Яне Сандански се представя на българските генерали по време на Балканската война
Яне Сандански с генерал Георгиев
На 5 октомври се навършват 105 години от Първата балканска война, битките в която се водят по долината на Струма, от р. Рилска до Солун. Балканската война за освобождение на Македония се води от Балканския съюз, включващ България, Сърбия, Черна гора и Гърция, срещу Турция. Съюзените държави участват с армия с обща численост от 645 хил. бойци, като 350 хил. от тях са от България. Военните действия започват на 5 октомври 1912 г.
На 5.Х.1912 г. започват бойните операции по поречието на р. Струма и околните й планини, водени от 7-ма пехотна Рилска дивизия, командвана от ген. Георгий Тодоров, срещу турския Струмски корпус, завзел стратегически позиции най-вече в района на Кресненския пролом. Българските военни части се съсредоточават северно от р. Рилска със задача да напреднат в посока Горна Джумая /Благоевград/ и по западните части на планините Рила и Пирин откъм изток, и по източните части на планините Влахина, Малешевска и Огражден, като се осъществи съсредоточаване между Беласица и Славянка при Рупелския пролом. След Горна Джумая се предвижда и централно настъпление по долината на Струма.
Още в първия ден на бойните действия с артилерийски обстрел са атакувани турски части, установили се в района на с. Бараково. Оттегляйки се към Горна Джумая, те разрушават мостове и други съоръжения. Не удържат позиции и на възвишенията Баларбаши /северно от Горна Джумая/ и започват с други турски части боеве, отстъпвайки към Кресненския пролом. Частите, които атакуват турските сили откъм запад, имат за задача да овладеят Царево село /дн. гр. Делчево/, Пехчево и Струмица /днес в Македония/, както и селищата в направлението Цапарево, Добри лаки към Петрич. От изток на атаки са подложени районите на селата Дъбрава и Церово. Една дружина атакува противника и към с. Бучино с цел да не позволи на съсредоточения тук противник да се съедини с частите при Кресненския пролом.
Горна Джумая е освободена още в първия ден на войната /5.Х./. В боевете за града загиват 15 души, а 24 са ранени. Пленени са 3 противникови планински оръдия, много муниции и друго снаряжение.
Балканската война е светла страница в летописа на националната ни история. По своя характер тя се явява освободителна за населението на Пиринския край и затова се приема за справедлива. Това подкрепя и факта, че в помощ на 7-ма Рилска дивизия още с обявяването й започват действия срещу турските сили и селските милиции, четите и местното население, организирани от ВМОРО. Особено показателна в това отношение е помощта, която се оказва в поречието на р. Струма. Още в началните военни действия се организират доброволчески чети, въоръжават се селските милиции, населението се укрива из планините, а редовните чети са в постоянни бойни позиции. Инициативата за създаване на доброволчески чети е на основания по-рано Изпълнителен комитет на Македонските братски дружества, като доброволческите части се включват към бойните действия под формата на Македоно-Одринско опълчение с ръководители Никола Генев, Петър Дървингов и Александър Протогеров. Така в хода на войната се формират 12 дружини, сред които са и две дружини по долината на Струма с наименованието Серска и Солунска, в които участват 162-ма доброволци от Горноджумайско, 120 от Петричко и 240 от Мелнишко.
Още преди да започнат бойните действия свой план на въоръжена и друга подкрепа на 7-ма Рилска дивизия подготвя и Серският революционен окръг на ВМОРО начело с Яне Сандански. На четите и селските милиции, както и на населението, се поставя задача да събарят телеграфните стълбове и да късат жиците и други пътни съобщителни комуникации, за да не могат турските военни части да осъществяват връзка помежду си. Започва масово въоръжаване, събиране на фуражи за обоза и на храна за настъпващите военни части.
Големи боеве се водят в района на сегашната Симитлийска община и за овладяване на северните подстъпи към Кресненския пролом. Паметни са дните 12 и 13 октомври, когато е освободен днешният град Симитли и околностите му. За успеха на българските войски много ценна се оказва помощта на ВМОРО и населението, което тук нанася вреди на противника и в по-предните дни на войната. Още в първите дни на военните действия в Сърбиново се създава комитет с председател Таньо Николов, заместник-войвода е Христо Апостолов /Постол/, войводата Павел Давков, поп Найден, Сава Георгиев, Величко Качев. Отряд от близо 70 души от Мечкул заема позиции в района на махала Теова. Негов ръководител е Глиго Чакъров, с пръв помощник Благой Стоянов. Опълчение от около 40 души се организира и в Сенокос, което се ръководи от Димитър Мазнейков, Благо Терзийски, Филат Петров и Януш Иванов, което обстрелва турска военна част в местността Чонков рид и Кульова махала. Войводата Христо Апостолов пък води 5 часа сражение с близо 400 души турски войници на билото на м. Света Амина.
В боевете при Мечкул загиват Христо Пачев и Тодор Пиров от Сенокос. Освобождаването на Симитлийския край става възможно след успешни акции на български военни части, съсредоточили се в района на Струмски чифлик /кв. „Струмско“, Благоевград/, на юг от който турските сили са изградили силна защитна линия от Пирин планина до Влахина, маркирана край населените места Батуровци-Лъжовци-Черниче-Крупник-Полена, командвани от Енвер паша. Още на 9.Х. 22-и пехотен полк се придвижва успешно към с. Железница и достига околностите на Симитли. Боевете се разиграват и в района на Черниче. Отбраната на турските сили е преодоляна и те започват оттегляне съм Кресненския пролом, като в тези бойни действия са участвали и много чети на ВМОРО.
За историческия ход на войната в началната й фаза се узнава и от телеграми на ген. Георгий Тодоров до ген. Иван Фичев: „Втора бригада зае Царево село и настъпва към Пехчево-Берово-Тетово. Трета бригада зае Горна Джумая и настъпва към с. Изворите /Симитли/-Крупник-Кресна /Стара Кресна/ със задача затваряне на северния вход на Кресненското дефиле“.
В друга телеграма се съобщава: „На 11, 12 и 13 текущий месец се водиха тежки боеве срещу противника, укрепен северно от Кресненското дефиле. Привечер на третия ден турската отбрана бе пробита, а врагът отстъпи на юг в паника и безредие. Резервни части на дивизията го преследват. Пленени са 190 войници, 17 офицери и подофицери, 224 пушки, 13 оръдия, 16 талиги с муниции и храна“.
Според телеграфното съобщение на ген. Георгий Тодоров турските сили се оттеглят след тези сражения в паника и безредие. С тях напуска селата си и повечето турско население в Крупник, Изворите и други селища, понесли покъщнината си, храна и повели домашните животни. При бягството са разрушени мостове, изгорени са християнски къщи, църкви, училища, като сред пострадалите най-вече са селата Сърбиново, Ракитна, Мечкул, Сенокос.
От исторически летописи, спомени и дневници на участници във войната се узнава за подкрепата, която оказва населението от Симитлийско и Кресненско на българската войска. По нареждане на Яне Сандански група от 20 души от Сенокос, водена от Благо Чакъров, още преди започване на войната е изпратена в Дупница за осигуряване на повече оръжие в тила на противника. В началния ход на войната сборна чета на Таньо войвода заема позиции и напада турска военна част при Кресна. Група от Сенокос, в която са Петър Неврокоплийски, Стефан Досков, Благо Терзийски и Димитър Малчев, превзема и опожарява турски военен пост в м. Света Петка.
Ожесточена битка се води в м. Сухата река между турска военна част и сборна чета, в която загива Благо Костерков от Полето. В Мечкул се формира чета от 80 души, която води сражения в района на Кресненския пролом, като 15 души от нея впоследствие се включват в Македоно-Одринското опълчение. В битка край Виткова чешма /землище на Сенокос/ загива Тодор Пирьов.
Едновременно с боевете из Симитлийско сражения се водят и в Кресненския пролом. Българските войски в направленията от запад и изток по високите части на Рила, Пирин, Влахина и Малешевска планина се стремят с бързи действия да обградят централните сили на Струмския турски корпус в Кресненския пролом. В подкрепа на сражаващите се военни части се включват с новоорганизирани чети Прокоп Мицов от Кресна /син на Мицо Стоилков, човекът, който провожда въстаниците за първия им бой срещу турска военна част в Кресна на 5.Х.1878 г./ и Васе Горемчето. Приема се, че населението в Симитлийско и Кресненско в тези дни на смут с близо 2000 души се е било вдигнало на своеобразно въстание срещу турските сили, като тук действали и известни войводи с четите си, сред които е бил и войводата Ичко Бойчев. Тежки сражения са се водили в района на пролома и за известния сега с името Черния мост /основите му личат при Кресненското ханче/, без който е било трудно да се осъществява комуникиране на военни части от двете страни на Струма. За този мост е известно, че е бил построен със султанско разрешение от майстор Иван Боянин от Брацигово, който, като го построил, получил специален мундир и орден.
