Винаги сме казвали, че българската история е пропита с кръвта на дедите ни, които са копнеели за родината си и са давали мило и драго за нея. Някога е имало жертвоготовни родолюбци, чиито потомци днес сме ние. Убедени сме, че много от вас са наследници на тези велики българи, чиито имена не са познати на историците. Ето и историята на една писателка, която определено заслужава признание. За нея разказва нейният родственик Йоан Салех. Ето и самия разказ:
Благородна Божинова е родена през 1925 г. в с. Гега, Петричко. Майка й и баща й са родом от Струмица. Баща й е учителствал в Струмица и в селата Ключ и Скрът. Убит е от сърбите, като е хвърлен от скалите. Майката, потънала в скръб, умира след една година и оставя четири сирачета, които израстват по сиропиталища. По майчина линия Благородна Божинова е близка родственица с баба Ванга. Увлечена от фалшивия ентусиазъм за славянското братство и за създаването на Югославянска федерация след 9 септември 1944 г., заедно с много млади българи и Благородна Божинова заминава да следва в Югославия. През 1947 г. се записва да следва в Скопския университет. След завършването на университета емисари на зловещата УДБ-а й предлагат да се определи за македонка и да приеме югославянско поданство, като остане да живее и работи в Югославия. Тя отказва по най-категоричен начин. След влошаването на българо-югославските отношения в резултат на резолюцията на Коминформбюро е арестувана по обвинение в шпионаж в интерес на България. Подложена е на нечовешки тормоз по участъци и затвори. Хвърлена е в един от най-страшните югославски концлагери „Герово”, който се намира на територията на Хърватско. В лагера тя лежи 16 месеца. Оцелява по чудо, благодарение на изключителния си дух и чувството на патриотизъм, което е било движещо за нея през целия й живот. След затоплянето на отношенията между Югославия и СССР след ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. на Бл. Божинова е разрешено да се завърне в България. Дълго време се лекува и възстановява по нашите болници и санаториуми от травмите, нанесени й от жестоките сръбски инквизиции. Омъжва се за ветеринарния лекар д-р Пело Дунов Пелов от с. Ослен Криводол, Мездренско, полковник от запаса от нашата армия, участник в завършващата фаза на Втората световна война. От брака им имат една дъщеря – Неолина, известен музикален педагог.
Преживените ужаси в югославските затвори и концлагери Бл. Божинова описва първоначално в поредица от спомени, които излизат от печат в българската преса – сп. „Пламък”, в. „България”, в. „Македония” и др. Поради големия интерес и големия брой нейни интервюта и рецензии спомените й излизат в две български издания: първото – кратко, е отпечатано през 1992 г. под заглавието „Изповед от Титовия „рай”, а второто – разширено, през 1996 г. излиза под заглавието „Жертвено поколение”. След многобройните отзиви, които излязоха в печата, беше подготвено и издаването на спомените на английски език.
Ето и предисловие на една от нейните емблематични творби:
След Втората световна война през 1945 година България бе приютила югославски деца, които
хранеше и обличаше, а нашите деца бяха обречени на глад и мизерия.
По нареждане на Коминтерна от Москва в Пиринския край трябваше да се създаде македонска нация. Затова ни караха насила да се пишем македонци. Който не се признаваше за македонец, го затваряха или интернираха. В Пиринския край дойдоха от Югославия емисари, книжари, библиотекари и започнаха да създават македонска нация. Те ни внушаваха, че в този край живеят само македонци.
Говореше се за федерация. Границите бяха отворени и се пееше песента „Сталин, Тито,
Димитров”. От Пиринския край заминахме да следваме в Югославия 280 души на разменни начала. Ние щяхме да бъдем първите строители на новата федерация.
През 1948 година Югославия се отцепи от соцлагера и отношенията с България се развалиха. Нашето правителство ни отзова да се върнем в родината. Който не се завърна, бе обявен за родоотстъпник.
По това време в Македония надойдоха сърби и заеха службите, важни от политическо значение, като директори на радиото, директори в училищата, началници по учрежденията и министерствата. В училищата се изучаваше сръбски, който беше и официалният език.
