След посетени 50 световни дестинации, мога да живея навсякъде, защото съм от непредубедените любители на целия свят, подготвена съм да се чувствам добре, където и да отида
Симана Марковска е по-известна с псевдонима Маня туристката, защото: „Исках визитката ми да има две страни – на сериозната да пише Симана Марковска – експерт по туризъм, а на несериозната да бъде разказвачът на истории за пътешествия Маня туристката. Така ме наричаше баба Велика, по бащина линия. Кръстена съм на баба Симана, по майчина линия, но не я познавам. Отишла си е преди да се родя”.
Симана е родена на 17 май 1971 година в Толбухин, днешния Добрич. Завършила е Езикова гимназия с английски език в родния си град.
„Когато светът започна да се отваря около нас, се оказа, че този език е голямо предимство, споделя Симана. – И днес е предимство, но не е толкова рядка ценност, защото днес децата го ловят от въздуха, едва ли не. На мен ми е помогнал много. От една страна, сме разглезени, защото очакваме целият свят да ни говори на английски, но понякога това не се получава, дори и Гугъл не винаги ни съдейства. Например в Южна Турция Гугъл не се държи прилично. Когато завърших гимназията, не бях много ориентирана какво точно искам да правя. Навремето не ми е хрумвало да уча туризъм, защото тогава той се асоциираше с курортен комплекс „Албена”. Не казвам нищо лошо, аз обичам „Албена” до ден-днешен, но този тип туризъм не ми е интересен и не можах да го свържа с кариера и съдба, готвих се да ставам юрист. Една година преди кандидатстване много добри мои приятели, с които обичахме литературата и пишехме проза и поезия, не успяха да влязат, защото на изпита цитирали погрешния критик. И аз реших, че съдбата ми не може да зависи от нещо такова, и се отказах да кандидатствам с литература.Тогава всички ходихме на олимпиади по математика, физика, химия, биология и се получи така, че на олимпиадите получих високи оценки по химия и биология. Не избрах медицината, защото тя не е за всеки.Трябва да имаш здрави нерви, за да не се разболяваш с всеки свой пациент. Известно време се чудих какво да правя с тези оценки, накрая си подадох документите за Биологическия факултет. Много тежко беше ученето по специалността „Биохимия и микробиология”, която си избрах, и често ме питат дали не съжалявам, защото съм положила много усилия за нещо, което не ползвам. Не, не съжалявам. Студентските години, които преживях, са нещо, което не заменям с нищо. Не знам какви са сега, но ако не са като моите, искрено съчувствам на всички млади хора. Това бяха години с много приятелства, емоции и пътешествия в България. По онова вече постсоциалистическо време на хартия светът около нас беше започнал да се отваря, но на практика,още не съвсем, да не говорим, че финансовата система подскачаше през ден и нямаше пари за подобен тип удоволствия, но животът ми беше прекрасен”.
Симана попада в Югозападна България по любов. Като студентка в София среща любовта на живота си Любомир Марковски от Благоевград, който е студент по химия. „Съдбата си знае работата”,споделя Симана. „В общежитията на Биологическия факултет нямаше места и ме настаниха в общежитията на Химическия, където любовта ме очакваше. Майка до ден-днешен ме подозира,че съм си търсила мъж от Благоевград, защото много обичах Югозападна България. Идвала съм на екскурзии, тук бяха и лагер-школите за националните олимпиади, за които се готвих и участвах. И оттогава много ми харесваше този край, но майка не е права, защото това е работа на съдбата. Оженихме се през 1993 година и вече се считам за благоевградчанка. Всеки път казвам, че е по любов, но не само към този единствен мъж, а любов към целия район. Тук се чувствам добре, харесва ми и с голям мерак съм работила през всичките тези години в една кариера, която започнах случайно, но често в живота временните работи се оказват най-постоянни”.
Симана никога не е работила по специалността си, защото е страстен пътешественик, мечтател и разказвач на истории. Израства като професионален туристически експерт в сдружението Пирински туристически форум, където днес е председател. Няма място, което да не е посетила в този край. Отразявах редовно нейните демонстрации в региона за интерпретативен туризъм. През това време се родиха и двете им деца. Синът им Иван вече е на 30 години. Завършил е по собствено желание „Управление на околната среда и ресурсите” и в момента е консултант в частна фирма в столицата, където се развива като експерт. Занимава се с актуалните въпроси – като промените в климата, въглеродни отпечатъци и други. Дъщеря им Зорница е завършила колеж в Англия, където взима бакалавърска степен за физика, после става магистър в Кипър и сега живее в Амстердам. За нейната работа Симана казва: „Работи нещо, което аз органически не разбирам и тя е права да ми се сърди, защото ми е обяснявала около 30 пъти с какво се занимава, но то е извън моята сфера на разбиране и затова често се майтапим с баща й, че тя работи нещо с компютри. Най-просто казано – управлява информационни бази данни. Работата е много по-сложна, но не мога да я обясня. И двамата се чувстват добре, а за мен като родител това е най-важно. Щом децата са щастливи, и ние сме щастливи!”.
