Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно;
нито пък скрито, което да не стане известно…
Евангелие от Лука, 8:17
В своя роман „Изгубени илюзии“ гениалният френски писател Оноре дьо Балзак превежда думи на испански монах към главния герой Люсиен: „Вие не ми изглеждате силен по история. Има две истории: официалната, лъжливата история, която се преподава в училищата, и тайната история, разкриваща истинските причини на събитията; позорна история“.
След Демократичната промяна 1989-а цели периоди от предишната, марксистка история на България основателно бе отхвърлена. Обратно на очакванията обаче, последните години сме свидетели на нова фалшификация на историческото ни минало. Недоучени учени и купени публицисти „пренаписват“ историята, в частност тази на ВМОРО-ВМРО, сакрализирайки делото на две противоречиви фигури: Тодор Александров и Александър Протогеров.
„Пренаписаната“ история почва с изтриване от паметта народна на неудобни истини; изопачени събития, премълчани компрометиращи факти в поведението на инак ослепително калайдисани „исторически“ вождове. В унисон с дефинитивна мисъл на британския писател Джордж Оруел: „Миналото бе изличено, изличаването забравено, лъжата бе станала истина“.
Конкретно за Третото Българско царство, в ступор (вцепенено) след позорния крах на националнообединителните стремления през Междусъюзническата война (лято 1913-о), страната е пак на кръстопът. За жалост вземат връх не градивни партии и личности, а огледално изкривени деструктивни ерзаци. Най-шумен сред тях е тричленният ЦК на ВМОРО (Александров-Протогеров-Чаулев), скъсал с идеалите и принципите на Вътрешната революционна организация на Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански. ЦК превърнат в „булдог на каишка“ на царя-социопат Фердинанд.
Фаталната 1913-а я последва барутната 1914-а година, сепарирала Европа на два хвърлени в огнена схватка империалистически „звяра“: Централни сили (Германия, Австро-Унгария) и Съглашение (Англия, Франция, Русия).
В опит за излаз от кризата правителството на д-р В. Радославов търси кредит от Франция, „лихваря на Европа“. Париж обаче ни отрязва. Кой обича победените! Съображения и политически. Франция е част от Съглашението, а кабинетът клони към Централните сили. След дълги преговори с Берлин финансовият министър Д. Тончев постига споразумение с крупния банков консорциум „Дисконто гезелшафт“. Срещу заем от 500 млн. златни лева с петпроцентна лихва „Дисконто“ ще експлоатира каменовъглените мини в Перник и Бобов дол.
Сделката стресва Съглашението, очакваща от България „да поправи“ грешката и в наближаващата Общоевропейска война да избере „правилната страна“.
Докато в нощта на 31.01. срещу 1.02.1915 г. новина не облита света –
КЪРВАВ АТЕНТАТ В СОФИЙСКОТО КАЗИНО.
Росен Тахов лековато ще пише: „С бомба ще им гръмнем проклетото германофилство, решават съглашенците и плащат на Никола Генадиев (македонец от Битоля, блестящ публицист и даровит политик – бел. ред.) да организира атентат. Паричните знаци го убеждават, че мястото на България е в техния лагер. За изпълнители на злодеянието Генадиев привлича Викенти Попанастасов. Викенти е подпоручик от запаса, работи във Върховната сметна палата“. Но знае ли Тахов странно пропусната подробност: обвиняемият е страховит съперник на Т. Александров!
Р. Тахов: „На 31 януари 1915 г. артистите от Народния театър организират бал с маски. Веселбата ще е в Градското казино. Очаква се да дойдат министри, партийни водачи, депутати, висши военни. А може и самият монарх да удостои с присъствието си маскарада, надява се Никола Генадиев. Най-нетърпеливите влизат в казиното в 9,30 вечерта. Между актьорите личат Сава Огнянов и Елена Снежина. До разказвача от Шопско Елин Пелин е майсторът на сатиричната рисунка Александър Божинов. Тук е и Димчо Дебелянов с шумна компания около себе си… И най-съществено: дошло е семейството на министър-председателя Васил Радославов“.
