Светлосенки! Eлена Телбис, еноложката Елина от сериала „Вина”, за „разходката на срама” в Кюстендил и мечтата да избяга от захлупения живот в столицата… някъде край Мелник и Сандански

Стъпките на Елина, героинята й от сериала „Вина“, все още търсят истините във и отвъд виното, оцветило едно минало и едно бъдеще сред тосканския пейзаж на Мелник и Сандански. Самата Елена е в нещо като преходен период – затваря пътища, отваря нови, търси образи и свобода, пише eva.bg. 

Eлена Телбис работи с режисьори, които превръщат постановките в театрални събития, прави силни роли, печели театрални награди. Тя е Катя в „Жана“, реж. Явор Гърдев, Духът на Хамлет в „Хамлет“, реж. Явор Гърдев, Олга в „Танцът Делхи“, реж. Галин Стоев, Хедвиг в „Дивата патица“, реж. Крис Шарков, Дементната в „Каквато ти ме искаш“, реж. Стефан Москов, Влахинката в „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“, реж. Явор Гърдев… И филмите, разбира се, и филмите. Докато снимаме фотосесията, Елена разказва (пестеливо и с нейното изострено чувство за хумор) малък смешен спомен от работата по „Каръци“ – онази „разходка на срама“ с Деян Донков по халати в студения ден край кюстендилските къщи и дворове, към голата сцена в един запустял басейн.  

Първата й пиеса „Боклук“ (три сестри, изгубени в премълчани неща и открили отново нишките, които ги свързват) получава „Аскеер“ 2021 за съвременна драматургия и „Икар“ 2021 за най-добър драматургичен текст. Почти не дава интервюта, твърди, че каквото има да казва, го казва на сцената или пред камерата. Елена Телбис е със затворени очи, Слав (Анастасов, гримьор, стилист, фотограф от тандема Слав&Хубен, автори на фотосесията) я гримира за снимките. Отпусната, доверяваща се, по чорапи (обича да ходи по чорапи вътре). Разговорът стихва, поляга, после се втурва нанякъде, става смешен или стига кой знае защо до грандиозно-сериозната тема „чувството за вина“. Спокоен и непреднамерен, като от бекстейдж. После иззвъняване на телефона, тревожни новини за близък човек. Елена скача от стола, обикаля безшумно из студиото. Чета силата и слабостта по стойката и напрежението на гърба й, както и това, че всичко ще бъде добре, тя няма да позволи да не бъде добре. И не, и през ум не й минава да отмени фотосесията, въпреки тревожността си. На следващия ден по време на интервюто ще ми разказва за възхищението си от Яна Язова и от това какъв боец е била, а аз вече ще знам какъв боец е самата Елена. И макар по време на снимките да приветствахме всеки случаен усмихнат кадър с радостни възгласи „Ехааа, Елена усмихната!“, тя не е мрачен човек, а по-скоро сериозен, каквито могат да бъдат хората с изострено чувство за хумор, хората, които умеят да слушат и да правят усилието да са отговорни и честни. А и истината е, че на това лице, в което има нещо от севера, нещо от дълбоките светлосенки на героините на Бергман, безкрайно му отива да бъде сериозно.                          

– Елена, наблюдавах как работиш с фотографите. С лекота оставяш да те водят, получава се като танц. Така ли работиш и с режисьорите?

– По-скоро труден за работа човек съм. Но се раздвоявам в отговора. Зависи с кого сме се срещнали и какво ни предстои да правим. Понякога обичам да питам повече. Ако пък нищичко не разбирам и не мога да се ориентирам, ми е най-приятно. Парадоксално звучи. Но е така. Аз обичам да се гърча и да откривам.

– Как вземаш решенията за нещата – светкавично или след много обмисляне? Щом научаваш за конкурса на Театър 199, на мига решаваш, че ще участваш с пиеса, и сядаш да пишете „Боклук“. Така ли си винаги?  

