Олег Мушкаров е първият благоевградчанин, избран за академик в сферата на математическите науки. Автор е на множество статии, монографии и книги, печатани в български и чуждестранни издателства. Кариерата му е свързана с БАН и ЮЗУ, а години наред той бе в екипа, подготвящ националния ни отбор по математика за международни състезания и олимпиади.
– Акад. Мушкаров, приятелят Ви проф. Васил Жечев твърди, че футболът в България е изгубил много от това, че сте избрали математиката, прав ли е?
– (смее се) С Васко се познаваме от деца, когато играехме много футбол. Тогава нямаше компютри, нямаше телевизия, а първите телевизори в Благоевградсе появиха за световното първенство в Англия през 1966 г. Познавам чувството за хумор на проф. Жечев, с когото сме близки от малки. Той е изтъкнат специалист в областта на футбола и затова приемам думите му като намигване към детските ни години. Но никога не ми е минавало през ума да правя кариера като футболист, най-малкото защото още от 8-9 клас имах много силни интереси в областта на математиката. Между другото, много математици са запалени планинари например и намирам съчетанието на математика и футбол, или и тенис като изключително полезно за математиците, а защо не и за футболистите. Нали, Васко?
– А страстта Ви към футбола остана ли през годините, или се изпари по пътя Ви в науката?
– Остана (смее се). Продължих да ритам и като станах научен сътрудник в Института по математика и информатика към БАН. Ходехме до малкия стадион „Академик“, там имаше игрище с асфалтово покритие и с колегите имахме традиция след работа да играем футбол. Веднъж обаче, бях вече над 40-годишен, без да искам спънах един колега и тогава казах „Край!“.
– Продължавате ли да спортувате активно?
– Сега спортуването ми се изразява в повече ходене пеша. Обичам да ходя. Например когато съм в дългосрочна командировка в чужбина, ежедневно правя едночасова разходка из кампуса на съответния университет.
– А кога се влюбихте в числата?
– Не знам да съм изпитвал някога обич към числата (смее се).
– Кой всъщност събуди интереса Ви към математиката?
– И друг път са ме питали, това е труден въпрос, защото трябва да се връщам много назад в годините. В нашия род не съм чувал да има математици, но много важна роля в тази посока изигра брат ми Гошо Мушкаров. Той е 7 г. по-голям и изглежда под негово влияние съм се запалил навремето по математиката. Питал съм го и той ми е разказвал интересни случки как ми е давал някакви задачки. Но много ясно си спомням когато той, вече студент в МЕИ, ми донесе от София книга на руски език, която ми направи изключително впечатление. Беше второто издание на „Московски математически олимпиади“. Тогава за първи път видях какво значи истинска математика. Бях вече в 9 клас, тъкмо влязъл в гимназията. Тогава до 8 клас се учеше в основното училище и за първи път в гимназията в Благоевград (б.р. „Св. св. Кирил и Методий“, Бивша Солунска, сега НХГ) се създадоха две математически паралелки. Аз бях в едната от тях, във „В“ клас. По-късно в цялата страна, както и в Благоевград, се създадоха и математическите гимназии.
– А помните ли учителите си в Благоевград?
– Разбира се! И то с голяма благодарност. До 4 клас учих във Второ основно училище, после построиха Първо и с моите най-близки приятели се преместихме там. Моята първа учителка беше другарката Петринска (тогава така казвахме), след това учителката ми по математика беше другарката Лазарова, но най-голямо влияние изигра другарката Катя Стоева, която ми преподаваше в гимназията. Тя имаше богата математическа библиотека, ходил съм у тях и ми е давала много напътствия, а със задачите, които ни даваше да решаваме в клас, с допълнителните книги и списанията тя ни „вкара в математическия коловоз“, което е много важно един учител да направи за децата. След това с много работа учениците стават по-силни решавачи на задачи, отколкото самите учители. И това е един много естествен процес. Учителят е най-щастлив, когато види, че неговите ученици стават по-добри от него.
– Вие имате ли такива ученици?
– Имам и съм много горд с тях. Точно преди избора на академици и член-кореспонденти в края на октомври се видях с един от най-добрите ми ученици – проф. Вестислав Апостолов, който от много години работи в Университета на Квебек в Монреал. Той е световноизвестен специалист в областта на комплексната диференциална геометрия. На същото ниво е и моят пръв аспирант Гео Грънчаров, който е професор в Международния университет на Маями. С тях поддържам много активни професионални контакти и в момента с Гео и моя колега и дългогодишен съавтор проф. Йохан Давидов завършваме една статия върху един клас комплексни повърхнини, които са от интерес за теоретичната физика. Имам и други много успели ученици, с които не съм толкова пряко професионално свързан и които съм учил, когато се занимавах активно с олимпиадите в България и с подготовката на нашите таланти за международни олимпиади и математически състезания.