Към 1 часа гръм разтърсва салона. Жертви 12: четирима убити, осем ранени. Пиротехническа експертиза установява: взривът е предизвикан от кубическа бомба с фитил. „Следствието – пише Тахов – установява, че адската машина е хвърлена от лицата Георги Илиев и Ицо Сантов, на които Викенти обещал 10 000 лева. Арестувани са седем души, делото е насрочено за юни. В края на месеца на смърт са осъдени Викенти Попанастасов и Ицо Сантов, екзекутирани на 13 юли в Централния затвор“. „Машата на Съглашението – прокурорски присъжда Тахов – Никола Генадиев се измъква сух“.
Б. Гърдев: „Съществуват подозрения, че д-р Генадиев е замесен в динамитния атентат в Софийското казино, където евентуални жертви са можели да бъдат премиерът Радославов и военният министър ген. Иван Фичев“.
Съвременник на атентата обаче мисли по-дълбоко. М. Думбалаков, виден върховист: „Направляваното от Радославова и македонските му приятели (визира Т. Александров и Протогеров) следствие го [Викенти] сочеше и като душа на един заговор, който свършваше с атентата в казиното, но не започваше с него“.
Кой е Викенти? Защо следствието го свързва с Н. Генадиев? Дали пък защото необузданият съпартиец на премиера се обявил против влизането ни в Централните сили? Родом от Кратово, учител в Скопското педагогическо училище, става член на ВМОРО 1897 година. През 1906/1907 година организира неуспешен опит за убийството на генералния инспектор на Македония Хилми паша. Влиза в конфликт с Тодор Александров и е осъден на смърт от Организацията. Но през Балканската война, докато Тодор се крие в Арджанскотоезеро (дем Пеония, левия бряг на Вардар), Викенти заслужено получава два ордена „За храброст” и е помилван от държавата. Сетне работи във Върховната сметна палата, дето е назначен от Н. Генадиев.
До ден-днешен казионната историография без доказателства сочи Попанастасов подбудител на кървавия атентат. Но малцина знаят за враждата му с Т. Александров, обвиняващ Викенти, че 1911 г. подготвял убийството му.
М. Думбалаков: „Т. Александров бе и тук верен на себе си и на своя метод, в чието сатанинско начало той бе видел личния си възход. Онзи, който бе потопил вече ръцете си в кръвта на големи революционни водачи (Пере Тошев, Добри Даскалов, Яне Сандански, обявили се против незаконния ЦК на ВМОРО – бел. Н. Ст.), мъчно можеше да понася онова, което той в душата си меркантилно определяше като конкуренция. А Викенти п. Анастасов с широк размах замисляше терористически акции в едър стил, които щяха да хвърлят във смут душите на новите господари (сърби и гърци) на Македония“.
„Доказвайки“ Викенти като главен виновник за престъплението, Т. Александров постига две цели: 1) изчезва най-опасният конкурент, и 2) хвърля подозрение връз Генадиева, противник на съюза с Берлин и Виена.
М. Думбалаков подсказва кой de facto е подбудител на атентата. „Някой, който стоеше зад кулисите, искаше настойчиво главата на Викенти п. Анастасов. През мъглявите данни на досието се очертаваха контурите на две брадати физиономии, от които едната – Радославов, който се страхуваше от Генадиева, чийто спътник и другар бе Викенти; и другата – Т. Александров, на чийто път заставаше подчертаната личност на Викенти, който далече превъзхождаше с култура и революционни добродетели бъдещия некоронован „вожд“ на Македония“.
Защо набеждават Генадиев? Бл. Видов, притежаващ безценна информация за ония времена, описва как Радославов праща януари-март 1915 г. „своя външен министър [Генадиев] в чужбина, за да провери там настроенията и какво трябва да бъде отношението на България към Двойния съюз и Тройното съглашение… В доклада си от 18 април 1915 г. до Министерския съвет д-р Генадиев съветва България да запази неутралитет и ако е потребно, да избира между Двойния съюз и Тройното съглашение, мястото й е в Съглашението“.
Изводът Генадиев не се харесва на Александров и Протогеров, фанатични привърженици на Фердинандовата линия на съюз с Германия. Бл. Видов: „Научили за доклада, Т. Александров и Ал. Протогеров поискали д-р Генадиев да се откаже от него. Вестниците навремето дадоха сведение за драматична сцена в кабинета на Радославов, когато двамата в негово присъствие заплашили Генадиев: да препоръча противното – България да се присъедини към Двойните сили“.
