Познавам Косето от дете. Родена е на 30 април 1988 година в Благоевград. Учила е в Седмо СОУ „Кузман Шапкарев” при невероятната госпожа Виолета Стойчева, която никога не забравя, и споделя: „Тя е отгледала толкова много деца в Благоевград, защото не ни беше просто учителка, чувствахме я като майчица. Една жена с голямо сърце, която приемаше учителството не като професия, а като призвание. Като майка си пожелавам моето дете да попадне при такъв човек като нея и при стойностни хора във всяка една стъпка от развитието му”.
Косето завърши Езиковата гимназия и след това продължи висше образование в Нов български университет, специалност „Визуални изкуства”.
”Избрах тази специалност, защото виждах в нея една симбиоза между творчество и бизнес, които исках да съвместявам в живота си. Учихме история на изкуството, дизайн, история на цветовете и т. н. и в същото време как да създадем реклама, как тя да повлияе на потребителя, как да повдигне стойността на продукта, учихме маркетинг. . . Благоевград е моят корен и го обичам безкрайно, но със същата сила харесвам и София, която стана мой дом, мое поле за изява, мястото, където свих семейно гнездо и родих детето си”.
Днес Костантина е една от най-красивите жени, които съм срещала, и се радвам на развитието й, на философията, която има за живота и на непрестанното й търсене на правилния път за духовно израстване. Казвала ми е, че мечтата й е да намери най-доброто в себе си и да го дава на другите.
„Мисля, че съм достигнала на етап, в който съм нещо по-добро, отколкото съм била вчера, но със сигурност не е върхът”, споделя Костантина. „Когато достигнем върха, отлитаме, защото какъв е смисълът след това!”.
Косето дълго време търсеше най-добрата работа за себе си, в която да покаже качествата, които има. Занимаваше се с организационна работа, с бизнес и през цялото време се отдаваше на 100 процента. Сега ми се струва променена като изява, сякаш е намерила същността на духовните си търсения.
„Моят живот е много пъстър откъм дейности”, споделя Косето. ”Започнах да работя веднага, след като завърших училище и докато следвах. Първата ми работа беше в Българската национална телевизия в отдел „Реклама и маркетинг”, работих в рекламна агенция, над 10 години се занимавах с външната търговия в две търговски фирми, имах магазинче в Благоевград за натурална козметика и за по-здравословен начин на живот, нещо, в което вярвам и което прилагам в живота си, занимавах се с организационна дейност на събития, работила съм в строителна фирма. Имаше периоди, в които работих на три места едновременно, някои дистанционно, други на пълно работно време, или на 4 часа. Съвместявала съм толкова много работи и истината е, че винаги съм била щастлива от това, което правя. Няма работа, която е трябвало просто да извършвам, без да съм удовлетворена и доволна. Хората във фирмите бяха много изненадани, защото отивах първа, тръгвах си последна, бях изцяло отдадена на кариерата си. Тогава нито връзки, нито личен живот не е било над това да се развивам и усъвършенствам в професионален план, да трупам познания и опит. Казваха ми, че не трябва работата да е на първо място, но аз чувствах, че така трябва да бъде, докато не дойде един момент, в който усетих, че този начин на живот спря да ми носи удоволствие. Тогава, доста преди ковида, имах късмета да работя дистанционно. Да мога да се събуждам, когато реша, да си подреждам деня, както искам, и взех решение да остана на две дистанционни работи в една строителна фирма и да поддържам дигиталния маркетинг. Това правих до 8-ия месец на моята бременност и бях щастлива от тази работа.
След като родих сина си и изкарах едно пълноценно майчинство, не почувствах желание да се върна да работя в същия ритъм. Имаше в мен идея, нещо като още неразгоряло се въгленче. Знаех, че искам да правя нещо мое, но още не ми беше ясно какво точно да бъде. Като дете рисувах, но не исках да се връщам към тези картини. Не исках да правя нещо, което вече е направено, и да вървя по отъпкан път. И изведнъж идеята ми дойде, докато още бях в леглото. Поръчах платна и всичко, от което имах нужда, и започнах да правя това, което излагам днес. Мисля, че не предлагам стандартната живопис. Доста повече обем имат моите картини и материалите, които използвам, са различни от тези в класическата живопис. Понатрупах малко опит и когато ме представят някъде и казват художникът Костантина Колева, аз казвам – не, нямам самочувствие да съм художник, но имам себеусещането на творец.