Македонският език се образува на маса от Венко Марковски, Блаже Коневски, Крумовски и др. За да е по-далече от българския език, сложиха повече сръбски думи. А Вардарска Македония наричаха Южна Сърбия… Югославската пропаганда разнасяше навсякъде, че те строят нов социализъм, различен от сталинския, по-човечен и по-демократичен. Направиха ревизия на комунизма, отричайки го като прогресивен строй. Затова големи групи политически емигранти от другите социалистически страни прииждаха в Югославия. Най-много имаше избягали младежи, студенти, интелектуалци от България. Образува се политемигрантско движение. ООН отпусна 100 милиона долара за издръжка на политическите емигранти, но сърбите тези пари ги даваха на тези, които приемаха сръбско поданство. Останалите емигранти живееха в мизерия.
На всички, които останахме във Вардарска Македония, ни предложиха да приемем сръбско поданство. Тези от нас, които не пожелахме да станем техни поданици, затвориха по затворите и концентрационните лагери без съд и присъди. Затворите в Югославия – Идризово, Сремска Митровица, Ниш, Зайчар, Ковачевци, Калето, Земун и други, както и концентрационните лагери – Голи Оток, Герово и други, се напълниха с българи. Всеки, който беше избягал от родината, първо минаваше през затворите.
Като студентка в Скопие върху мен и другите български студенти се упражни натиск да приемем югославско поданство. Ние категорично отказвахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където безкрайните изтезания не можаха да сломят българския ни дух. Затова ни прехвърлиха в концентрационния лагер „Герово”. Този лагер бе един от най-страшните. Никой от нас, оживелите свидетели, не можеше да повярва какво бе чудото да оцелеем в циментовите гробове на подземието, където без съд и присъди изгнивахме с години. Тези, които сме живи, вероятно се спасихме по Божията воля, защото по природните закони трябваше да сме мъртви и закопани при другите мъртъвци. Въображението е слаб инструмент за възпроизвеждане на жестокостите. Трудно е да се разкаже за тези неописуеми изтезания. Ние бяхме лишени дори от най-скромните права, от които се ползват затворниците в страните с репресивно управление. Побоищата и непосилните инквизиции имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно, та да започне да говори и пише това, което му се диктува. Интелигентни и умни младежи тук оскотяваха от студ, глад и страх.
По времето на Тито в Югославия загинаха повече от 30 000 българи и над 200 000 минаха по затворите и лагерите. Във Вардарска Македония диктатурата унищожаваше всичко, което не действаше по сръбски, и всеки, който дръзнеше да се нарече българин, изчезваше безследно. Палачите не ги интересуваше дали си комунист или фашист. Щом си българин, значи си враг.
На всички у нас, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Премълчаването на тази истина е, меко казано, престъпление. Щом ще говорим за истината, каквато и да е тя, колкото и жестока да е, трябва да я кажем. И аз съм длъжна да кажа истината. Смятам, че ще бъде престъпление, от моя страна, след като останах жива и дойдох от смъртта, ако не разкажа за мъртвите борци, загинали от зверствата, предпочитайки смъртта пред предателството. Аз се прекланям пред тяхното страдание.
Оцелели от югославските концлагери и затвори разказват
Мильо Христов Даскалов от Петрич: Сънувах хляб, насън ядях хляб, но все някой го изтръгваше от устата ми…
На 17 февруари 1947 г. заминах да уча в Скопие в едногодишен курс по линия на Отечествения фронт за размяна на кадрите. След това продължих образованието си, като се записах студент по математика. На нас, българите, тук не гледаха добре и постоянно ни следяха. Поставиха ми въпроса да взема сръбско поданство и аз обещах, като завърша образованието си, да стана техен поданик. Имахме лекции по математика, но професорът ми замина за Белград и трябваше да отидем там за известно време да слушаме лекциите му. Отидох в нашето посолство да си заверя паспорта и когато излязох, ме арестуваха и обвиниха в шпионаж. В скопския затвор лежах девет месеца. Бях дълго време в карцера, завързан с белезници… Когато ме биеха, връзваха ръцете и краката ми и от боя се надувах като балони. Изпадах в безсъзнание, но ме свестяваха с кофи вода, и пак започваха да ме удрят с палки до нов припадък. Казаха ми, че ако си призная, че съм шпионин, ще ме освободят. Но аз нямаше какво да признавам, защото не бях такъв… Подложиха ме на глад. Нито вода, нито хляб. Стомахът ми се залепи за гърба. Не можех нито да се движа, нито да виждам – притъмняваше ми, щом отворех очи. Тогава реших да си призная, за да се спася. Осъдиха ме без съд на шест години затвор.
