Наближаващите тази есен местни избори за кой ли път „изправят на нокти“ някои политически сили. Най-шумните – „Продължаваме промяната“ (ПП) и коалиционният й сиамски близнак „Демократична България“ (ДБ). Социологически сондажи тревожно сочат нарастващ спад в електоралната им подкрепа, след като под външен натиск, обратно на преизборните заклинания пред електората, де факто се коалираха с довчерашния си противник – ГЕРБ-СДС. Цената е видна: в нарастваща процентна разлика от първата политическа сила ГЕРБ-СДС…
Народът е казал: За да „си събере човек ума“, първо трябва да го има. Това в най-голяма степен се отнася до днешната изпълнителна власт. Социологическите сондажи тревожно сочат 62% неодобрение на кабинета „Денков“. Кабинет, в който някак си некомфортно, и с основание, се чувства бившата еврокомисарка Мария Габриел.
Неделният ден (23 юли) неочаквано „роди“ стара идея, оказала се (традиция!) неумело притоплена „манджа“. Неочаквано, доколкото ПП-ДБ веднъж били във властта, се очакваше да понаучат нещо относно правилата: как ефективно, а не шумотевично, работят механизмите на функциониране на държавата.
За какво става реч? В търсене изход от нарастващата ерозия в електоралната им подкрепа ПП-ДБ, без много да му мислят, „пльоснаха на политическия тезгях“ един чат-пат повдиган дискусионен въпрос. Този за нов, достоен и обединяващ национален празник. Доколкото сегашният – Трети март – в контекста на новата Студена война, родена от войната в Украйна, очевидно разделя обществото. На неделна пресконференция (23 юли) шестима лидери на ПП-ДБ предложиха, барабар с пакета наложителни конституционни промени в съдебната система, „стара кръпка“ на нов панталон. А именно: в основния закон изрично да бъде записана датата 24 май. Изненадващо, в познат анархистичен стил, предложението дойде без изискващия се обществен дебат. Проблемът за нов, достоен и вдъхновяващ българите „национален празник“, иде от 90-те години на миналия век. За пръв път обаче в него прозира съмнение за външна поръчка със задокеански привкус, свързан с руската агресия в Украйна.
На неделната пресконференция за кой ли път се отличи бившият премиер Кирил Петков. Той допълни, че с предложението за 24 май „се вкарва идеята, че България е дала просвета на голяма част от Европа и че сме потомци на просветители“.
Очаквано, предложението на ПП-ДБ националният ни празник да бъде вкаран в основния закон на страната роди яростна контрареакция от „Възраждане“, чийто лидер К. Костадинов изрече: „Отдавна управляващите фашисти, въобще всички креатури на американското посолство в България изразяват своята огромна омраза срещу 3 март. Не е от днес, не е от вчера, а от години насам те пропагандират разделение и всяка година 3 март се превръща в ден на обругаване на българската свобода“.
Недоволно, но някак притушено, реагира и ГЕРБ, „некоалиционен“ партньор на ПП-ДБ. Сърдит, че му откраднали идеята за 24 май, повдигната миналата година.
Недоволно, но някак притушено, реагира и ГЕРБ, „некоалиционен“ партньор на ПП-ДБ. Сърдит, че му откраднали идеята за 24 май, повдигната миналата година.
„ГЕРБ предложихме 24 май да бъде приет за национален празник“ – написа депутатът от ГЕРБ и бивш зам. външен министър Георг Георгиев в неговия Фейсбук профил. Георг прикачи снимка от миналогодишното гласуване в парламента, когато предложението на ГЕРБ за 24 май не бе прието. „Предложихме го миналата година. Така изглеждаха резултатите от гласуването. Нищо не искам да кажа“, написа той.
И наистина. Гласуването на предложението бе провалено от ПП. След като 54 (от 62) гласа се въздържаха, 7 бяха против и само 1 го подкрепи! Година по-късно ПП изненадващо обърна позицията си на 180 градуса!
