След 15 г. в Далечния изток благоевградчанинът Иво Станоев: Азиатците учат страшно много, в Корея дори приеха закон, забраняващ уроците след полунощ, филипинците са бедни, но щастливи, японците са перфекционисти, но нещастни, Китай ме впечатли с философите, живели преди 1000 г.

Иво Станоев (на 51 г.) е роден и израсъл в Благоеград. Завършва Средно музикално училище „Любомир Пипков“ в София. През 1991 г. напуска Консерваторията в столицата и се завръща в Благоевград, където работи като репортер за местни печатни издания. В средата на 90-те години заедно с приятелката си създават първата в града фирма за доставки по домовете – фирма „Мариана“. През 2001 година заминават за Корея, където работят като учители по английски. По време на 6-годишния си престой в Сеул Иво започва усилено да чете западна и източна философия. През 2007-ма с половинката му Мариана се местят в Гуангджоу, Китай, където вниманието и интересът му все повече се насочват към китайската философия. През 2016 година Иво Станоев се завръща в Благоевград, но връзката му с Китай не прекъсва, той преподава онлайн уроци на китайските си ученици, а за страстта си към философията търси съмишленици чрез участия в лектории и семинари в АУБ и ЮЗУ. През октомври в четири поредни четвъртъка Иво Станоев ще представи в беседи китайската философия в салона на общинската художествена галерия, а входът е свободен.

– Иво, колко години живяхте в Далечния изток?

– Шест в Корея и 9 в Китай.

– Защо заминахте? Имахте добре работещ частен бизнес тук…

– Тук вече беше вече тегаво, трудно беше. Конкретното решение да заминем взехме около Коледа. Доста разходи ни се бяха натрупали, тръгнахме и подаръци да купуваме и бюджетът съвсем изтъня. Пътувахме с Мариана в колата нанякъде и казах: „Гадже, давай да се махаме!“. Реакцията й: „Само те чаках!“, беше  решението.

– Всички бягат на Запад, а вие – на Изток, защо?

– И ние бяхме за на запад, даже с Ясен Неделчев бях говорил да ми помогне да взема виза за САЩ за обучение като треньор на бейзболния отбор. Чаках интервюто в посолството, но от Американския университет, с който работехме, ни поканиха на един купон. Присъстваше един  новозеландец, беше преподавател по английски, и се разговорихме на терасата. Бях обявил на всички, че се готвя да заминавам за Щатите, а той ми предложи: „Защо не отидеш в Корея?“. „Какво ще правя в Корея?“, „Ще преподаваш английски. Можеш. Там има всякакви“.

– Значи той ти „пусна мухата“?

– Да, още повече, че за там няма визи. Поканихме го на вечеря вкъщи, поговорихме и така взехме  решението. Той ми  даде връзка с негов приятел канадец, който да ме посрещне, и  тръгнах. Мои приятели от АУБ ми направиха невероятен жест, помогнаха ни с пари, а там много бързо си намерих работа като даскал по английски в детски градини, частни езикови школи и уроци по домовете. Всъщност, ако не бяха родителите ми и в частност баща ми да ме насърчава да уча чужди езици, животът ми вероятно щеше да се развие по различен начин. Докато бях в казармата, в писмата си той ми пращаше да уча думи, след това ме записаха на частни уроци, а докато бях в Китай, непрекъснато ми повтаряше да се възползвам и да уча китайски. Послушах го и не сгреших.

– С какво те грабна Корея?

– Ех, Корея! Там за първи път живяхме нормално чисто финансово. В началото цените ни стряскаха, защото ги обръщахме в левове, а всичко е ужасно скъпо. Познати ни посъветваха да не правим тази грешка, а и по принцип, отиде ли човек в чужбина, трябва да смята в местната валута. Щом започнах да работя, разбрах, че без проблем човек може да си осигури храна, отопление, квартира, дрехи…

 – Какво повече от България можехте да си позволите там?