Защо е таз заплаха? Защото Берлин ни предлага 100% от Македония. Ето защо, смята Бл. Видов, Т. Александров бил „против предложенията на д-р Генадиев, неизгодни за неговия господар Фердинанд, който държеше България на всяка цена да се присъедини към съюза на Германия и Австрия“.
Неотстъпчивостта Генадиева „префасонира“ следствието срещу атентаторите в опит да ги „свърже“ с нелоялния към Царя Генадиев. Бъдещият премиер Андрей Тошев си спомня: „Когато през март 1915 г. [Генадиев] се завърна в България, беше замесено името му в дивашкия бомбен атентат в Градското казино“.
Още от есен 1914 г. двата блока
МАМЯТ С ОБЕЩАНИЯ-КАПАНИ БЪЛГАРИЯ.
Когато Турция влиза във война (29.11.1914), Първият лорд на Адмиралтейството Чърчил пише до кабинета: „Трябва да спечелим България сега! Страната е силна, армията й готова, а исканията й – справедливи“.
Януари 1915 г. премиерът Венизелос в мемоар до крал Константин предлага: „В момента, когато пред нас се очертава осъществяването на националните ни идеали в Мала Азия, за да осигурим успеха на една такава велика политика, трябва да отдръпнем възраженията си относно отстъпките на Сърбия в полза на България, дори ако тези отстъпки се простират и върху десния бряг на Вардара. Обаче ако тези отстъпки не биха стигнали, за да привлекат България, аз не ще се поколебая, колкото и мъчителна да бъде операцията, да посъветвам пожертването на Кавала, за да се спаси елинизмът в Турция и се осигури създаването на една наистина велика Гърция“.
Анализът на Венизелос е безупречно прозорлив. За него България е по-ценна от Сърбия, защото Атина и София имат общи интереси в прогнилата Отоманска империя. Ако са съюзници, България си връща Одринска Тракия плюс Западна Тракия между Места и Марица, и в добавък Кавала. Гърция завладява Западна Мала Азия, превръщайки Егейско море в „гръцко езеро“.
Между май и октомври 1915 г. Съглашението на няколко пъти предлага изгодна оферта на София. По-късно Н. Генадиев обобщава: „От дипломатическите документи става явно, че Съглашението предлагаше на България: срещу война против Турция: Одринска Тракия до Енос-Мидия, безспорната зона от сръбска Македония, Кавала с един хинтерланд, който можеше да обгърне Драма и Серес, и уреждане на Добруджанския въпрос чрез спогодба с Румъния“.
София обаче иска повече. А лакомията се наказва. Акад. Григор Велев: „Вярно е, че Централните сили ни предлагат по-добра оферта – връщане на цяла Македония, Поморавието и Добруджа. Но политическата недалновидност и неспособността да се сравнят цялостните ресурси на двете противостоящи коалиции погребват и последните илюзии за създаване на Велика България“.
Силна емоционална подкрепа управляващите германофили намират в македонските българи. Спомен на К. Пърличев, член на Задграничното представителство на ВМРО: „Когато на 1.09.1915 г. бях дошъл в София, ръководещите македонските работи бяха направили вече своята ориентация в предстоящите събития. В няколко събрания от професори (Милетич, Георгов), доктори (д-р Владов, д-р Точков), офицери (А. Протогеров), общественици (Матов, Татарчев и др.) бил уяснен въпросът за психологическата невъзможност македонците да бъдат с оная от двете големи европейски групировки, в която ще бъде приета Сърбия“.
Негативният към Сърбия тренд бил морално-психологически бонус на немските обещания. Берлин умело експлоатира безумния максимализъм на умствено недоразвитата ни политвърхушка, настояваща за цяла Македония. Най-верен съюзник на Берлин и Виена е първата „цигулка“ в ЦК на ВМОРО Т. Александров.
На 6.09.1915 г. ориентацията към Централните сили се финализира. Между България и Германия е подписан таен договор, определящ териториите, които България ще си възвърне при военно участие. Подписан е и тристранен договор между България, Германия и Австро-Унгария. Докато Съглашението обещава само безспорната зона (земите на изток от Вардар), Германия щедро ни връща всички наши територии, отнети 1913 г.: Южна Добруджа, Одринска Тракия, цяла Македония и дори посръбчено Поморавие (виж картата).
