Познавам Венцислав Божинов покрай неговото творчество, което няма как да не бъде забелязано от всеки журналист, защото докосва и те кара да останеш по-дълго в атмосферата на неговите герои. И макар че отдавна живее в София, неговите корени са от Пиринския край, за които разказва: „Родителите ми са от Малешево и аз съм свързан много с този край. В детството ми нямах щастието да посещавам често селата, от които са моите родители. Баща ми Славчо Божинов е от Кърпелево, което се намира под селата Гореме и Цапарево, а майка е от с. Велющец, община Струмяни. Във Велющец съм бил само веднъж в живота си, когато бях на около 8 години, и то по повод събора Рожен, на който официално обявиха, че закриват селото. То се оказа, обаче, упорито и продължи да съществува по някакъв начин. В него има много красива черква „Рождество Богородично“. Не успях да посетя черквата „Успение Богородично“ в Кърпелево, макар че баща ми ми е разказвал за нея. В единия си край е вкопана в земята на четири метра, има много интересна арка на вратата. Разказваше за майстора на църквата. Описанието е почти фолклорно. Бил с червена коса и червени очи и, разбира се, имало и любовна интрига с местна девойка, но тази през разказите му се доближаваше до фолклора. Интересни са легендите, но бях малък и не съм се сещал да ги записвам.
Баща ми и майка ми бяха познати хора в Малешевието. Баща ми започва учителската си кариера като учител през 50-те в с. Горна Крушица, след това учителства две години в с. Велюшец, където се запознава с майка ми. По късно учителства 9 години в с Илинденци. Дълги години беше учител и в училището в Струмяни и негов директор. По негова инициатива като директор беше построена новата сграда на училището. Майка ми Надка Божинова беше детска учителка. Нейният трудов стаж основно премина в Струмяни, някога Огражден, а още по-рано Долна Белица. Тя е първата детска учителка в новооткритата детска градина в Струмяни в средата на 50-те години. През нейната полудневна група в детската градина до 1991 година са минали всички деца, родени в Струмяни. И за двамата ми родители мога да кажа, че приемаха учителството като мисия, а онова, което ги водеше в професията, беше любовта към децата.
Аз съм роден в Благоевград на 26 юни 1971 г., но само съм роден тук, защото родителите ми бяха разпределени като учители в Струмяни, там мина детството ми и то е моето родно място. В същото време Благоевград и Сандански са ми много близки градове. В Сандански са почти всичките ми роднини. След 10-и клас на гимназията, там завърших и УПК – учебно-професионален комплекс. Тогава се записвахме в УПК за 1 или 2 години и получавахме средно професионално или специално образование. Аз завърших специалността „Хляб и хлебни и сладкарски изделия“. Тази паралелка беше разкрита в Селскостопанския техникум и странното беше, че в нея бяха събрани отличниците на Сандански и региона. Моя съученичка беше дъщеря на технолога на Хлебозавода в Сандански и той откровено споделяше: „Аз знам, че от вас никой няма да стане хлебар, нито сладкар. Всъщност всички бяхме направили този избор за едногодишно УПК, за да можем по възможно най-лесния начин, без излишни усилия, да се подготвим за предстоящите кандидатстудентски изпити.”
След казармата в Школата за запасни офицери (НШЗО) „Христо Ботев“ в Плевен Венци Божинов кандидатства „Българска филология” в Югозападния университет в Благоевград. През 1991 г. предстои пенсионирането на родителите му, а и времето е кризисно и избира да е по-близо до тях.
