кръстев, Вера Ацева, Йордан Чопелов, Милан Козаров, Никола Чашулев и още 8 души. 

Полицейският доклад е публикуван в документалния сборник „Българското управление във Вардарска Македония (1941-1944)“. Любопитни редове: „В началото на септември 1941 год. е била свикана конференция на централното ръководство на местната комунистическа организация в Прилеп, състояла се в дома на Борис Петров, на която са присъствали: Трайко Йорданов Божков (Тарзан), род. през 1918 г. в гр. Прилеп, жител на същия град, по занятие дърводелец; Кузман Цветков Йосифов, роден в гр. Прилеп, на 23.VІ. 1915 г.; жител на същия град, студент; Вяра Дончева Ацева, родена в Ореховец на 2.Х.1017 год., живуща в гр. Прилеп, домакиня; Кръсте (Ставре) Трайков Цървенков, роден в Прилеп на 15.4.1921 год., живущ в същия град, студент…“.  

Кръсте Цървенков е същият партиен бос на МКП Крсте Црвенковски, приемник на Лазо Колишевски, който пред „верни другари“ се заканвал на баща си, не криещ, че е българин: „Ке го убиjам моjот татко!“.

В едно сръбско фундаментално издание (Hronologija Narodnooslobodilackog Rata 1941-1945), даващо пълна картина на събитията през войната, ето какво пише за Македония през октомври 1941 г.

8 октомври В Прилеп секретарят на ПК на КПЮ за Македония Лазар Колишевски се среща със секретаря на MK KПЮ за Прилеп. На която е утвърен план за нападение на българския полицейски участък и затвора в Прилеп, a за ден на нападение е определен 11 октомври.

9 октомври -Покраинският щаб на НОП[артизански] отреди за Македония праща директива до Военния щаб на Куманово да организира партизанска група на 11 октомври да излезе на терен и отпочне акции.

11 октомври – Съгласно решение на ПК на КПЮ за Македония, Прилепският НОП [Националноосвободителен партизански – бел. ред.] отряд (разделен на три групи) извърши нападение на полицейския участък, затвора и поста на телефонната станция в Прилеп, повредил телефонната линия и убил стражар пред полицийския участък.

14 октомври – При с. Белановица (близо до Куманово) българската полиция разбила група (чета) на Кумановския НОП отряд. В битката са загинали народните герои: Борко Менков, командир, Перо Георгиев – Чико, политически комисар и Байрям Шабан, борец.

17 октомври – в битка при с. Малотина (близо до Куманово) българската полиция разбила Козяшка група (чета) на Кумановския НОП отряд. В Teтово е проведена партийна конференция, на която е избран нов МК (местен комитет) вместо стария, който на 2 август падна в ръцете на италианската полиция“.

Българският учен Костадин Палешутски хвърля светлина върху първите партизански акции, така и причините да бъдат неуспешни и останат изолирани и неподкрепени от населението. „През първата половина на септември [Драган] Павлович (представител на ЦК на ЮКП за Македония – бел. ред.) формира нов Областен комитет, в чийто състав включва Л. Колишевски, Б. Андреев, Б. Талевски, М. Нацева и Бл. Янков. Областният комитет изпраща директивно писмо до местните комитети, с което ги подканя да започнат въоръжена борба „срещу окупатора“. В него се опровергава твърдението, че „още не е дошло времето за това“, като се заявява, че ако народът за „известно кратко време е повярвал, че българите са му донесли по-добри дни, днес вече ясно вижда, че е излъган“.

През октомври 1941 г. ЦК на ЮКП съобщава на новия Областен комитет, че една от най-важните му задачи е създаването на партизански отряди, по възможност съставени от сърби и македонци. Освен това да се организира главен щаб на народноосвободителните партизански отряди в Македония, който да ръководи всички акции. 