– Зависи от периода, от момента в живота, когато ми е трудно, много премислям и се консултирам, аз, за щастие, имам сестри и приятели и питам тях. Но по принцип не го правя. Раз-прас и съм си го измислила. Професионалните решения си ги вземам сама. Не ги коментирам. И не ми се е случвало да съжалявам, не че нещо лошо има в това усещане. Общо взето, май вземам решенията леко и не ги страдам много-много. Държа, когато сме екип и работим заедно и има някакъв проблем, той да се казва. Ако с хората, с които трябва да прекараме два-три месеца на репетиции и снимки, не можем да се разберем, какво ще правим заедно – ще лъжем? Кого – себе си ли, зрителя ли, защо изобщо си губим времето. Ако няма диалог, понякога са приключвали нещата, от което също съм много доволна. По-добре навреме, отколкото да има измами по трасето.

– Сигурна съм, че фактът, че си била в класа на проф. Ивайло Христов, е повлиял върху начина на вземането на решения? 

– От него научих, че работата е отговорност и трябва да се върши само и единствено честно и с дисциплина. Освен че е изключително талантлив актьор, режисьор, автор на сценарии, той е изключително талантлив педагог. Ние му бяхме първият самостоятелен клас, след това имаше завист, ама завист ви казвам, към следващия клас – как така нашият професор ще има други студенти. Ходихме да ги гледаме тези късметлии. Той ми е внушил как да се подготвям за работата. И до ден днешен ние, студентите му, се водим от усещането да не стане така, че да го разочароваме. Да внимаваме какво приемаме и как го правим.

– Как взе решението да прекратиш трудовия си договор с Народния театър? Постъпваш в трупата веднага след като завършваш НАТФИЗ, 9 години си част от нея, правиш силни роли с режисьори, създали представлениясъбития.  Как се взема такова решение?   

– Обмислих решението, не беше импулсивно. Не искам да се чете като драма, не е краят на света.

Поне усещането ми е за правилен избор. Аз съм се зарекла оттук нататък каквото и да ми предстои, да мога да селектирам предложенията. За да съм максимално откровена към себе си и към хората.

– Така ли реагираш винаги, когато имаш чувство за несправедливост?

– Ако закиснеш на едно място, се вкисва всичко и няма излизане. Както казва образът на Достоевски от пиесата на Константин Илиев („Наблюдателите“) трябва да има опит за усъвършенстване на всяка индивидуална единица. Може би това е пътят.

– Какво те вади от равновесие?

– Полудявам, ако чуя за насилие към животно. В гимназията имахме учител по философия един чилиец. Много спорех с него в часовете, абсолютно с основание. Разказваше ни веднъж за експерименти с две маймуни, как като им дадеш един банан и те ще се сбият за него. Що за експеримент! Потрес! Ако чуя за такива неща с животни, откачам. Казах му тогава аз, на испански при това, да не повярва човек, какво мисля. Той се опита да ми задава допълнителни въпроси. И в крайна сметка дойде да ми каже: „Ти трябва да учиш философия, с това трябва да се занимаваш“.

