Забелязвам, че има събития, които обединяват хора от една духовна група. Може да не са много, но темите на тези събития ги карат да затаят дъх и не само да слушат, но и да осъзнават, че и някой друг мисли като тях и споделя тяхната емоция, защото фактите, за които се говори, са само част от едно общо духовно пътуване. Такова събитие направи Биляна Траянова, която гостува в Благоевград по покана на Марина Кунгелова – директор на Кукления театър в Благоевград. Поводът беше да се представи първата по рода си в света книга с филми на Биляна Траянова „Срещи с народите на Африка”, вдъхновена от пътуванията на екипа на телевизионното предаване „Без багаж” – проект, посветен на истинските, неподправени срещи с хората по света. Това е българска документална поредица за култура, природа и див живот с най-дългата история и най-голям международен успех с над 800 заснети филма, като в книгата са включени 27 документални разказа за африкански племена в текст, а с помощта на днешните модерни телефони чрез сканиране на QR кодовете в края на всяка една история се отварят и самите филми.
В силно емоционален личен момент преди месеци Биляна решава, че макар технологиите да дават много и да се променят бързо, то писаното на хартия доказано остава за поколенията. Така Биляна и Валери, нейният партньор в живота и бизнеса, решават да обединят писаното слово с модерните технологични средства.
Биляна е актриса, родена в семейство на актьори. По майчина линия тя е потомка на Стефан Караджа. Затова се шегува: „Мога да извадя сабята при нужда и лесно да си служа с нея. Не съм ласкател, не съм човек, който любезничи и лицемерничи, и това е друга причина да обичам толкова много Африка, защото тези качества там са чужди. Наследила съм и голямата страст към откривателството от моя дядо по бащина линия, който от малка ме водеше по планини и пещери, разказваше ми легенди. С него съм лекувала диви птици в мазето на дома ни и може би всичко това е отключило любопитството ми към непознатото, към дивото. Искам да предам тази страст на следващите поколения”.
Биляна има множество роли в киното и театъра, но през последните 20 години започват да я свързват със създадената от нея и съпруга й документална риалити поредица „Без багаж”. Тя е един от най-успешните телевизионни продуценти с пробив на 5 континента. „Без багаж“ се излъчва по престижни телевизионни канали по света, сред които са BBC, RTVE – Испания, GLOBO – Бразилия, MBC – Близкия изток и Северна Африка, и десетки други. Пускат ги и много авиокомпании и пътуващите могат да се наслаждават на историите от света докато летят между континентите. Този успех е извоюван с огромния труд на силистренката Биляна Траянова и Валери Белчински, който е от Банско и е завършил „Право” в Югозападния университет в Благоевград. Той е продуцент, фотограф и оператор на филмовата поредица.
„С Валери не пътуваме с намерението да променяме света, а с желанието да го разберем”, пише Биляна в предговора на книгата. „Да го покажем такъв, какъвто е – без грим, без сценарий, без багаж. За мен всяка култура заслужава уважение, всяка история – да бъде разказана!”.
През 2005 г. Биляна прави големия професионален завой, създавайки своя продуцентска компания, и тръгва в посока на документалното кино с поредица на сериозни теми, които се оказват тежък психологически товар. Тогава тя окончателно решава, че животът трябва да се разказва по друг начин. С екипа започват да правят нещо, което да дава на зрителя радост, надежда, знание, посока, да го кара да мечтае. Така се ражда „Без багаж“ като поредица за пътешествия.
„Този травъл тръгна много леко, ведро и смешно – разказва Биляна – и постепенно в годините развихме тази поредица в културна документалистика, която всъщност е една много сериозна колекция от знания. Миналата година в Кан бяхме обявени за рекордьор в света с 800 реализирани филми от независим продуцент. Нито една телевизия не е достигала такава цифра в този жанр, което си е наистина повод за гордост”.
Тези филми могат да се гледат и като терапия за душата. В тях има много поезия и много човешка искреност, която е на изчезване в днешния свят”.
„Винаги съм вярвала, че трябва да стоим колкото се може по-дълго с розовите очила”, споделя Биляна. „Да се научим да виждаме хубавото в хората и в света около нас, и да го провокираме чрез действие, дори с простички думи като: добро утро, добър ден, заповядайте, мога ли да ви помогна… Добрата дума отключва друга емоция и се потапяш в свят на радост, на споделяне, на доброта, на взаимопомощ…”.
Биляна се среща с толкова много хора от различни националности, етноси и я питам дали има разлика между хората по света?
„След 20 години снимки в различни географски ширини, стигам до извода, че след като навсякъде всички сме заченати по един и същи начин, родени сме по един и същи начин, с любов ни е прегръщала майчица, няма как у нас да не е закодирана любовта. Ние сме любов, изтъкани от всичко онова, което е градивно, смислено, което трябва да движи еволюцията напред, да създава осъзната цивилизация. Хората забравят това, понесени по течението и обладани от външни внушения, че материалното е важно. Ние всички сме с една и съща биологична програма. Ние сме души, които могат да отключат безкрайни вселени в себе си и да осъзнаят, че смисълът на живота е да живеем в добро, с благодарност и любов”.
В книгата „Срещи с народите на Африка“ са включени 27 истории за диви племена в Африка и 27 филма, заснети в риалити вариант без подготовка, без сценарии, без дубли. Филмите показват това, което се е случило с екипа по време на пътуванията. „То е толкова първично, естествено, прекрасно, че нашите читатели и приятели я нарекоха „жива книга”, разказва Биляна. „Срещи с народите на Африка“ предлага преживявания, които е трудно да имаш, защото Африка е далечна дестинация, не всеки може да си позволи да стигне дотам и аз искам да подаря на хората това преживяване – да усетят дивата Африка по начина, по който ние я откриваме. Някои местни народи точат кръв от кравите и я пият за закуска. Никой няма да ти повярва, но чрез тази книга на определена минута и секунда можеш да му покажеш това, което е заснето във филма и можеш да видиш как живее един народ на 8 или 9 часа път със самолет на същата географска ширина. Когато за първи път тръгнах към Кения, жената, която правеше програмата, каза: „Биляна, знаеш ли какво ще стане сега – видиш ли Африка, нищо повече няма да ти е интересно. И наистина така стана. Африка е неразказваема. Навсякъде срещаш вселени, колосални истории. Във всяка една от тези страни имат десетки, някъде дори стотици етноси, етнически групи. Макар и разположени на няколко километра един от друг, те са наистина генетично различни, както и като езикови групи. Една Етиопия има над 80 племена. Има хора, които живеят голи, макар и въоръжени, има хора, които се обезобразяват по някакви техни си ритуални причини, има хора, за които не важат законите – те не знаят нито кой ден е, нито коя година е и не ги интересува. В долината Омо живеят хора, които изобщо не познават нашия свят. Надявам се през разказа в тази книга с филми хората да се докоснат до една „друга планета“. Всяко едно от тези племена пази знание, толкова древно и проверено във времето. Например познават всяко едно стръкче в дивата пустош и знаят кое какво лекува – безкрайно и много ценно знание. Тези хора живеят много примитивно. Те не се ваксинират, не знаят какво е лекарство, а опасностите около тях са много. Имат ритуали за убиване на лъв, като това е знак за мъжество в някои от племената. Този лъв ако нарани човека, раната може да се инфектира и той да умре, ако не помогнат техните лечителски методи. Не можеш да ги предпазиш и продължителността на живота е 30-35 години. Но това са хора, които познават, ценят живота и всеки ден се молят да запазят връзката със Земята, но сякаш не сме в едно време. Всеки ден, тези хора, преди да отидат на лов, или да направят някакъв битов ритуал, се молят на техните си богове земята да им даде това, от което имат нужда и благодарят предварително.
