Иван Юруков е един от обичаните родни актьори и режисьори. Роден е в Сандански през 1978 година. Завършва НАТФИЗ през 2004 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. В трупата на Народния театър “Иван Вазов” е от 2005 г. В откровено интервю за „Телеграф“ той споделя мисли за изкуството по време на пандемия и за щастието.
– Г-н Юруков, адмирации към спектакъла „Част от колекция“ за нашите медици. Как се роди идеята?
– Всъщност това е идея на ръководството на Народния театър „Иван Вазов“. Те ни поканиха да участваме с този спектакъл. Въпреки че спектакълът не е концерт с коледни песни, с коледен привкус, но въпреки това мисля, че тази година всичко е странно и различно. Всички ние, като представители на софийски и провинциални театри и музикалната гилдия се съгласихме да имаме възможността от сцената на Народния театър с този спектакъл „Част от колекция“, който е създаден по текстове на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен боговете“ и отделни песни на групата „Нова генерация“. Разбира се, с аранжименти, които ние сме правили. Така че ни се стори една хубава възможност да поздравим всички медици, които тази година толкова старателно, всеотдайно, жертвоготовно спасяваха и спасяват човешки души. Аз самият благодарение на намесата, на съвети и препоръки на доктори успях да мина през това сравнително успешно, тоест оцелях, оздравях. Имам и много приятели, които по същия начин минаха. Така че, дай Боже, всички да са живи и здрави. Не пожелавам на никого най-лошото, напротив.
– Радваме се, че сте добре. Като човек, който вече е преживял Ковид-19, какво бихте казали на хората, които си мислят, че всичко е шега, защото за огромно съжаление има и такива хора, които са сигурни в това и не спазват никакви мерки, а по този начин застрашават освен своето здраве и това на близките си.
– Има всякакви хора. Всеки има право да мисли каквото иска. Не мога да осъдя някого или да поощря някого за такова нещо. Защото може би това е своеобразен начин човек да приеме сериозността на нещата, като ги омаловажава и не ги допуска в съзнанието си, в главата си като мисъл дори. Това може би пак е някакъв начин за защита, ако не е глупост.
– Трудно ли се прави изкуство по време на пандемия?
– Изкуство като цяло се прави трудно. Независимо дали е пандемия, или не. Времето е такова, каквото е. Времето ни може би е еквивалентно на военно време. Разликата е, че ние нямаме определен стрелкови рубеж, нямаме определена фронтова линия и враг, който е отсреща, срещу когото трябва да се целим. Той, врагът, е навсякъде и не знаеш откъде ще ти дойде, как да се предпазиш от него. Така че нашето положение никак не е добро. То може би се явява някакъв вид белег, някаква емблема, която ние преживяваме, дано преживеем и някакъв вид сътресение, което да ни накара да се осъзнаем по някакъв начин, че трябва да се обръщаме по-често към изконните неща – към природата, към човечността, към всеотдайността, към любовта към другия. Сега тази социална дистанция, която постоянно се изисква и ние трябва неимоверно да спазваме… проличават липси, вижда се, че човек не може да съществува по този начин, трябва нещо да се промени от досегашното съществуване. Всичко това, което се случва в момента, е някакъв закономерен резултат от досегашния ни начин на живот, това, което сме направили дотук през годините, изобщо и това, което не сме направили. Всичко това е някак си свързано и ние трябва да се замислим. Трябва да намерим някакъв по-разумен начин да съществуваме, защото със сигурност нищо няма да бъде същото. Как се прави изкуство по време на пандемия? Ами как се прави изкуство без пандемия? Изкуството винаги е било в някаква своеобразна криза. Изкуството не би било възможно, ако човек нямаше нужда и не се стреми към него. Разбира се, самите институции трябва да се грижат за това то да съществува в нормални условия. И не само изкуството. Да не говорим за образование и т.н. Здравеопазване, образование и култура – това са основните стълбове, които изграждат една общност, едно общество и човека като индивид. Така че искаме или не искаме, тази пандемия е белег във всички сфери и ние трябва да се справим.
– Преди пандемията имаше голямо завръщане на хората в театрите. Работи ли се по-лесно, когато има кой да оцени това, което правите?
– Със сигурност е тъжно, когато има в салона през един ред и два стола хора с маски и шлемове, които са ограбени от това да съпреживеят с други усмивката, наистина атмосферата в залата да бъде празнична. Това е много тъжно, но в края на краищата виждаме и че така може. Театърът е невъзможен без публика. Театърът е възможен единствено и само в тази общност, в тази взаимна уговорка. Ние ще ви представим една велика авторова мисъл, а публиката казва ние ще я приемем или не. И колкото тази публика жадува и желае да присъства в този салон, толкова по-добре. Творецът има нужда от публика.