• Какво си запазила и какво си загубила завинаги от детството?
• Любопитството съм запазила със сигурност. Много съм любопитна, което е страшен плюс, нека се самопохваля. Но може би с годините ми става по-трудно да почвам нещо, да слагам началото, повече се съмнявам, натрупала съм повече обстоятелства ли, те ли ми пречат… Понякога чувствам, че съм станала по-несигурна. Като дете всичко беше лесно. Но поне си давам сметка за това. А любопитството дори се засилва. Може би е страст да правя колекция от образи. Но това да ти е любопитно те кара да се чувстваш живичък. Иначе ставаш апатичен робот. Страхотното чувство за хумор също те кара да се чувстваш жив. Ти го имаш… Много обичам да пиша смешки, някаква страст имам към това, силно се надявам тази година да мога да осъществя нещо, което ми стои в главата от две или три години. Мисля, че тук имаме нужда от хумор тип Рики Джървейс. Хумор на теми, за които е важно да се говори, и в момента, в който им се надсмиваш, все едно разрешаваш малка част от проблема, все едно се качваш над него и си казваш: „Да ние сме страшни свине“. Засега пиша разхвърляни неща. Целият този хаос ме дразни, защото обичам да е подредено всичко, но реших да не му се съпротивлявам, явно ще е така. После ще опитам да направя сглобка и ще видя дали се получава нещо. Много искам да се получи, защото има нужда от хумор, който да не е просташки, със смешки на сексуална тематика, на него вече толкова години се нагледахме, а да е смислен, да е за нас сега. Но за да го направя, трябва дисциплина. Просто сядаш всеки ден и пишеш от толкова до толкова. Като работата на спортиста. Практикувам ли го аз? Не! Но ще почнеш ли? О, да!
• Какво не знаеше за писането, когато седна да пишеш „Боклук“?
• В един момент много четях литература как да си създадем дисциплина на писане, как да изграждаме персонажите. Правеше ми впечатление, някой като каже, че те, персонажите, се водели сами, че авторът не знае, те повличали нещата нанякъде. И си казвах каква е тази глупост, какви са тези тъпотии и празни приказки, а то вярно се оказа. Тръгват те, героините, нещо да си говорят и все едно сами си движат разговора, ясно, че са ми в главата и че си играя аз с тях в момента, обаче все едно сами дърпат конците. Много странно е това. Чак тогава го разбрах, защото аз не разбирам от тая работа. Не знаех и че докато се разхождам с Фреди в парка след цял ден писане, ще го гледам него, а в главата ми ще продължава да се върти: „Какво съм написала преди малко, пълни глупости са това“.

– Кое най-много те плаши?

– Има нещо, върху което нямаме контрол – това е изтичането на времето. Мисълта за изтичащото време е плашеща. Понякога оставам с впечатлението, че имам неоползотворено време. Все едно във всеки един момент аз трябва нещо да генерирам. От друга страна, това ми се струва също невъзможно, не може да генерираш постоянно. Вероятно пък моментите, в които си мисля, че нищо не пораждам, ще са важни за следващ период.

– Какво не ти стигна да си актриса, та поиска да си и режисьор?

– Това беше след телефонен разговор с Ивайло Христов. „Еленке, моето момиче, ще ти кажа сега една работа. Ти, моето момиче, трябва да отидеш да учиш режисура при Георги Дюлгеров“. Никога не съм имала такава идея до този момент. Кандидатствах, влязох в тази магистратура. Срещата с Георги Дюлгеров е извънредно обогатяваща, цял ден мога да стоя да го слушам. Той ни е говорил много по темата за талантите на режисьора. Не знам дали имам някой от тях, по-вероятно не, но със сигурност знам, че имам страшен интерес към създаването на истории, и със сигурност знам, че съм дълбоко технически неподготвена. Доставя ми огромно удоволствие обаче да работя с актьорите.

– Имаш ли си режисьорска мечта?  

– Бях отишла на гости на моя дядо, светла му памет. И той ми казва: „Ленко, дядо, ти знаеш ли коя е Яна Язова?“. Изненадах се, защото знаех коя е. Хем знаех коя е, хем като че ли не знаех… И тогава той ми заразказва историята на Яна Язова и Александър Балабанов. Много хора твърдят, че между тях такава любов, каквато някои си въобразяват, не е имало. Не съм склонна да вярвам на това, защото двама души, които си разменят толкова писма и са споделили такава голяма част от живота си, едва ли са били просто единомислещи съвременници. Там нещо е имало. Не зная точно какво е то. Интересно ми е. Както и това, че не им е пукало какво се говори за тях, защото жестоко са ги очерняли. Яна Язова е била страшен боец. Тази история има толкова още много да се изследва и мисля, че заслужава да се разпише във филм. Още не мога да направя първата крачка, много е сериозно, защото става дума за реално съществували личности, а аз мисля за игрално, не за документално кино.

– С какво те промени участието ти в сериала „Вина“?