В тази книга може да се запознаете с последните ловци-събирачи на саваната – племето Хадзабе в Танзания. Повечето хора познават страната със сафаритата, остров Занзибар, хубавите плажове, петзвездните хотели, но много малко познават този народ на Танзания, който е изключително симпатичен. Имаме късмета да намираме прекрасни водачи и този, който ни заведе при Хадзабе – млад мъж от друго племе – Датога, говореше донякъде езика им. Моята охрана беше петгодишно момченце с лък и стрели. Хадзабе започват да учат момчетата да ловуват още като проходят, те познават отлично животните и звуците на саваната. Нашият гид успяваше да ни превежда от езика на Хадза, който е кликащ. Те имитират всяко едно прехвърчащо или преминаващо животно, просто са се слели с природата. С пристигането ни заварихме няколко мъже, облечени в кожи, насядали около огън, на който се върти на кол маймунска глава на павиан. Наоколо миришеше на трева, а всички имаха на главите си по една одрана кожа, също от павиан. Оказа се, че това е ден, в който един от мъжете е минал от етап на юношество към мъжество. Изпитът е да отстреляш павиан, а това е най-трудното животно за убиване, защото за Хадзабе павианът е най-умното животно в саваната. Дори да го уцелят със стрела, той я изважда и намира начин да се излекува и да оцелее. Затова във времето изработват стрели със специфичен връх. За всеки отделен вид животно, което ловуват, имат различен вид стрели. За павианите са измислили на стрелата да има освен пробождащото и поредица от обърнати остриета, за да не може да бъде извадена. Това е най-трудно уловимата плячка с най-вкусното месо според Хадзабе. Искаха да ни почерпят с печеното, а когато отказахме, бяха много изненадани, че ще се лишим от най-големия им деликатес. Заведоха ни на лов и преди той да започне, стигнахме до един огромен баобаб. Петима човека влязоха вътре. Казаха, че си имат ритуал и там се молят на боговете. Всеки си има талисман, някакъв амулет, който оставя в дървото, и когато свърши ловът, правят друг ритуал, взимат си амулета и всеки тръгва към колибата си”.
Биляна също си има свои закрилници – икона на св. Богородица и амулет, направен в Банско. Как се усеща закрилата им, питам Биляна.
„Тази малка икона на Богородица е подарък от майка ми, която вече не е сред живите, но тази икона е връзката ми с онези моменти, в които сме били заедно и сме се радвали на живота, смели сме се, прегръщали сме се. Все дълбоки лични емоции. Амулета получих в Банско. Там има древна традиция, която се нарича Мълчано сукно. То се тъче през определен период на годината от жени вдовици, които цяла нощ изричат молитви на ум, докато работят. След това готовото сукно се нарязва на малки парчета и ги раздават на близките. Хората, които пътуват, винаги носят такова сукно в себе си. Дори по време на Първата и Втората световна война се е носила приказка от съседните региони: „Гледай да стоиш до банскалия, защото той носи нещо, което го пази!”. Тази традиция е много мистериозна и съкровена, и все още се практикува в Банско. Разказвала съм я в един от моите филми, защото това са неща, свързани с вярата, с нашите вътрешни молитви, които много пазят. Когато пътувах с група приятели до остров Бали, успяхме да влезем при един духовен учител и лечител, и когато дойде моя ред да се запозная с него, той каза: „Ти имаш в себе си нещо, което някой ти е дал и то има много силно действие, усещам тази енергия”. Носех пръстен с камък – венерини коси, подарък от един шаман, и му го показвам. Той каза: „Да, много е силно, дал ти го е с добро сърце, но не за това питам, имаш нещо друго в чантата. Извадих от портфейла си това мълчано сукно. Когато му го подадох, гласът му се промени, поведението му се смени и каза: „Това е нещо, което ще ви предпази в следващите няколко дни. Ние пристигнахме в много лошо време, очакваха се бури, но успяхме да обиколим острова, и странното беше, че при нас грееше слънце, а на 100 метра от нас или валеше, или се заформяше страхотна буря. Може да е внушение, но е факт”.
И отново се върнахме на темата за книгата, в която срещаме хора, които живеят в дивата природа, по своему са мъдри и имат древни познания, които им помагат да оцелеят, и които могат да бъдат много полезни за хората по света. Биляна разказа:
„Приемаме се за цивилизовани хора, но всъщност ние сме едни лицемери, които отиваме там като на зоопарк и започваме да гледаме на тези хора като на диви същества, но това знание, което те имат, ние нямаме и една стотна от него. И ако утре се случи нещо с нашия континент и трябва да оцеляваме, ние няма да можем да се справим. Ще оцелеят те, защото всичко при тях е подчинено на това, да има баланс в живота на всички нива и за тях това е нещо свещено, без условности. Те не само не замърсяват природата, но и живеят по-отговорно от нас. И откакто съм стъпила на Черния континент, непрекъснато си задавам въпроса – кой е по-добър и по-смислен – те или ние. Говорим за африканските народи надолу от Сахара. Там се срещат толкова различни култури, дори се чудя как са се съхранили до днес. Само в една Кения са над 80 племена, толкова са и в Етиопия. Макар и на километри един от друг, те са различни. Хадзабе например са моногамни. От първия до последния ден те остават с един партньор. Има полигамни племена, в които един мъж може да има 12 жени. Във всяка колиба има по една съпруга. В зависимост от това с коя от тях ще спи, мъжът забива стрела пред входа на колибата. Традиционно и гостът може да си избере с коя съпруга да пренощува, това за тях е гостоприемство.
Техните селища са шокиращо място – живеят в колиби, направени от клони, кравешка тор и пръст. Всичко това е оградено от акациеви преплетени клони на около 2 метра височина с огромни бодли, за да ги пази от лъвовете, хиените, леопардите. Ти може да си на педя от лъва, но той знае, че ако се убоде на тези шипове, ще загине, защото в саваната няма ветеринари. Масаите живеят в сърцето на тази красива дива природа. Те са пастири, отглеждат крави и това е най-важното им богатство. Стадото с крави се поставя в средата на селото в едно оборче с малка ограда, отстрани са колибите в кръг. Те са изключително привързани към кравите си, защото това първо им е прехраната, второ – това е поминъкът им, и трето – достойнството. Кравите са по-ценни от децата и жените. Мъжете пасат кравите, а жените трябва да намерят вода, да я донесат от километри на главите си, да запалят огън, да сготвят нещо и да посрещнат мъжете. Имахме необичайна случка в Танзания в саваната. Правим сафари, снимаме, бързаме от резервата Серенгети към Нгоронгоро – един кратер, обсипан като с мъниста от всякакви животни и бързаме да минем през бариерата, където е лагерът, в който ще пренощуваме. Движим се с висока скорост, защото скоро ще се стъмни, а малко преди да настъпи тъмнината, достъпът до кратера се ограничава. В саваната движението е по черни пътища и в един момент се чу силен тътен, все едно джипът се взриви. В някакъв следващ миг виждам Валери на съседната седалка, който ме гледа ужасен. Не можех да разбера какво става, очилата ми бяха пълни със стъкла. Осъзнахме, че някой е хвърлил камък, с който е счупил стъклото на моя прозорец. Спасило ме е това, че за миг съм се обърнала встрани. Сякаш бях видяла два човешки силуета сред пустошта. Шофьорът ни също беше ужасен, защото животът на турист е бил застрашен. Аз слязох от колата и си спомних, че там, където минаха двата силуета, имаше стадо с овце, и казвам на шофьора: „Взимаме една овца“. Той ми казва, че масаите убиват за такова нещо. Аз бях категорична: „Не ме интересува, те ще дойдат за овцата, иначе няма да разберем кой е хвърлил камъка“. Шофьорът каза на преминаващ масай, че искаме да вземем една овца и ще я оставим в двора на полицията, а той да намери този, който е хвърлил камъка, и там да се срещнем с него, защото иначе ще стане голям скандал. Овцата блееше много жално и ми беше мъчно за животинчето, но успяхме да го закараме в багажника до полицията на Нгоронгоро. Там полицаите я нахраниха, дадоха й вода и ние се прибрахме в лоджата. Уговорката беше, когато намерят кой е хвърлил камъка, да ни се обадят. Лоджата беше без огради, няма какво да те пази от саваната. Там непрекъснато си нащрек, няма и секунда, в която да се отпуснеш. В непрогледната тъмнина дойде един от охраната и каза: „Мадам, някои идват за вас“. Виждам три силуета с дълги шлифери – бяха шефът на Серенгети, шефът на резервата Нгоронгоро и шефът на полицията. Започнаха извинения, оправдания, молби да не обявяваме за инцидента публично, защото ще се отрази много зле на туризма им. Сутринта рано охраната отново ми съобщи, че някой е дошъл отново за мен. Бяха намерили този, който е хвърлил камъка и е в полицията”.
Биляна дотук разказа случката пред публиката, но аз ще я довърша, защото я прочетох в книгата. Тя пише: „Оказа се едно 12-годишно момче, което се казваше Ларел. През четири човека беше преводът по време на разговора с него. Попитах го дали помни какво се е случило, а той каза, че не е трябвало да го прави… Подадох му един камък в ръката и му казах, че съм майка на едно момче и на едно момиче, и му ги показвам на снимки. Момчето ми е на 14, а дъщерята на 7 години. Твоята ръка с камъка щеше да убие мен, майката на тези деца, и те щяха да останат без майка. Защо искаше да ме убиеш, направила ли съм ти нещо лошо… Искам само да разбереш, че животът е безценен, че ние сме приятели и идваме тук с любов. Ти може да бъдеш мой син. Ти не можеш да бъдеш убиец и да оставиш децата ми без майка. Обещай ми да разказваш тази история навсякъде и да учиш другите. Дай ми прегръдка! Обичам те и ти прощавам! Преводачът ми каза, че той казва: „Благодаря Ви!“. Накрая и двамата плакахме много. Това преживяване не беше сблъсък на цивилизации, а равносметка за нас, надявам се и за това момче, защото в един миг всичко се променя, а ти дори не осъзнаваш колко е важен този миг”.
Имали сме много необикновени истории, защото Африка е толкова вълшебна. Тя не само ме вдъхновява, дава ми уроци и ме провокира, не само ме и поставя на ръба, на който трябва да осъзная нещо добре скрито до този момент. Африка възпитава осъзнатост.
Хората в тази книга във всяка една секунда знаят какво предсказва небето. Тук ме питат как така не са асимилирани, как не посягат към нашия начин на живот, не ги ли привлича това да са като нас? Не, повярвайте ми, изобщо не ги привлича. Едни от племената Хамар в Етиопия, в долината Омо, ни разказаха една история за една германка, туристка, която се влюбила в един от техните мъже. А те наистина са много красиви. Такава страст пламнала, че тя останала известно време там, успяла да го накара да отиде с нея в Германия. Но след година той се върнал обратно в колибата на селото, в тази пустош, в която носиш вода с километри, няма ги удобствата на нашия цивилизован свят. Не че ми се иска да живея като тях, но знам, че те заслужават да запазят своето пространство и своето светоусещане и това е достойно за уважение. Те не са груби, но туризмът ги променя. Не се държат лошо с туристите, но се усеща една дистанция…
Срещаме една от първите съпруги на един от Хамар, която носи бебе на гръб. Отива да си прави прическа. Традиционно жените си правят интересни фризури от масло и каша от червена глина, с които намазват косата си, пресукана на масури. Много са атрактивни. Докато тя се занимава с прическата си, детето лази навсякъде. Виждам, че очичките му са много възпалени. Аз винаги нося малка аптечка с мен, капнах му капки в очите и й казах да му слага по малко от майчината кърма, нещо което знам от баба ми. Тя ми се усмихна и почнахме да си говорим. Човещината е ключът към всекиго. Това ме научи Африка в голяма степен.”
Попитах я дали някой човек от страните, които са посетили Черния континент, е проявил любопитство към тях и е поискал да научи нещо за нашия начин на живот.
„Възрастните хора там, според мен, се страхуват от нас, може би защото гледат как ги наблюдават туристите, по-лесна е комуникацията с децата. Туристите им дават дребни подаръчета, защото те са много бедни. И ние носихме книги, дрехи, детски играчки, химикалки. Едно малко момиченце ме попита дали мога да й дам червило. Попитах я за какво й е, а тя ми каза, че ще го носи на мама като подарък. Дадох й червилото и си поговорихме. Казах й: „Хубаво е, че туристите носят подаръци, обаче да отидеш да поискаш не е много хубаво”. Имаше друго момиченце, което следваше Валери непрекъснато и искаше да гледа в камерата му, и накрая му казва – сега ще ми дадеш пари. Питам я за какво, а тя казва: „Ами така”. Питам я направи ли нещо за него, изпя ли му песен, заведе ли го някъде да му покажеш нещо интересно. И питам – за какво са ти тези пари? – Тя казва: „Не знам“. Те няма какво да си купят там. Освен едни колиби и една река – нищо друго няма. Те дори не търгуват с пари, когато се съберат на пазарите, но детето чува думата пари от нас, от туристите, от вожда, който събира такси. Тогава си поговорихме и се опитах да й подскажа как може да си изкарва пари като измисля интересни неща за туристите, как да бъде гид. Това, разбира се, е капка в морето, защото там всичко е много първично”.
От месец октомври тази година „Без багаж” е телевизионен канал 24/7, чиято цел е да даде на зрителите едно островче на щастие, да ги накара да се чувстват заредени, вдъхновени, мечтаещи и желаещи да споделят доброто. „Животът, въпреки всичко, е прекрасен. Навсякъде има добри хора, и добротата се вижда в очите им”, споделя Биляна.
Тези, които се докоснаха до емоционалния разказ на Биляна, вече очакват следващите книги-филми, които ще бъдат за България, Гърция, Океания, Азия и други колекции от истории. Биляна пожелава на всички да имат вълнуващи преживявания с тази книга с филми и да открият очарованието на Черния континент.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
