Има личности, за които си спомняме. Има и личности, които помним. От вторите искаме някак неусетно да присвоим нещичко – поведение, прецизност, познание, умение, широта на ума и енциклопедичност. Такава личност, помнеща се, е педиатърът и човекът, един от основоположниците на детската онкохематология в България проф. Драган Бобев. В негова памет в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ беше открита паметна плоча и учредена стипендия. На откриването присъстваха и децата на проф. Бобев – Сребрина Бобева и Георги Бобев.
Животът му, без преувеличение, може да бъде определен като необикновен. Необикновен откъм идеи, реализацията им и най-вече трудности в резултат на съвсем нашенски пречки, които проф. Бобев трябваше да се преодолява дори за рутинни неща. Роден е през 1935 г. в Дупница. Завършил е Висшия медицински институт – София, сега Медицински университет, през 1958 г. Има придобита специалност по педиатрия. Със злокачествени заболявания при децата се занимава от 1969 г. През 1977 г. защитава дисертация на тема „Цитологични варианти на острата лимфобластна левкемия в детска възраст с оглед прогнозата и лечението“. През 1990 г. е директор на Научния институт по педиатрия – София, сега Педиатрична болница. От 2000 г. до 2014 г. е управител на Специализираната болница за активно лечение на деца с онкохематологични заболявания в столицата. Лечебното заведение се помещаваше на мястото на сегашната Клиника по детска онкохематология в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“.
Той бе преминал няколко специализации в Германия и Франция. Беше член на Международното общество по детска онкохематология (SIOP), на Европейското дружество по онкохематология, на Европейската асоциация по трансплантация на костен мозък (EBMT). Проф. Драган Бобев си отиде на 25 март 2020 година.
Заслуги и отличия
Проф. Драган Бобев има повече от 130 научни публикации, посветени на онкохематологичните заболявания в детската възраст и проблемите на общата педиатрия, включително в международни списания с висок импакт фактор. Автор и редактор е на учебници и учебни помагала по педиатрия и детска онкохематология, рецензент на статии в медицински издания, на дисертационни трудове и в конкурси за академични длъжности и степени. В продължение на четвърт век той беше главен редактор на списание „Педиатрия“. Участваше в съвместни разработки на Европейското дружество по костно-мозъчна трансплантация по проблемите на костно-мозъчната трансплантация при злокачествените заболявания при деца, и в научни проучвания, свързани с молекулярно-генетичната характеристика на злокачествените заболявания в детската възраст. Придобитите знания в тях бързаше да внесе у нас, да преподаде на хората от екипа си. От 1990 г. беше национален консултант по педиатрия и детска онкохематология, а от 2006 г. по детска онкохематология и трансплантология. От 1996 г. до 2014 г. проф. Драган Бобев ръководеше Програма за трансплантация на костен мозък в България. В продължение на четири години, от 2005-та до 2009-та, бе член на Обществения съвет на център „Фонд за лечение на деца“. За заслугите му в клиничната педиатрична онкохематология и за приноса му при функционирането на център за костномозъчна трансплантация през 2011 г. той беше удостоен с орден „Стара планина“ – първа степен, пише clinica.bg.
Дупница не го забравя
Макар и да беше напуснал рано родния си град, проф. Драган Бобев с умиление разказваше за него, за хората, живели там, за обичаите, за типичното и нетипичното на неговите жители. Беше почетен гражданин на Дупница и обичаше да се връща там и физически, и в спомените си. Но не заради полученото от съгражданите му звание, а защото, както казваше „Корените са важно нещо. Човек трябва да ги помни, те го оживотворяват дори само в спомените“. И подмяташе риторично „Има хора, от тези, по върховете, които защо ли все премълчават къде са родени, откъде са тръгнали?!“. А той точно обратното, дори с някакво прокрадващо се чувство за местен патриотизъм говореше за някогашната Дупница, която помнеше от детските и младежките си години. В такива случаи не пропускаше да спомене, че голяма част от героите на Димитър Димов в „Тютюн“ са точно офицери и дребни буржоа от родния му град. „Доста видни българи, особено от артистичния свят, са излезли оттам. Ако се направи рекапитулация на големите артисти в България, единствено Бургас може да съперничи на Дупница“, казваше той. И първото име, което посочваше, беше на незабравимата Невена Коканова.
Като всеки човек, расъл близо до планината, и проф. Драган Бобев беше запленен по прелестната Рила. Макар и вече прехвърлил 70-те, при всяко отиванте в Дупница или в Сапарева баня, където бе направил вила за семейството си, поемаше със стари приятели по горските пътеки. Нещо повече, дори вече почти на 80 години той се качваше със стари другари планинари поне веднъж годишно до Рилските езера и преспиваха там на палатки. С годините уикендите му се ограничиха до вилата, но и там използваше времето да е максимално сред природата. Защото, както казваше, „Целта е да се научиш не само да я слушаш, но и да я чуеш. Тя може много да ни каже“.
