„Прочул се Ильо войвода по тая Рила планина, че си е юнак над юнак; че си е Ильо войвода на Крали Марко детето“.
Народна песен
Тъй се пее в една от многото народни песни за една легендарна личност, родена преди 220 години на 28 май 1805-а. Сочат се още три рождени дати – 1807, 1817 и 1820 години. „Повечето от авторите – отбелязват Т. Димитров и Ив. Пашев – приемат 1805 г. за начало на жизнения път на Ильо Марков – година, придобила вече гражданственост“.
Фактологическият преглед дейността на знаменития македонски българин сочи: подобно Яне Сандански, наричан от народа Царот на Пирин, Ильо войвода бил цар на още седем планини. Меридионално, посока юг-север, са разположени в централната част на Балканския полуостров: Беласица, Огражден, Малешевска, Пиянец, Влахина, Рила и Осоговска планини.
Обаятелна, харизматична личност, роденият в село Берово (днес Северна Македония) Илия Марков Попгеоргиев става известен в Османската империя като Ильо войвода, Кара Илия, Ильо Беровчанина, Дядо Ильо Малешевски или Малешевец.
Маргарита Петринска (1988): „Когато на 12 декември 1896-а войводата пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло“ да не се намалява неговата пенсия от 200 на 100 лева, две години го делят от смъртта. Времето е смалило високия му ръст, забавило е крачката, поизчезнала е орловата красота на лицето, ала как се облича Дядо Ильо… Сини панталони с червени лампази, червен кожен силях, затъкнат с чифте посребрени пищови, през рамо преметнат чепкен, като че ли духнат от хайдушки вятър… Казашката сабя на войводата свети в белия ден“.
Дядото на Ильо войвода, поп Георги, загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. Внукът израства едър и мургав, заради което беровските турци го наричат Кара Илия (Черния Илия).
До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турски главатар, задирящ сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за началник охраната на светата обител.
През размирните в Османската империя времена, в продължение на близо двадесет (1830-48) години Ильо Марков е пандурин (пазител) и
ЗАКРИЛНИК НА СВЕТАТА РИЛСКА ОБИТЕЛ.
През тези години ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, намиращи подслон в манастира. Там среща и именити личности: банскалията Неофит Рилски, светило на Новобългарската просвета, Аверкий Попстоянов и други духовни и просветни дейци.
М. Петринска: „От баташката църква „Света Неделя“ се отива в музея. В него наред с пъна, на който са клани батачани, наред със снимката на дядо Георги Джурков, преживял въстанието… са окачени портретите [на игумените] Йосиф, Кирил и Никифор от Батак, тридесет и осем години управлявали Рилския манастир. С Йосиф (управлява 1833-1836 г.) и Кирил Ильо Марков добре се познава от времето на двадесетгодишното си пандуруване в манастира“.
Йеромонах Кирил, е от когото Васил Иванов Кунчев ще научи за подвизите на Ильо войвода. Това става, когато в 1856 г. йеромонах Кирил е пратен в Карлово да служи в тамошния метох на Рилския манастир. За да стане духовен отец на Васил, бъдещият Лъвский, апостол на свободата. През 1858 г. в Сопотския мъжки манастир „Свети Спас“ именно отец Кирил го постригал в монашество с името Игнатий.
„Когато отец Кирил разказва на Игнатий за Ильо войвода, давайки му пример в свободолюбивото дело, войводата е вече легендарен. Кирил разправя спомени от времето на учението си в Рилския манастир… Тъкмо личното пристрастие на познанството довело отеца до възхищението. Ще рече, че още преди легендарността си, Ильо Марков е имал заряда на примера… Петдесет въоръжени мъже пазят Рилската обител, четиридесет от тях са българи и десет турци. Пред двете порти, Дупнишката и Самоковската, лятно време стои стража от по десет воини, а други двадесет са по къра около манастирската стока“.
М. Петринска: „Кирил надълго и нашироко разказва за Ильо войвода, йеродяконът иска да се види с войводата. Това ще стане четири години по-късно, през 1862 г. в Белград, в Първата българска легия, организирана от Раковски. Това е първото лично познанство на Левски с видна личност от Македония.
ДЕ ГИДИ ЛУДИ ХАЙДУШКИ ГОДИНИ
През 1850 година след битово скарване с буйния Ильо, беровският Мехмед байрактар в опит да го убие, стреля из засада, но ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, в която влизат байрактарят Стоимен Жибаро, Цеко Гърлянчина от Гърляни, Кочанско, Нико Камбера (Камберо) от Ваксево, Пиянешко и др. Дружината му няколко години броди из Малешево, Пиянец и Осогово и бързо добива известност. Посред бял ден слиза в Берово и показно убива изедника Догазана, с което стряска беровските турци.
През Кримската война (1853-1856) четата нараства до 70 души. Траян Радев (1993): „По време на Кримската война през 1853 г. турците от град Дупница се готвели да изколят християните на утринната църковна служба на Великден. Узнал за това, капитан Ильо пратил да кажат на турския управител, че в нощта срещу празника той с дружината си ще патрулира около града и при най-малката тревога ще нападне на него и не ще пощади нито един турчин, а турския квартал ще изравни със земята. По този начин предотвратил кръвопролитието…“.
Славата на Ильо се увеличава и той влиза в народните песни. След излизането на Хатихумаюна в 1856 година скопският паша изпраща мюдюра на Радовишката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез митрополит Авксентий Кюстендилски на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера слиза в Кюстендил, дето властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си.
Ильо войвода се връща към мирен живот в Берово, като дава църковен обет в кюстендилския храм „Света Богородица“. Но своевременно разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща гората. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. Турците залавят децата му, но Ильо успява да ги отърве.
През 1859 година по заповед на нишкия валия Займал паша къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката унищожена, а жена му Цона и децата им докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовете си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил юни 1860 година, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.
Хайдушкото поприще на Ильо войвода приключва 1860 г. с прехвърлянето му с чета в автономното княжество Сърбия. Тук с участието си лятото на 1862 г. в
ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЛЕГИЯ НА РАКОВСКИ
е реализиран преходът на Ильо войвода от хайдутин в революционер.
Той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. На 3 юни 1862 година при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията. В същия батальон служи дякон Игнатий, който се учи от неговия опит в бойното изкуство.
В спомените си Петър Берковски пише: „Както нас българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. Въпреки обкръжаващата го в Сърбия криворазбрана цивилизация той опази своите народни нрави и обичаи. Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов“.
На 5 юни е най-сериозното сражение. Докато сърбите се крият на втора линия, легията, разделена на три отряда, повежда атака срещу крепостта. Отрядът на Раковски в центъра, войводата Цеко Петков командва източния отряд, а Ильо войвода – западния. Резервният сръбски отряд е снишен на втора линия, командван от сърбина Гьоко Влайкович, по прозвище Топал паша.
От самото начало сърбите сеят интриги в легията и, за жалост, едно от техните оръдия се оказва Иван Касабов. За което били вече налице нужните предпоставки. Още преди това Касабов „пренася оръжие в полза на Обреновичите, борещи се срещу управлението на княз Александър Карагеоргиевич. Но заговорът е разкрит и Касабов е принуден да бяга в Прага и Виена. В Нови сад е първата му среща с главата на българската революция Георги Раковски.
В мемоари, излезли 1905 г. под заглавие „Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи”, Касабов отбелязва: „Раковски ме прие много добре и ме покани да стоя в неговата квартира. Този човек беше много добър и отличен патриот… Аз седях една седмица при него. Той ми предлагаше да остана при него, за да му помагам. Тогава аз му разказах, че трябва да завърша гимназиалний курс и после ще дойда при него, гдето и да бъде той, да работим по революционното дело, защото това е моето единствено желание”.
За кратко през 1858 г. Касабов е в Русе главен учител, но след падането от власт на княз Карагеоргиевич през януари 1859 г. е отново в Сърбия, където с помощта на външния министър Раич получава държавна стипендия и през 1862 г. се дипломира във Виена като доктор на юридическите науки. Вече задължен на сърбите…
Сръбските интриги срещу Раковски стартират още пролет 1862-а. Сърбите се опитват да настроят Ильо войвода срещу Раковски. В писмо на Стефан Ряпов от 21 април 1862 г. четем: „Господине Г. С. Раковски! Речите, които ми каза х. Ставро, ако ви ги е казал и вам, отчасти излизат истина, т.е. Даскалов и големецът му мъчат ся да отдалечат от вас чичу Марка и попа“.
Хаджи Ставро е бивш капитан в българската доброволческа дружина по време на Кримската война, биеща се на руска страна. „Големеца“ е руският консул в Белград Влангали, настроен неприязнено срещу Раковски. „Чичу Марка“ е дядо Ильо Марков.
Интригата не сработва. Ст. Ряпов: „Но това, което тии мислят, за да се позоват от отсъствието ви, не щат да сполучат, защото Марку и попа ви са верни, а не щат тъй лесно, за да се подведат споряд технити речи. Маркова отговор към Панова беше, че той си има наставлението и според както му е казано, треба да ся владее… Вие за това никак си да ся не тревожите, особито за Марку, но бъдете спокоен и къту ся върнете по-скоро, щете узна за сичко“.
Тогава сърбите включват в интригата зависимия от тях Касабов. Години по-късно (1905) сръбският агент косвено признава: „През зимата беше се завърнал познатият тук дяди Илю – македонеца с четата си в Белград. Аз го намерих, както правех обикновено, и бех го завел при Раковски, който го беше прибрал на квартира в своята къща. За това говорех често с дяда Иля по тия работи. Той много се сърдеше, че нищо не приготовлява Раковски за въстанието; и ми каза един ден, че ще напусне Раковски и ще си прибере четата и още други момчета, за да замине през границата, както и направи по-после, като излезе от Раковски. Аз бях вече писал за сичко на виенските българи“.
Интригата срещу Раковски не само се задълбочава, но и разширява. Касабов паразитира връз негативна нашенска черта – сиромахомилството. Обвинява Раковски, че живее нашироко, купил е с народни пари файтон, има специална охрана, облича се в скъпи одежди. Завистникът пише: „Така, в това време Раковски разполагаше с повече от 4000 минца. Той, преди всичко, си купи кола, два добри коня, направи си българска униформа и прочее други лични потреби – български княз… А той почна да я кара, като че вече е княз на България. Отива напр. на разходка в Топчидере, туря на коне по двама да вървят пред колата му, а други двама подир колата – с княжески конвой. Мене ми се видя Раковски със своите постъпки съвсем детински“.
Видният левскиевед Д. Т. Страшимиров (1929) аргументира поведението на Раковски: „Предприетата акция – лично от негова страна и от страна на свиканите – е отечествена и българска. Това е една национална акция. При туй тя се явява в помощ на един друг чужд народ – сръбския, който, разбира се, се държи в ръка и дирижира цялото дело. Така Раковски представлява, и гражданско, и военно-българско национално дело пред чуждия ръководител. И за да бъде по-добре представен сам, той окръжава личността си с известни външни знаци на власт (собствен файтон) и достойнство (униформа, конвой), /разбирай охрана на вожда, както е било с Мацини и Гарибалди/ и предизвиква, както видяхме, недоволство и подозрение в своите околни. За външно оформяне на високото си положение той създава и „Статут“ за Привременно българско „началство“ – това също знаем. Сега иде и най-важното за него. Не е достатъчно да се провъзгласи за началник, или даже да го провъзгласят и да го признаят за такъв. Остава и да му се подчиняват, да го слушат и да изпълняват установения военен ред. Без това, няма да се изпълни и делото, за което всички са свикани да се съберат. А делото – това е начало и краят на всичко. Ето тук почва и най-многостранната и най-сложна задача за разрешение. Събраните младежи подготвени ли са за тая задача? Способни ли са да понесат неизбежната дисциплина и да изпълнят всичко, що се иска от реда – от военния ред?“.
За жалост – не. Сред легистите сработва подлютеният от клеветническите приказки на Касабов сиромахомилски комплекс. На тях „дават ухо“ не само Стефан Караджа и дякон Игнатий (Васил Иванов-Левски), но и мнозинството. Дори и опитният Ильо Марков.
Никола Станев (1923) за коварно пълзящата клевета, настроила мнозинството легисти срещу Раковски: „Ала Васил Иванов държал страната на Караджата и по други причини: Раковски се облякъл разкошно, наел си файтон и поискал да играе ролята като княз-освободител на България. Понякога той ставал толкова горделив и заповедник, щото волните негови доброволци зели да го мразят“.
Д. Страшимиров: „Иван Касабов като не скрива в спомените си, че съобщил във Виена за прегрешенията, според него, на Раковски… твърди още, че обадил това и на Илю, подвойвода и помощник на Раковски в командуването на легията в Белград – много се сърдил и казал един път, че ще напусне Раковски… Илю се скарал с Раковски, излязъл от неговия дом да живее отделно. Сръбското правителство дало съгласие да се съставят две легии. Така щото авторитетът на Раковски се уронва пред чуждото правителство. И най-главно това се върши чрез собствените му последователи. Самото дело на легията, което великият човек беше с толкова труд и надежди подготвил, е подкопано.
Касабов безгрижно повествува по-нататък: „Сръбското правителство, както казах по-горе, даде правото на двамата главатари: Раковски и дяда Иля, да съставят отделни български легии, защото двамата главатари биле скарани помежду си. Но ако имаше още един третий или четвъртий главатар, вероятно че и на тях щеше да се даде същото право. Защо на място съединение, разединение; защото съединението прави силата. Значи сръбското правителство съзнателно е работило с българите така прикрито и притворно. Министра Илия Гарашанин, който въртеше сичката тая работа, беше източника на сички тия несправедливи неща. Той викаше дяда Иля при себе си на разговор и го подстрекаваше срещу Раковски, а Раковски срещу дяда Иля, като укоряваше този последния“.
Сърбите отиват още по-далеч в подлостта към великия Раковски. Да отминем опит за атентат от сръбски офицери срещу Ракивски, и само усет и пъргавина спасяват Раковски, скочил от втория етаж. Интригата е доведена докрай, когато сърбите решават да разтурят легията. Помага им пак Касабов. Който не само интригувал. Матей Попович в спомен, записани от д-р Кръстю Раковски разкрива: „Касабов интригувал и издавал“.
Петър Кузманов (1989): „Близо един месец [след боевете на 3 и 5 юни 1862]… легистите стоят на боен пост пред стените на Белградската крепхост. За да спечели благоволението на европейските консули, сръбското правителство обаче решава да прогони легистите от столицата. С цел да прикрият истинските си намерения управниците си послужват с интриги. От една страна, служители на правителството отхвърлят искането на Раковски да се пристъпи към действие, под предлог че още не било дошло времето, а от друга, уверяват Илия Марков и Цеко Петков, че техният вожд отказва да напусне столицата и „не бил щял да отива в България и не бил способен за предводител“.
Разцеплението в легията става свършен факт и се слага началото на нейното разтуряне. Докато заседава посланическата конференция в Цариград, Раковски остава в Цариград със стотина легисти, а повечето (близо 2/3), подмамени, че веднага ще навлязат в българските земи с цел да вдигнат въстание, тръгват след Ильо Марков, Цеко Петков, Васил Левски и с други към границата. Под предлог, че там ще им дадат оръжие, доброволците са принудени да предадат пушките и сабите си на сръбските власти в Белград и пристигат в Крагуевац фактически обезоръжени“.
Иван Касабов: „Гарашанин [в 1861 – 1867 г. премиер-министър и министър на външните работи] повика дяда Иля и му каза, че е решено: неговата легия, която имаше около 500 души… под негова команда, ще да заминат за Крагуевац с уверение, че там щяло да им се дадат пушки и да заминат за турската граница. Като гледах работите турени на такава посока от сръбското правителство, разбрах че никакъв резултат няма да се получи, и че целта на сръбското правителство е била да съставят български волонтири за тяхното, а не въстание в България“.
Това е в началото на юли 1862 г. За да последва унижението на близо 500-те легисти: „…принуждават ги да станат аргати и слуги на сръбските чорбаджии в Крагуевац, за да заслужат хляба и прехраната си“.
Съратникът на Левски, Христо Иванов-Големия, отбелязва: Сръбските обещания да минат в България „под предводителството на Дядо Илия (Марков) и неговите помощници Дядо Цека [и] дядо Иван [Кулин] от Зайчар“ се оказва голяма лъжа. Накрая им вземат военните дрехи и ги прогонват от Сърбия“.
Вбесен от сръбската подлост, есен 1862 г. Левски се сбогува с двамата войводи и се връща в България. А Ильо Марков и Цеко Петков остават в Крагуевац от края на 1862 до 1864 г. като заточеници, живеещи от ниските пенсии, отпуснати по милост от княз Михаил Обренович. Забранено им е да посещават Белград.
Д. Страшимиров: „Настъпва мир между Сърбия и Турция. Спира се и акцията на българските четници в Белград. Турен е край… на надеждите да се пренесе движението вътре в България. Илю заминава за Крагуевац и там разпуща момците си. Раковски раздава по два минца на четник и изпраща своите хора в Румъния, гдето пак ще продължат делото и по-нататък. След тях тръгва за там и самичък той“.
Турците, научили за участието на Ильо Марков в легията, отново залавят семейството му и го закарват в затвора в Скопие, дето са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците на 28 юли 1862 година и намира дъщеря му и двамата му синове тежко болни.
След две години престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, дето е награден от княз Михаил Обренович с орден, произведен е в капитан и му е отпусната пенсия от 150 динара.
Дойно Дойнов (2004): На 9 октомври 1867 г. Раковски, повален от белодробна туберкулоза, предава Богу дух. Същата година по инициатива на Л. Каравелов се създава 12-членен Български революционен комитет. Един от членовете му е Ильо войвода. Нему е възложено да оглави най-голямата чета в бъдещо общобългарско въстание.
Макар да е търпял несгоди и патила от сърбите,
ИЛЬО УЧАСТВА В СРЪБСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА
в 1876 година. Като доброволец взема дейно участие във войната с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, опитвайки се и да навлезе през Кулско (Северозападна България) и да подпомогне Априлското въстание. На 1 август 1876 г., след разгром от турците на две сръбски и две руски дружини, четата на Ильо, разделена в отряди по 20 души, контраатакува и спира настъплението на частите на Абдулкерим Надир паша.
В края на войната, при село Делиград, при нападение на четата на Ильо войвода той е тежко ранен. Коварен сръбски куршум, изстрелян в гърба му, тежко ранява войводата, увреждайки могъщият организъм. Случайно!
Сръбската подлост си има предистория. В спомените си Христо Македонски пише: „В Княжевац… стана една случка на 22 юли (1876 г.), която струва да се разкаже с две-три думи. Намирахме се мнозина в едно кафене и разговаряхме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантът на Хорватовича. Тогава Ильо войвода почна да говори с адютантинът и го уверяваше, че сръбската войска се държи примерно и знае да се сражава за отечеството си, но офицерите не се държаха достатъчно мъжествено в сраженията и затуй резултатите са такива. Адютантинът, високомерен и надменен, почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и уж неверни обвинения срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и въобще против българите. Разядосан тогава, Ильо войвода му каза: „В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турците!“.
Вследствие раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За своята храброст във войната е награден със сръбския орден „Таково“ за храброст.
Година по-късно, в 1877-78 г., капитан Ильо Марков участва в
ОСВОБОДИТЕЛНАТА РУСКО-ТУРСКА ВОЙНА.
Избухването на войната заварва Ильо войвода в болница. Неоздравял от раните, заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Гурко.
На 27 декември 1877 година е освободен Радомир, на 2 януари 1878 година – Дупница. На 4 януари 1878 година, получил разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода устройва разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 г. навлиза с цялата си чета в село Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой.
Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Александър Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 година четата на Ильо войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, временно са принудени да се оттеглят.
На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Теофил Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Николай Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, капитанът заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села.
Спомен на съратника на Ильо, Димитър Беровски: „Към края на януари 1878 г., след освобождението на град Кюстендил, в Пиянеца пристига четата на дядо Ильо войвода. Целта на това посещение е да освободи земите от този край на България и да ги присъедини към свободна България… Навсякъде установяват местно българско управление, както в кюстендилските села… На тази свобода българите се радват само 64 дни. Според подписаното примирие в Одрин на 19 януари 1878 г. земите от Пиянечко и Малешевско остават в зоната на турските войски до подписването на мирния договор… Двете чети се оттеглят в Кюстендил в очакване да влезе в сила подписаният договор на 3 март 1878 г. в Сан-Стефано“.
Сан-Стефанският договор бил прелиминарен (предварителен), т.е. моментна илюзия, с години превърната в блян (неизпълнима мечта). Вместо свобода за Македония, идват жестоките решения на Берлинския договор.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството се установява на постоянно местожителство в Кюстендил. Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението й.
Макар на 70 и кусур години, капитан Ильо Марков участва в Кресненско-Разложкото въстание есен-зима 1878 г., като води чета по десния бряг на река Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 200 лева месечно.
Сръбско-българската от 1885 г. е третата и последна война, в която участва Ильо Марков. Тя е
СВОЕОБРАЗЕН ВРЪХ В ЖИТЕЙСКАТА МУ СЪДБА.
Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и село Извор.