Сражения са водени и за овладяване на известния мост при Крива ливада
/сега тук е град Кресна/, построен от богатия турчин Сали ага от Градешница по нареждане на войводата дядо Ильо Беровски, който и сега още, макар и в друг вид, все още е наричан „Сали ага“, свързващ и сега селищата на двата бряга на Струма.
Още по време на сраженията за стратегическия Кресненски пролом чета на кап. Лефтеров успява да проникне в тила на турските сили /9.Х./ и се насочва в района на селата Моравска, Будилци, Гореме, Цапарево и оттам към Огражден планина. Кап. Парапанов пък създава милиционерска част и действа с нея в района на турските села Градешница, Белица /Илинденци/ и Плоски.
Освобождението на района на днешната Кресненска община се приема да е станало в периода 12-16 октомври. Селата масово са напуснати от живеещите в тях турци и не се завръщат повече в тях. Това са селата Грънчар, Градешница, Брезница
/Горна Брезница/, Моравска, Будилци, Сливница. При бягството си, подпомогнати от турски отстъпващи военни части, те ограбват много християнски къщи, някои опожаряват, на огън са подложени и църквите и други сгради в Ощава, Кресна и Влахи.
Изключителна подкрепа на българската войска оказва населението и от сегашната Струмянска община. Със своя чета из Малешевска планина се вдига войводата Миладин Тренчев от Горна Крушица. За успешното настъпление на западното крило на българската войска по линията Влахина планина – вр. Алаборум и вр. Ченгене кале в Малешевска планина голямо съдействие оказват ръководителите на местните организации на ВМОРО Александър Хаджийски и Атанас Цветков от Гореме. Не остава мирен в тези дни на пробуждане и войводата Андон Златков /Дончо войвода/ от Палат /син на известния поборник от Кресненско-Разложкото въстание капитан Златко/. Из района на Кършияка действат с четите си и Никола Парапанов, Никола Лефтеров, Пане Николов.
Историкът Васил Димитров пише, че за успешния ход на войната в този район спомогнал и фактът, че българска военна част е била успяла да изкачи оръдия на вр. Ченгене кале и оттам е обстреляла турски позиции в района на Гореме и други селища.
И в Струмянско бягащото турско население и войници не оставяли без жестокости своите напуснати селища, а и християнските, през които преминавало.
Бягащата в паника турска войска сред поражението си в Кресненския пролом не успява да се съсредоточи напълно и в района на Рупелския пролом и след кратки сражения го напуска. Така бойният път на 7-ма Рилска дивизия и всенародното масово опълчение възвестяват свободата, дошла след 541 години робство /приема се, че този район е попаднал под турско робство след битката при Черномен през 1371 г./. Пътят на 7-ма Рилска дивизия става открит и на 23.Х. нейни части се озовават в Солун.
Преди обаче това да се случи, паметни събития се разиграват и в Светиврачко и Мелнишко. В този район оказват голяма помощ в организиране на населението в съпротива срещу турските бягащи военни части и турско население, главно в опазване на българските села от опожаряване и ограбване. Четите и милициите на ВМОРО за безпримерната им подкрепа се узнава от много архивни документи, дневници и спомени. От тях се узнава, че целият район от Симитлийско до Рупелския пролом се е превърнал в своеобразна въстаническа територия. Узнава се, че Яне Сандански с отрядите си е станал господар на Струмската долина.
Такива съобщения има и в архива на 7-ма Рилска дивизия. От дневника на щаба се откриват сведения, и сега представляващи изключителен интерес.
Ето някои от тях:
„Той /Яне Сандански/ с милицията си влязъл на 14.Х. в Мелник и бил господар на положението. Той потвърждава, че селата Рупел, Кале чифлик, Марко паша и прочие турците са ги запалили. В казармите на Демир Хисар били изгорени живи 200 българи“.
„…с помощта на Яне Сандански се образуваха транспорти от влашки коне /по това време в Пирин планина е имало власи пастири/, които пренасяха грамадно количество продукти, фуражи за бригадата, която търпеше големи лишения в Кресненското дефиле и Пирин планина“.
Телеграма на г-н Георгиев до командира на 7-ма Рилска дивизия: „Сандански е при нас. Съвместно работим с две планински оръдия. Сандански ни доставя по 5000 хляба на 24 часа“.
Ценни сведения е описал в новоизлязла книга „Из забравеното героично минало на Мелник и Светиврачко“ участникът в събитията Георги Коцев. Той е имал щастливата съдба минути преди да бъде заклан от турски войници да се спаси чрез бягство. Това е станало след извеждане на затворени първенци на Мелник и околните села в мелнишкия затвор, общо 25 души, сред които и известният приятел на Яне Сандански, гъркът Кордопулос, собственик на най-известната и сега къща в града – Кордопуловата. Георги Коцев се спасил с още трима от вързаните, след като чули разговор на турски войници дали ще стрелят с пушки, или ще ги колят, като казали „с ножове, с ножове“.
В спомените си Георги Коцев пише, че Яне Сандански му бил доверил още преди да започне войната, че всички българи от Мелник да започнат тайно да се изтеглят в планината. Възложил му бил да предупреждава всички четници в района да са готови за повикване. В района на село Лопово пък бил събрал около 500 души младежи, които се въоръжили със запазено оръжие от четите и там започнали да ги учат на стрелба. Власите от Лопово пък ушили 50 чифта потури и антерии, с които да се състави гвардия от четници.
Как е осъществявана подкрепата на българските войски? Според Георги Коцев във всяко село е имало дежурни куриери, които носели донесенията до пунктовете, а оттам са пращани на щаба на Сандански, от който идели и разпорежданията. Когато турската армия е разбита при Кресненския пролом, от мандрите на власите пастири са събрани 1000 кг кашкавал, а от винарските изби на избягалите гърци от Мелник са наточени ракия и вино за идващата войска, които са съхранявани в сградата на Марикостинската баня. В тази баня, след като щабът на 7-ма Рилска дивизия се пренесъл от м. Крива ливада в южния край на Кресненския пролом, осигурил новата си щабна база ген. Г. Тодоров.
Георги Коцев съобщава и за много масови и други убийства на християни, взети като заложници от турски войници с цел да не бъдат нападани. При бягството си местни турци закарали със себе си и свои слуги и пастири, като ги освобождавали или убивали, след като преминавали Рупелския пролом /Такава участ е имал и баща ми Костадин Сандански, който 12-годишен е бил пастирче при богатия турчин Алимаз Чауш в Ново село и е бил освободен да се върне като може чак при Демир Хисар/.
Жестокостите на турските бягащи войскови маси са много. Група от 24 заложници била взета от Кресна. Сред нея бил и Лазар Корчев, местен първенец, който в м. Драката /при сегашната жп гара Пейо Яворов в Кресненския пролом/ поради невъзможност да ходи бил заклан пред очите на жена му, а групата била отведена към трагичната й гибел към Демир Хисар. 17 души турските войници избили в м. Връмца в района на Горна Крушица. В казармите и църквата на Демир Хисар намерили смъртта си в огъня и 17 жители на Влахи заедно със свещеника Костадин Попянакиев. Грозната картина на масови убийства се допълва и от клането в мелнишката местност Грозни дол. И колко ли още знайни и незнайни убийства са се случили. Дано все пак някога се узнаят, за да се помнят и почитат.
Балканската война не остава без рани населението в Средното Пострумие, както и навсякъде, където са водени бойни действия. Тези рани отдавна са излекувани, но не и забравени. Проявеният героизъм и жертвоготовност на българската войска от поделенията на 7-ма Рилска пехотна дивизия и в съюз с нея на селските милиции, четите на ВМОРО начело с Яне Сандански и други дейци на Серския революционен окръг, както и от цялото население, си струва да си ги припомняме като пример на родолюбие.
БОРИС САНДАНСКИ
