Веселин Вучков е професор по наказателен процес в Нов български университет, Югозападен университет „Н. Рилски“ в Благоевград и Академията на МВР. В периода от 2009 до 2015 г. е зам. министър на вътрешните работи, народен представител в два парламента и министър. Подава оставка като министър и депутат. Статията е част от подготвяния за печат нов учебник по наказателен процес. Историческият очерк е по повод 1 февруари – Ден на признателност и почит на жертвите на комунистическия режим.
Превратната дата 9 септември 1944 г. незабавно въздейства и върху цялата съществуваща съдоустройствена система на Царство България. Наказателно-процесуалното право, възприемано като теория и като писано (обективно, позитивно) право неминуемо (и по необходимост), отразява съответните обществено-политически нагласи в различните исторически периоди. Едва ли има друг правен отрасъл, който да концентрира по подобен релефен начин това съотношение между доминиращата политическа власт и съответната на нея правна уредба в областта на наказателното право, наказателно-процесуалното право, криминалистиката и наказателно-изпълнителното право. Може би единствено правната уредба на административната дейност на полицията и по-точно структурираната на нейна основа полицейска практика (както и практиката на други репресивни органи по дефиниция) може да открои в по-пълна степен тази зависимост. Така е било винаги – от древността до наши дни; винаги, когато е имало зачатъци на право или право в същинския смисъл на думата. Политическата воля на онези, които доминират във властта, винаги и неотменимо намира своята опора в новосъздадените правни норми, особено в наказателно-правната област. В това отношение не остават по-назад и някои представители на науката и практиката в областта на правото, които – незабавно или постепенно – формулират свои аргументи в пълен синхрон с господстващите политически настроения и в една или друга степен ги обслужват. Ето защо е прав известният италиански изследовател Марио Лозано, когато пише: „Това е очевидно за наказателното право – юридическият дял, в който е най-явна и директна репресията на властта, законово установена над отделните хора“.
Специален интерес представлява тази зависимост във времената, когато настъпват решителни промени: революции, преврати и др. Интересът е подчертан, тъй като в кратки времеви интервали следва да се „изработят“ съответни правни норми (законови или подзаконови), за да се приспособи юридическата практика с едни много бързи темпове към новата политическа воля, която следва да бъде наложена. Подобна закономерност можем да открием и в дните, месеците и годините непосредствено след 9 септември 1944 г. в български условия.
По този повод бих разделил в темпорален план времето до 1952 г. на три стадия: а) провеждане на необуздани репресии без никаква юридическа опора непосредствено в дните след 9 септември 1944 г. (с продължителност около два месеца, до началото на м. ноември 1944 г.); б) функциониране на т. нар. Народен съд (до пролетта на 1945 г.); в) ликвидиране на опозицията (включително и вътрешната в редовете на БКП) и поетапно структуриране на новите закони в наказателно-правната област (до 1952 г.).
Първият стадий е необузданото разчистване на сметки (м. септември – м. ноември 1944 г.)
Темата за масовата саморазправа в първите дни и месеци след датата 9 септември 1944 г. е изследвана с необходимите грижа, внимание и безпристрастност от немалко историци и общественици, особено след 1990 г. Това е мрачен период на стихийна чистка на интелектуалци, жители на градове и села с разнообразни професии и социално положение, подчинен на единствената неписана цел: да се отстранят всички потенциални критици на новоустановената власт. Ще отбележа единствено, че относителните изчисления на изследователите посочат между двадесет хиляди и тридесет хиляди погубени човешки съдби за период от два-три месеца. Тази необуздана стихийна репресия не е облечена в никакви правни норми, просто защото това не е било необходимо. Овладяването на новосъздадената Народна милиция и включването в нейните редове на членове на партизанското движение от БРК (к), ремсисти и амнистирани лица с криминално поведение се оказва достатъчно. Този първи краткотраен етап в общи линии постига тактическата си цел – незабавно елиминиране на набелязани и ненабелязани предварително цели в условия на необузданост, стихийност и кървави саморазправи. Това обаче съвсем не е достатъчно, защото следва да се постигне и генералната стратегическа цел – разграждане, демонтиране на държавността от предходния период (до 1944 г.). Важен елемент в този демонтаж играе обезглавяването на политическия, военния, административния, духовния и стопанския елит.
Вторият стадий е работата на т. нар. Народен съд (м. октомври 1944 г. – м. април 1945 г.).
Ако през м. септември 1944 г. са арестувани 28 630 български граждани, то малко по-късно 11 122 българи са предадени на т.нар. народни съдилища. Тук вече можем да забележим зачатъци на нормативна инфраструктура.
