Професията й е строител, има най-високия 7-и разряд и работи в екип с тримата си синове, които лично е обучила. Името й е ангелско, но по душа е фурия и бързо се пали, а действието е стихията й. Тя е Ангелина Попова от Симитли, зад гърба си има натрупан сериозен опит на гастарбайтер и предпочита да работи на обекти извън страната заради некоректността, с която се сблъсква постоянно с бизнес партньори в България.
Семейството й заминава за Испания през 2001 г., тогава близнаците й са едва на 4 г. Там се ражда третият син, който вече е на 19 г. Прибират се през 2016 г., уж за постоянно, а майката се шегува, че децата й държат първенство по брой на съучениците и преподавателите, тъй като освен в Испания са учили в Симитли, във Варна, Враца, а най-малкият дори и в Германия. Като дете искала да стане шофьор като татко си, но той отказал да я запише в професионалното училище в Кочериново, като отсякъл, че това не е женска работа. Предложил й да си избере между Текстила и Сградото в Благоевград и тя не се поколебала да посочи „мъжкото“.
„Ние сме четири сестри и един брат, който е най-малък. Преди да се появи, аз бях „на татко синът“, все се въртях около него и исках да мога всичко, което той правеше. Татко ме научи да шофирам, той ме научи да съм касапин, а аз после научих децата си“, разказва Ангелина.
Още по време на ученическите практики по шпакловка и боядисване в Строителния техникум започнала да изкарва повече пари от заплатите на родителите си и мотивът бил достатъчно стимулиращ да продължи да се развива в професията. Не се страхува от работа и е опитвала какво ли не, но все се връща към строителството. Като се върнала от Испания, станала козарка, въодушевена как там фермерите правят чудеса с финансовата помощ на Европа. Започнала с 10 кози, комбинирала със земеделие, по баирите ходела с лаптоп, за да не пропусне възможност да кандидатства по някоя програма, но скоро разбрала, че тук до самите животновъди и земеделци парите почти не стигат. Оставила животновъдството, станала баничарка, а работодателите били изумени от сръчността й и не можели да повярват, че до този момент не била премятала кори над главата си.
Има стаж и в НП „Рила“, там отговаряла за автопарка. Пробва да се реализира и в сферата на строителството в България, но непрекъснато се сблъсква с нелоялни партньори, които бавят плащания и накрая „забравят“ , че дължат за свършената работа.
Синовете си не е насилвала да станат строители като нея, но ги научила на тънкостите в професията. И те като нея пробвали и други занаяти, хващали се като бармани на няколко места, но осъзнали, че парите са в строителството, и се върнали в бригадата на майка си. От началото на Ковид пандемията четиримата ходят сезонно от Гергьовден до Димитровден да работят на обекти в Германия и се прибират през зимата. Заслужили доверието на работодателите си с практически изпит при първия ангажимент да покажат на практика дали наистина могат всичко, описано в документите. Бонус за работодателите се оказала дарбата им да рисуват и вече ги ангажират и с поръчки за пана по фасадите на къщи. Разликата в заплащането на работата в Германия и България е огромна, затова предпочитат чужбина.
„Последния път тук правехме казина, работата беше много, условията никакви и накрая не ни платиха. Заминах за Германия в края на юли, за да не направя някоя глупост, защото бях наистина афектирана и обидена от липсата на коректност“, разкрива Ангелина.
На въпрос какво продължава да я тегли към България отговаря искрено: „Младите хора, които искат да знаят и са отворени да се научат. Да запазим малкото останало да не се разруши и то“.
Казва, че вярата е всичко за нея. През последната година губи двама обичани хора и само вярата я държи „будна“. „За пореден път се отправих към чужбина, защото тук всичко ми напомня за любимите хора, но колкото си по-далече, толкова по-силно те дърпа невидимата връзка обратно“, искрена е Ангелина.
Сред причините да се прибере в началото на декември в България е и следването й в ЮЗУ. Симитличанката не е спирала да учи цял живот, докато живяла в Испания, на какви ли не курсове за получаване или повишаване на квалификацията се е записвала, включително и за автобусен шофьор. В момента е четвъртокурсничка по специалност „Аудио-визуални изкуства и продуцентство в развлекателните индустрии“ във Факултета по изкуствата на ЮЗУ.