Попитах дали е станала баба, но тя каза: „Аз не бързам.Честно казано, не съм типичната българска майка и потенциална баба, защото смятам, че решенията, които децата взимат в живота, са си техни. Касаят ме, но не са моя работа. Моята работа като родител е била да ги подготвя да взимат информирани решения, с ясното съзнание, че понякога ще грешат, но да не се страхуват да поправят грешките и да търсят по-добри варианти”.
Почти една година Симана и Любо живеят в Швеция и попитах дали са решили да останат там.
„Аз обичам да казвам, че пребиваваме в Швеция, защото не сме се заселили за постоянно, там сме от януари 2024 г. Преди време аз пътувах по работа в Турция, сега Любо е на експертен договор в Швеция в сферата „Здраве и безопасност”, което включва европейски директиви, екология и още много други неща, с които се занимава. Докога не мога да кажа, а след това накъде – също не знам. Аз мога навсякъде, защото съм от непредубедените любители на целия свят и съм подготвена да се чувствам добре, където и да отида”.
Любопитствам да разбера какво вижда в Швеция като човек, който живее там по-дълго време, и като турист.
„Градът, в който живеем, е подобен на Благоевград. Казва се Йевле, но на картата е отбелязан като Гавле. Намира се на 2 часа на север от Стокхолм. Разположен е по крайбрежието и е едно от най-старите индустриални пристанища с доста интересна история. Там се намира най-голямата шведска фабрика за кафе. Не че са го произвеждали, но в тази фабрика зърната се изпичат и се пакетират… За мен беше интересно да разбера, че шведите били втората най-пиеща кафе нация в света. Кафето им наистина е хубаво. Пише се гевалия, но там може да ви обслужат, ако го произнесете йеволия. Поради факта, че това е било най-използваното пристанище преди доста години и транспортът от други краища на земята е пристигал в Йевле, се създава индустриален бум. Имало е фабрики за кибрит, за лимонада, за сапуни, за шоколадови дражета, за порцелан, фаянс, за каквото се сетиш… Голяма част от тях вече са затворени, но са обявени като обекти на културното наследство.
Ние сме средиземноморски типажи и шведският климат за повечето от нас е труден за понасяне. Зимата е дълга, слънцето се показва рядко.Тази година пролетта беше дълга и студена, температурите са под 10 градуса, а вече сме май месец. Лятото е късо и за нас интересното е как природата буквално избухва с часове. Може би има значение и светлият период в денонощието, защото сега тъмнината е 4 часа. През юни става 2 часа и трудно се спи. Някои хора се приспособяват, но за нас е трудничко. И другото, което ми прави впечатление – шведите са много спокойни хора, до степен на лека бавност. За тях нищо не е спешно. Понеже шило в торба не стои, се опитах да си уредя среща в техния регионален музей, за да предложа своите услуги, докато съм там, с цел да обогатим техните експозиции, лекции и беседи за туристи с нови програми, и го направих без пари, доброволно, защото ми е интересно. Те приеха с благодарност, че експерт им предлага услугите си, и то безплатно, но типично по шведски, когато им предложих да направим демонстрация в края на март, те казаха: „Добре, но през април не можем”. Предложих да бъде май, но да е преди 20, защото тръгвам за България, и те избраха датата 19-и. Няма как добрите шведи да се забързат. Въпреки това успях да направя демонстрацията на тази дата. Бях решила да си избера малка част в тяхната експозиция и да приложа принципите на интерпретация на културното наследството, за да им демонстрирам как биха могли да оживят преживяването в музея. Това е моя лична мания – интерпретация на природно и културно наследство. За мен беше интересно, събрах информация и опит, защото всяко нещо ни учи в този живот.Те казаха, че на тях също им е интересно, и от тук нататък ще видим какво и кога ще се случи. Това за нашия темперамент е трудно обяснимо, но все пак са много сладки. Иначе като турист съм се постарала да опозная каквото мога в региона. Географски Швеция е интересно разположена, грубо казано, север-юг. Животът е най-вече съсредоточен в южната част, тъй като на север става все по-студено и по-трудно за оцеляване. Ние сме на северната граница на добрата обитаема зона. Най-добрите места за наблюдение на северното сияние са много на север, но са на 1000 км от града, в който живеем сега. На юг от нас има много какво да се види, особено лятото, защото зимата голяма част от интересните обекти са затворени. Шведите се гордеят с железните мини, които продължават да експлоатират. Производството на стомана е голяма част от брутния им вътрешен продукт. Твърдят, че шведската стомана е най-качествена в света. Заводите за резачките „Сандвик” още работят и са до нас в селището Сандвикен. Само през юли и август всички интересни туристически обекти са отворени и могат да се разгледат. Близо до нас има и бивше имение, сега по-скоро културен паметник. Може да се посещават градините и сградата, но вътре се влиза само през лятото”.