На 11 и 12 октомври в Прилеп и Куманово излизат в акции първите партизански групи, но скоро са разбити. С това се осуетява и призивът за партизанска борба. Очевидно обективните условия в Македония още не позволяват да се разгърне съпротива, т. е. анализът на стария състав на Областния комитет (ръководен от по-късно отстранения Методи Шаторов-Шарло – бел. ред.) се оказва верен. Населението се чувства национално освободено, а илюзиите, че ще настъпи социална справедливост, щом е премахнат сръбският режим, продължават да го държат в сън. Правят се опити за създаване и на други партизански отряди, но няма особени успехи. Там, където са формирани партизански групи, те не влизат изобщо в акции, а водят „комитски живот“. Затова след неуспешната въоръжена акция на 11 октомври Павлович пише до ЦК на ЮКП за „сложността на политическата ситуация в Македония“, за това, че трябва да се води сметка за „голямата омраза срещу Югославия“, за българската шовинистична пропаганда, за „многобройността на българофилските елементи“, за отношението и на арнаутите, и на турците към борбата; за твърдението на печата, че в Македония водят акции само сърбите и гърците, за националната нехомогенност и вражди. С една дума, че условията в Македония са „далеч по-неблагоприятни, отколкото в другите области“. По такъв начин Д. Павлович потвърждава правилността на позициите на БРП и на стария Областен комитет за Вардарска Македония“.

Да резюмираме фактите за септември-декември 1941 г. „На 30 август ПК за Македония създава нови партизански отряди в Куманово и Прилеп. На 11 октомври 1941 година прилепският партизански отряд „Гоце Делчев“ атакува българското полицейско управление в Прилеп. Днес събитието се чества като официален празник в Северна Македония – Ден на народното въстание, т.е. символичното начало на Народоосвободителната война на Македония – като тя започва най-късно в сравнение с тази в другите бъдещи югославски републики, където започва през юли. Прилепският отряд е активен до декември 1941 година, когато се разделя на три групи – Скопска, Тиквешка и Битолска. Кумановският партизански отряд действа в Скопско, но в средата на октомври 1941 година е разбит край Водно от българската полиция, но е реорганизиран през 1942 година. Според архивите на българското МВР прилепският и два отряда в Кумановско са разбити, съответно в Скопска църна гора, Беляковци и Козяк, като до края на 1941 година всеки опит за партизански действия е пресечен от българските власти“.

В спомените си („Револуција која тече“, 1971 г.) в книга 1 на с. 294 Темпо прилага карта, на която пише: „Oslobodena I poluoslobodena teritoria Jugoslavia u jesen 1941. Godina“. Във Вардарска Македония има две бледи петна, не са даже полуосвободени територии. Тези „петна“ върху картата на Темпо си остават същите, чак до пролетта на 1943 година. Когато с идването на Светозар Вукманович през февруари нещата, макар бавно, почват да се променят. Главно под натиска на събитията на Източния фронт.

Не само вътрешнополитически, но и външнополитически и идеологически мотиви и съображения диктуват на Тито да обърне специално внимание на Вардарска Македония. Историкът Любчо Трохаров: „За КПЮ и лично за автортета на Тито пред Сталин е особено важно да бъде организирана съпротивата във Вардарска Македония още през 1941 г., тъй като към средата на тази година партизански групи действат единствено на териториите с доминантно сръбско население – Сърбия, Черна гора и Босна. Това обяснява и защо началото на партизанската съпротива във Вардарска Македония започва от района на Куманово, където е съсредоточено сръбско население. Формираната там първа партизанска група от сърби и сърбомани просъществува в продължение на 3 месеца и е разпусната“. 

Горе назованият Ст. Дечев признава: „Въпреки усещащите се първи разочарования обаче, в самото начало, с изключение на регионите на Куманово, Скопска Църна гора, Азот и Поречие, където ясно се очертават просръбски анклави, местното население не е готово за борба с „окупаторите“. То все още пази ненавистта си към бивша Югославия. Дори и когато македонските комунисти започват да призовават за борба срещу „фашисткото българско правителство и монарх“, те изтъкват като цел „свободна Македония“, а не лелеяната от ЮКП и Тито „нова Югославия“.

Това са истините, фактите, които опровергават измислиците на македонистката историография, десетилетия наред зомбираща и внушаваща фалшивия мит за някакво „народно въстание“, едва ли случайно стартирало с провалената терористична акция в Прилеп.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *