Доц. Огнян Спиров: Самият театър е празник! Ако го обичаш и всяка вечер му се отдаваш от все сърце, всеки ден ще е 27 март!
Сега, когато едни от най-големите театри в страната алармират, че са на крачка да затворят поради липса на средства и директорите им искат да се промени остарелият начин на финансиране на тази дейност, аз искам да ви срещна с абсолвентите от специалността „Актьорско майсторство” от катедра „Телевизионно, театрално и киноизкуство” при Югозападния университет в Благоевград. След четиригодишно обучение те играят своя дипломен спектакъл „Сентръл Парк Уест” от Уди Алън на сцената на студентския театър УСЕТ до края на месец май, а след това ще търсят пазар за своя талант, за своя труд. Те са само петима млади хора от различни краища на страната, но всеки един от тях се стреми към голямата сцена на театъра, киното, телевизията… където могат да им отворят вратата за изява и реализация. Надяват се да успеят въпреки реалността, която ни заобикаля.
Избрали са пиеса на Уди Алан заради интересните персонажи, блестящия диалог, чувството за хумор, заради самоиронията, заради умението му да поднася тъжните неща в живота като смешни. Харесва им и заради сюжета, в основата на който е семейство и техни приятели, които искат да бъдат обичани и да живеят по-щастливо. Все не им стига онова, което вече имат, а годините минават и всеки един от тях иска да започне нов живот, в който да има повече ласки и повече внимание и грижа към другия. В стремежа си към това те се забъркват в банални авантюри и смешните ситуации се получават, защото всички персонажи се въртят в затворен кръг. Там консумират своите изневери и в крайна сметка се връщат в точката, от която тръгват, но наранени, обезверени и напълно объркани. В луксозния квартал на Ню Йорк „Сентрал Парк Уест” хората са толкова изпълнени с копнежи, колкото и навсякъде другаде. „Сентрал Парк Уест” разказва за любовта, приятелството, изневерите и предателството – все теми, от които се вълнува всеки човек от което и да е кътче на Земята.
Александрина Марвакова от Благоевград сподели, че от дете има желание да стане актриса, да се превъплъщава в различни образи, да пресъздава характери и да съпреживява различни съдби и добавя: „От малка виждам бъдещето си в тази професия. В дипломния спектакъл героинята ми се казва Джулиет Пауъл. Тя е пациентка на психоаналитичката от пиесата и е току-що излекувана от психологическите си проблеми”.
Генчо Панайотов е абсолвент от Русе: „За себе си мога да кажа, че в друга професия не мога да се видя, не мога да си се представя като адвокат или лекар, защото тези професии изискват много неща, които нямам. Изборът ми е да бъда актъор – дали на театрална сцена, дали в киното, или зад микрофона – това е нещото, с което искам да продължа”.
– Какво трябва да притежава един актьор, за да бъде успешен на сцена?
Генчо: – Преди всичко трябва да има творческо самочувствие, да вярва в собствените си умения, но и да може да приема чертите на различни образи. Това прави актьорската професия забавна, но в същото време и изключително трудоемка, тъй като трябва да можеш както да даваш, така и да приемаш. Да приемаш много.
– Какво приехте от вашите учители Биляна Дилкова и Огнян Спиров?
Генчо: – На тях мога да благодаря, че обръщат внимание на всички ни, че ни научиха на тънкостите на актьорското майсторство, на всички детайли и закони в актьорското изкуство. Именно те ни научиха, че трябва да си вярваш. Ако не си вярваш, и другите няма да ти повярват. В дипломния спектакъл аз играя писател, който за съжаление не е успял да пробие, но е такъв герой, който изживява нещата. Той е емоционален човек. В сюжета на пиесата минава през два ключови момента, които по един или по друг начин променят живота му, но няма да ги издавам, за да може публиката сама да ги открие, като гледа нашия спектакъл. Докосвам се до този персонаж, защото и аз изживявам твърде емоционално всичко.
Ангел Сандъкчиев от Петрич: – В тази пиеса аз съм адвокат на известни личности. Водя бракоразводни и други имотни дела на богати хора. Уди Алън ни привлича с неговата самоирония. Много забавни ситуации създава, сякаш са рефлекс към живота. Всеки може да се припознае в героите от тази пиеса. След този спектакъл се надявам да играя и на професионална сцена, или да застана зад камера, или зад микрофон, каквото е желанието и на моите колеги…
– Театърът колективна работа ли е?