 – Първото е, че не мислиш за битовите разходи. Спомням си, че преди да тръгна оттук, си взех с пари назаем едни маратонки, уж маркови, а се оказаха менте. Там не само спокойно можех да си ги позволя, а и марковите стоки наистина са маркови.  Другото е културният живот. Там успяхме да видим изключителни събития, за които дори не съм мечтал да гледам на живо:  концерти на Джон Маклафлин, на Нюйоркската филхармония, Ал Жиро, Уинтън Марсалис,  Йо Йо Ма, Чикаго, изложби на Ван Гог… толкова много видяхме там.

 – Билетите скъпи ли са за стандарта на живот?

 – Не бих казал. Поне за нас не беше проблем. Нашият проблем беше дали ще имаме време, защото работехме много, в началото без почивен ден. Към края си позволявахме да почиваме в неделя. Корея е невероятна страна. Чиста, подредена, красива… Малка страна, в която от нищо правят нещо. Видяхме как 50-годишни дървета се изкореняват, за да се преместят… Интернетът е невероятен,  скоро четох, че са първата страна, която е вкарала 5G мрежата.

 – Как се случи преместването ви в Китай?

 – Наложи се да напуснем Корея, но за Китай мислехме още докато бяхме там покрай нашия приятел от Благоевград Сашо Радков-Дългия. Той живееше в Китай, идва ни на гости и ни подхвърли идеята. Върнахме се в България, изкарахме едно лято и стегнахме отново куфарите, този път за Китай.

 – Как се оправихте с визите?

 – Тогава беше много лесно да вземеш виза, сега се затегнаха нещата. Проблемът беше, че туристическите бяха за 2 месеца и имаше един период, в който непрекъснато пътувахме до Макао за удължаване на престоя си. Сега нещата са доста по-затегнати. Там също преподавахме английски в детски градини, учебни центрове и по домовете.

 – Би ли могъл да сравниш Китай и Корея?

 – Корея е по-лесна за живот за западняците. Много по-чисто е, по-подредено, по-богата страна е. В центъра на Сеул имаше един квартал, в който живееха западняците, там се говореше някакъв английски и беше по-лесно. В Китай, особено когато отидохме през 2007 г., бе доста по- мръсно. Е, все пак идвахме от България и нас мръсотия не може да ни изплаши, но след Корея прави впечатление. За тези 8 г. обаче в Гуандгжоу, където бяхме, нещата страшно много се промениха. Новата част на града тогава беше строителна площадка, а сега е нещо невероятно с моловете, с улиците, с чистотата… Корея е по-повлияна от Запада, а Китай е по-самобитен, някой би казал по-изостанал, аз ще го нарека по-истински – въпрос на гледна точка.

 – Разкажи ми за твоя Китай?

 – Наша позната българка като пристигнахме ми каза, че след първия ден в Китой човек казва: „Мога да напиша томове за тази страна“, след първата година признава „Мога да напиша книга“, след втората година думите са: „Мога да напиша статия“, а след петата – „Какво да пиша?!“.

 – Ще те върна в първата година тогава…

 – Проблемът ни беше, че отидохме там след Корея. В Китай климатът е тропически и бе много тежък за нас: безумна влага от 80-90 %, и жега през лятото около 32-33 градуса. Вървиш и все едно си в банята. Живеехме в голям блок и първия път като видях пода мокър, реших, че са мили. Поглеждам стените – по тях тече вода! В детската градина по пода слагат картони и вестници да не се пързаля. Асансьорът, както се движи, блокира заради влагата в копчетата. Климатиците в детските градини се пускаха само заради нас, белите, но не ги усещах, поглеждам – настроен е на 27-28 градуса. Идеята им е, че вън и вътре не трябва да има голяма разлика. За късмет, като отидохме имаше много малко автобуси без климатик, билетът за тях беше 1 йоанче, а за другите, с климатик – 2 йоана. След това  всички станаха с климатици, метрото също го климатизираха. Тогава и въздухът беше мръсен и задушлив, а сега доста се поизчисти.