Като политически престъпник ме изпратиха в затвора на Сремска Митровица. Този затвор беше международен, имаше германци, италианци, унгарци, българи. Настаниха ме в килия за изолация с още двадесетина затворници. Изваждаха ме непрекъснато на разпити. Вече признавах, че съм шпионин, но те искаха подробности, а моите съчинения не ги задоволяваха. След време ме пратиха да копая на каналите, но аз бях толкова слаб, че не можех да държа лопатата. Тук боят беше по друга система: затворниците се строяват от ляво на дясно и аз трябваше да минавам през този шпалир, като всеки трябваше да удря, да рита, да блъска… Който не се стараеше, биваше прекарван между шпалира. Храната беше ужасна. Винаги сънувах хляб, насън ядях хляб, но все някой го изтръгваше от устата ми… Понякога ни извеждаха на разходка в задния двор, милиционерите ни подхвърляха като на кучета мухлясал хляб и тези коматчета бяха най-голямата ценност…
Вече бях много болен и за да не умра, ме освободиха след още девет месеца мъчения. Арестуваха ме на 26 януари 1953 година и прекарах в затвора на Скопие и в Сремска Митровица още година и половина. Запомнил съм имената на някои българи, които бяха с мен – Кольо Дичев, Кирил… Много имена съм забравил. Имаше от Благоевград – Иван, той замина за Гърция; Георги Пакаров замина от Голи оток на запад.
Когато се завърнах, няколко години не можех да спя, все сънувах този кошмарен бой и глад. Толкова много ме биха, че ме осакатиха за цял живот. Астмата ме мъчи, задушавам се, гърдите ме стягат от болки при лошо време, а зиме едва изкарвам. Не създадох семейство, не свих гнездо, защото ме направиха инвалид. Останал сам със спомена за нечовешката жестокост, но може би така е по-добре, защото други хора трябваше да споделят моето нещастие… Невинен ме унищожиха. Проклинам часа, в който заминах за Югославия.
Ноември 1990 година
Георги Петров от Пиринска Македония: Слагаха бастун в устата ми и отгоре изливаха вода, сега и в съня си се стряскам
Родом съм от Пиринска Македония. Заминах за Битоля през 1947 г., когато границите бяха отворени. Наскоро след това се ожених и започнах работа като чиновник. Но, след като политическите отношения с Югославия се влошиха, често бях викан и ми се предлагаше да взема югославско поданство. Отказвах най-категорично. Веднага ме уволниха въз основа на това, че чужди поданици не могат да заемат държавни постове. Поработих малко, където намерих, на частно и след известно време ме затвориха в скопския затвор на Калето. Когато ме арестуваха ми казаха, че съм следствен по чл. 117, което значело обвинение за противодържавна пропаганда срещу Югославия.
В затвора престоях три месеца. Обработваха ме доста – пребиваха ме от бой, оставяха ме гладен по цяла седмица. И след като не сломиха българския ми дух, ме закараха с още десетима българи в лагера „Герово”. Тук имаше хора и от други страни – Румъния, Чехословакия, Полша, Унгария, Албания, но най-много бяхме ние, българите. Първо бях в сградата с много други затворници. Спяхме по двама на креват. След два месеца ме затвориха в бункерното отделение, където останах девет месеца. Обвиниха ме, че съм говорил против Югославия. Биха ме с гумена палка до смърт. Беше ми приложена една много тежка инквизиция – „давене”. Слагаха бастун в устата ми и отгоре изливаха вода.
Не искам да си спомням за това време. И в съня си се стряскам още, въпреки че мина доста време. Нямах никаква вина, но ме инквизираха по най-безчовечен начин само защото не взех югославско поданство и желаех да се завърна в България.