Вместо фиксиране в същността на предложените конституционни промени (съдебна система, премоделиране на институциите), днес безумно енергия се харчи в шумно
ПОЛИТ-ПАТРИОТАРСКО НАДЛЪГВАНЕ.
То трябва да убеди тревожно ерозиращия електорат на ПП-ДБ, че неговите лидери мислят за проблемите на обикновените хора.
Гафът произлезе не толкоз от късата памет на лидерите на ПП-ДБ, а от фрапантно невежество. Когато съпредседателят на ПП-ДБ Кирил Петков заяви, че предлагат 24 май да стане официален празник на България, той, за кой ли път, демонстрира неграмотност. В текста на никоя европейска конституция няма изрично упоменаване на националния празник. Във френската конституция (Раздел І. За сувернитета, член 2) пише: „Национална емблема се явява трицветният флаг – синьо, бяло, червено. Национален химн се явява „Марсилезата“. Нищо повече…
Неслучайно Екатерина Михайлова, опитен политик от 90-те години и безупречен правен експерт, изрази недоумение. За нея въпросът за промяна на националния празник се повдига често, той е „съвършено нова тема на конституционно ниво. Никога досега националният празник не е бил вписван в нито една от българските конституции. Прегледах няколко конституции по света, на големи държави, но не срещнах там подобен запис“, заключи тя, припомняйки, че в момента официалните празници в страната, включително и националният, са записани в Кодекса на труда.
Ето как екзотичната идея националният ни празник да влезе в основния закон обоснова премиерът академик Николай Денков: „По отношение на предложението за 24 май никой от другите празници не променя статута си, те остават национални празници. Това, което смятаме за важно, е да поставим логично мястото и на българския национален празник, така че използваме тази възможност да поставим тази тема, която да намери решение в българското общество“.
Денков подчерта, че желанието им е било да има празник, който обединява, а не разделя обществото. „24 май е точно такъв, за да намерим още една причина да се чувстваме част от една общност“, допълвайки, че желанието е да е празник, „който да ни обединява, както са българският флаг и българският химн“.
„Той е уникален празник – въодушевен „запя“ академичният Буратино. – Освен че сме дали нещо на света, обединява ни с други народи, с които можем да работим заедно“, натъртвайки, че следва „да бъде изписан в Конституцията като Ден на българско слово, просвета и култура и на кирилицата. За да може българското слово да просъществува, не само да оцелее, а да се развие, ние използваме българската просвета“, се аргументира той. И посочи: „Словото и просветата не са достатъчни, на нас ни трябват нашите български ценности и традиции, които съставляват българската култура“.
Тази му аргументация обаче фрапантно се разминава с настоящото плачевно състояние на образователната система, която при днешната патологично раздута бройка университети по всичкология, в комбина с драматично ниското ниво на началното и средно образование, звучи като подигравка. Нито един министър на образованието в последните 20-ина години, включая премиерстващия академик – така и не прояви воля да редуцира бройката ВУЗ-ове. Бройка, неслучайно стикована с неспиращите гафове на уж Просветното министерство, проядено от корупция и некомпетентност.
Но най-голямата изненада дойде от там, дето най-малко очаквахме. От пресния правосъден министър Атанас Славов. „С 24 май – каза нахакано – вкарваме националната доктрина в Конституцията“. С тези думи той изрече възможно най-голямата нелепост. И лъжа. Защото България е единствената държава в Европа и на Балканите, която няма официално приета национална доктрина.
На Балканите „палмата на първенството“ се пада на Гърция. Преди близо 180 години, на 14 януари 1844 г., в реч на Йоанис Колетис е оповестена гръцката национална доктрина под името Мегали идея (Великата идея). В нея е заложен ясен национален идеал: „Възкръсване на Гърция в рамките на нейното териториално величие, военна сила и културно великолепие“. Следващият текст поразява със своята амбициозност, базирана на историческа истина. Все пак южната ни съседка е родината на демокрацията. „Гърция е център на Европа, чието предопределение е с падането си [под османска власт] да просветли Запада, а чрез възраждането си – Изтока“.