След сключване на договорите с Германия и Австро-Унгария правителството усилено се готви за война. На 23 септември обявява мобилизация. На 14.10.1915 г. с манифест Фердинанд обявява война на Сърбия.
РАЖДАНЕ НА 11-А ПЕХОТНА МАКЕДОНСКА ДИВИЗИЯ
За втори път след Балканската война македонските българи се организират в отделно доброволческо формирование. През Балканските войни бе Македоно-одринското опълчение, а през Световната война – 11-а пехотна македонска дивизия.
Създадена е със Заповед от 22.08.1915 г. Отначало наречена Кадрова дивизия, а от 12.09. – 11-а пехотна македонска. Състои се от 7 полка (6 пехотни и 1 артилерийски), както и други подразделения. Личният състав в първия оперативен ден е 34 745 войници и офицери. Почти всички офицери са от Македония. Командир на дивизията е роденият в Охрид ген. Кръстю Златарев, нач.-щаб – кукушанинът полк. П. Дървингов. Командир на Трета пехотна бригада е охридчанинът полк. Протогеров, а командир на Пети пехотен полк – роденият в Скопие подполковник Борис Дрангов.
Дивизията е в състава на Втора българска армия, командвана от ген. Георги Тодоров, през Балканската война освободител на Горна Джумая, долината на Струма и източната част на Вардарска Македония. Щабът й е в с. Левуново.
КОЙ ОТ ВМОРО, КЪДЕ И С КАКВО СЕ ЗАНИМАВА?
Да проследим где през войната пребивават по-видните деятели на ВМОРО. К. Пърличев пояснява: „Христо Матов беше заминал в качеството си на чиновник за особени поръчки при губернаторството в Скопие. Христо Татарчев като лекар беше зачислен във войскова част. Г. Баждаров бе командирован в Скопие като редактор на в. „Родина“.
Петър Чаулев, третият член на ЦК на ВМОРО, става околийски началник в Охрид. По-късно в Щип и Тетово е окръжен управител и там изкарва войната“.
Христо Чернопеев, вторият член на ЦК, има трагико-героична съдба. В неудобните за казионните историци спомени на М. Думбалаков четем: „Преминавайки през Щип, срещам стария ветеран на революцията Христо Чернопеев. Бившият фелдфебел бе произведен подпоручик още през Балканската война. Хр. Чернопеев бе получил рота, но Александров и Протогеров го бяха откъснали от ротата му и го бяха заслонили в партизанския отряд. След кратък и язвителен разговор помежду ни Хр. Чернопеев се сбогува с мене, а след това и с партизанския отряд завинаги. Оскърбен, че се бях усъмнил в юначеството му, се бе върнал и поел отново командата на ротата си. Няколко дни след срещата ни в Щип Чернопеев бе разигравал пред цветния неприятел такова лудо хоро на смъртта и героизма, че те дълго щяха да се стряскат в неспокойния си сън из окопите. Но във вихрените си атаки, сразен от куршумите на врага, този несломим дух, сержантът на революцията Христо Чернопеев, влезе в пантеона на македонската свобода в униформата на български офицер. Срещу цената на смъртта на един героичен живот, посветен на Македония, той бе заслужил своето безсмъртие“.
Бл. Видов допълва: „Христо Чернопеев, макар и народен представител, веднага след обявяването на мобилизацията отиде в своя революционен район Струмица. Събра цяла рота свои момчета и се постави на разположение на българското командуване. Като ротен командир, взе участие в боевете при Криволак и там бе убит (6 ноември 1915 г.) в сражение“.
Лични вещи и оръжия, вкл. револверът, с който бил в Световната война, се пазят в Регионален музей – Благоевград.
Полковник Ал. Протогеров, родом от Охрид, е командир на Трета бригада при 11-а Македонска дивизия. След бунта на сръбския войвода Коста Пекянец (1917 г.) Щабът на армията го праща комендант на Моравската военно-инспекционна област. На 1 април 1917 е произведен в чин генерал-майор. След гибелта на Чернопеев става пълен член на ЦК на ВМОРО.
Каква роля през войната играе първият водещ член на ЦК на ВМОРО?