– Има много хора, които съвсем безкористно помогнаха на целия този проект. Златни хора. Страстта към хубавото вино и хубавата храна аз я нямах, тя се зароди именно заради тях. Те разказват като приказка за тези неща, така че да ги разбереш и да ги осъзнаеш като удоволствие, което можеш да си доставиш не толкова от чревоугодническа гледна точка, колкото от благодарност, че си на тази земя и че можеш да консумираш нейните плодове. Хора като Вили Гълъбова, тя е написала „Виното е за всички“, изключително увлекателен разказвач, международно оценена личност, Емо Коралов, групата на DiVino, семейство Зикатанови – Никола, Любка и дъщеря им Милица, собствениците на вила „Мелник“. Невероятни хора. Сладки хора, ама сладки. Смислени, готини. Районът около Сандански и Мелник е с най-чистия въздух на територията на страната. Само да отидеш там и да си обърнеш взора накъдето и да е оставаш с впечатлението, че си някъде из Италия. Тази природа, красота, чист въздух, те влияят на настроението и общуването. Там хората говорят спокойно, добронамерено. И аз съм си казала, че искам да живея някъде из този район.

– Май не си градско момиче…

– По-скоро не. Обожавам планини. Тук в столицата ми е захлупено. Веднъж усетила се напълно комфортно и спокойно, не може да ми излезе от главата онова място. Който не е ходил там, задължително да отиде в околностите на Мелник и Сандански, абсолютното удоволствие.    

– Има ли нещо, за което не си говорят сестрите Телбис?

– За всичко си говорим, и трите имаме идиотско чувство за хумор и всичко е през него. Имам пълното доверие в Мария и Боряна. А ако ситуацията е по-комплицирана, защото някоя от нас е затормозена, тя трае не повече от пет минути, оттам насетне почват бъзици и това помага да прескочиш трапчето. Не че се виждаме всеки ден, но имаме трите една група във вайбър, кръстили сме я „Познавам сестра ти“, защото и трите сме чували това изречение неведнъж и все питаме: „Коя от двете?“. Там дори и някоя тъпня да напише някоя от нас, веднага разбираш накъде вървят нещата.

– Вивиън Уестууд  казва, че любовта трябва да се случва леко и не бива да се бориш за нея. Съгласна ли си? Ти борила ли си се за любовта?

– Борила съм се, да. Има защо пък и да се стараем повече или напъваме понякога. Има мъгливи периоди в живота, всичко те затиска, нищо не се получава. В такива периоди трябва да има и лек бунт или напън. Важно е да се измъкваш от тях, за да си полезен на човека до теб, на семейството, на приятелите.

– Разказвала си, че фамилията Телбис на унгарски се свързва с понятието „човек, който язди добре кон“. Самата ти имаш алергия към коне. Има ли други оксиморони, закодирани в теб?

  – Че изобщо съм избрала тази професия, която е свързана с общуването с много хора, а сега, противно на този разговор, в който съм се разговорила много, прекалено дори, аз съм изключително затворена, трудно ми е с непознати, не става веднага.

– Защита? Чувство за уязвимост?

– Може да съм и недоверчива, знам ли. Съмнявам се в хора и начинания. Отнема ми време, докато тръгна да споделям, да казвам, да правя нещо. Нямам проблем да се изтъпаня пред стотици хора на сцената и след това да си нахлупя качулката и много бързо да се прибера вкъщи и с никой да не си говоря. А професията предполага друг тип отвореност.

– Кога за последно се почувства силна и кога слаба?

– Пак го свързвам с представление. Веднъж ще мине добре и чувството е много хубаво, друг път ще мине ужасно и не искаш повече да го има в програмата и да практикуваш тази професия, искаш да отидеш някъде, да легнеш, да се завиеш и да не се показваш вече ни-ко-га. И това се случа в едно и също представление. Понякога пък си мислиш, че всичко е точно както трябва, а гледано отдолу (от залата, бел. ред.) е ужас.  

– Щом и на този въпрос ми отговори с пример от представление, обсебващо нещо е театърът…

– Обсебващо е сигурно. Не знам какво е. Как става така, че отиваш да играеш болен, качваш се на сцената и два часа нищо ти няма. Това си е магична работа.