Поговорихме и за стандарта на живот в Швеция, който всички знаем, че в сравнение с българския е по-висок.
„Не е добре да сравняваме нещата поотделно. Приходът на един средностатически швед е по-висок от прихода на българина в същата позиция. Но шведът има много повече разходи. Там данъците са 50 процента. Скоро разбрах, че и пенсията се облага с данък. Но шведският пенсионер в сравнение с българския може да си позволи повече. И както и при нас, човек може да си избере откъде да пазарува. Има по-евтини магазини, има и по-луксозни. Същото е и ако решиш да се храниш навън. Но хората така сме устроени, че винаги избираме да виждаме чуждите неща, които изглеждат по-добре за момента. Не само в Швеция, навсякъде в Западна Европа, когато искаш да пиеш кафе с приятел, изречението „хайде да отидем да пием кафе” не означава „хайде и тръгваме”. Означава – следващата сряда например да се разберем за пет часа. За нас това е странно, но за тях си е нормално. Шведите не са приели еврото, пазарува се с крони и едно обикновено кафе струва около 8 лева. И в България има места, където кафето струва толкова. Хората, които там работят в общината или музея, си позволяват нещата, които и хората на тези позиции си позволяват у нас.
В Швеция е интересен проблемът с алкохола. Преди много време, както и другите северни страни като Финландия и Норвегия, са имали проблем с алкохола. Проблемът е в това, че когато през зимата се стъмва в 2 и половина следобед, в 4 часа най-голямото желание е да си сипеш една ракия, но така не се живее много дълго. Затова има въведена държавна политика за контрол върху консумацията на алкохол. Той се продава само в определени магазини, които не са на всяка крачка. В Йевле има около 5-6 такива магазина, които в събота работят до ранния следобед, а в неделя не работят. Виното и бирата са с поносима цена, но концентратите са два пъти по-скъпи от нашите.
Другото интересно е тяхната любов към фиката. Фика е шведско явление. Навремето в събота цялата фамилия се събирала при най-възрастния член на семейството, за да си похапнат много сладки неща. Не само кифли и кроасани, фондан, захар, бонбони… Тази фика днес е трансформирана в кафе паузи. Ако работим в офис, в 10 часа се прави фика. Кафето се пие задължително с нещо сладко. Там няма кафене, което да не сервира сладкиши. Следобед се прави втора фика в определен момент. Нашето семейство в момента сме почетни членове на шведската бридж асоциация. В Йевле играем бридж в местния бридж клуб. Вечерните сбирки са от 18.30 до 22 часа. Играят се 24 игри и по средата задължително се прави фика. Има много хубави сладкиши, но много харесвам една торта „Принцеса”, която е с богат млечно-сметанов крем върху блат и покрита с дебел пласт захарно тесто – фондан. Това е по-ново явлене в съвременната фика култура, но има традиционни сладки, които наричат „прахосмукачките”. Първите такива са приличали на цилиндърчета, които се пълнят със смлени ядки, шоколад и отвън пак обвити с дебел фондан. Имат невероятни кифли, пълни със сладко, млечен крем, но в тестото има черен пипер. Не всеки ги харесва. Същото е с тяхната лакрица – тип сладкиш, който е черен, и се яде най-често във вид на бонбони. Вкусът е солено-горчиво тръпчив. Хората или се влюбват в него, или не го понасят. Всякакви видове бонбони се продават на килограми. Има ги навсякъде, дори в магазина за авточасти”.
Симана ми донесе от Швеция червен хайвер и питам дали е деликатесен за шведите.