Вестник „България”,
17 ноември 1990 година
Георги Пройков от село Беласица, Петричко: Бях болен, дробовете ми се рушаха, върнаха ме в България заедно с още 80 затворници, за да не умрем в Герово
Следвах в Скопския университет строително инженерство. Бяхме една голяма компания от политически емигранти и живеехме цяла група студенти заедно в една стая. Това бяха моите най-добри приятели: Борис Самарджиев от с. Сърпелово, Тодор Разсолков от с. Белица, Страхил Козов от Петричко, Георги Галчев (Яне беше диверсантското му име), Георги Рахов (Сашо) и Блага Божинова – единствената студентка в нашата компания. Събирахме се често в нашата квартира и оставахме до късно през нощта, обсъждахме политическото положение в България. Доста често оставахме да спим по 7-8 души на единствения ни креват, като лягахме напреко, за да се съберем всичките… Аз изпълнявах задълженията си на готвач и често пържех лук с яйца, които Блага много обичаше. Ядяхме направо от тигана, защото нямахме чинии. Правех и гювеч на фурна и моите другари бяха доволни от готварските ми способности. Тук живеехме мизерно, по хъшовски гладувахме и бяхме в непрекъснат страх, защото много често емигрантите изчезваха безследно и никой не знаеше къде са. Бяхме следени на всяка крачка. Имаше българи, които взеха сръбско поданство. Те служеха на УДБ най-предано и издаваха какво си говорим и кой се чувства българин. Такива български предатели бяха Милка Божикова от Петрич, Палаханов – със сръбско поданство, Радой Спасов, който беше председател на емигрантското дружество в Скопие, също със сръбско поданство.
През пролетта на 1954 година изчезнаха Блага Божинова, Борис Самарджиев, Страхил Козов, Георги Галчев-Яне, Георги Рахов-Сашо и други българи. Тодор Разсолков отдавна беше изчезнал. От нашата компания останах сам. Нищо не знаех за съдбата на моите изчезнали сънародници. Когато дойдох тук, бях на 19 години – най-малкият от нашата компания. Мене ме арестуваха през септември 1954 година. Тъкмо се хранех в мензата (стола на студентите), дойдоха двама цивилни мъже и ме отведоха в скопския затвор. Тук бяха вече другите арестувани българи. Трифон Рафелов, който беше отдавна в затвора, имаше много дълга брада и неподстригана коса. Той беше доктор. Васил Марков, Борис Станков, Кръстьо Чорапинов, Деспот Котев и накрая пристигна с още по-дълга брада Петър Лозанов. Изплаших се и си помислих колко ли години е лежал в затвора, та брадата му е до кръста, но после разбрах, че е поп от с. Дралфа. Заминахме за лагер „Герово” под конвой. Поставиха ни в една сграда, оградена с бодлива тел. На другия ден повикаха на разпит Васил Марков, Трифон Рафелов, Борис Станков, Кръстьо Чорапинов, Деспот Котев и Петър Лозанов, които изчезнаха и повече не ги видях.
Веднъж сънувах, че точно на 27 септември ще си отида у дома, и ми се прииска сънят да се сбъдне, затова помолих милиционера да ме заведе при моя следовател. Той ме запита за какво ми е потрябвал. Казах му: „Искам да го запитам защо са ме арестували и защо съм в този затвор. Колко време ще ме държат?”. Той ми отговори: „Момче, стой си на мястото и кротувай, защото има много по-страшни неща и места. Ти се прави, че ти е добре, и кротувай, за да не пострадаш повече”. Той ми забрани да гледам от прозореца, който беше с железни решетки.
Когато пристигнах в лагера, бяха ме облекли със стари войнишки дрехи. За да не хвърлят вехториите, ние ги износвахме. Бях бос, нямах чорапи, а беше студено, ужасен студ. Нямаше печки и никакво отопление през зимата. Тогава си спомних, че майка ми плетеше чорапи и веднъж, премръзнал от студ, реших да започна и аз да плета чорапи. Разнищих едно одеяло, от една лъжица направих нож и си издялках вретено и куки. Започнах да плета чорапи, шал, ръкавици… Станах майстор, щом на ръкавиците изплетох датата на арестуването ми… Държаха ме 11 месеца в килията на тази сграда, без да изляза нито за час навън. Имаше епидемии като дизентерия, жълтеница и много други болести. Близо една трета от затворниците се разболяха от туберкулоза, в това число и аз получих каверна и взех да храча кръв. Тогава ми дадоха стрептомицин, но все още ме държаха на студ и глад. Болестта ми се развиваше и дробовете ми се рушаха. Тогава ме изкараха навън в общото помещение. Върнаха ме в България заедно с още 80 затворници, за да не умрем в Герово.
Зная, че Деспот Котев е във Франция, с него си пишехме преди. Той беше зле с очите – тъмнината в карцерите и бункерите му ги бяха стопили. Трифон Рафелов е в Америка, там е лекар, но точният му адрес го нямам. Имаше и други – Антон Попов от Брезница, брат му Митко Попов също беше там, Киро Масларов от Якоруда и още много други, но не си спомням всичките имена.
Ноември 1990 година