– Споменавате все имена на хора, които са извън България…
– След 1989 г. много математици напуснаха България и отидоха да работят в чужбина, и този процес продължава и до днес. Навремето, в началото на 80-те години, под ръководството на акад. Кендеров беше създадена една система за ранно откриване и развитие на математическите таланти, която е много устойчива и все още работи много добре. Той създаде един екип, в който бях и аз, за извънкласна работа и Министерството на образованието възлагаше на този екип да корира всички големи математически състезания и олимпиади в България. Това е много интересна и нетривиална работа. Изчислявал съм, че на година бе нужно да се измислят около 100-150 оригинални задачи за тези състезания, което е много трудно, защото трябват съвършено нови идеи и те да се различават от всичко, което е излязло по света. Трябваше непрекъснато да се следят специализираните издания в световен план, което е не само високоинтелектуална, но и много трудоемка дейност. Вършех всичко това, защото считам, че всеки учен трябва да дава нещо полезно за обществото, а не да работи само за себе си. Правех го, въпреки че не ми беше основната работа и ми отнемаше половината от времето, но се чувствах длъжен да измислям нови математически предизвикателства за учениците, каквито моите учители и преподаватели бяха давали на мен. По онова време нашите олимпийци имаха много силни индивидуални резултати и в отборните класирания нашият национален отбор по математика непрекъснато беше в първата шестица в света, спорейки наравно с отборите на Китай, Русия, САЩ и др. И олимпийците ни получаваха стипендии да учат в най-престижните европейски и американски университети.
– Могъл сте да емигрирате, защо останахте в България?
– Математиците емигранти са две категории. Едните, както споменах, бяха децата златни медалисти от международни олимпиади, които отиваха да учат със стипендии в университети като Харвард, Масачузетския технологичен институт, Кеймбридж, Оксфорд и др. От 2000 г. до появата на Ковид всяко лято или есен имах лекции и научна работа в САЩ за 2 месеца и си спомням една много интересна и мила среща в Бостън с наши студенти, бивши олимпийци. От тях много малко се върнаха в България. Другата категория бяха първокласни математици, реализирани вече в България, които кандидатстваха и получиха позиции в реномирани университети в САЩ, Европа, Австралия и др. Правили сме сметки само тази „прахосмукачка“ САЩ какво е засмукала като таланти от България и резултатът е в милиарди левове, да не говорим, че интелектуалната мощ няма цена и не съществува материална мярка, с която да я премерим. В Министерството на образованието имаха статистика на издадените сертификати за дипломи, която показваше, че ежегодно най-добрите 15-20% от завършващите средно образование ученици отиваха да учат навън. Вярно, че и тук останаха и остават много кадърни млади хора, но когато толкова много от интелектуалния потенциал на страната се губи в продължение на повече от 30 г., това не може да не се отрази на развитието на България.
– И все пак Вие защо останахте тук?
– През 1989 г. аз съм бил на 38 г., но никога не ми е минавала мисълта да работя постоянно в чужбина. Първо, защото благодарение на математиката аз имах възможност да пътувам доста по света – на международните олимпиади, на международни конференции, семинари и школи, за съвместни научни изследвания в различни престижни университети и др. Преди промените беше трудно да се пътува в западните страни – помня първата си командировка в Италия и как чакахме за паспорти пред посолството в София. След това проблемът беше как човек да намери пари за пътуването, но постепенно и този въпрос намери своето решение с помощта на грантове от наши и чужди научни фондации. Второ, аз съм малко консервативен в това отношение. Тук бяха родителите ни, моите и на съпругата ми Мария. Тя също е от Благоевград, така че ние сме много плътно свързани с нашия град. Семейството на сестра ми Анушка и зет ми Емил Костадинов също е в Благоевград, тук са и най-близките ми приятели Ясен Самарджиев (Моро), Благой Стоянов (Блажо) и др. Връзката ми с нашия университет (ЮЗУ) е още от неговото създаване, така че за мен въобще не стоеше въпросът дали да отида да работя в чужбина.
– Споменахте за изтичащия интелектуален потенциал на нацията, правите ли опити да върнете поне част от него обратно?