Хоровото, най-вече акапелното пеене беше една от малкото страсти на проф. Драган Бобев, към която не бе останал безразличен от младостта си до златното време на възрастта. Допадаха му най-много мъжките гласове в църковното пеене, вероятно защото в младите си години бе пял в един хор с Борис Христов. Понякога за настроение припомняше на слушателите си, че има и известен опит в диригентството, пак на стажански хор.
Голяма цел обаче на проф. Драган Бобев бе развиването на трансплантацията на стволови клетки и създаването на Специализираната болница за активно лечение на деца с онкохематологични заболявания, която просъществува като самостоятелста структура до 2014 година. Сега е едноименна клиника в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“.
Проф. Драган Бобев не страдаше от манията, че когато си е свършил работата, когато е върнал човек към живота, е свършил нещо свръхголямо, че е едва ли не е месия. За него да не допусне човек да умре, особено дете, бе въпрос не само на професия, но и на мисия. Години наред той полагаше неимоверни усилия да пребори най-напред бюрокрацията в държавата и най-вече в здравната ни система, а след това и да бъдат подготвени специалисти, които да извършват трансплантация на стволови клетки. И съвсем не на последно място, бореше се за финансиране на тези операции. За целта създаде и болницата за активно лечение на деца с онкохематологични заболявания в столицата. Успехът дойде на 12 декември 2005 г. Екип от детски онкохематолози, все негови възпитаници, спасиха живота на дете. В болницата те трансплантираха стволови клетки на 5-годишната Елица от Стара Загора, която страдаше от таласемия, наричана още средиземноморска анемия. Донор на момиченцето стана нейният 4-месечен брат Стилян. По онова време държавата не бе щедра за иновации в здравеопазването. Наложи се операцията на малката Елица да бъде финансирана от ливанския предприемач Жозеф Фегали, който живееше в България. Разбира се, това стана също благодарение на широките контакти на проф. Драган Бобев. „Единствената алтернатива за лечението на подобни случаи е костномозъчната трансплантация от братя и сестри – обясни тогава той. – Тъй като в случая нямаше подобен донор, успяхме да убедим родителите да имат още едно дете и да използваме патентарната кръв с нейните огромни възможности, за да извършим трансплантацията. Това е метод на лечение с голям потенциал и бъдеще“, разказа тогава специалистът. До онзи момент бяха направени няколко автоложни трансплантации. Колкото до болницата, която той създаде отново въпреки многото пречки, които срещна по пътя си, няколко години преди той да си отиде от този свят, тя стана Клиника по детска онкохематология към УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“.
За трансформацията той не обичаше да говори. Избягваше въпроси защо, как го е допуснал с характерното за него „Нали сме помогнали. Другото не е толкова съществено“. Нотката горчивина в гласа му обаче се прокрадваше в привидно уж равния му говор.
Избягваше да говори по темата за корупцията в здравеопазването, но понякога отваряше дума и за нея в отговор на нечии настоятелен журналистически въпрос. Истина ли е или мит, че е налична в българското здравеопазване, казваше: „Истината е относителна категория, тя не може да се коментира еднозначно, но трябва да се възприема и като морална категория. Педиатрите са част от една гилдия, при които факторът корупция и лично облагодетелстване не са първостепенни и не доминират в тяхното съзнание. Не е мое право да коментирам въпроса за корупцията в медицинската практика, нито да правя генерални изводи и констатации. Този „феномен“ не е чужд на човека от най-древни времена. Понякога обаче намира условия за бум, особено когато той е съпровождан с промени в обществените нагласи, обществено-икономическите формации. Преходните периоди създават условия за него. Този неприятен въпрос заслужава обществено внимание. За него трябва да се говори и да се търси двупосочно решение – от една страна, да се възстановяват някои загубени категории като професионален, хуманен дълг и морал, а от друга – да се създаде материална обезпеченост там, където съществуват условия за корупция. Но лекарското съсловие е най-слабият пример в това отношение“.
Казваше и още нещо, така актуално и днес, макар и да знаеше, че някои негови колеги могат да го заклеймят. „Работещите със заболявания, които поставят редица сериозни проблеми и изискват по-висока квалификация, трябва да имат по-висок материален стимул, отговарящ на европейските стандарти. Освен това няма нужда от толкова много болнични заведения в България“. Тези негови думи са изречени през 2005 година, но някак си остават толкова неудобно актуални и днес. С вижданията и отношението си към професията, хората и пациентите проф. Драган Бобев остава необикновен пример и личност, извън мащабите на една паметна плоча. Той остава джентълменът от отминали времена, в които към лекаря се отнасяха със заслужено уважение като към личност, носител на знания, но и на висок морал.