– Младото поколение, което идва, има ли памет за актьорите, които вече не са сред нас. Преди година ни напуснаха велики личности като Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов…
– Много хора ни напуснаха и ще продължават да ни напускат. Те са емблемите на онова време, което младите не познават. Онова време е създало тези емблеми, защото обществото е било достатъчно зряло и съзнателно, че да има нужда от такива емблеми. Аз не мога да кажа, че днешното общество ражда или е готово да роди такива емблеми. Ако трябва да уголемим малко кръгозора, „Бийтълс“ са се родили, защото обществото е било готово, а и не само готово, то е достигнало до нивото да се роди „Бийтълс“. Онзи ден ми се наложи да посрещна гости на гарата. Влакът пристигна и като погледнах хората, които слизат от влака, аз не видях общество, което е готово да роди „Бийтълс“ например. Стана ми тъжно, защото тези хора са толкова изстрадали, толкова измъчени, такъв вид имаха (не знам кой е виновен за това), но те са вече такива – хора на ръба на мизерията. Как искате от такова общество да си говори за патрони, за духовни лидери ако щете… не знам малко тъжно напоследък наистина. Като че ли грижата за човека е на много ниско, последно ниво. Ламтят някакви хора за власт и не ги интересува през какво минават, какво опожаряват и какво унищожават, за да добият своето. И това е кощунство, това е престъпление срещу човечеството. Не искам да водя разговора натам, но на въпроса младите какво забравят или какво не помнят, мога да кажа само че е тъжно, тъжно е, че ние сега няма какво да запомним. Сегашното време само може да буди печал и нежелание да си спомняме за него.
– Да си поговорим и за хубавите неща в изкуството. Създават се все повече български продукции, правят се хубави, стойностни неща.
– Няма да чуете от мен някакви хвалебствени думи за грижата за съвременната култура в България – изобщо няма да ги чуете. Гледам позитивно, такава е нашата нагласа. Да, това пък, от друга страна, възпитава у всички автори и творци едно умение да създават изкуство „на мускули“ – от нищо нещо, от малко… Разбира се, това е свързано с много компромиси, с много лишения, уговорки, условности. Въпросът обаче е, че въобще хората на изкуството продължават да търсят, да създават, да мислят и да искат да променят себе си и другите чрез себе си; и себе си чрез другите. Въобще, да има едно движение в естетически красива форма и стремейки се към някакво добро. Това е основната функция на изкуството. Така че – да, ето, „на мускули“ се създават някакви неща. Има една друга поп култура в България, но дори и там има проблеми, което е неизбежно – навсякъде има проблеми. За тази поп култура не мога да кажа много, не я следя толкова, не ме е докоснала. Да, съдържателни неща винаги ще има и те винаги ще се правят с трудности. Болката ражда изкуство.
– Освен театъра и киното Ви докосва и рисуването. И то от съвсем малък. Наскоро се занимавахте и с реставрация на църква. Душевно това какво Ви носи?
– Реставрация на църква е много отговорно казано. Това не е реставрация на църква, а просто освежаване на иконопис, който няма някакво национално значение, историческа стойност. Не е някаква ценност и богатство. Ако беше такова, нямаше да посегна към него. По молба на клисаря на с. Любовка бяхме поканени да направим там тази реставрация /освежаване/ възстановяване на иконата от външната страна на фасадата на църквата „Света Неделя“. С моя приятел Стоян Бошкилов, който е художник, направихме един реверанс дарение с труда си към църквата и въобще към селото. Кметът на гр. Сандански Атанас Славчев Стоянов обезпечи престоя ни там, което беше добър жест от негова страна и така успяхме да се справим. Освежихме фасадата на църквата. Оценка на работата ни направи 85-годишна възрастна жена, която застана пред иконата и се разчувства, защото каза, че си спомня как е изглеждала тази икона, когато е била по-млада, означава много за нас. Това е някаква надежда, че нещата не са чак толкова загубени, щафетата се предава лека-полека, а добротата и красотата намират своето проявление. Изпитвам огромно удоволствие да се занимавам с такова нещо, защото ме зарежда, освен че ме разтоварва от обичайния ход на нещата в София, в театъра. Всичко това за мен е взаимно. Аз получавам удовлетворение да се занимавам с това и да живея месец в затънтено село на спокойствие, без телефони, без никакви ангажименти към градския живот. Това се случи по време на първата „вълна“, тогава не я усетихме като „вълна“, защото нямаше толкова поражения както сега. Сега направо е буря. И това ще мине…
– Какво Ви прави щастлив?
– Щастието е като че ли някакъв кратък миг, много кратък, който човек изпитва само и единствено когато е удовлетворен, удовлетворен от работа или от неща, които го вълнуват; изминава някакъв труден път, за да достигне някаква цел. Тогава е удовлетворен – някъде там може би идва щастието, което пак е кратък миг. Може би удовлетворението ме прави щастлив…
– Да очакваме ли нови проекти от Вас и кога?
– Естествено, че има нови проекти. Няма да казвам конкретно какво точно предстои, но в театъра ще се правят много предстоящи премиери, представления. Част от колекция, която се роди в началото на обявяването на пандемията и така нямаше нормален театрален живот се надявам през другата година също да имаме възможност да покажем на повече места и пред повече хора. Филмът „До последния каприз“, който завършихме успешно през март, пак беше осуетена премиерата му заради обявяването на пандемията. Очаквам идната година да направим премиера, дай Боже, всичко да се нормализира. Това за мен ще бъде нещо ново, нещо вълнуващо, интересно. Имаме разни идеи за музикални събития и концерти. Има неща, които предстоят. Дай Боже, да сме живи, здрави и най-вече вдъхновени, за да ги реализираме.
– Може би точно това си пожелавате през новата година…
– Да, пожелавам си през новата година вдъхновение и възможност за реализиране на повече и нови неща. Пожелавам и на колегите да имат търпение, сили, кураж и възможност да допринесат за създаването на едно прекрасно ниво за надграждане. Не само за колегите актьори, говоря за художниците, музикантите… Ние сме свързани. Да се надграждаме, да създаваме среда, в която да творим, да имаме нужда от хора, които да получават изкуство.
Ив. Юруков и приятелят му Ст. Бошкилов реставрираха църквата в село Любовка