„Не, това там е типична ежедневна храна”,отговаря тя. „Има и черен хайвер. Рибите, които дават този вид хайвер, са северни риби. Затова там е по-достъпна и обичайна храна, отколкото при нас. Те много обичат сосове, защото в традиционната им кухня няма много подправки. Те не виреят там така, както растат при нас. Затова разчитат на сосове, с които правят чудесни рибни консерви. Ние вкъщи имаме няколко хавлии, нощници, пижами, защото гостите, които идват при нас, оставят тези неща, както и алкохола, който носят от България, за да си напълнят на връщане куфарите с рибни консерви и бонбони”.
Маня туристката е посетила вече около 50 световни дестинации и поисках да ми разкаже онова, което може да изненада професионален турист като нея.
„Само този, който не пътува, само той не може да бъде изненадан – разказва тя. – Миналата година ме изненада тунизийската кухня. Тя е арабска кухня, но много личи френският вкус, защото там дълго време е имало френско влияние, което я прави много интересна и изненадваща, в хубавия смисъл на думата. А когато за първи път пътувах до Южна Турция, където беше голямото земетресение, много се изненадах от гледката на прозорците в хотелите. Те не гледат навън, а са обърнати към вътрешни пространства и не можеш да вдишаш свеж въздух, когато си отвориш прозореца. Понякога гледат към затвореното пространство над ресторанта и получаваш ароматите на цялата кухня. Разчитат изключително на климатик. Нашите прозорци пък гледаха към рецепцията. За мен това беше интересен феномен.
Остров Сокотра също ме изненада. Той е доста отдалечен в акваторията на Йемен, далече от Арабския полуостров и според някои се намира в Арабско море, според други в Индийския океан. Водата е една и съща и не знам как ги разделят, но интересното е, че не бях виждала с километри празен плаж. Само море, пясък, на места кактуси и дюни… Няма хора, няма хотели… Чудесно беше, но не знам колко още ще удържат положението, защото сега причината е гражданската война, която доста години бушува в Йемен. Всички искаме да не умират хора и да се прекратят всички конфликти на земята, но има опасения, че места като Сокотра няма да съществуват в този вид, в който са сега, след войната.
За Великден тази година с Любо бяхме в Андалусия, Испания. Сега не бях по работа, както при предишите ми посещения там, а само да се наслаждавам на преживяването. Макар че при мен работата и удоволствието винаги са смесени. Имах време да се омешам с местната култура, да опитам кухнята им, да наблюдавам и беше много приятно, но ми направи впечатление, че след последния път, когато съм посетила Андалусия, сега е станала много скъпа дестинация. Великден, който сега се падна в края на април, вече е горещо. Имаше много хора. Семана санта, или Светата седмица, там включва и шествия за вярващите. Те са особено явление и си струва човек да ги види, но само ако няма фобия от тълпи. Улиците не са много широки, а шествието е голямо. Поне 40 ордена са само в Малага. Всеки орден има свой символ, своя статуя, която стои в някаква черква през останалато време, но за шествията я изнасят на големи платформи със свещи, с балдахини – цели скулптурни композиции, които тежат тонове. Много мъже ги носят и много хора, дошли за поклоннически туризъм, вървят след тях. Не съжалявам, че видях това, но не съобразих, че ще попаднем в това огромно стълпотворение, защото всякакъв вид други комуникации и посещението на други туристически обекти се затрудняват при толкова много хора. Бих препоръчала да се ходи в Андалусия в края на февруари”.
Симана вече е автор на три книги – за Обединените арабски емирства, за Йордания – за начинаещи, и за Южна Турция – за напреднали, и продължава да пише. Много исках да ми разкаже за Гьобекли тепе, което е на 12 хиляди години и за което съм гледала само документални филми.
„Тепе на турски означава хълм и тепетата около град Шанлъурфа са селища, където са живели древните хора – разказва Симана. – Направили са невъобразими неща, като например огромни каменни тотеми. Преди 12 хиляди години упорството да изсечеш огромни каменни блокове с абсолютна гладка повърхност, с барелефи по тях на реалистично изобразени животни трудно може да се обясни, защото са разполагали единствено с каменни сечива. Не е имало други инструменти. С камък върху камък са постигнали чудеса. Там си задаваш въпроса дали пък не е имало извънземни… Това са праисторически поселища и все още не знаем много за хората, които са живели там и които са изградили тези комплекси. По-удивителни за археолозите и за посетителите са култовите им средища, които са изнесени от селището. Те представляват кръгове, изградени от камъни, в средата с огромни монолити. Наоколо разкопават други тепета. На мен любимо ми стана Карахан тепе. В този култов център се набляга на човешките релефи, а не на животинските. Има например стая с много фалически символи, която са нарекли център за възмъжаване. Има човешка глава със запомнящи се черти, изсечена като барелеф в скалата, точно над този център за потенциално възмъжаване. Преклонната възраст тогава е била 35 години и е удивително как нашите предци не са имали нищо против да хабят безценното си време просто за да постигнат красота.