Дейността на т.нар. Народен съд несъмнено е извънредно законодателство, познато (впрочем) и в десетителията преди това; освен това тази дейност е в противочерие и с действащата все още Търновска конституция. Няколко са важните й акценти. Учредява се Народен съд за съдене извършилите престъпни деяния, предвидени в този закон: а) министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година; б) народни представители от ХХV Обикновено народно събрание; в) други граждански или военни лица. Най-тежки углавни наказания: временен или доживотен строг тъмничен затвор, смърт, глоба до пет милиона лева; предвижда се и конфискация на целия имот или негова част. „Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда“ (чл. 4, ал. 3). Министерския съвет по доклад на министъра на правосъдието назначава Главен народен обвинител и обвинители. Народният съд се състои от: а) народни съдии – избрани от областните комитети на Отечествения фронт, без изискване за ценз, образование, квалификация (само да са пълнолетни); б) назначени съдии от министъра измежду действащите съдии и адвокати в страната. Няколко състава се образуват (централни) в София, а също и областни състави в областните центрове, а при необходимост – и в околийските. Допускат се максимум двама защитници; мотиви: „не може да се позволи на подсъдимите, които могат да плащат богато, да тормозят производството в Народния съд с многобройни адвокати и защитници”. Краен срок за приключване на делата: 31 март 1945 г.; първоначално срокът е бил до 1 януари 1945 г. и е удължен. Присъдата не подлежи на обжалване и одобрение, изпълнява се „неотложно“ от прокурора. Наредбата влиза в сила от деня на обнародване. Съдебното дирене ще се извършва „свободно по разум и съвест“, което означавало: освободен е от прилагане нормите на действащия Закон за наказателното съдопроизводство. Така, по думите на обвинителя Георги Петров, се създават условия той да „изпълни ударно своите задачи”, произтичащи от „естеството му на революционен съд”.
Трети стадий: ликвидиране на опозицията и установяване на ново законодателство в наказателноправната област (до 1952 г.)
За целите на настоящото кратко изложение ще маркирам лаконично провеждането на избори за Шесто Велико народно събрание (1946 г.) и приемането на нова Конституция (1947 г.). Това не са маловажни събития, разбира се, но ще насоча внимание към съпътстващите ги реалности „под повърхността“. Всъщност около посочените избори и конституирането на Шесто ВНС се прокарва и разделителната линия между бъдещата власт и опозицията: въпреки непрестанните репресии и фалшификации партиите, които са опозиционни на Отечествения фронт, се представят успешно на изборите през 1946 г. (БЗНС „Н. Петков“, БРСДП (о), независими интелектуалци, Демократическа партия). Хватката обаче започва да се затяга: на 22 ноември 1946 г. звенарят Кимон Георгиев е заменен от вожда на БРП (к) Георги Димитров като министър-председател в третия кабинет на ОФ. В края на 1946 г. новото правителство спира вестник „Знаме“ – орган на опозиционната Демократическа партия; през м. май 1947 г. спира и другите два опозиционни вестника – „Народно земеделско знаме“ (на БЗНС „Н. Петков“) и „Свободен народ“ (на БРСДП (о)). Под фалшив предлог за подготовка на държавен преврат късно вечерта на 5 юни 1947 г. депутатският имунитет на водача на опозицията Никола Петков е снет и той е арестуван. На 26 август 1947 г. е забранен и разтурен БЗНС „Н. Петков“; на 23 септември 1947 г. в Софийския централен затвор след псевдопроцес е обесен Н. Петков; постепенно през цялата 1948 г. и през 1949 г. опозицията е обезвредена – несъгласните с политиката на БРП (к) членове на БРСДП (о), БЗНС и Демократическата партия са репресирани чрез монтирани процеси и осъдителни присъди плюс лагери, а склонилите на сътрудничество са обезличени чрез казионни организации.
Скоро след това стрелите се насочват и към „вътрешнопартийния враг“. Показателен в това отношение и христоматиен като значение е процесът в края на 1949 г. срещу отявления партиен лидер Трайчо Костов. Изобилието от изследвания по тази тема правят излишно упоменаването на подробности. Важно е да се обобщи, че постепенната разправа с легалната опозиция до 1949 г. и унищожаването на „врага с партиен билет“ около процеса срещу Трайчо Костов, което продължава като практика и в следващите години заради непресъхващата необходимост от присъствие на агресивни врагове, трасира пътя към монополното налагане на комунистическата партийна идеология през следващите четири десетилетия.
Да се върнем на действащото неизвънредно наказателно законодателство. През описвания период българското наказателно право и българското наказателно-процесуално право постепенно и целенасочено се приспособяват към новите обществено-икономически реалности.
Както Наказателният закон от 1896 г., така и Законът за наказателното съдопроизводство от 1897 г. в общи линии продължават да действат и да се прилагат, но през призмата на ново съдържание и „отечественофронтовска насоченост“.Тук нямам предвид, разбира се, извънредното законодателство, призвано да обслужи конкретни и кратковременни цели, описано по-горе. В действащото наказателно право
още от края на м. септември 1944 г. започват да се променят класически правни институти: амнистията, реабилитацията, помилването, конфискацията; формулират се и нови състави на престъпления в унисон с новите политически условия.
През 1951 г. е приет нов Наказателен закон, а малко преди това в новата Конституция от 1947 г. се залагат и нови принципи на наказателното право.
Важен времеви и съдържателен маркер е приемането през 1951 г. на Закона за отменяне на всички закони, издадени до 9 септември 1944 г. Тук става дума за всички закони, не само от наказателноправната област. Нека се спрем по-подробно на наказателно-процесуалното право.
По-горе бе обяснена дейността на т.нар. Народен съд на основата на едноименната наредба, която поставя изцяло в услуга на доминиращата политическа нагласа действащите процедурни правила по наказателни дела – в нарушение на фундаментални правни принципи. Това несъмнено е извънредно законодателство и извънредна наказателна процедура. На практика към този период действат два режима на наказателни производства: първият е подчинен на нормите на т. нар. Народен съд, а в общите съдилища се запазват старите правила, но преобразени в голяма степен през „принципите на социалистическата съдебна демокрация“. След 17 септември 1944 г. се приемат и други нормативни актове с наказателно-процесуално съдържание: Наредба-закон за възстановяване на наказателните дела, в които е внесен политически елемент; Наредба-закон за ускоряване работата на съдилищата; изменения в Закона за наказателното съдопроизводство (ЗНС). Новата Конституция от 1947 г. също въвежда и нови принципи на наказателно-процесуалното право. С особена важност са измененията в действащия ЗНС, посредством които се възприема съветската теория и практика за ликвидиране на апелативната инстанция по наказателни дела (втора инстанция измежду общо три инстанции) и въвеждането на двуинстанционно производство по наказателни дела (1948 г.).
През м. март 1948 г. е приет нов Закон за устройство на народните съдилища, с който, между другото, е изграден и единен Върховен съд на мястото на действащите до тогава ВКС (Върховен касационен съд) и ВАС (Върховен административен съд). Пак през м. март 1948 г. е приет нов Закон за прокуратурата, с който прокуратурата се изгражда по съветски образец.
Не бива да подминаваме, разбира се, и приетия по това време (м. март 1948 г.) цялостен и всеобхватен Закон за Народната милиция, първи по рода си.
Посоченото ново законодателство не задоволява новия правен ред в страната. През 1952 г. са приети нови: Закон за устройство на съдилищата; Закон за прокуратурата; Указ за адвокатурата; Наказателно-процесуален кодекс (новият НПК е от 05 февруари 1952 г.). Така в много висока степен наказателноправната материя намира своя завършена кодификация през 1952 г.
С оглед постигане на историческа достоверност е необходимо да отбележа и редица примери на извънредно наказателно законодателство, прилагани в десетилетията до 1944 г. Причините за тях са преди всичко политически. Това е време на бурни исторически събития, съпроводено от преврати, противопоставяния на велики сили, крушения на национални идеали в две световни войни, мини граждански войни, нормализации на обществения живот и т.н. Подобни извънредни закони за съдене на политически лица са приемани през 1880 г., 1919 г. и др. Типичен е и примерът със Закона за защита на държавата от 1924 г., прилаган в продължение на две десетилетия и променян неколкократно по посока неговото ожесточаване. Има и други извънредни закони. Тяхна типична отличителна черта е отклонението от общите разпоредби и процедури на действащия Закон за наказателното производство.
Важно е да допълня, че полицейската дейност през (почти) целия период на действие на Закона за углавното съдопроизводство, преименуван през 1934 г. на Закон за наказателното съдопроизводство, се явява част от дейността на Министерството на вътрешните работи – първоначално това министерство е с наименование Министерство на вътрешните дела (17 юли 1879 г., на основата на Търновската конституция); в началото то обхваща и дейности като ветеринарно дело, народно здраве, пощи, телеграфи, обществени грижи; след второто изменение на Търновската конституция от 1911 г. е създадено Министерство на вътрешните работи и народното здраве, което съществува до 09 септември 1944 г. (тогава се създават две министерства: МВР и Министерство на народното здраве).