„Реших, че ще им бъда в тежест, ако отида в София – споделя Венци – но от друга страна, никога не съм приемал Югозападния университет като по-лош избор. Той е основан като филиал на Софийския университет и се разви добре, така че без колебание го избрах. Хубавото беше, че попаднах на великолепни преподаватели, с които имахме близък контакт, както се случва и сега. Имах щастието да ми преподават проф. Енчо Мутафов, проф. Любомир Стаматов, проф. Любен Бумбалов, проф. Надежда Драгова, проф. Иван Кочев, проф. Иван Добрев, доц. Петър Илчев, проф. Цветан Ракьовски, доц. Илия Недин, преди години ми беше асистент, а сега е зам. ректор на университета. Асистенти тогава бяха и проф. Стилиян Стоянов, и проф. Албена Вачева – сериозно поколение учени, преди и сега. След като завърших Югозападния университет, учителствах във Втора английска гимназия в София, но кандидатствах за редовна докторантура по фолклористика и етнология, защитих я тук и от 2010 година съм преподавател в Югозападния университет. Бях в катедра „Етнология и балканистика” във Филологическия факултет, а сега съм в катедра „Литература и етнология”. Преподавам различни дисциплини на различни специалности – на „Българска филология”, на „Педагогика на обучението по български език”, както и в специалности от Факултета по изкуства. „Славянска филология” и „Балканистика” вече не съществуват като специалности, но съм преподавал и на тях. Има една специалност „Английски език и етнология”, на която много държа и с която съм особено свързан, тъй като самият аз съм етнолог“.
В Югозападния университет Венци среща и съпругата си Йорданка Божинова, с която са състуденти. „Тя беше дошла от София да учи тук. Тогава от столицата имаше около 10-тина души в нашия випуск. Те бяха хора с отлични оценки и бяха избрали да учат в Благоевград. Това е опцията на младите хора – да се разделят с родителите и с родния си град, за да бъдат по-самостоятелни. Бяха дошли тук, където тогава се живееше интересно, защото бяхме млади. Със съпругата ми бяхме заедно учители, след това тя поработи като журналист в една от агенциите, после се премести в едно частно електронно списание и след това се върна като учител по български език и литература в 18-о училище „Уилям Гладстон” в София, или така нареченото японско училище. Там освен японски се изучава корейски, китайски, арабски, френски – различни езици, но то е специфично ориентирано към японския език и японската култура”.
Венцислав и Йорданка Божинови имат синове -Илиян и Слав, които са кръстени на двамата дядовци.
„Илиян завърши Югозападния университет с английски език и етнология, но днес етнологията му харесва по-скоро като хоби, а не като професия. Слав тази година завършва Нов български университет, специалността „Кино и телевизия”, и му предстои да избере какво и къде ще работи”, споделя Венци.
Първото интервю с Венци Божинов направих през 2010 година, когато излезе първата му книга с разкази „Пеперуди в рогата”. Казва, че може много да говори за книги, на които е редактор, но за своите си книги му е трудно да разказва.
„Мисля, че ако започна да влизам в някакви дълбочини пред читателя, онова, което съм написал, ще изглеждат сякаш нарочно”.
И все пак не можа да премълчи преживяното покрай творческия процес: „Има разказ „Пеперуди в рогата”, с чието заглавие назовах целия сборник. Това е разказ, ориентиран към селото. Взел съм повода за историята и прототипите от с. Илинденци. На 2 август, на Илинден по стар стил, там се провеждаха народни борби. Има един Ангел – каменоделец. Той се бореше. В същото време в Деня на боговете на виното в Илинденци – на Трифон Зарезан, той е този, който влиза в ролята на Дионисий и е отчасти прототип на героя в моя разказ. Другият прототип на героиня от този разказ е Димитрина Везенкова, дългогодишен читалищен деец и много интересен човек. Празникът на виното в Илинденци е измислен от нея. За този празник на боговете на виното в Илинденци мога да кажа, че е класически празник на въобразена традиция. Интервюирал съм Димитрина като етнолог преди повече от десет години. Тя изследваше пещерите около Илинденци и твърдо вярваше, че една от тях е пещерата, през която Одисей е слязъл в отвъдното, за да върне своята Евридика. Водил съм при нея студенти и тя, покачена върху скалите над Илинденци, им разказваше легенди. Историята в разказа „Пеперуди в рогата” е измислена, но бях провокиран от тези двама души”.