Т. АЛЕКСАНДРОВ Е ЧИНОВНИК ЗА СПЕЦПОРЪЧЕНИЯ
към щаба на Трета бригада на 11-а македонска дивизия, подчинен на полк.Протогеров.
В казионната 4-томна история на Македонския научен институт (МНИ) „Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи“ четем: „Една от главните задачи, която дейците на ВМОРО изпълняват по време на Първата световна война, е тяхната дейност в разузнавателните отряди на армията“.
Към структурата на Трета бригада е създаден Партизански отряд, формиран със заповед № 421 от 22.08.1915 г. на Военното ведомство. Структура: щаб, пунктове за събиране на сведения, отделна партизанска рота и партизански взводове. Щабът на отряда е подчинен на командира на 3-а бригада на 11-а македонска дивизия полковник Ал. Протогеров. Разузнавателна секция, която води на отчет всички партизански взводове в Македония до мобилизацията, както и изпращаните впоследствие, като събира и обработва данните за противника, получавани в пунктовете за събиране на сведения, които чрез щаба на 11-а пехотна Македонска дивизия се изпращат в щаба на 2-а армия и в щаба на Действащата армия.
Едно събитие налага създаването на широко разклонена разузнавателна мрежа. Д. Минчев: „Настъплението на англо-френските войски в района на Криволак налага организирането на стегната разузнавателна мрежа. Тъй като районът на действие е Македония, началник-щабът на армията генерал-майор Жостов заповядва на командира на 11-а пехотна дивизия „да събере в най-скоро време пълни и точни сведения за силите на англо-френците; да направи всичко възможно, за да намери подходящи хора за разузнаване“.
Обратно на някои „научни“ твърдения, задачата изпълнява не Т. Александров, лаик по военно разузнаване, а полк. Протогеров. Това сочи и Д. Минчев: „В изпълнение поставената задача полковник Протогеров пристъпва към организиране на разузнавателна служба главно отвъд Вардара, тъй като източно от р. Вардар такава вече е организирана“.
Историкът Цочо Билярски твърди: „По време на войната Т. Александров служи в щаба на партизанския отряд при 3-а бригада на 11-а македонска дивизия и като офицер за поръчки. Особено голяма е неговата роля и при създаването на 11-а пехотна македонска дивизия през войната и доставките на оръжие от Германия за нея“.
Гореприведената оценка е невярна и тенденциозна. Греши във фактите. За какъв „офицер за поръчки“ може да става дума, когато Тодор няма военно образование и офицерски чин!
Истината за реалната дейност на Александров разкрива М. Думбалаков, с когото често се срещат в триъгълника София-Ниш-Скопие. На тук публикуваната снимка на Т. Александров ясно се вижда: пагоните нямат офицерски знаци.
М. Думбалаков разкрива „профила“ и „физиономията“ на Партизанския отряд: „При бригадата на Протогеров се появи някакъв партизански отряд, начело на който се бе поставил Александров. Функциите на отряда бяха непонятни, ролята му неизвестна. Щабовете на армия, дивизия и полк не го включиха в своите операции. Но в дълбокия тил на дивизията щеше да се среща твърде често по някоя страхотна комитска физиономия, която плашеше жените и децата със своя настръхнал войнствен вид. С надписа „партизански отряд“ Протогеров и Александров бяха разтворили един брониран чадър, под който приютяваха тълпа от съмнителни революционни герои, предимно „дейци“ и „войводи“; една смесица от страхливи и чорлави безделници и криминални субекти, търсещи заслон срещу куршумите“.
Години по-късно Благой Видов, разследващ журналист с достъп до секретни архиви, допълва: „Т. Александров по друг начин разреши въпроса. Зачисли се в 11-а македонска дивизия, партизански отдел, командвана от неговия другар Александър Протогеров. Понеже беше необходим на германското разузнаване, седалището му бе определено в град Ниш. Тук Тодор Александров събра цял щаб от свои хора, минаващи за войводи: Александър Василев (Алеко паша), Атанас Калчев, Миле Кучкара, Милан Гюрлунов, Иван Параспуров и др.“.