Неделчо Димитров (благоевградски краевед): „Наметнат с бяла гуна (дебела горна дреха, наметка от груб вълнен плат), с доброволчески калпак на главата, подпомогнат от двама млади доброволци и лично от неговия съселянин и брат по оръжие Димитър поп Георгиев Беровски, Дядо Ильо се качва с усилия на доведения бял кон и тръгват с доброволческата чета да посрещат и отблъскват сръбската войска, нахлула вероломно в българските земи. При големия Кадиин мост край с. Невестино, Кюстендилско, граждани и селяни, излезли до един, възторжено го акламират и плачат от умиление“.
„С дружината – отбелязва Д. Беровски (внук на Димитър Попгеоргиев) – е и Ильо Марков. „Той е вече стар, но сърцето му е младежко. С присъствието си ще поддържа духа на дружината. Тръгнал е не да се бие, нито да командува, а да дава кураж. За тази му дързост сръбското правителство по-късно ще му отнеме пенсията, а българското командване ще го награди със златен орден за храброст“.
През 90-те години, когато започва активно четническо движение в Македония и Одринска Тракия, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането четническия институт на ВМОРО.
Дядо Ильо войвода е класически
ПРИМЕР НА НЕБЛАГОДАРНОСТТА НА ВЛАСТТА,
на корумпираната и безродна власт. Пример как се гаври и потъпква достойнството на легендарни личности в българската история.
Героят от три войни на заника на дните си е оскърбен от колективно престъпление на т.нар. Народно събрание, което решава да му намали пенсията, дадена от Стефан Стамболов: от 200 на 100 лева.
В отговор дядо Ильо войвода, неграмотен, но природно дарен с ум и смелост, на 12 декември 1896 г. диктува писмо: „Господине председателю! Господа народни представители! Като че ли дългогодишната ми борба, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили… Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия! Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо?! Не, в такъв случай неужели (рус. нима) моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, трябва да се откъсне, та да излезне от това положение? Ако е така, проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението! Това е хиляди пъти предпочтително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, чиито заслуги никой не може да успорява“.
Архивите гузно мълчат: удовлетворена ли е кървавата молба на многозаслужилия войвода? По-скоро не! Да напомним: дошло е друго време, след подлото убийство на Стамболов, зад което се крие зловещата сянка на княз Фердинанд. При управлението на верния му лакей Константин Стоилов. При него разгръща черни криле над България престъпният режим на княза. Чиято мегаломания години по-късно, във втората Балканска и Първата световна войни потапя Отечеството в две национални катастрофи. България губи излаз на Егейско море, а Гърция и Сърбия заграбват 91% от Македония. Последиците са не просто катастрофални. Видният български историк проф. д-р Милчо Лалков: „България завинаги губи статут на регионален геополитически играч“.
Дядо Ильо Марков умира в Кюстендил на 17 април 1898 година. В погребението участва целият град, привърженици, почитатели, приятели,. Погребение тържествено и с почести. Но не държавно, както би трябвало да е. И по-добре. Инак би било последно, посмъртно кощнуство.
През 1978 година Ильо войвода е удостоен със званието „Почетен гражданин на Кюстендил“. В Кюстендил през 1934 година по проект на архитект Драган Лозенски е поставен бюст-паметник, а през 1978 година и паметник на Ильо войвода. Бюст-паметник на войводата има и в Благоевград. За жалост, поставен не там, дето заслужава!
Къде ли не легендите не ситуират Ильо войвода. Неделчо Димитров: „Ильо войвода е класически синоним на хайдушка слава… Няма хайдушко сборище, харамийска поляна или други подобни местности, които да не са свързани с името на стария хайдутин Ильо войвода. Илийна река край Рилския манастир, Ильова гора в Троянския балкан, Ильови скали в Странджа, Ильов кладенец и Ильов рид в Стара планина, Ильов кладенец в Пирина, Ильова поляна в Беласица над Петрич и безброй други подобни места са назовани в чест на хайдушкото божество Кара Ильо войвода“.
Антон Страшимиров в „Из Македонски войводи“, съставени по разкази на живи свидетели:„О, тъмни години на вчерашното славно минало, възкръснете вие в нашите сърдца! Македонци! Намерете това знаме на Илю войвода, що се е години наред развивало на връх Ирин Пирин! Намерете го – то е първото българско знаме от ново време и – вий сте издигнали това знаме! Илю войвода е горският отклик на Братя Миладинови: – това са триъгълният камък на българската свобода, на българското бъдеще…”.
НИКОЛА СТОЯНОВ