Вторият му сборник с разкази се казва „С аромат на тютюн”, който излезе през 2019 година. Когато се четат тези разкази, образният език завладява читателя и го кара да усеща това, което се случва и между редовете. А Венци споделя:„Този разказ в някаква степен е провокиран от Благоевград, защото още когато работеше Тютюневият комбинат и когато вечер излизах от университета, за да пътувам за София, се усещаше специфичен аромат на тютюн. По аналогия с литературата и конкретно с романа „Тютюн“ на Димитър Димов, хората си представят тютюневия склад като запрашено, мръсно място, а жълтия му цвят свързват с туберкулозно болните, но като изключим, че е отровно чудо, тютюнът има приятен аромат. Отдалече усещах аромата на сухия, ферментирал тютюн. Имам и един разказ, който е свързан с хора, които отглеждаха тютюн. Това беше поминъкът на голяма част от населението в Югозападна България”.
Питам дали в тази книга има прототипи, а Венци казва, че „почти всеки разказ е провокиран от конкретна случка и ситуация, от реално съществували хора или конфликти”.
„Дори си позволявам да смесвам черти на хора, които съм срещнал. Но споделям убеждението, че истинският писател измисля художествения свят в творбите си, както и героите си. Писателят следва да има богато въображение, за да може да доизгради света, да представи пълноценни, пълнокръвни персонажи в различни конфликтни ситуации, защото да разкажеш само една гола случка от реалността – това не е разказ. Светът в литературата само привидно е сходен с реалността. Добрата литература винаги трябва да бъде нещо повече от реалния свят и в същото време тя трябва да не престава да подхранва илюзията на читателя, че случващото се в нея е точно както в живота“.
Известният писател на късия разказ Деян Енев, който е редактор на книгата „С аромат на тютюн”, посочва разказа „Ибис” като христоматиен и добавя: „Той умее да види своите герои и да изгради атмосфера, но това го умеят мнозина. Той умее обаче и най-важното от изкуството на разказвача – да създаде запомнящи се произведения с много прецизно изчислен център на въздействие, които продължават своята невидима работа в сърцето”.
А Венци обяснява: „Мой приятел, който работи в системата на затворите, ми разказа една кратка случка, която аз превърнах в разказ от 60 страници. За мен са достатъчни няколко изречения, които да ме провокират да седна на пиша”.
Питам го кое според него е важно за съвременния читател. „Не мога да кажа, че героите ми са странници, но в някаква степен са нестандартни. Идеята за положителния герой и добрата литература не работи. Персонажите ми идват от света около мен, представят ми се по някакъв начин и аз ги доизграждам, превръщайки ги в литературни герои. Няма нещо от това, за което пиша, да не съм преживял по някакъв начин. Сещам се като пример за моя разказа „Куклата“. Навремето наистина в района на селата Илинденци и Плоски снимаха филм, част от декорите на който бяха оръдия, останали от Втората световна война. Аз съм израснал на гара и в един момент като че ли тази гара изчезна, т.е. хората, които се качваха на влаковете, забравиха да се върнат. Това ми беше достатъчно, за да направя разказ. В разказа гарата и всичко около нея опустява. Една читателка в миналото ми каза: „Ако намалиш процента на смъртност в твоите разкази, няма да имаш цена”. Но при мен дори героят да умре, няма край, това е само някакъв преход към друго измерение. Смъртта за мен не е фатална, а преход дори към нещо по-добро. В някои случаи тя е дори жизнеутвърждаваща. Животът продължава с нови сюжети”.
Венци успя да напише и роман „Белези”, на който предстои да излезе второ издание, тъй като първият тираж е изчерпан, а романът се превърна в кауза за хора, болни от рак на гърдата.
