Вътрешните агенти се вербуват от чиновниците на противника, които работят за нас.
Сун Дзъ (VІ век пр. н.е.)
Още в Древен Китай основен принцип на военнополитическата стратегия e: „Да побеждаваш във война, не водейки война“. Реализиран от разузнаването чрез вербувани, посветени в държавните тайни лица в стана на врага. Безценната роля на секретните служби в миналото и днес още в 510 г. пр.н.е. изтъква Сун Дзъ: „Да похарчиш 100 унции сребро за разузнаването означава да спестиш 10 000 унции сребро от предотвратяването на войната“.
От десетилетия се води спор pro et contra (за и против) относно връзката на Иван Михайлов с българските тайни служби през 20-те – нач. на 30-те години на миналия век.
Дванадесет ВЪТРЕШНИ и три ВЪНШНИ свидетелства сочат имплицитното (скрито) участие на Иван Михайлов, вербуван 1923 г. от Трета секция. Двойнствената си роля на agent of influence (агент за влияние) и „мокри поръчки“ изпълнява като член на ЦК на ВМРО, а след гибелта на ген. Протогеров (юли 1928 г.) еднолично ръководи деградивния процес на израждане на ВМРО от революционна в терористична организация. Продължава до отстраняването в нач. на 30-те години на военния министър ген. Иван Вълков, когато под натиска на недоволния офицерски корпус цар Борис ІІІ е принуден да го прати посланик в Рим. Завършил военно образование в Торино (Италия) ген. Вълков на свой ред става agent of influence на италианското разузнаване.
В контекста на горната мисъл, неслучает е факта. В интервю за списание „Тайм“ (20 януари 1941 г.) цар Борис ІІІ се оплаква: „Министрите ми са англофили, генералите – германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил“.
ВЪНШНИ СВИДЕТЕЛСТВА
Първото свидетелство е на американският журналист и историк
ДЖОУЗЕФ СУАЙЪР (1939),
позоваващ се на информация, споделена от члена на ръководството на военния съюз полк. Дамян Велчев, с когото са приятели.
Джоузеф Суайър e тясно свързан с политическите борби в България. Пристига в София през октомври 1932 г. като акредитиран кореспондент на агенция Reuters и вестник New York Times. През 1934 г. се запознава с Дамян Велчев, към когото бързо изгражда дълбоко възхищение и силно лично приятелство. Когато Велчев пада от власт през 1935 г. и е арестуван, Суайър става негов защитник и тази защита е толкова енергична, че в края на годината българските власти отказват да подновят визата му. През 1936 г. изгоненият журналист провежда страстна кампания, за да предотврати изпълнението на смъртната присъда, издадена на Велчев през пролетта на същата година. Три години по-късно Суайър публикува книгата си „Българската конспирация“ – страстен памфлет срещу отговорните за преследването на Велчев и за страданията на България от кървавия михайловистки терор.
Джоузеф Суайър: „Те [терористите] са се отличили не с революционни подвизи, а с убийства на селяни и умерени политици… в България. Заедно с тях Михайлов, по подстрекателство на генерал Иван Вълков, е узурпирал контрола над ВМРО, като е убил последователно Тодор Александров и генерал Александър Протогеров, след което е властвал в Петричкия окръг под закрилата на военното положение до май 1934 година… Тази власт е произлязла от Вълков и неговите съмишленици сред свръхгенералите, дипломатите и висшите чиновници на България… Михайлов, „безотговорният“ агент на Военното министерство, се подчинява на тайните им инструкции… Макар че заплетена мрежа от лъжи превръща смъртта на Александров в голяма мистерия, сред посветените в София предпазливо се прошепва, че краят на Александров е планиран от генерал Вълков и алтер егото на Вълков, Иван Михайлов…“. (Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939).
Невярно обаче е прякото участие на Ив. Михайлов в убийството на Александров. Предателството към вожда лежи в друг, информационен план. Снабдява Трета секция с компрометираща информация за всички ходове на ЦК на ВМРО и задграничното представителство (ЗП) на ВМРО (Георги Баждаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски).
Водещ мотиви за физическото отстраняване (31 август 1924 г.) на Т. Александров е подписаният Майски манифест (6 май 1924 г.) и подновените контакти с агенти на болшевишкото ОГПУ. Срещите са главно в секретната база на ВМРО в с. Покровник, Горноджумайско (дн. Благоевградско).