Често обогатявам материалите, с които работя, за да изглеждат по моя начин. В последните години се появиха така наречените текстурирани, или скулптурирани картини, или картини, които излизат от двуизмерното пространство на платното и се разливат в едни релефи, които в по-голямата си част са с декоративна цел. При мен изкуството е много обемно и релефно. Използвам материали от архитектурата, за да постигна този ефект, но ги обогатявам с допълнителни средства, които съм открила, че придават по-различна структура. Никой не ме е учил на начина на изпълнение, понякога сама измислям, дълбая или наслагвам и всичко е плод на моето въображение.
Реших да се регистрирам официално като художник в Агенцията по вписванията. Тогава имах участия в няколко изложби. Жената, която подготвяше документите, ми каза, че нямам образование в изящните изкуства. С визуални изкуства не мога да се регистрирам като художник, защото съм нямала сертификат от някакъв курс за художник. Аз й казах, че това което правя, няма кой да ме научи, защото работя с въображението си, но има хора, които допускат в музеи и галерии картините ми. Тя настояваше, че трябва да премина поне половин курс за художник, само и само да имам документ. Не можех да обясня как това, което правя, се оценява от общността, пък нямам право да го правя. Но хората от правния отдел, които разгледаха документите ми, решиха, че официално имам права, така че дейността ми вече е легализирана”.
От няколко години Костантина показва своите творби в общи и самостоятелни изложби. Използва букви от глаголицата в своите картини. Всички знаем, че тя не е случайна азбука. Създадена е от св. Кирил Философ като първата славянска азбука със знаци, които имат дълбока символика и свой духовен аспект. Косето има свое обяснение защо използва тези знаци в творбите си:
„В творческите среди е прието да се казва, че не ти избираш да работиш с глаголицата, а тя избира с кого да работи, съвсем метафорично казано. Моето твочество е посветено на теми, които дълбоко ме вълнуват. Вярвам, че духът е преди материята и въпреки, че живеем в материален свят, винаги духът ще бъде основата, а всичко друго – негово следствие. Затова, когато започнах да творя, реших, че ще правя това, което ми е интересно и към което имам влечение. Картините ми са посветени на духовния аспект на живота. Така се появи и самата глаголица. Идеята дойде за една конкретна творба. Нарисувах храма „Успение Богородично”, в който се венчахме с моя съпруг Росен Колев, и нещо все ми липсваше в картината, докато един ден като мисъл ми мина да изпиша думата вяра с буквите от глаголицата. И това е творбата, която ми отвори пътя за всичко, което съм постигнала до тук. Отвори ми вратите към изкуството. Тази картина ще си остане в нашия дом, не бих я продала. Още повече, че моят съпруг ме окуражи да представя творбите си пред публика и да се занимавам професионално с този вид изкуство.
Росен Колев е бивш професионален спортист-футболист, който в момента има спортна мениджърска компания. Той влага безценния си опит и много страст да развива един малък, но вековен софийски футболен отбор – ФК „Сокол Бенковски”, който на 5 май отпразнува 100-годишен юбилей. Възхищавам му се на всеотдайността, на отборния дух и на ценностите, които изповядва и предава на околните. Той ми вдъхна куража за първата самостоятелна изложба, която направих преди една година, след това направих още една за Коледа с благотворителна цел и вече имам участия в над 10 общи изложби. Сега ми предстои трета самостоятелна изложба и именно глаголицата ми отвори вратите за нея. Получих покана от д-р Бояна Минчева, която е ръководител направление „Опазване на ръкописно-документално наследство” в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Тук е моментът да кажа, че за мен библиотеката е свещено място. Аз и книгите сме най-голямата възможна любов в нечовешка форма. Книгите са ми извън изкуството, отвъд творчеството, отвъд всичко материално. За мен книгите са най-висшето нещо и връзката ми с тях датира от мига, в който се научих да чета.
От всичките ми материални постижения най-много се гордея с личната ни семейна библиотека. Библиотеката за мен въздига духа и е един фар, така че когато получих тази покана, бях толкова щастлива! Подскачах като дете от радост, не вярвах, че ми се случва. Не бях и помислила, че именно там мога да направя каквото и да било събитие. Един ден мъжът ми даде идеята да изпратя презентация в библиотеката за това, което правя. Послушах го, но не съм очаквала положителен отговор. Още по-голяма е изненадата ми, защото организаторката се беше съобразила с името ми и е предвидила изложбата да се открие на 21 май от 11 часа в западното фоайе на Народната библиотека, на празника на Св. св. Константин и Елена. Един от светите братя е Константин, който при замонашването си приема името Кирил, а и аз имам имен ден тогава. Тази великолепна жена имаше отношение към мен и към това, което правя, и съм й безкрайно благодарна. Изложбата се казва „За буквите” и всички платна са посветени на глаголицата и на светите братя Кирил и Методий.
При мен срещата с глаголицата стана не защото съм я проучвала в дълбочина, за да почна да я използвам, и все още ми се разкрива в процеса на работата. Има много, което да научим за нея. Тя е единствената християнска азбука в целия свят до ден днешен и е създадена с тази възвишена идея да се преведат свещените книги и да ни се поднесат на разбираем език, тъй като дотогава е властвала догмата на триезичието и не е било позволено да се проповядва и да се служи на различен език от латински, еврейски и гръцки, нито да се изповядва каквото и да било, свързано с християнството. Със създаването на глаголицата, тази догма се разбива, самата древна българска азбука прави тази революция, и дори да не си вярващ човек, като дипломатически акт е главозамайващо постижение. Аз обичам да казвам, че за мен глаголицата е жива азбука, защото е предала словото на достъпен за нас език. Защото всяко съдържание, което не разбираме, е мъртво и словото не достига до нас. Когато е на твоя език, семето покълва. Глаголицата ни дава живот и възможност да се докоснем до живия живот, който за мен е Христос. Както в изкуството си, така и в споделянето на личните възгледи, винаги казвам, че това е моята истина. Не твърдя, че е универсална, но аз я споделям. Вярвам, че глаголицата има голям енергиен заряд в себе си по много причини. Няма нещо, създадено с такава цел, да не носи в себе си Божествената искра, а глаголицата е създадена в молитва. Тя е изпросена от Бога. Дал ни е говорещата азбука не само, защото всяка буквичка е именувана с дума, която, прочитайки я, ти дава напътствия в живота. Чисто символично тя вплита кръг, кръст и триъгълник – трите основни символа на християнската вяра. Не знам дали всички вярват, но аз вярвам със сигурност, че душата на човека разбира символите. Символът излъчва вибрации, които говорят на човека. Тя си има нейни начини да ни напомни за посланията на Христос. Много е специална, свещена и сме благословен народ с това, че е дадена именно на българите. Ние имаме задължение да я запазим и популяризираме, да я предадем на децата си, да знаят и да се гордеят с нея. Не говоря за онзи национализъм, когато се бием в гърдите с думите, че всичко българско е най-хубаво. Достатъчно е, че искрата е пламнала именно тук, при нас, и че този огън се е разгорял в доста държави, които използвят тези свещени знаци на глаголицата. Трябва да помним и да не позволяваме огънят на тази Божествена искра да загасва”.
Попитах кои думи изписва със знаците от глаголицата, защото всяка една от тях има своето духовно послание.
Винаги се стремя да бъдат думи, които да повдигат духа – като любов, мир, вяра. Това са най-често използваните от мен думи. Въпреки че имаме общоприети стандарти, всяка дума предизвиква в хората различна асоциация, затова за последната ми изложба в някои платна буквите присъстват, без да ги вплитам в думи. По никакъв начин не ги видоизменям.
Веднъж един професор ми каза, че не влагам творчество при изписването на буквите. Отговорих му, че идеята ми не е да ги видоизменям, защото една от основните им сили е във формата и графичното им изображение такова, каквото е. Аз не искам да го направя по-различно, по-артистично от това, което е, а да го вплета в цялата артистична творба в автентичния му вид, защото в това е силата на буквите. Не е нужно аз да им придавам допълнителен смисъл, те си вършат своето такива, каквито са.
Нямам потребност да подарявам картини по някакъв повод, само защото аз съм ги направила. Давала съм на мама, на съпруга ми, давала съм и с благотворителна цел, но не на всяка цена”.
На въпроса дали творческият ген идва от дедите й, Костантина отговори:
„То е неминуемо да пренасяме гени от предците си и да ги развиваме и надграждаме в съвремието. Няма изявени художници в рода ми, но в семейството ми има афинитет към изкуството. Като дете много години свирих на китара. Мама ме беше записала на курсове по рисуване във „Вароша”, но никога не съм мечтала именно с това изкуство да се занимавам. Моята майка е любител на изкуството във всичките му форми. Няма изложба, концерт, театрално представление или каквото и да било в артистичната сфера тя да пропусне”.
Ваня Джатева, която е нейна майка, е на първо място изключителен човек и беше много добър банкер. Казвам беше, защото вече е в заслужен отдих, и наистина се е отдала на духовните си потребности, за които говори и Костантина. Познавам я отдавна като инспектор по ипотечните кредити, до когото винаги съм се допитвала. Не само на мен, тя винаги даваше най-добрият съвет на своите клиенти, към които беше лоялна, както и към банката, в която работеше.
„Мама е най-добрият човек и животът ми няма да стигне, за да й благодаря, че е моя майка, а и на Бога, че ми я е избрал. Това, което съм, е благодарение на нея и на свободата, която ми е дала да се развивам. Според една мисъл работата на родителя е да даде корен и крила на детето и аз ги имам, благодарение на нейната подкрепа. Дори когато сме били на различни позиции, тя е казвала своето мнение, но ми е давала свободата аз да избирам това, което искам. Сигурно си мисли, че художник къща не храни, но никога няма да ме спре да опитвам, да се развивам и да вървя по пътя, който съм избрала. Тя ми е показвала, че човек може да се променя в позитивна посока, да се самонадгражда и да израства духовно без значение на каква възраст е. Бях се уморила да слушам хора на 40, 50, 60 години да казват – аз съм такъв и няма накъде вече да се променям. Дори когато осъзнават, че има неща, които им пречат, че имат спирачки, те не полагат усилие да ги премахнат. Докато майка е човек, който постоянно се надгражда във всяка една сфера. Възхищавам й се и се гордея много с нея. Обичам я безкрайно и й благодая за всичко, което е направила и прави за мен”.
Ваня Джатева отдавна се раздели с бащата на Костантина и Златина – Атанас Киряков, и Костантина казва, че няма много спомени с него, но знае, че като студент също е обичал да рисува. Благодарна му е, че й е дал живот и възможност да бъдето това, което е днес.
Костантина смята, че да създаваш картини е много по-отговорно от това всеки ден да ходиш по едно и също време на работа, за да имаш доходи да живееш. Всяко нещо носи енергия, но картините, които показваш на хората, докосват душевността им, затова някои хора казват, почувствах тази картина, тя е за мен.
„В изобразителните изкуства е най-силна връзката между произведението и душата”, казва Косето, „затова намирам за изключително отговорна работата си и мисля, че водя разговор с душите на хората. Вярвам, че наше е това, което даваме с чисто сърце, без да се замисляме какво ще получим в замяна! Знам, че единственото нещо, което ще има значение, когато физически си тръгнем от този свят, е не това, което сме взели, а това, което сме дали!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