„Това е една от темите в романа, въпреки че в началото не смятах, че тази тема ще излезе на преден план, но тя е важна и някои от читателите поставят акцент и върху нея. Хората често решават, че всичко е загубено, но това са крайни състояния. Съвременният живот всъщност е лабиринт с много изходи, с много възможности, за разлика от осмислянето на живота в миналото, когато той се схваща като лабиринт само с един изход. Реакцията на човек в безизходица е една от темите в романа. В този роман има и бегли биографични моменти, тъй като аз няма как да избягам от това, което съм преживял и което е в съзнанието ми. Там отново има един самотен човек и загуба на жена. За мен беше експеримент да видя дали може да се направи роман в едно специфично пространство, каквото е пещерата. Там героите ми губят две основни дадености от обичайния свят – светлината и възможността да виждат, и загубата на представата за времето. Преди много години такъв истински експеримент прави френският учен Мишел Сифър, който шест месеца преживява в пещера, за да докаже възможностите на човешкото тяло и промените, които настъпват в него, когато е под земята. Без да съм изпитвал това, героите ми се доближават до преживяването на този човек, защото биологичният часовник все пак се нуждае от някакви външни ориентири, за които да се закрепи, докато при пълна изолация в пещерата това няма как да се случи. Там двамата ми герои, които се намират в криза, трябва физически и духовно да оцелеят в тази абсурдна ситуация. А белезите са различни. Физическите са свързани с жената, която страда от рак на гърдата. Тук също имам прототипи в лицето на близки и познати жени с този здравословен проблем и видях колко силни бяха тези жени, въпреки страданието. Лечението на тази болест никога не е окончателно. При щастлив развой се стига до ремисия и от силата на жената зависи болестта да не се развие отново и да не се стигне до фатален край.
Повестта „Потъване” също има прототип. В някаква степен в един от героите, а именно писателят, само отчасти разпознавам себе си. Това е един неудачен писател, въпреки че не бих нарекъл себе си неудачен, защото имам своите читатели, тиражите на книгите ми не са големи, но се изчерпват. Та един от героите в тази повест е художник без ръце, но се справя по невероятен начин с този си недъг. Срещнах прототипа на този герой в Гърция, бях шокиран от гледката. Този мъж беше с изключителен дух, не беше сломен. Плуваше невероятно в морето. С краката си си служеше със смартфона, пиеше бира от халба с дръжка. Наистина впечатляващо. Той беше на брега на морето с едно семейство. В продължение на няколко дни се виждахме на плажа, но освен че той и семейството са прототипи на героите в моята повест, всичко останало е измислено от мен.
Сега съм почти готов с нов сборник с разкази, но те са по-обемни, защото точно такива ги обичам, по-дълги, по-плътни. Последният, който завърших, е 60 страници. Въпреки обема не го определям като повест. Той е замислен като разказ и е разказ. Разказът е хубав жанр. Ако си вземеш сборник с разкази вместо роман, си купуваш много истории. Бях редактор на сборник с разкази „Дърводелецът“ на Деян Енев, който ни поднесе 40 различни уникални истории. Разказите са удобни за четене за хора, които нямат много време. Дори един разказ да прочетеш на ден и да се заредиш с една история, е много хубаво”.
Питам него какво го зарежда, за да седне да пише? „Професията ми е такава, че се налага да срещам различни хора, а аз точно това харесвам. Интересно ми е какво се случва между хората и оттам тръгват провокациите за мен. Мисля, че при всеки искрен писател нещата трябва да тръгнат от интереса към хората, защото литературата е най-прецизното, съвършеното и приятното средство за разбиране на човека, на отношенията между хората и на човешките общности. Просто изпитвам потребност да пиша”.
Освен като преподавател, автор на учебници по литература и писател Венци се развива и като изследовател в науката, която преподава. Миналата година публикува своето социоантропологично изследване „Играта и тялото – тялото в играта”, за което казва: „Подлагам на анализ няколко социални форми, които разглеждам като игра”.
Когато представяхме тази научна книга, разбрах, че темите в нея са подсказани от синовете му. „По-старото поколение не забелязва, че съществуват такива социокултурни форми като косплей, т.е. преобличането като филмови герои. В началото на юли предстои такова събитие в София – Комикон, където се събират до 40 000 млади хора, които поддържат контакти със свои връстници от цял свят. В основата на съвременния косплей до голяма степен е японската анимация и култура. Покрай това младите хора се интересуват още от корейска и китайска култура. Това са интелигентни хора, които живеят по друг начин, интересуват се от западна и от американска култура и са отворени за нови знания. За мен беше интересно да изследвам тази отвореност на това младо поколение през форми, които някак си остават незабелязани от обществото.