„Протогеров – пояснява Дж. Суайър – е стар и лесно се поддава на влияние, но е високо ценен както в Македония, така и в армията; освен това ВМРО трябва да има ветеран-фигурант, докато Михайлов не получи контрол над нея. Но Александров, по-млад, решителен, проявява независимост: тайно в сърцето си той е федералист. Властите не бива да бъдат подозирани – официално обезоръжената България е безсилна да се намеси в работите на тази „непобедима“ Организация. Михайлов също не трябва да бъде подозиран, защото Александров е бил велика фигура, от чиято аура се е нуждаел – а Михайлов завинаги след това е „преследвал и наказвал убийците на Александров“, което му дава повод за безброй престъпления. Смъртта на Александров би била отлично оправдание и за клане на федералисти и привърженици на манифеста, за чиито убийства биха могли да бъдат обвинени комунистите; тогава ВМРО би попаднала в ръцете на Вълков чрез Михайлов. През август (доста преди смъртта на Александров) Михайлов се подготвя за това клане, като свиква лидерите на Илинденската организация и ръководителите на ВМРО на конференция в Горна Джумая на 12 септември. Сцената е подготвена, жертвите са определени, убийците са избрани“. Става дума за кървавите събития в Горна Джумая в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г., когато е ликвидиран Алеко Василев-Пашата и ръководството на Петричкия революционен окръг.
Второто (външно) свидетелствоена македонският българин от Неврокоп (дн. Гоце Делчев)
Д-Р ИВАН ГАДЖЕВ (САЩ, 1982).
В интервю на Маргарита Енчева д-р Гаджев твърди: Иван Михайлов е бил агент на четири разузнавания: „Как може един четворен агент да бъде обявен за родолюбец № 1! От архива му е ясно, че е бил агент на нацистите чрез Химлер, Гьоринг и Хитлер, с които се среща през 1943 г.; агент на италианските фашисти чрез Мусолини и граф Чано; на унгарските фашисти (чрез генерал Хорти). Бил агент на българското военно разузнаване. Иван Михайлов не може лично да стъпне в Америка. Аз лично изпратих писмо до един конгресмен, мой познат, да помогне да ми дойде на гости един „чичо“ от Италия. След два месеца ми отговориха, че аз трябва да ида“. (Източник: “Агентът на четири чужди разузнавания Ванчо Михайлов…“ (в. “Хроника“, 9.12.2009 г.).
Става дума за Уилям Бродхед, конгресмен от щата Мичиган. Отговорът (26 май 1982 г.) на запитването за входна виза е учтив, любезен и отрицателен. Какво означава! Иван Михайлов е в списъците на хора, чието минало не позволява да бъдат допуснати в САЩ, камо ли да получи американско поданство.
Третото (външно) свидетелство е на немския историк
ПРОФЕСОР ЩЕФАН ТРЬОБСТ (ГЕРМАНИЯ, 2010).
Според него Ванчо Михайлов има участие в убийството на Т. Александров.
„Иван Михайлов, който, като млад функционер дотогава не бил известен, е трябвало да се погрижи за намеренията на Вълков. Претекстът за голямата чистка, т.е. радикалното изчистване на македонската организация от всички комунисти и всякакви немакедонски елементи, е трябвало да започне от Т. Александров. Неговото убийство на 31 август, което било организирано от Ив. Вълков и извършено от Ив. Михайлов, било представено като престъпление, извършено от безчестни комунисти“. (Източник: Проф. Щефан Трьобст. Ванче Михайлов – терористът бюрократ. – София, в. „Култура“, брой 4 (2576), 05 февруари 2010).
Подобно на Дж. Суайър тезата за пряко участие на Иван Михайлов в убийството на Т. Александров не се потвърждава. Днес знаем: човекът, логистично организирал убийството, е масонът Янко Стоенчев (1881-1927), тогава министър на транспорта и пощите.
ВЪТРЕШНИ СВИДЕТЕЛСТВА
Първото свидетелство е на втория лидер на възстановената след 1989 г. ВМРО-СМД
СТОЯН БОЯДЖИЕВ (1945).
Фиксирано в спомен от доверителен разговор с бившия царски военен министър ген. Иван Вълков. Попаднал в концентрационния лагер ТВО „Поручик Геново“ в една стая с ген. Ив. Вълков, една вечер генералът получава сърдечен пристъп. Благодарение познанията на Ст. Бояджиев по съдебна медицина, успява да му спаси живота.