Казионната наука премълчава друга, неласкателна страна от дейността на Т. Александров. Прозира в публикуван 2005 г. том „България в Първата световна война. Германски дипломатически документи“. Потвърждават спомените на М. Думбалаков. „Тези двама, Протогеров и Александров, разбираха като всички останали, че освободителното дело е вече вън от ръцете на романтиците. Те обаче също така ясно разбираха, че това дело бе станало боево знаме на родната армия. Но това не им пречеше да се трактуват като някакви представители на Македония… Напуснали за кратко време чисто „революционното“ поприще, те бяха се впуснали в една област, чийто обсег бе работа на отговорни дипломати и военни капацитети. Тук Александров бе профан, пълен невежа, но нали затова той водеше със себе си Протогерова?“.
Има друга, интимна причина, поради която Т. Александров упорито бягал от фронта. М. Думбалаков я разкрива. Обясняваща неумело потискания у него комплекс за малоценност пред полк. Протогеров. Наивният охридчанин просто бил употребен от хитрия щипянин.
В биографията Александрова има епизод, гузно премълчан от казионната историография. Става дума за случил се в Щип
СМЕШНО НЕЛЕП ПАРОДИЕН ПАРАД.
Да се позовем на обективен предвоенен историк. Никола Станев: „Новата [1916] година настъпила при радостни настроения. Щастливото завършване на балканските военни операции дали възможност за съюзни тържества… Щом се проправила железопътната линия от Белград до Ниш, дето станала тържествена среща между него и Фердинанда, в Ниш била извикана Главната квартира и български войски от всички части. Присъствала и македонска дружина в своята униформа и със своите войводи. Тържествата станали на 5-и януари [1916 г.]. Вилхелм прогласил Фердинанда за фелдмаршал на германската армия. По тоя случай в Ниш се направил голям парад на свиканите български войски“.
И ето любопитното. Как, при какви обстоятелства в Ниш Т. Александров получава Железен кръст за храброст? След дефилирането на български и немски части иде ред на т.нар. „партизански отряд“ на Т. Александров. Пред изненаданите погледи на намиращите се на трибуна монарси Вилхелм ІІ и Фердинанд се открива странна гледка. Свидетелства Думбалаков: „Минават нестройните редици на една разхвърлена войскова част; неумити, необръснати, брадати и чорлави физиономии на лениви и охранени тиловаци?“. На въпросителния поглед на Кайзера цар Фердинанд отговорил съобразително и ефектно: „прокудените войни на Македония“.
„Кайзерът бе намерил – продължава Думбалбаков – хиляди извинения за разстроения строй на „прокудениците“. Нещо повече, те бяха трогнали сърцето му. И „войводи“, и „дейци“, и „четници“ от партизанския отряд начело с Т. Александров получиха за тилови „заслуги“ най-високото бойно отличие на Германия – железни кръстове. За тяхна сметка обаче синовете на Македония, самоотвержените четници и бойци получаваха в изобилие, далеч от гордия шум на парадите, вечния символ на скромността и себежертвата на героите – дървения кръст“.
В дневника си Т. Александров спестява неприятната истина. „Дворцовият патриот“ скромно записва: „Говорих на Негово Царско Височество опасностите за България от тая въдица в срещите на 9/І 1916 г., когато ме извикаха за награждаване с германски и български орден“.
А Думбалаков, с основание искащ да получи български орден „За храброст“, поне ІІ степен, изтъква железен аргумент: „Защо не? Когато Т. Александров носеше офицерския орден „За храброст“ трета степен, без да е помирисал където и да било дима на вражески барут и без да е изстрелял (впрочем той не умееше и да стреля) поне един куршум от окопите; защо аз, който щях да рискувам живота си, да не получа поне една степен по-висок орден от този на Тодора? А и Т. Александров бе по чин старши подофицер (старши сержант), като мене“.
Пръв, осмелил се да заклейми слугинажа към Двореца на споменатите членове на ЦК на ВМОРО, е д-р Христо Татарчев. В статия от 14 и 21 февруари 1920 г. в сп. „Сила“ пише: „Никой обаче от нас не би помислил, нито допуснал, нито пък това би било в духа и традициите на революционната организация, че някои от нейните хора, чието призвание беше да бъдат в редовете на бойците на фронта, ще се измъкнат от полесражението, ще се настанят тук и ще станат проводници на двореца и на правителството“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