– Да. В резултат на Ковид пандемията в много западни университети съкратиха позициите за математици и според мен и мои колеги сегашният момент е много подходящ за реинтеграция на наши млади математици, така да се каже, да връщаме мозъци. Нужни са много активни усилия от страна на държавата в тази насока. В Математическия институт на БАН с тази цел създадохме Международен център за математически науки, идеята за който се роди още преди 7-8 години в разговори с изтъкнати български математици, работещи у нас и в чужбина. Целта ни бе чрез този център българската математическа общественост да има достъп до най-високите нива на математиката в момента. Идеята ни се реализира благодарение на един наш изключителен математик – проф. Людмил Кацарков, акад. Сендов и председателя на Академията акад. Юлиян Ревалски (Той, апропо, също е завършил нашата гимназия. Двама математици академици от една и съща гимназия смятам, че е един уникален факт). Първата инициатива на този център бе в началото на март 2020 г. Това бе уъркшоп на много високо ниво, в който лектори бяха световноизвестни специалисти в областта на алгебричната геометрия. Но „дойде“ Ковид и вече можехме да провеждаме мероприятията си само онлайн. Тези събития вече са световен процес, който ще доведе до бум в науката, поне за областта на математиката мога да го гарантирам. Тук е мястото да благодаря на служебния зам. министър-председател Пеканов и на служебния министър на образованието акад. Денков за тяхната подкрепа за наскоро одобрената от МС научна програма „Повишаване на изследователския капацитет в областта на математическите науки“. Програмата е 3-годишна и един от основните й компоненти е реинтеграцията на млади математици в България.
– Щом финансирането е гарантирано, няма пречка да привлечете тук даровити математици, така ли?
– Хората си мислят, че като има пари, има всичко. Но не е така, защото освен пари трябва да има и кадри (смее се). Трудно е да се връщат специалисти от чужбина по ред причини – лични, икономически, социални и др. Затова програмата е ориентирана главно към привличане на млади математици със значими научни постижения – студенти, докторанти, постдокторанти и университетски преподаватели. Най-общо казано, работните пакети са насочени към теоретични изследвания в най-актуалните математически области и към авангардни приложения на най-съвременни математически методи в икономиката, банковото дело, инженерните науки и др. Почвайки да работят тук, тези млади учени ще започнат да създават школи и в тази посока съм много голям оптимист.
– Само за българи ли е тази програма, или ще могат да кандидатстват учени от цял свят?
– Няма да е само за българи. В момента научният поток върви от изток на запад. На подобни конкурси в Германия например се явяват по 100 и повече учени, болшинството от тях от Изток – Русия, Индия, Китай и т.н. Западният свят ползва потенциала на Изтока, защо и ние да не го правим?! Географското положение на България е много добро в това отношение. В момента в наш университет или научен институт, като се обяви място за доцент или професор в някаква област, кандидатът обикновено е един. Представете си, ако те са 50, та ние нямаме нито опит, нито експертиза как да провеждаме такива конкурси! Не можем в България да си мислим, че като Барон Мюнхаузен ще се хванем за косата и сами ще се измъкнем нагоре! Само със собствени сили тази няма да стане, опитът ми го показва. Затова държавата, респективно министерствата, трябва малко по-смело и по-прагматично да се отнесат към въпроса. Ние имаме широка мрежа от млади математици, които в момента са на Запад и вече проявяват интерес към нашия център, дори ни помагат при разработване на програмите. Вместо да си поставяме максималистични цели да върнем тук тези хора, можем да направим нещо по-умно и реалистично. Много голям брой наши математици всяко лято си идват в България за месец-два. В чужбина 9-10 месеца те работят в университетите, през останалите работят по програми и проекти. А защо да не идват да работят тук, или да организират научни мероприятия, ползвайки техните фондове, или със съвместно финансиране?! Първите ни стъпки в тази посока са отпреди 8 г. По идея на акад. Ревалски на всеки 3 години през месец юли правим конференцията „Математически дни в София“, в която нямате представа колко много работещи в чужбина български математици участват. Ще преведа и един пример за интереса към мероприятията на центъра. В края на 2019 г. проф. Терънс Тао, който е носител на Филдсов медал (най-високата математическа награда – аналог на Нобелова награда), направи голям пробив в доказателството на една известна хипотеза на акад. Сендов и по този повод Международният център организира онлайн семинар в памет на нашия известен математик. На доклада на проф. Тао присъстваха над 400 математици от цял свят, като голяма част от тях бяха българи.
– Говорите толкова запалено за математиката и ми е итересно защо толкова много хора я мразят още от деца?