Стоян Бояджиев: „Една вечер поставих прямо въпрос на генерал Вълков какво може да ми каже – кой и защо уби Тодор Александров и каква е ролята на Александър Протогеров в тези събития?
Ето какво точно си спомням от този разговор:
– Фактически ръководна сила след преврата от 9 юни е Военния съюз (ВС). Начело на този съюз е генерал Иван Русев. Той е фактическият господар на положението. Именно той е, който реши съдбата на Тодор Александров.
– Какви бяха съображенията на генерал Русев за вземане на едно такова съдбоносно решение?
– Военният съюз беше обезпокоен от политическите ходове на Тодор Александров. Контактите му с дейците на Коминтерна и контактите му с Москва с оглед получаване на дипломатическа и морална помощ в борбата за Македония предизвикаха сериозна загриженост сред военните. Това бе единият аргумент на генерал Русев. Вторият бе опасенията на военните от прокламирания принцип за автономия. Според тях това водело до разпокъсване на националната общност и поставяло под въпрос суверенитета на българската държава над националната територия“. (Източник: Стоян Бояджиев. Македония в моя живот. Спомени. – София, Фондация ВМРО, 2013).
Коментар: В казаното пред Стоян Бояджиев ген. Вълков си противоречи. Това няма как да е усетено от младия Бояджиев. Той не знае, че тогава Военният съюз е възглавяван от военния министър Иван Вълков. В конвента ръководството на ВС, посочва акад. Георги Марков, влизат „генералите Ив. Вълков, В. Лазаров, Ив. Русев, полковниците Дамян Велчев, Славейко Василев, М. Савов, П. Петров, подполковник Вл. Начев (директор на полицията) и майор Никола Рачев (главен секретар на МВР)“. ВС няма практично отношение към решението за съдбата на Тодор Александров, а т.нар. Силов център в кабинета на проф. Ал. Цанков. В него влизали освен премиера Ал. Цанков, военният, вътрешният и външният министри, така и министърът на транспорта Янко Стоенчев. Именно на последния е дадена задачата да проведе операцията по физическото отстраняване на лидера на ВМРО.
Второто (вътрешно) свидетелство е фиксирано в спомените на
ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ (2019 ГОДИНА).
Той е брат на члена на задграничното представителство на ВМРО Наум, като очевидец и запознат с висши тайни на ЦК и ЗП на ВМРО.
Г. Томалевски: „Става нещо в захладняващите нощи към края на август. Влизат и излизат от нас хора, спират автомобили, донасят се книжа, папки и цели вързопи с архиви. Един ден обществото научава, че Тодор Александров е убит. Защо? Кой? Кога? Никой не знае. Знаят тия, които мълчат… Когато убийството на Тодор Александров става достояние на обществото, аз имам възможност да наблюдавам Ванчето Михайлов, тъй като той идва у дома. Има нещо странно в лицето му. Докато моят брат и другите около него негови другари са потъмнели от тая внезапна загуба за освободителното дело, Ванчето само съска и ми изглежда доволен, че покрай това покушение ще може да ликвидира някои неприятни нему люде. Непрестанно шари напред и назад, дава някакви нареждания и с удоволствие приема вестта за покушението върху някой от левите…
Те обаче – по-старите [членове на ЗП на ВМРО Г. Баждаров, К. Пърличев и Наум Томалевски – бел. ред.)] – не знаеха, че Ванчето отдавна и независимо от тях е вече влязъл във връзка с хората от вътрешното министерство, че разполага тайно с някои от бюджетите на разузнаването и че отдалеко – методично и ловко – си изплита мрежата, която ще хвърли в някой удобен момент. Костеливият човек с гамашите, каскета и блуждаещите лъжливи очи върши едно опасно дело“. (Източник: „Ванче Михайлов и убийството на Тодор Александров: какво разказва в мемоарите си Георги Томалевски” – OFFNews, 05 декември 2019).
Третото (вътрешно) свидетелство е на члена на ЗП на ВМРО
ГЕОРГИ БАЖДАРОВ (ЛЯТО 1924).
В спомените си описва показателен случай, разиграл се нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г.: „Превратът стана на 9 юни в три часа заранта. Чуха се пушки, събудих се. След известно време в зори дойде Иван Михайлов, облечен като подпоручик и ми съобщи, че министърът на вътрешните работи и военният министър са арестувани… Войници бяха заели всички улици, така щото отидох си у дома малко по-късно.