Ангел: – Ако не сте колектив, всичко пропада. Като юмрук заедно, в болест и здраве – трябва да сте заедно. Театърът е колективна работа, само един нищо не може да направи.
Питам го какви роли предпочита и ме изненада с отговора:
„Убиец, детектив, да е свързано с криминална случка. Привличат ме хорър жанрът и комедията. По-трудно е да изиграеш герой, който предизвиква ужас и страх, защото трябва да си истински, правдоподобен… А още по-трудно е да провокираш смях”.
– Какво научихте за 4 години тук?
Ангел: – Търпение, да стискаш зъби, да не се отказваш – това е най-важното.
Нели Димитрова играе ролята на Филис Рикс – психоаналитик и успял професионалист сред изявените хора в Ню Йорк.
„Интересна е иронията и самоиронията на автора Уди Алън. Някои неща в живота остават скрити, ние не ги виждаме, а тук, на сцената, няма как да останат скрити и в това е самориронията. Учителите ни казват да мислим, да сме концентрирани и най-вече да се забавляваме”.
Корнелия Топова от Одеса, Украйна.
– Защо дойдохте в Благоевград да учите актьорско майсторство?
– Защото съм бесарабска българка. Родителите ми също говорят български език, но по-различно, отколкото тук. Избрах прародината си за моето образование. Харесвам българския театър като цяло. Засега искам да остана тук. В Украйна не мога да се върна заради войната, но ако всичко свърши и има мир, ще се пробвам и там. За мен театърът няма граници, просто да е театър! В тази пиеса играя Каръл – най-добрата приятелка на главната героиня Филис Рикс, а също и любовница на един от мъжете.
– Какво е театърът за теб?
– С две думи – душата ми! Повече нищо не мога да кажа. Не мога да живея без театър, без кино. Не си се представям в никоя друга професия, само в изкуството.
Гл. ас. д-р Биляна Дилкова е известен актьор и вече 20 години преподавател по актьорско майсторство в Югозападния университет. За докторската си степен, която защити преди пет години, се шегува – лекуваме болести всякакви на сцената…
„Това е нашият седми клас, който сега завършва – разказва Биляна. – „Сентръл Парк Уест” от Уди Алън е нашето 24-то заглавие като премиера. Участвали сме в 15 международни, в повече от 30 национални фестивала, в това число и професионални… Имали сме награди, номинации. И това не са просто цифри, а зад тази статистика стои много любов към работата и към всички, с които сме работили. При нас е трудно, защото искаме много, но сме и получили много. Аз съм се учила през цялото време от всичките си студенти. Преди не съм вярвала, че е така, но вече съм убедена, защото ти всеки ден чрез тях откриваш себе си, учейки ги да ровят и да търсят какво има в една драматургия или в една ситуация… Още повече че тук ние работим с живи души и това е изключително отговорно. Колкото повече време минава, осъзнавам каква късметлийка съм била с преподавателите си, които съм имала. За мен е много важно един ден те да си дадат сметка за наученото и да бъдат доволни от това, което са получили от нас. Не, това не е тщеславие. Те са тук за определен период – четири години, след което отлитат, но тези 4 години наистина са много важни. Ако първите 7 години са важни за всяко човешко същество, толкова и тези четири години тук са важни за бъдещите актьори.
– Имат ли бъдеще тези актьори на тази сцена?
– На сцената на УСЕТ имат бъдеще до края на май. Нататък бъдещето им, както на всеки един от нас, е неизвестно. Все по-трудно става. Младите колеги, които идват в театъра, са изключително подготвени. Приятно съм очарована от техните можения. Тези, които могат, са много вече и всеки един от тях трябва да се бори, да се докаже и да намери себе си в това изкуство. На тях също няма да им лесно. Те го знаят, предупредени са отдавна, че тази професия е трудна и освен умения изисква и характер.
– Имат ли разпределение?