 – Но сигурно зимата е било по-добре?

 – Температурата не пада под нулата, само до 10-12 градуса, което обаче си е доста хладно. Първата зима бързам към детската градина да се стопля, влизам и гледам всички прозорци отворени и отвсякъде става течение. Правят го, защото смятат, че въздухът трябва да е чист, иначе е по- опасно. Лекарите им забраняват да затварят прозорците, а и майките се карат, ако няма свеж въздух. Децата са навлечени с по 2-3 якета като астронавтчета, защото отопление няма. В северната част на страната има централно парно, но в южната, където бяхме ние, няма. Те и в домовете си не отопляват зимата, за да не създават температурни шокове за тялото – отвън като е 10 градуса,  вътре не може да е 20-25 например, вън и вътре трябва да е максимално близо като температура. Но пък в Хонконг сме излизали от заведение през лятото, защото климатикът е настроен на толкова ниска температура, че нямаше как да си изядем хамбургерите, без да измръзнем. После чухме, че смятали колкото е по-студено в моловете и заведенията, толкова те са по-престижни. В новите молове в Гуангджоу вече има климатици, но през зимата по заведенията, в службите, в училище всички стоят са с якетата. Спомням си от едно училище пътувах по час и половина-два да се прибера на обяд у дома само да се стопля. Скачаш, правиш лицеви опори, но нищо не помага.

 – Веднъж ми спомена, че на много места си забелязал да слагат натрошени стъкла по парапети и огради, защо?

 – О, да, проблемът с битовата престъпност е сериозен. Крадоха от джоба ми портмоне в метрото, на Мариана в движение от раницата също. Решетки на прозорците слагат до 5-6 етаж. В затворените комплекси на стената стърчат железа, бодлива тел или натрошени стъкла. В старите таксита между предната и задна седалки имаше прегради с метални пръчки срещу опити за нападение над шофьора. В отделни райони например изобщо не разрешаваха на чужденци да наемат жилище, защото се пазят от проблеми.

 – И все пак, с какво те спечели Китай?

 – С тези, които са живели преди 1000 години (показва статуетки на философи от древността). Азия просто е по-различна. Помня когато нашите за първи път ни дойдоха в Корея на гости и оттам отидоха директно при брат ми в Канада. Развеждал ги да им покаже забележителности, а реакцията им била: „Да, да, много е хубаво, обаче в Корея…”. После брат ми ме пита какво съм правил, та така съм ги омагьосал. Просто Изтокът е много различен. Първите седмици в Корея вървя по улицата и навсякъде гледам пречупени кръстове. Мисля си „Я, неонацистки схвастики!”, а то били будистки кръстове. В Китай нас, чужденците, ни дразни мръсотията, плюенето на улицата, те викат, крещят, храненето им е с шумно сърбане, с което трудно се свиква.

 – Но пък са една от най-бързо развиващите се икономики.

 – Сега в момента не, „оборотите” паднаха. Аз не смятам, че китайците искат е да превземат света, както се афишира. Още навремето, доколкото знам, Китай е единствената от империите, която доброволно спира разширяването си и не се „срутва“ след това. Всички останали – римска, персийска, монголска империя, докато се разширяват, са в разцвет и след това тръгват главоломно надолу. Не мисля, че китайците искат да са №1 в света, просто в този район не искат да им се бъркат и са достатъчно силни да се опъват на чуждо влияние. Имат си икономическите проблеми напоследък, един Виетнам се развива с много по-бързи темпове. В Китай проблем е партийната система. Вярно, че тя помага нещата да се случват много бързо, но има и злоупотреби, няма контрол… но не ми се говори за политика.

 – На доста места в Далечния изток бяхте, къде ви хареса най-много?

 – Трудно е да сравня, защото на едното място живееш, на други ходиш на екскурзия, но мястото за почивка е Боракай, Филипините. Разкошно е, белият плаж е в топ 10 в света, хората са усмихнати…

 – Не са ли много бедни?