„Продуценството в най-изчистен вариант е умението да организираш събития, а аз го правя, откакто съм доброволец към църквата. Исках да науча нещо ново, а в строителството съм на най-високото ниво и там трудно нещо може да ме изненада“, разказа Ангелина.
Познат й се обадил да насочи синовете си към тази специалност, но и тримата отказали, защото са учили през повечето време в чужбина и трудно се справят с писмения български. Тя бъркала бетон, когато й звъннал телефонът, попитала дали самата тя може да кандидатства и отговорът бил „Идвай!“. И отишла.
„От живота ми в чужбина, 13 г. в Испания и трета година в Германия, разбрах, че колкото и хубаво и подредено да е там, не е моята държава! Но видях как хората си ценят историята и я поддържат. А ние не го правим, въпреки че има много какво да покажем на света. Затова през лятото, като започнах организацията на курбана за храмовия празнтик на църквата „Св. Неделя” в с. Докатичево, първото нещо бе да сложа табела на отбивката към родното село на майка ми, защото за туристи и непознаващи района бе невъзможно да се ориентират. И сърцето ми ликуваше, когато на храмовия празник горе се напълни с народ, много повече, отколкото очаквахме“, казва тя.
Сега мечтата й е да възроди от руините храм „Св. Георги“, той е на 250 м над църквата „Св. Неделя“, която тя обгрижва и поддържа откакто се е върнала от Испания.
„Вече не ме влекат заведения и компании, вероятно защото съм във възраст, когато човек започва да търси повече духовното и е разбрал колко преходно е материалното. Вълнува ме какво са почитали прадедите ми и искам да запазим тази култура и история, и да я предадем на наследниците си. Някога църквата е вазпитавала хората, но годините на социализма са разкъсали връзки между поколенията и днес не си знаем родовете и историята. Тъжно е, че мнозина не искат да знаят, не ги интересува какво е било и откъде са дошли, но кръвта, която тече във вените ни, „излиза“. Никой не е случайно на този свят! Отговорите на много въпроси носим във вените си и само ако се обърнем назад, ще разберем защо нещо ни влече, а друго ни отблъсква“, убедена е симитличанката.
Разказва, че носи името на баба си Ангелина, за която скоро разбрала, че е от богаташко семейство и въпреки че била неграмотна, била изключително възпитан и сдържан човек. „Баба ми е от рода на Памуклиите, които били втори по богатство в Симитли. Баща й изпраща сина си да учи, но той се отказва, недоволен родителят заявява, че всички ще работят много, но никой повече няма да учи. Затова остават неграмотни на четмо и писмо, но природно напредничави и интелигентни. Напук на общоприетите тогава норми, главата на семейството разделил наследството поравно между децата си, не само на синовете, а дъщерите си омъжил възрастни, на по над 27-28 години, за да не ги губи като работна ръка и да поддържат имането. Къщата им е била единствената с вградени мебели в с. Тросково, откъдето е родът. Жени се в попска фамилия, която дошла от Чипровския манастир в тоя край заради политически гонения там. И от двете страни кръвта не ме държи мирна. Сандъка от чеиза на баба ми аз го пазя като много скъпа вещ. Тя ме поведе на църква, тя ме учеше: „Ако видиш нещо, не си го видяла, ако чуеш – не си го чула“, защото един от чичовците й е в общия гроб в местността Орловец, избити по политически причини…“, разказва историята на рода си Ангелина.
Светилището „Св. Георги“ тръгнала да търси след житейско премеждие миналата година. Имала нужда да пусне душата си да полети към облаците и над баирите, с които я свързвало детството. Втурнала се да ги обикаля заедно с майка си и още една жена от селото. Дни наред трите се отправяли сутрин пеша от Симитли до Докатичево на около 3 часа път в едната посока. При един от излетите Ангелина попаднала на останките от някогашния храм.
Възрастни хора й разказали как навремето на Гергьовден от цялата околия се стичал народ с печени агнета, баници и погачи да почетат светеца, а адетът бил всеки да дарява по една агнешка плешка на попа. Сега Ангелина горещо желае да възроди традицията по начина, по който я изпълнявали предците й, и на Гергьовден в Докатичево да се събират родовете , изселили се из цяла България, за да се докоснат до корените си.
„Бях убедена, че руините, които открих, са от храма „Св. Георги“. С майка ми започнахме да разчистваме останките и се откриха основите му и част от вратата с кръста. После нещата сякаш потеглиха сами, и то с бясна скорост, Неврокопският митрополит Серафим лично дойде да благослови началото на строителните дейности и параклисът вече е в доста напреднала фаза“, казва симитличанката.
На въпрос защо прави всичко това, след като в Докатичево постоянният жител е само един, тя се усмихва широко: „Аз съм готова да се върна да живея там, а децата ми ме разбират и ме подкрепят. Убедена съм, че това място може да привлича туристи. Сега в двете съседни села Тросково и Докатичево живеят по 1-2-ма души, но вярвам, че районът има огромен потенциал и ще се оживи. Пандемията обърна нещата и хората все по-често избират да се разхождат навън и търсят интересни и непознати маршрути. В строената през 1860 г. църква „Св. Неделя“ ще видят кладенчето, което години наред бе пресъхнало, но миналата година дойде жена и ме помоли да й напълня от него вода, отворих го и… то бе пълно! На метри под храма има изворче с лечебна вода, при което баба Ванга е пращала хора да се лекуват. За параклиса „Св. Георги“, който сега възстановявам, има предания, че датира от времето, преди турците да дойдат по тези земи. Пак в този район е имало още един храм „Св. Тодор“. Един от жителите ми е разказал, че някога по време на Задушница турците изклали населението и разрушили храма, а живи останали само овчарите, които били със стадата си. Докатичево е най-старото село в района на Симитли. Имало е килийно училище в двора на църквата, което също ми се ще да възстановим“, разказва за плановете си Ангелина.
Вяра, че ще може да ги реализира, й дава организираният от нея събор на 7 юли т.г., когато няколкостотин души, болшинството с корени от селото, дойдоха от различни места с деца и внуци да им покажат къде са живели предците им.
„Дърво без корени не може“, обобщава, цитирайки старата мъдрост, Ангелина и признава, че организацията на този събор е бил и първият й личен изпит по продуцентство, следвала стъпките по учебник и останала доволна от резултата.
На въпрос дали понякога строителството не й дотежава и какво друго би работила със същата страст, тя е откровена: „Не ми тежи физическата работа, тежи, когато не ценят труда ти. Работила съм на много места, в баничарница и в шивалня, в оранжериите в Симитли, и там работата не е по-лека от тази на строителя. Всяка работа е отговорна и трудоемка, когато я вършиш съвестно, но разликата е в заплащането, колкото и малко да получаваш в строителството, е в пъти повече от другите. За мен мъжка и женска работа няма, правиш това, което можеш, и това, от което печелиш повече. Жалко е, че страната ни напоследък се лашка от избори в избори и е жалко как политиците бързо унищожават държавата ни, защото не мислят държавнически“.
На въпрос какво я вбесява е лаконична – безделието. Признава, че се уморява от безхаберието и безразличието на хората, а с физическата работа разтоварва психиката си. Натъжава я загубата на любими и близки хора, а надежда й дават децата й. „Те са смисълът на живота ми, те ме подкрепят и са винаги до мен. А когато съм на свято място, се зареждам както физически, така и духовно“, искрена е тя.
Вече крои планове, като се дипломира по продуцентство, да продължи с магистратура в тотално различпна област, в която се чувства лаик. „Искам да стана богослов. Настойник съм на черквата и като дойдат хора и питат разни неща, искам да мога да им отговоря и да обясня защо е така. Това ще стане, като натрупам още знания“.
На врата си носи едновременно православния кръст, пентаграма на прабългарите и лика на св. Георги. На въпрос дали символите не са противоборство на езичество и вяра тя отговаря: „Не, това са етапите в развитието ни. Българите сме стар род и за мен е важно да се помни през какво сме минали, къде сме сега и накъде сме се запътили“.
На въпрос как с едно изречение ще опише себе си тя отсича: „Не вървя с тълпата. Ако всички вървят натам, аз съм в друга посока. Дано е за добро“.
Като заговаряме за предстоящите празници, очите й грейват по детски: „По Коледа се случват чудеса! Вярвам в магията на Рождество и уча и децата си, че трябва да мечтаем. Коледа е семеството, тръпката от споделената храна и общуването. В последните години цялата фамилия не можем да се съберем всички заедно, защото все някой е в чужбина, но наричането за здраве, докато меся питката, тръпката, като я разчупваме с парче за всеки, е магия. Хубавото е, че с годините помъдряваме и осъзнаваме, че в чужбина хората ти се радват, а тук те обичат. И че най-ценно е семейството да се събира!“.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