Сега завършвам книгата с арабските ми истории. Емирствата и Йордания също са арабски, но аз натрупах още истории от Сокотра, Тунис и от Оман и смятам да ги събера в една книга, която е с работно заглавие „Арабски истории”. Надявам се да я издам до есента.
Тези дни представях в Клуба на пътешественика в София истории от Оман. Една от тях е как човек трябва много да внимава във всеки един момент от пътешествието, защото едно от местата, които в Оман привлича доста интерес, е техният Гранд каньон. Не съм виждала известния Гранд каньон в САЩ, но и този е впечатляващ. Човек може да се разхожда по дъното на каньона, когато сезонът е сух. Туристите могат да се движат и по ръба на стените на големия каньон. Пътечката на върха на места е по-широка, на места доста опасна, и ако човек като мен е обсебен от мерака всичко да види и навсякъде да погледне и да снима, може да се подхлъзне и да се сурне по стената на големия каньон, както се случи и с мен. Въпросът е какво правиш в такава ситуация. Моят съпруг ме попита защо не хвърлих телефона. Аз не само че не го изпуснах, в ръката ми той се закачи за един камък и така се задържах, увиснала над пропастта. В крайна сметка можем да кажем, че телефонът ми спаси живота. Не знам каква е поуката, ние всички пътуваме, за да гледаме, да усещаме, да запечатваме спомени, но със сигурност е хубаво човек да си гледа и в краката”.
Питам я как упражнява професията си в момента, живеейки с мъжа си в Швеция, където той работи.
„Глобалната криза, колкото драматична и трагична да беше, наложи някои промени, с които ние трябва да се учим да живеем. Мъдрото е да ги употребим по възможно най-добрия начин. Говоря за широкото навлизане на дигиталните технологии в живота ни. Много неща се промениха и в туризма – появиха се хибридни пътувания, използват се различни видове технологии в оформянето на туристическия продукт. Много колеги реагират на тези промени с прискърбие. Аз реагирам с ентусиазъм. На мен ми харесва, че има нови неща. Не съм от хората, които лесно се справят с дигитализацията, но това не ме кара да се отказвам. Експериментирам в различни посоки, още повече че този тип новости много хубаво пасва с една друга моя страст, свързана с историята и музеите. Вълнуващи времена преживяваме в момента и не бива да се пропускат. Аз съм сертифициран интерпретатор от Европейската асоциация за интепретация на наследството. Става въпрос за система от методи, чрез които фактологическата информация за природно или културно наследство се транслира на по-разбираем език, по-интересен и смислен за възприемане от различните аудитории. Така можем да създадем запомнящи се туристически услуги. Защото тенденцията е хората, когато пътуват, не само да виждат определени неща, които им показват, но и да преживяват. И методите на интерпретацията са прекрасни, за да отговорят на тези очаквания на пътуващите. Те могат да се приложат в музеите, в историческите и природни обекти, навсякъде. Затова съм толкова влюбена в тази тема и в момента експериментирам в България и в Швеция със създаване на такива малки интерпретативни програми, които могат да се приложат към експозиции в музеи, към исторически места, да се ползват за екскурзоводски беседи. Например преди известно време Благоевградският исторически музей беше домакин на обучение от американски експерти и ние изпълнявахме практически задачи, интерпретирайки части от експозициите. Аз бях в група, с която създадохме рамково предложение за интерпретиране на надгробните стели в зала „Античност”. За мен винаги са били интересни стелите, а този, който няма специализиран интерес, вижда само едни мраморни правоъгълни плочи, на които са изсечени нечии глави. Ако се интерпретира тази научна, историческа и фактологическа информация, вече може всеки да я възприеме. Това направихме като вкарахме игрови елементи и връзка със съвременния живот. Показахме как в античността хората са се подготвяли за задгробния живот, как се подготвят днес, кои са приликите и разликите и т.н. Надявам се някой ден да осигурим финансиране и да го реализираме наистина. Красотата на тези похвати е, че те не са сложни, простички са, но имат голям ефект”.
А още колко много има да ни разказва Симана, защото гледа с око на професионалист и със сърце на любопитен турист!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