– Не, ние някога, когато имахме разпределение, бяхме недоволни, че три години ни пращат някъде си… Сега е обратното, студентите искат разпределение, но такова няма. Сега принципът е да се явяват на кастигни за участия в различни проекти по театри, в кино, в телевизия. Отворени врати има много, но едно, че не е сигурно, и второ – много трудно е да можеш за минути да покажеш възможностите си.
Доц. Огнян Спиров също е много известен актьор, когото попитах да ми разкаже за историята на специалността „Актьорско майсторство”, където и той преподава отдавна.
„Като дисциплина актьорското майсторство датира почти от основаването на Югозападния университет, но официално като специалност съществува от 1997 година. Голям принос за създаването на Учебния театър има доц. д-р Златко Павлов и впечатляващите студентски спектакли на Ставри Карамфилов. След това специалността се развива благодарение на проф. Енчо Халачев и неговите усилия. Има бележити имена на професори и педагози, които са преподавали тук, като проф. Надежда Сейкова, проф.Надя Тихолова – български театър, проф. Надя Андреева – европейски и световен театър, проф. Таисия Янбастиева и проф. Димитър Янбастиев – фехтовка и сценично движение, проф. Димитрина Гюрова, проф. Чавдар Кръстев, проф. Венцислав Кисьов, проф. Мира Кортенска, доц. Александра Хонг, все бележити имена в историята на българския театър. А до неотдавна и утвърдени режисьори като доц. Недялко Делчев и д-р Николай Ламбрев работеха тук. Нивото на специалността, която се изучава в ЮЗУ, не отстъпва на нито едно учебно заведение, в което има тази специалност”.
Питам за успели актьори, започнали своя път от сцената на Учебния театър в Благоевград.
Огнян Спиров: – Има, първото име, което ми идва наум, е Христо Узунов – студент на проф. Надежда Сейкова. Преди две-три години той получи „Икар” за дублаж. Друго име е Николай Станоев-Зузо, любимец на деца и възрастни от екрана. Бях и негов асистент при проф. Халачев. Нашият колега от театъра Александър Митев имаше номинация за поддържаща мъжка роля „Аскеер” за 2025 г. Наши студенти успяха да създадат своите часни театри, поемайки всички рискове предвид ситуацията, в която жевеем. В Северна Македония, на сцените в Щип, Битоля и Струмица, наши студенти радват публиката с уменията, придобити тук. Не са малко и студентите ни, които и у нас, и в Македония направиха своите театрални школи и обучават деца и юноши, предавайки им театралната магия.
Дълги години наши студенти „захранват“ главно извънстолични театри – драматични и куклени. Може би, предвид дългия ми опит, за мен истинският театър е този, който е и школа, който възпитава участниците в трупата и публиката във всяко едно отношение, що се отнася до театър – на вкус към зрелището. Културната политика не трябва да забравя и за малките селища и хората там, които са жадни за жив досег с театрално, с музикално изкуство. Спомням си как театрални екипи от благоевградския драматичен театър сме обикаляли и как са ни се радвали хората. Един пример ще дам – отиваме в село Плоски. Играем, а населението се радва и след представлението като ни награбиха… От публиката всеки си избра по един актьор, заведе ни в дома си, напиха ни с керацуда и ни нахраниха с фъстъци, а после шофьорът трудно можа да ни събере, за да се приберем. Сега почти всичко стана меркантилно и инцидентно.
– Времената се менят, Оги, но нека да завършим с едно пожелание за празника на театъра!
– Ще допълня думите ти – всяко време си заслужава критиката и всяко време си е епоха със своите положителни и отрицателни моменти – и те заслужават нашето внимание и грижа в крайна сметка. Но празникът на театъра винаги е празник, по всяко време. Самият театър е празник! Ако го обичаш и всяка вечер му се отдаваш от все сърце, всеки ден ще е 27 март. Не може само един ден от годината да е празник на театъра и затова пожелавам на всички мои колеги да са здрави, вдъхновени и колкото и да е трудно, да не спират да намират смисъла!
И както Уди Алън успява да ни покаже, че е важен мигът и трябва да го изживяваме пълноценно, нека пожелаем на тези млади хора да открият своя звезден миг на голямата сцена и да привличат публиката със своите многолики герои – такива, каквито и животът ни поднася. И да не забравяме, че театърът е безкраен празник за публиката и безкраен труд и себеотдаване за актьорите!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