Аз не знаех точно деня на преврата и за това е виновен Ив. Михайлов. Три-четири дни преди това Любо Стоенчев, който също се криеше, ме беше търсил да се видим. Писах на Ив. Михайлов да ни уреди среща – аз нямах човек на разположение и не знаех връзката със Стоенчев. Михайлов не направи това. Сигурен съм, че Любо Стоенчев за това ме е дирил – да ми каже деня на преврата. На 6 [юни] Ив. Михайлов и Г. Атанасов знаеха, че пак се отлага за неопределено време. Всъщност това е било пуснато за заблуда на земеделците в случай, че са подушили нещо. Г. Атанасов и Ив. Михайлов са узнали, когато вече се е пристъпило към акция. Т. Александров после се сърдеше, че не е бил предупреден за датата на преврата и че не му е било съобщено. Военните са считали, че могат и без нашата сила, каквато и да беше тя в първият момент, и второ, считали се с право да не изникне пред света, че Македонската Организация участва активно в тази работа и Сърбия да намери претекст за намеса“. (Източник: Георги Баждаров. Моите спомени. Съставител: Ангел Джонев – София – 1929).
Коментар: 1) Ванчо, облечен като подпоручик, в нощта на преврата de facto действа като член на Трета секция. 2) Главният войвода Т. Александров не знае датата на преврата, а личният му секретар – да! И не му съобщава! Защо? Нещо не е наред. Ванчо знае не само точната дата на преврата, но и лично действа с хората на майор Порков, шеф на Трета секция.
Четвърто (вътрешно) свидетелство е на близкия в онези години на Иван Михайлов и Петър (Перо) Шанданов
БЛАГОЙ ВИДОВ (1971).
Осветлява едно неслучайно присъствие на Шестия конгрес на ВМРО майор Порков. „Сбирката се състоя през месец февруари 1925 година в Горно-Джумайското село Сърбиново (сега Брежани). Участниците заседавали в помещението на селското училище… На сбирката-конгрес са присъствували повече от 20 души, офицери, начело с известния убиец Кочо Стоянов и Порков“. (Източник: Благой Видов. Моменти от Македонското революционно движение (първите години от властвуването на Иван Михайлов). ІV част (Държавен архив-Благоевград, ф. СП-Б, а.е. 819), с. 3).
Петото (вътрешно) свидетелство е на запасния член на ЦК на ВМРО
ПЕТЪР ШАНДАНОВ (13 ФЕВРУАРИ 1925):
„След като се приключи окончателно с конгреса още същата вечер делегатите потеглиха на път за гара Симитли, откъдето щяха да се разотиват с дековилката (теснолинейка). Аз потеглих с един от автомобилите, но понеже бях маларичен, из пътя се разболях, и останах в гр. Дупница… На другия ден мина един автомобил, в който беше Иван Михайлов, и с него продължихме за София. На гара Перник ни спря военен патрул и ни поиска да се легитимираме. Това обстоятелство ни направи впечатление, понеже по-рано не спираха автомобилите, и при това никога от военни лица. Аз нямах никаква лична карта у себе си. Войниците искаха да ни откарат в комендантството. Тогава Иван Михайлов изкара от джоба си една карта, под която личеше подпис на българския военен министър ген. Вълков, която карта беше валидна из цяла България и с която се заповядваше на всички военни и административни власти да оказват на притежателя на картата пълно съдействие. Разбрах, че Иван Михайлов не искаше да показва тая карта, но за да не се изложи в момента, той си послужи и с нея. Причината, за да бъдем спрени от военните, беше следната: същата вече в София е бил убит директорът на в. „Слово“ проф. Никола Милев“. (Източник: Петър Шанданов. Богатството ми е свободата. Спомени. – София, ИК Гутенберг, с. 227-228.).
Шесто (вътрешно) свидетелство е на члена на ЗП на ВМРО
КИРИЛ ПЪРЛИЧЕВ (1925, 1999).
1999 г. бе публикуван документ от архива на К. Пърличев, обясняващ оплакването на Ив. Михайлов. Става дума за негативна характеристика на Т. Александров към Ив. Михайлов в писмо от 26.11 1923 г. с упреци относно негово поведение. Копие от него получили членовете на ЗП на ВМРО К. Пърличев (Пандов) и Г. Баждаров (Петьофи).
Документът разкрива дълбоката причина Ванчо да предаде вожда. Секретарят има неограничен достъп до документите и кореспонденцията на вожда. Най-важните документи били тайно предавани на майор Порков, шеф на Трета секция. Така кабинетът „Цанков“ имал достъп до всички тайни на организацията, всички ходове и придвижвания на Александров. Кореспонденцията от Москва и Виена за преговорите с болшевиките също минава през Ив. Михайлов. Предоставената от него информация, доказва: дори след публичния си отказ от Майския манифест Александров провел две тайни срещи с шефа на Военната организация на ЦК на БРП(к) Коста Янков. Самата къртица Ванчо ги организира, доставя секретните бележки на своя шеф, както и отговорите. Въз основа на тази информация Силовият център взема „окончателно решение“ за премахването на Т. Александров.
Обаче Ванчо сгафил. Непрофесионално перлюстрирал (лат. perlustro) – отварям – четене на писма без знанието на получателя и изпращача) пощата. Т. Александров го разкрил. В писмо от 26. 11.1923 г. до Ванчо го укорява: „Никой друг не е отварял и предавал или препращал отворени писма за мене или мои писма за други, а ти вършеше това много често и по 2-3 пъти бях принуден да ти правя забележка“. (Източник: 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев. – София, ВЕДА – МЖ, 1999, с. 132, 457-458).
Седмото (вътрешно) свидетелство се базира на писмо-бележка на вожда на ВМРО
ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ (22 МАРТ 1924).
Вождът на ВМРО нито за миг не допускал, че Ванчо отваря писмата не само от любопитство. Най-важните документи занася в Трета секция за фотографиране.
Ванчо не се отказал от лошия навик. Като вътрешен шпионин на Трета секция продължавал да отваря писмата. Нямал избор. Работи „на два стана“: за Тодор, но и за Трета секция. Това принуждава четири месеца по-късно Т. Александров да му отнеме достъпа до кореспонденцията. Това знаем от писмо-бележка до К. Пърличев: „Драги Пандов, прилагам ти пълномощно № 722 от 22. 3. 1924 г. Може да отваряш всички мои писма. На важните бързо ще отговаряш, след като се съвещаваш с Петьофи [Г. Баждаров] било на оставащите подпечатани и подписани бели листа, като поставяш номера след 722, било устно чрез депутати и други лица, които може да казват, че са получили отговор в писма от мене до тях.. Ако е нужно, писвай ми със старото химическо мастило резюме от най-важните писма и новини“. (Източник: 36 години във ВМРО…, с. 461).
Осмото (вътрешно) свидетелство, публикувано от внука на Кирил Пърличев, е от спомени на
СТОЯН НЕГОВАНСКИ (7.03.1975 г.),
внук на Христо Македонеца от четата на Стефан Караджа. Четем: „Иван Михайлов като секретар на Т. Александров фотографирвал цялата кореспонденция на Т. Александров и я носил на военните“.
Девето (вътрешно) свидетелство е на самия
ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ (3 АВГУСТ 1924).
Става дума за писмо на Т. Александров до членовете на ЗП на ВМРО (Пандов и Петьофи) от 3 август 1924 г. В него се споменава Ив. Михайлов като пощальон между Т. Александров и шефа на Военната организация на БКП (т.с.) Коста Янков. Последният пасаж гласи: „Прилагам писмото за К[оста] Янков. Като му го праща Брезов чрез посредника, може да се каже от себе си, че при създаденото положение, ако Коста може да смекчи отношенията между двете страни, да иска втора среща, добре е“. (Източник: 36 години във ВМРО…, с. 473).
Факти: Именно тогава Силовият център в кабинета „Цанков“ почва обсъждане: как, по какъв начин да бъде отстранен Т. Александров. Но целта, т.е. крайното решение, за отстраняването на Т. Александров е набелязана непосредствено след публикуването на Майския манифест (18.07.1924 г.). Именно след тази среща Силовият център взема „крайното решение“: физическо отстраняване на вожда на ВМРО. А „окончателното решение“ най-вероятно е взето, когато на 2 август в. „Илинден“ публикува Майския манифест, дотогава непознат на широката общественост. Пак тогава конфиденциална информация от вътрешен източник в ЦК на ВМРО донася на Трета секция: Т. Александров, въпреки поетото пред властта обещание да скъса с болшевиките, възобновил контактите с БКП. „Чашата на търпението“ преляла. Вождът на ВМРО бил окончателно „поръчан“ – характерен термин за онова време.