Има и глава, в която разглеждам бодибилдинга като тип игра. Там нещата са проблематични, защото са свързани с вземането на анаболни стероиди. Това е другото нещо, което нашето общество не отчита, защото то е почти равнозначно на наркомания. Само че, ако при наркоманите имаме видимо страдание на човешкото тяло, тук имаме привидно здрави човешки организми, които по същия начин се съсипват, и моята теза е, че тук има особена зависимост – съзнанието на наркотично зависимия построява друг тип илюзорна реалност, но хората, които изграждат свръх тела, са също толкова зависими не само заради стремежа за постигане на определена визия, зависими са и чисто физиологично, защото в основата на всички анаболни стероиди е тестостеронът и негови деривати, или хормонът на растежа. Анаболните стероиди влияят на човешката психика, така че особено мъжете се чувстват енергични, мъжествени.
Някои са в перманентен стероиден цикъл, или са в една непрекъсната еуфория, но за това малко се говори. Анаболните препарати се продават при нелегални условия, внасят се включително във вид на прах, забъркват се в обикновени кухни, освен това се купуват флакони, поръчват се опаковки, предлагат се продукти, които от гледна точка на външен вид не могат да бъдат отличени от лекарствата, но не е ясно какъв е разтворът в тях. Те не минават през контрол, както лекарствата. Навсякъде може да се забърка стероиден разтвор на основата на зехтин, ленено масло или нещо друго и това се инжектира в мускулите на тялото”.
Следващата тема като изследване, която го вълнува, е хазартът. „Това също е един сериозен проблем. Пътувайки често между София и Благоевград, виждам, че 80 процента от билбордовете рекламират хазарт. Такива са при влизане във всеки един град на Югозападна България, а и не само тук. Така е на влизане в Търново, Габрово и на много други места. Привидно с транспарантите се рекламира футболният отбор на града, но всъщност се рекламира хазарт. Дори шахматната ни федерация се рекламира от хазарта. Няма спорт, който да не се рекламира през хазарта. Имаше забрана за рекламирането на хазарта в медиите, но билбордовете останаха, а те са вариант на медия. Да не говорим, че в развитите страни има така наречените интелигентни билбордове, които се свързват с нашия телефон, и ако сме търсили нещо, свързано с хазарт, билбордът ни „вижда“ отдалече, разпознава сигнала, че имаме някакво отношение към хазарта, и мигновено ни предлага видеореклама, свързана с него, като това е за всички продукти, към които сме проявили любопитство в интернет. Това са други нива на билбордове. Рекламата на хазарт в интернет е още по-опасна. На практика всяка реклама, която се появява в смартфона ти, ти предлага възможност за незабавна регистрация и игра. За мен хазартът е пандемично явление и тук става дума за застрашаване на общественото здраве. Гърция, Турция, Румъния не са по-глупави държави, за да забранят хазарта, а при нас той е приобщен към държавата и това е много сериозен проблем. Правил съм експерименти покрай изследването. Когато отидеш на кеш терминалите в метрото, първото нещо, което се забелязва, е, че се отварят всички варианти на възможности за залагания. Когато видиш хора на кеш терминала на която и да е бензиностанция, те всъщност правят влогове, за да могат да играят онлайн хазарт. Включително съм виждал как хората вкарват пари в сметки на Изипей, за да могат да играят хазарт. На пръв поглед проблемът е невидим, но последствията от него са ужасни. За съжаление, когато в науката влиза една тема, това трудно се отразява на политиката и на някаква промяна в живота ни, но аз не мога да направя нищо повече от това да се опитам да положа хазарта поне в полето на антропологията, да поставя проблема в една монография и по този начин да алармирам обществото, че нещо не е наред. Има едно изследване как да развиваме хазартен туризъм, т.е. да привличаме богати туристи, които да вкарваме в казината. Но че това е проблем на обществото ни, никой не е изследвал”.
За Венцислав Божинов тепърва ще се говори в научните и литературните среди, защото творческите му идеи са много, а темите, които го вълнуват, са повече от интересни за съвременните хора.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