 – Бедни и щастливи! В Япония е интересно, но на мен ми беше странно.

 – Какво?

 – Че всичко е прекалено чисто. Не може на скелето болтовете например да са толкова чисти, все едно са в магазина, строителната площадка е по-подредена от 90% от къщите в България. Двама носят 4-метрова тръба и трети с каска и флагче тича пред тях на улица, на която и без друго нямаше движение. Това ми се струва прекалено! Но и то си има цена – те са на едно от първите места в света по самоубийства – явно не са щастливи. Киото много ми хареса. Казват, че японците не приемат чужденците и дори да живееш там, винаги си оставаш чужд, но не знам дали е така наистина.

 – Занимавал си се с много неща – с музика, журналистика, частен бизнес, какво те отведе към преподаването?

– Учителстването беше случайно, просто там имаше такава работа  Ако имаше възможност в друга сфера да работя, сигурно щях да се занимавам с друго, но нещата тръгнаха и като започнеш, лека-полека трупаш опит. Но като ме питаш, в Корея веднъж се правих на готвач…

 – Готвач? Та ти не умееш да готвиш…

 –  Като отидохме там, хляб много рядко се ядеше, само ориз. Но скоро започнаха да отварят пекарни. Там имат практиката като откриват нов „западен“ бизнес, да търсят бели лица за презентацията. Питаха ме дали искам да се представя за готвач, като ангажиментът беше за 2 дни. Парите бяха добри и приех. Отивам първия ден, дадоха ми шапка, престилка и ми казаха да обикалям закусвалнята (тя беше голяма), да поздравявам хората и от време навреме да нарежа някоя франзела. Почвам да режа и на третата филийка си срязах пръста. Та така само обикалях и с това приключи кариерата ми на готвач (смее се). В Китай пък един ден „работих“ като дизайнер. Обажда ми се собственикът на школата, в която преподавах, и ми казва, че негов приятел иска да ме ангажира за един ден и ще си плати. Взима ме с колата и ми обяснява, че имат фабрика за детски дрехи и аз трябва да се представя за дизайнер, италианец. Щеше да има модно ревю, на което аз да присъствам и накрая да кажа нещо. „Какво да кажа?“, питам, а той ми отвръща: „Все едно, те не разбират английски. Аз ще превеждам. Накрая ще кажеш, че бързаш, защото самолетът ти излита и си тръгваш“. Първо ме представиха, сядаме пред подиума, имаше 100-ина души и дечица дефилират на ревю. Накрая излязох да ги поздравя, аз кажа 2 думи, той превежда 20, накрая ми плати и „отлетях за Милано“. Предполагам и тук има подобни „презентации“ в китайски ресторанти.

 – Разкажи за образователната система в Корея и Китай и с какво се различава от нашата?

 – Там децата страшно много учат. Правителството в Корея дори прие закон, че нямат право да имат часове след полунощ.

 – Полунощ?! По колко часа на ден учат?

 – Сутрин отиват на училище и като свършат, отиват на частни уроци. Имат и часове за подготовка вкъщи да си пишат домашните. Много от учениците ми сега започнаха 7 клас и  вече учат в средни училища и живеят в тях.

 – Като на пансион ли?

 – Да, прибират се у дома в края на седмицата. Сутрин са на училище, обядват и трябва да се върнат в класната стая да си направят домашните. След вечерята отново имат часове за самостоятелна подготовка. Едно от децата, 10 клас е, ми се оплакваше, че се прибира в събота, а са им казали в неделя в 7 часа сутринта да са обратно в училище. Учат страшно много, но после на тестовете азиатците „избиват“ конкуренцията си по състезания и конкурси.

 – Семейството къде остава тогава? Не им ли липсва?