– (смее се) Обяснението ми е, че математиката е по-особен предмет. Наричам я протяжна наука, защото човек трябва непрекъснато да следва логиката в обучението. Ако прекъсне, след това е изключително трудно да навакса и най-често се отказва да учи повече. Ще дам пример с географията, за да се разбере разликата. Все едно е дали първо ще учите география на Русия и след това на САЩ, или обратното, но в математиката не може да учите първо как се решава квадратно уравнение, а след това да учите как се делят две числа, или какво е това квадратен корен. Има път, който трябва да се извърви стъпка по стъпка. Оттам идва затруднението на децата, ако пропуснат нещо, на следващия урок почват да не разбират, на по-следващия всичко става пълна мъгла и те губят интерес. За съжаление трябва да кажа, че през последните 10-ина години интересът към математиката в България се загуби, не е като навремето и положението е много тежко. Затова се мъчим чрез центъра да създадем един атрактор. Считам, че с неговото създаване е изграден напълно вертикалният стълб за откриване и развитие на математическите таланти – от училище през университета до математическите изследвания на световно ниво. И аз, макар и на 70 години, с въодушевление работя в тази област и вярвам, че ще напълним със съдържание този център. Слава Богу, че благодарение на Съюза на математиците в България успяхме да запазим математическите гимназии, защото неотдавна имаше опити да бъдат закрити, обявявайки ги по западен маниер за елитарни училища. България не може да си позволи лукса да принизява образованието до нива, в които ще е много трудно да се ползват специалистите, излезли от това обучение. За съжаление в областта на математиката нещата не стоят добре, випуските стават все по-слаби, интересът все по-малък и това е доста притеснително. Трябва да се вземат сериозни мерки, защото светът се движи със страхотни темпове към сфери, в които без сериозно образование по математика и информатика (тя е част от математиката) хората няма да могат да се впишат в съвременния свят.
– Споменахте за ролята на политиците и държавата, защо не сте влезли в политиката толкова години? На човек с Вашия авторитет сигурно е предлагано участие в не една формация…
– Много съм краен по този въпрос и считам, че най-добрите учени не трябва да присъстват в политиката. И специално математиците! Щеобясня защо: математикът живее в един аксиоматичен свят, това е светът на математиката, в който нещата са идеални. Там всичко се основава на двузначна логика, която не е логиката на живота. Животът, както и политиката, са с много по-сложна логика, там има много нюанси. Обърнете въпроса и се замислете защо нито един политик не е поискал да напусне кариерата си и да стане математик?! Защото не е подготвен за това. Политиката също е нещо много сериозно и изисква много учене и дълбоки познания в редица области. Вижте колко много народ в България се изреди в политиката, избори се правят непрекъснато за кметове, общински съветници, парламент… Защо се чудим тогава, че случайни хора попадат в политиката, без да съзнават, че тя е нещо сложно и изисква дълги години подготовка. Не можем да профанизираме така нещата!
– Да разбирам, че математиците са твърде големи идеалисти, за да станат политици, така ли?
– Точно така! (смее се).
– Много хора сравняват математиката с музиката и числата с нотите, има ли такава връзка?
– (смее се) Аз слушам всякаква музика, без чалга, и много харесвам българската музика. Нямам претенции на разбирач в тази сфера. Ако човек иска да слуша класическа музика например, трябва и да чете много, както е за всяка една област всъщност. Един от вуйчовците ми беше бас в Старозагорската опера и това, което съм запомнил, е, че преди да започне да изпълнява съответната роля, изчиташе огромно количество литература, за да се потопи в средата и обстановката, в която се развива действието, заради емоцията, която трябва да предаде след това на сцената. С внука ми Алек сега сме във 2 клас и разкриваме скоби. Миналата година той тръгна на уроци по пиано и оттогава започнах да слушам негови изпълнения. Баща му допълнително ме запали и на всяко гостуване у тях започнахме всички заедно да слушаме много широк спектър от изпълнения на пиано – от джаз до симфонична музика. Така превърнахме нашите семейни срещи в едно великолепно изживяване!
– Новата Ви страст ли е музиката?
– Може да се каже. Заедно с любовта ми към четенето. Последният ми любим автор е Ишигуро, но имам и романи, които в свободното си време обичам да препрочитам. Всичко това ми създава една много интересна среда, в каквато, откровено казано, до този момент не съм попадал.
– 8-годишният Ви внук се оказва Ваш учител за света на музиката, както Вие негов за този на математиката, така ли?
– Чудесно го казахте, абсолютно е така! Заради него аз влязох в една атмосфера, която един учител трябва да създаде на учениците си за областта на математиката. Същото е! Всеки може да е учител и всеки може да стане ученик, нужни са само любов и желание!
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
С проф. Йохан Давидов в библиотеката на Института по математика и информатика, БАН, април 2016 г.
Портрет, 2020 г.
С най-малкия участник в лятната програма „Страхотна математика“ (AwesomeMath) в Калифорнийския университет в Санта Круз, САЩ, юли 2012 г.
Пред началото на онлайн лекцията на Филдсовия лауреат проф. Терънс Тао в памет на акад. Сендов, 26 януари 2021 г.
Математиката е само част от физиката, и то не най-важната!