Десето (вътрешно) свидетелство науката дължи на неподозиращия предателство
ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ (10 АВГУСТ 1924).
Най-мерзкото „дело“ на Ив. Михайлов било предаване на властта информация от стратегически характер. На 10 август Т. Александров в писмо до К. Пърличев, Г. Баждаров и Ив. Михайлов, доверява: 1) решен да възстанови традицията от ВМОРО на Гоце Делчев и Даме Груев: ЦК на ВМРО да се върне в Македония, т.е. да възстанови независимостта на Организацията. 2) „Общия конгрес на ВМРО – пише Тодор – трябва да стане до края на тая година или най-късно през идещата зима“. (Източник: 36 години във ВМРО…, Документ № 97, с. 474).
Информацията е ясен знак за властта: Т. Александров прекратява военно-политическия съюз с деветоюнската власт.
Съдбата на Т. Александров най-вероятно е решена в Евксиноград в първата половина на август 1924 г. Министър-председателят Ал. Цанков с външния министър са на тайна сбирка с цар Борис ІІІ в морската резиденция. Там министър-председателят докладва на монарха тревожна информация. От Трето отделение имали доказателства: Т. Александров отново възобновил контактите с комунистите и че иска да пренесе ЦК в Македония. Какво да се прави?!
Жестокото време безпощадно отброява последните дихания от живота на харизматичния лидер Тодор Александров, за да бъде заменен от тайния агент на Трета секция в Централата на ВМРО Иван Михайлов. Удобен за властта, социопат-фанатик, бившият довереник на коварно застреляния вожд – цели 10 години, ще бъде безпощаден чук на кървав, безпощаден тероризъм…
Но най-пъкленото в предателството на Ив. Михайлов към вожда и ВМРО е предаването на информация от стратего-тактически характер на Трета секция. Въз основа на нея е взето „окончателно решение“ за физическа елиминация.
Десето (вътрешно) свидетелство, свързано с дейността на личния куриер на Тодор Александров –
ИВАН МИХАЙЛОВ (30 ЮЛИ – 29 АВГУСТ 1924).
Иван Михайлов донася за контактите на Т. Александров с Коста Янков, шеф на Военната комисия към ЦК на БКП. По нареждане на Александров лично ги организира. Хронология: 1) Тайна среща на 30 юли 1924 г., за която знае само Ванчо, тъй като той е „каналът“ за връзка. 2) Писмо от 2 август на Тодор до Коста Янков. Занася го пак Брезов (Ванчо). Псевдонимът е споменат в писмо от 3 август на Тодор до Пърличев и Баждаров. Към него именно е приложено писмото до К. Янков. Съответно Ванчо го перлюстрира и отнася за фотографиране в Трета секция. 3) Писмо от 7 август на К. Янков до Т. Александров. Чрез посредник предадено на Ив. Михайлов. 4) 26 август, втора среща Александров-Янков. Комунистът е извикан чрез Ванчо. Янков пристига с влака в Кюстендил на срещата. Там е уточнено вождът да даде конкретно предложение за дата на следваща среща. Този път не персонална, а между делегации на ВМРО и БКП.
Единадесето (вътрешно) свидетелство е на самият
ИВАН МИХАЙЛОВ (29 АВГУСТ 1924)
На 29 август 1924 г. Т. Александров праща Ванчо да занесе бележка на Коста Янков с предложение да се отложи срещата от 30 август на 5 септември. Отлагането е заради заминаване на 30 август на Т. Александров и Ал. Протогеров за Петричко на конгреса на Серския революционен окръг.
Срещата между Т. Александров и Ив. Михайлов непосредствено преди заминаването на вожда за Петричко за окръжния конгрес (насрочен на 1.09.1924 г.) прилича на странна сценка между шеф и подчинен…
Ето какво пише Ив. Михайлов в своите спомени: „На 29 август 1924 г. получих бележка от Тодор Александров да отида при него. Отпреди два дни се намираше тайно в София. За присъствието му знаеше тесен кръг от приятели“.
Личният секретар намира вожда приготвен за път: „… натъпкана с пакети раница, в скута му бе разтворена презраменната му чанта, в която прибираше писма, разпределени на купчинки върху масата“.
Всичко би било нормално, ако в тайната квартира не се разиграва двусмислен, странен мизансцена:
– Седни Брезов (псевдоним на Ив. Михайлов) – ми каза той, като влезох. И прибирайки в чантата си последните бележки, каза ми: „Стегам се за път“.
– Разбрах още като влезох – му отговорих аз, но за къде?
– Отивам на Серския окръжен конгрес.
– Къде ще се състои този конгрес? – запитах. Обясни ми, че се свиква в Пирина и че тая вечер требвало да потегли, за да стигне утре навреме.
Запитах го, налага ли се непременно да присъствува там, на което отговори, че това щело да бъде полезно.
– Струва ми се, че по-добре е, ако ти не отидеш на този конгрес, подхвърлих аз.
– Не, излишно е в случая всеко съмнение. Налага се да отида, защото много работи има да кажа и чрез самия конгрес да поправя.
– Съвсем искрено да си кажа, бай Тодоре, аз се боя да отидеш нататък. Немам никаква вера в Алековци“.
Нещо се е случило. Изводът от тази странна сценка не е еднозначен. Странна, защото възпроизвежда разговор между съратници, като че ли загубили доверие помежду си. Един секретар – не е само технически! – трябва да бъде „очи и уши“ на вожда. А до последния момент не знае къде отива! Освен ако сценката не е измислена за утрешните читатели на Ванчовите „Спомени“?! Защо, с каква цел…?
Някъде в тях Ив. Михайлов да е „споменавал“ за какво точно го извикал шефът му на 29 август? Никъде! Защо?
Дванадесето (вътрешно) свидетелство за ролята на Иван Михайлов в заговора срещу Тодор Александров научава деецът на ВМРО и журналист във в. „Македония“ по време, когато негов директор е големият писател Димитър Талев,
БЛАГОЙ ВИДОВ (1931).
През 1931 г., 7 години след гибелта на Т. Александров, Бл. Видов прави нов опит да изкопчи истината за кукловодите, поръчители на убийството. Обръща се към Перо Шанданов. Неслучайно: есен-зима 1924-1925 г. е главният следовател по убийството на Старио (прозвище на Тодор). Моментът е благоприятен. През 1931 г. Видов и Шанданов са от едната страна на барикадата. Протогеровисти, борещи се срещу побеснелия Ванчо Михайлов, компрометирал ВМРО с кървавата терористична тактика. Това, което Шанданов неохотно признава пред Видов, е: „Тодор е убит от българската реакция и двореца заради Виенските документи“.
Абстрактният отговор на Перо не задоволил напористият Блажо. Несправедливо подвежда под един знаменател всички десни сили, всички ръководни личности. Виновници и невинни в един кюп. Удобно. Политическото убийство е особен феномен. Тежките, „окончателни“ решения се вземат не от нормални консерватори, а от фанатици, известни от психологията с термина „социопати“. По класификацията на американската психология Ив. Михайлов е социопат от разрушителен тип…
В 1931 г. Перо Шанданов твърди пред Видов обратно на това, което мисле-действа – 1924-1925 г. Че вината за „кървавите протуберанси“ изцяло била на БКП и Коминтерна, на измислената „левица“ във ВМРО. А тогава е пряко подчинен на кървавия гаулайтер на Петричко Ванчо Михайлов. Именно въз основа показанията на заловените и измъчвани кадри на Алеко Василев, на арестуваните комунисти и земеделци, които с подпухнали от бой глави с треперещи ръце подписвали продиктувани от палачите им показания, се ражда фалшификат на фалшификатите – брошурата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ“, издадена към края на 1924 г.
За да дойде 1931 г., когато ексглавният следовател Шанданов си признава:
ВИНАТА НА АЛЕКО И „ЛЕВИЦАТА“ НА ВМРО Е НЕДОКАЗАНА.
Всъщност става дума за санданисти-анархисти, манипулативно наречени „комунистически агенти“. Гибелта на Т. Александров тям била приписана.
Колкото до секретаря Иван Михайлов, като секретар на ЦК и ЗП на ВМРО, той вече имал отнети пълномощия, и най-вече достъп до Организационните финанси. Компрометиран пред Тодор, нямал никакъв шанс за издигане нагоре. Нещо повече, трябва да отговаря за измяната към вожда. Пътят пред него бил само един: ренегатство и предателство. Най-страшното престъпление…
Мисъл на полският интелектуалец Станислав Лец изчерпва всичко, свързано с фалшивата митологема за великия Ванчо: „Понякога мярката на величието е отдалечеността от престъплението“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