 – На кой тийнейджър му липсват родителите?! Още повече, че там доста от майките не работят и постоянно висят над главата на детето си да го карат да учи. Държат страшно много тестове и те никак не са леки. За влизане в средно училище (които може да са държавни или частни) след 6 клас се кандидатства с тест и също както тук влизат в училището, за което им стигнат точките. Кандидатстването за висше училище е с теста Гао Као, който е изключително тежък. Таксите в университет са в рамките на 1500 лева на година, като отделно се плаща общежитието, което е към 300 лева на семестър. Азиатците учат, защото при тях образованието е на пиедестал. Родителите правят невероятни жертви заради ученето – финансови, всякакви. Напоследък доста китайци (това го имаше и в Корея) започват да си пращат децата в чужбина.

 – Сами ли?

 – В това е проблемът. Обикновено майката заминава с детето, в Корея на бащите, които остават там да работят, им казват goose fathers, защото прелитат като гъските. Можеш ли да си представиш какво е семейството, което не живее заедно?! Като ги питаш защо предпочитат да пращат децата си в чужбина, отговорът най-често е заради креативността. В Китай учениците слушат учителя и не говорят много- много. Няма въпроси, няма различно мислене, няма активност, няма инициатива. В Корея имах интересен случай – влизам в час при 15-16 годишни деца, прочитам заглавието на урока и питам „ Разбирате ли?“. Те ме гледат и мълчат. Подканям ги да ми отговорят само с „да” или „не“  да знам дали да продължа. Отново тишина. Какво ми стана не знам, но заявих, че докато не чуя отговор, няма да продължим. 40 минути седяхме и се гледахме. Ако друг ми го разказва, няма да повярвам.

 – Защо са го направили?

 – Защото са част от групата, защото се страхуват, ако кажат нещо, да не се изложат, защото е по-сигурно да не поемаш инициативата и да си част от общото. Английският език им е доста труден за изучаване, усилията, които полагах в Корея, не отговаряха на резултата. При писането нямат грешки, но говоренето е страшно. Един от учениците ми, беше студент, ми разказваше как взима речник, научава думите от страницата, къса я и я изяжда – това бил неговият начин да учи, толкова бе посветен на целта си.

 – Защо решихте да се върнете в България?

 – Там интензитетът на живот е много голям, тежкият климат също се отразява, а ние не ставаме по-млади. Още при заминаването бяхме наясно, че не тръгваме за постоянно и престоят ни ще е временен. Идеята за онлайн уроците ми беше хрумнала няколко години преди окончателно да се приберем – за какво да стоя там, като тук мога да се разходя до Кръста, да дишам чист въздух и пак да работя същото?! Идеята беше там да започна пробно за една година като водя и онлайн, и присъствени уроци, но ми се наложи  да се върна по-рано заради майка ми, тя имаше сериозни здравословни проблеми и исках да съм с нея.

 – Не се ли притесняваше, че може и да не проработи новият модел на преподаване?

 – Аз вярвах, че ще работи, и той тръгна дори по-добре от очакванията ми.

 – Има ли нещо, което ти липсва от там?

 – Не, аз и там като бях, не ми липсваше нищо от тук. Не знам какво е носталгия. Да отидеш на чайна и един цял следобед да пиеш чай – такова нещо няма тук например, но чак да ми липсва – не бих казал. Човек като е със семейството, навсякъде се чувства добре.

 – Какво те провокира да подготвиш поредица от беседи за китайската философия?

 – Нямам големи очаквания, защото към философията по принцип интересът е слаб. Правя го за себе си, аз съм се запалил, но дали аз ще успея да запаля другите, не знам. Сега Китай е модерен и разчитам на хората да им е любопитно.

 – След толкова години отсъствие (вярно, че се прибирахте от време на време през летните отпуски), намираш ли промяна в Благоевград и в каква посока?

 – Първия път, като се върнахме от Корея (не се бяхме прибирали 6 г.), ми се наложи да ходя по разни институции, впечатли ме, че служителите бяха любезни. Иначе оплакванията на хората са си същите: доматите са скъпи, пенсиите – ниски. Затова като видя човек, който казва, че нещата са добре, го поздравявам. Не става с оплаквания, от нас си зависи да променим нещата и живота си.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *