Всички го наричаме благоевградския актьор Огнян Спиров, но той е роден в Русе на 27 февруари 1953 година. Родителите му са от Сливен, но са работили като театрални работници в Русенския драматичен театър и той се ражда близо до река Дунав. Няма братя и сестри, „сам юнак на коня”, казва Огнян. По семейни причини родителите му се върнали в родния край, където продължават да работят в Сливенския театър и Огнян расте в театрална среда.
„Театър, театър, театър – накратко това е цялата ми биография!”, споделя Огнян и провокиран за малко повече подробности в родословието си, разказа весела история за дядо Русчо Спиров.
Към средата на 19-и век Спировият род идва от Прилеп, Вардарска Македония. Дядо Русчо бил лют българин и тъй като, когато Огнян се ражда, не са били толкова лесни и бързи съобщителните връзки между хората, родителите му излъгали дядо Русчо, че е кръстен на него, защото знаели как ще реагира, ако не изберат неговото име. В първи клас, когато учителката съобщава имената на учениците по списък, Огнян не се обажда и не става, когато чува името си. „Ти си, мойто момче, Огнян Спиров, защо не ставаш?”. А той отговаря: „Аз съм Русчо!”. И в Сливенския театър го знаели Русчо. „Драма, която се превърна в комедия – казва Огнян – подходяща за творческата кариера на един актьор”.
Баба Иринка и дядо му Стефан по майчина линия са от Еленския балкан. Дядо си Стефан не помни. Разказа ми неговата тъжна история, която Огнян нарече тъмна, мръсна, балканска, но тя звучи като житейска приказка с тъжен край.
Дядо Стефан е бил каменоделец, изработвал е паметниците в гробищния парк и е бил видна личност в града. Бил е свободолюбив човек, не се съобразявал с ограниченията в живота. В кръчмата изказвал мнението си на висок глас, псувал разни личности, но Огнян каза, че докрай не познава цялата му история, свързана с тогавашните ремсисти и комунисти преди 9 септември. Всички го познавали заради професията, заради веселия му нрав и желанието му да се вре навсякъде. Сядал на маса да пие с полицаи, бирници, с всякакви хора. Даже в Котел му казвали, че е предател, защото го видели да пие на една маса с полицейския. По обедно време на 10 септември влизат в къщата му и го прибират. Майката на Огнян била малко момиче, но вуйчо му бил още по-малък от нея – пет-шест годишен. Баба му Ирина ходила с децата си да го търсят в полицейското управление, но я отпратили с думите, че Стефан е добре и скоро ще се прибере. Минали ден, два, три, седмица, няма го Стефан. Тя пита познат полицай в махалата и той със страх за живота си й съобщава, че го отвели още същата вечер с всички арестувани фабриканти и по-заможни хора, които смятали за предатели, и ги разстреляли без съд и присъда. Имало няколко версии за тази трагедия: първата е, че са разстреляни в старото гробище, а други твърдели, че са запалени на възвишението Хамам баир над Сливен.
„Но истинсктата трагедия – казва Огнян, – е начинът, по който разбират, че е ликвидиран”. Майката на Огнян, Мария Стойнова по баща, Спирова по съпруг, тогава си играела с дъщерята на стражаря, вече милиционер от новата власт, на когото баба му дала възглавничка да занесе на мъжа й, за да не лежи на камъка в полицейското управление. Детето отива да си играе с неговото момиче и вижда възглавничката в стаята им. Мария писнала, отишла при майка си с рев. Тогава полицаят признава на баба Иринка какво се е случило. „Ако не е била възглавничката, никога нямаше да разберат какво се е случило с дядо Стефан”, добавя Огнян.
Обичам да пиша за тези истински житейски събития, които често се забравят, а оставят онези, които победителите пишат в учебниците по история. „Понякога тези истории, които четем – добавя Огнян – са доста измислени!”.
Като малък Огнян споделя, че не е ходил на детска градина и в първи клас не е знаел азбуката и числата като някои други деца, но знаел наизуст 12 пиеси от репертоара на Сливенския театър, често дори е поправял актьорите, ако бъркат в репликите, защото знаел текста на всички персонажи в тези пиеси. „Казвах на артистите, че не си знаят текста, а те ме гонеха и щяха да ме бият”, смее се Огнян.
Учи в началното училище „Васил Левски” в Сливен. С възторг си спомня за старата му възрожденска сграда. „Няма ги вече тия училища-градини!”, казва Огнян.След това учи в основно училище, завършва Сливенската гимназия, с което се гордее, защото през тази елитна гимназия са минали доста български възрожденци и интелектуалци като Дамян Дамянов, Радой Ралин, Георги Джагаров и много други. Приемат го във ВИТИЗ в класа на проф. Анастас Михайлов. „Трудно беше, не беше лесно – споделя Огнян. – Едно е да си мислиш, че познаваш театъра, друго е да можеш ти самият да го правиш и изнасяш на собствения си гръб в творчески аспект. Там беше голям зор. Бяхме ангажирани от сутрин до вечер като студенти. До 12 часа през нощта сме работили. Първата година ми беше много трудно, защото трябваше да живея в студентско общежитие, а късно вечерта нямаше транспорт и пеша вървях от ВИТИЗ до Дървеница и на другия ден обратно, въпреки че мразя транспорта и ходех пеша като луд. Млади години!”.
Споменава имената на онези, които са оставили трайна следа в творческото му развитие. И смята срещите си с тези хората като голямо богатство в живота на един млад човек. Няма да забрави възрастната преподавателка Здравка Стойнова, която е била учителка на проф. Анастас Михайлов по техника на говора, когато е бил студент при големия български актьор и режисьор проф. Георги Стаматов. За нея Огнян казва, че е великолепен преподавател и човек от времето на миналия век. Живяла е в Русия, в Париж и в други градове, била е актриса в Народния театър. „Тя беше над 80- годишна, когато ни преподаваше, но гласът й беше звънче – камбанка. И най-интересното беше, когато ни питаше – знаете ли коя е Ружа Делчева? – Е,как да не я знаем – голямата българска актриса с великолепен глас и великолепно дишане. А тя ни казваше: „Тя е моя ученичка, ако не бях аз, тя нямаше да може да говори и да пее така”. Интересното за нея е, че лично е познавала Христо Смирненски. Била е съученичка на приятелката му и ни разказваше как е ходила до Красно село, когато е бил тежко болен, и ти я гледаш с ококорени очи, и някак си се учиш!”, си спомня Огнян.
„Сега като ги говоря тези неща, се чувствам съпричастен с едно веме, което за мнозина вече не е познато, както и за мен не е кой знае колко познато, просто натрупана информация за важнни събития и личности”.
Родителите му отдавна са в друго измерение и вече нищо не го свърза с родния му край. Той смята себе си за благоевградчанин, трайно свързан с Македонския край. През 1977 година, когато завършва ВИТИЗ, идва в Благоевград по разпределение в Драматичния театър „Никола Вапцаров” заедно с първата си съпруга Жанет Керанова. Били разпределени в Сливен при Кюстебеков, но те избират Благоевград и ги приема известният режисьор Теодоси Попов, тогава директор на театъра. Според Огнян не са много важните неща в живота му за разказване, освен връзката му с театъра. След раждането на сина му Георги от Жанет Керанова, по-важен момент за него е срещата му с Биляна Дилкова, с която до днес е свързан неговият творчески път.
Питам Биляна защо се влюби в Огнян, а тя ми казва, че любовта не се обяснява. „Чувства и нищо повече! При нас нещата бяха много сложни”, обяснява Биляна”, репетиции, всичко беше прекрасно, но срещайки се, зад гърба ни оставаше биографията, която всеки имаше, и никак не беше лесно. Но колкото и да е клиширано, човек е готов да премине през доста неща, за да защити чувствата си, защото си усетил, че това е човекът до теб, и от там нататък всичко се преодолява”.
Биляна е родена в Благоевград, защото майка й Димитрина Велева е благоевградчанка. На благоевградска сцена в пиесата „От много любов” започва любовта на нейните родители, където баща й Марин Дилков е бил дълги години актьор. Когато Биляна е на 6 месеца, родителите й се местят в Плевенския театър и тя е идвала тук на гости на баба си и леля си. Дебютна за нея е ролята на Лора Каравелова в театъра по покана на режисьора Ставри Карамфилов и тогава не е вярвала, че това може да й се случи, защото тази роля е мечта за всяка млада актриса.
Благоевградската публика си спомня момента на срещата между Огнян Спиров и Биляна Дилкова, защото любовта им грееше от сцената по време на представлението „Нирвана” от Константин Илиев, с режисьор Ставри Карамфилов. По време на последния театрален фестивал през миналата година, когато с тази постановка Народният театър гостуваше в Благоевград, публиката открои играта на своите актьори, по-добри бяха и по-близки до историческите личности на Яворов и Лора Каравелова. „Нирвана” е специална постановка и за Огнян, заради режисьора Ставри Карамфилов, който го среща на сцената с Биляна, заради великолепния текст на Константин Илиев и заради съдбата на двете изключителни личности Яворов и Лора. Изрази разочарование от факта, че има млади хора, които не знаят нищо за тях. Той смята, че „Нирвана” са играли 15 години, и това според него никак не е малко за един провинциален театър. Всяко представление е било един малък празник за творческия екип и за публиката. Той също сподели, че след представлението „Нирвана” в изпълнение на Деян Донков и Радина Кърджилова от Народния театър една негова позната е споделила, че представлението на Благоевградския театър е гледала няколко пъти преди много години и никога няма да го забрави.
Каза, че има още едно име, прикачено в биографията му, и това е драматургът Маргарит Минков, който ни напусна през 1997 година. Те стават приятели и за него Минков е модерен български и европейски автор. Огнян е играл в две от най-емблематичните му пиеси – цар Петър в „Книга на царете”, постановка на Енчо Халачев, който също има важна роля в неговото развитие. Огнян участва и в постановката „Камината” заедно с Биляна Дилкова. „Общуването с такива хора те прави не само ангажиран изцяло с театъра, но ти дава и криле да пораснеш в тази професия, да разбереш за какво става дума! В театъра без общуване не се случват нещата”, споделя Огнян. Енчо Халачев е свързан и с другата му театрална дейност, като преподавател по актьорско майсторство в Югозападния университет „Неофит Рилски”.
От 2007 г. до 2011 г. Огнян Спиров бе ръководител на катедра „Театрално изкуство” , а от 2011 г. до момента е доцент по актьорско майсторство, с асистент Биляна Дилкова. За тази им дейност драматургът Елена Илиева пише: „Не закъсня и признанието за тяхната сериозна и самоотвержена педагогическа и творческа работа със студентите. През 2007 г. журито на Международния театрален фестивал „Театрален куфар” в Минск, Беларус ги номинира в категориите „режисура и сценография” за спектакъла „Добрият доктор” по Н. Саймън. През 2008 г. получиха наградата за оригинален прочит на класически текст и за висока сценична естетика за спектакъла „Добрият доктор” по Н. Саймън от журито на Международния форум „Следите на поколението” – Вилнюс, Литва. Но най-голямата им награда е успешната реализация на студентите им в професионалния театър”.
Огнян каза, че дължи добри думи и на режисьора проф. Пламен Марков. На този юбилей се чувстваше длъжен да каже добри думи за доста хора, които са му дали много, „защото без тях човек сам не става човек”, казва Огнян. Много ученици вече имат Огнян Спиров и Биляна Дилкова. Огнян казва, че в първия семестър им казва, че не е задължително да станат актьори, важно е какво могат да научат, какво полезно да направят за себе си, защото да си актьор, в хубавия смисъл на думата, в живота не е лошо! Сервитьор да си и да знаеш как да общуваш с хората,това пак си е актьорска работа!”.
Малко са ролите му в киното, но запомнящи се. Първата година като студент бил ангажиран от една талантлива млада режисьорка, завършила в Москва, Весела Геринска. Във филма „Живи хора” Огнян играе ролята на режисьор на телевизионен екип, който снима филм за съдбата на малкото останали хора в селото.Там си партнирал с Петър Слабаков и други актьори. Снимали са филма в едно габровско село близо месец и са наблюдавали как в почивните дни селото оживява. Неговите собственици, разпръснати в цялата страна, се връщали, за да оберат доматите и всичко, което са засадили в родните си дворове, и след това си отивали отново в градовете, където са избягали от селото, за да търсят по-добри условия за живот. Съвременна тема и днес.
На 70 години, Огнян си спомня за хубавото детство, за махалата, за двора на къщата им, за игрите, за миризмата на туткал и на декори в Сливенския театър, спомня си как го щипят по бузите актьорите и актрисите, но по-сериозната част от живота му е въпрос на изминат път.
„След завършване на ВИТИЗ до днес прибавям всеки ден по малко в творческата си биография. Защото според популярната приказка „Не ме питай на колко години съм, а как се чуствам”, та това, което ме води днес в живота, е сравнително младият ми дух!”. Сърцето и духът му все още горят за театъра, все още усещат любовта в живота и поддържа интереса му към ролите на сцената и към преподавателската работа. „Знам, че работата съсипва някои хора, но в това отношение аз не съм се предал, мен работата ме прави по-млад!”.
Радва го синът му Жоро, който е кръстен на дядо си от Разлог Георги Керанов, и трите му прекрасни внучета Яна, Калоян и Константин. Яна и Калоян също са усетили от малки миризмата на театралната сцена и участват в детската театрална школа към Драматичния театър в Благоевград, където им преподава Теодор Куков, който е студент на Огнян Спирорв.
Съвместната постановъчна работа на Огнян Спиров и Биляна Дилкова започва от 2000 година, когато двамата реализираха последователно на благоевградска сцена „Коледна елха” по Т. Янсон, „Пинокио” по К. Колоди, „Умирай лесно” от М. Матишич, „Последният страстен любовник” от Нийл Саймън, „Световъртеж” от Ж.Ж. Брикер и М. Ласег и през 2021 г. „Неволята” от С. Иванов и Огнян Спиров.
За Огнян Биляна казва: „Освен че е прекрасен актьор, в когото продължавам да съм влюбена, той е и великолепен педагог. Водим вече 7-ми клас актьорско майсторство в Югозападния университет и аз не спирам да се удивлявам. Не знам откъде е тази енергия и това търпение… В тази посока аз имам много още да уча, защото с търпението имам проблем, докато Огнян е безкомпромисен в исканията си да гони нещата да се случват както трябва. Това е друг огромен талант, който или имаш, или нямаш. Ние работим с пълното съзнание, че в тези години срещите с преподавателите са изключително важни, както са били за нас във ВИТИЗ. Най-хубавото е, когато завършилите продължават да поддържат връзка с нас, и радостта е голяма, когато в края на обучението гледаш техни спектакли и си даваш сметка за твоята роля те да постигнат това, което правят”.
Биляна ми каза, че Огнян е над нещата и няма да спомене отличията, които е спечелил в своя творчески път, както и стана. Но аз ги намирам в прилежно написаната негова творческа биография от драматурга Елена Илиева. Тя изрежда близо 75 негови роли и пише: „И никой не се изненада, когато проф. Енчо Халачев му повери ролята на Петър, царя на българите, в „Книга на царете”, за която младият актьор получи почетен медал на Министерството на културата. Когато един актьор работи неуморно и развива своя талант, признанието не закъснява, но се случват и парадокси. През 1993 г. Огнян Спиров участва във Фестивала на камерния театър – Враца в два брилянтни спектакъла на благоевградския театър – „Нирвана” и „Камината” (в ролята на Хенри), а бе отличен с трета награда за мъжка роля като Артаки в „Чудо” през 1994 г. Същата година бе номиниран и за наградата Дионисий за ролята на Подкальосин в „Женитба” – реж. проф. Е. Халачев. През 1995 г. режисьорът Бойко Богданов му повери ролята на Найден в „Майстори”, което бе повече от награда, защото спектакълът бе класиран за участие във фестивалите „Театрални срещи” – Плевен в памет на Иван Радоев, на Националния фестивал на българската драма и театър в Шумен и на „Варненско лято“ и беше обявен в анкетата на в. „Култура” за най-добрия извънстоличен спектакъл, гастролирал на софийска сцена”.
Това е само част от богатата му творческа биография, която е ценна за него преди всичко с емоциите, които е преживял с точните хора, които никога не идват случайно в живота ти. Те са част от Пътя, който е най-важен за Огнян Спиров и който продължава за него с още творчески предизвикателства и житейски уроци.