В края на същата тази 1844 г. се явява първата (от общо три) сръбска национална доктрина. Известна като „Начертанието“ на Илия Гарашанин, съдържа седем основни принципа. Най-важен от тях е седмият: „Сърбия ще бъде средището, около което следва да се изгради новата държава, която ще се яви не като доброволно обединение на народи и страни, а като последователно присъединяване към Сърбия, като вливане в нея; при приемане на нейната династия като сръбско кралство, а не югославянско“.
От 1821 до 1965 години Румъния последователно приема пет национални доктрини с очеваден националистически оттенък. Дори и петата, формулирана от национал-комуниста Николае Чаушеску в средата на 60-те години на ХХ век.
Първата национална доктрина на тогава намиращата се в Османската империя Албания е формулирана на 10 юни 1878 г. в Призрен (Косово), дето се събират 80 представители на т.нар. Призренска лига. Това става три месеца преди Санстефанския договор и месец преди Берлинския договор (13 юли).
Съпоставяйки горните нелепици на нашенския правосъден министър с горните факти, осъзнаваме безнадежното невежество, което тресе настоящата „жълтопаветна“ политическа върхушка. Която днес – с „некоалиционна“ страст – преплита старите с нови корупционни схеми.
За ПП-ДБ националната доктрина се изчерпва само с формалното вкарване в Конституцията на датата 24 май, грандомански обявена и без капка „златно покритие“, за „най-органичен и най-български празник“(!)
Ето образец на кухо кънтящо, т.е. изпразнено от съдържание, заявление. Министър Славов пред БНР: „Част от обществения договор са ценностите, около които е формирана българската нация. Те са много важни и трябва да бъдат зачетени на конституционно ниво. Вкарваме, така да се каже, националната доктрина на страната като част от Конституцията. В Конституцията ще видим преди всичко универсални ценности, но освен тях имаме и нещо специфично наше“.
В какво се изразява това „специфично наше” не казва. Може би не знае, а и кой да му каже! Премълчава кои са онези национални ценности, с които се гордеем… По негови думи по-важното е „да бъдат изведени на конституционно ниво“.
На следващия ден (24 юли) премиерът Денков ни открехва какъв бил отличителният белег на празника 24 май. Натъртвайки, че не вижда причина да се откаже от предложението си 24 май да стане официален празник, изрича пред Нова телевизия: „Като човек на науката за мен 24 май е бил най-светлият празник, който ни обединява всички. Питам – коя е групата от обществото в България, която би възразила срещу това, че 24 май е светъл празник”. След тези кухо звънтящи фрази европейското ни търпение се изчерпва с абстрактна удивителна…
Но по същество. Има ли факти и обстоятелства, които с основание
ХВЪРЛЯТ СЯНКА ВЪРХУ 3 МАРТ?
В интервю депутатът от ПП-ДП Даниел Лорер, който нахалост „гладеше дънки“ за български еврокомисар, заяви: „Трети март е проблемна дата“.
Очаквано, срещу предложението за 24 май гневна тирада долетя от лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов. В типичен екстремистки стил, под сурдинка наричаният Копейкин (защо не Рубльов!) изстреля: „Отдавна управляващите фашисти, въобще всички креатури на американското посолство в България изразяват своята огромна омраза срещу 3 март. Не е от днес, не е от вчера, а от години насам те пропагандират разделение и всяка година 3 март се превръща в ден на обругаване на българската свобода“.
Колко е далеч Костя Копейкин от истината ще разберем по-нататък. Но фактът е факт: още от обявяването му за национален празник през 1990 г. Трети март поражда в българите противоречиви чувства.
Лилия Костова: „Първо – този празник не е повод за национална гордост. Той дори няма къде да бъде честван – Сан Стефано (днес Йешилкьой) е градче, което няма нищо с България. Затова празнуваме на връх Свети Никола в прохода Шипка, макар че боевете там се водят всъщност през август 1877 г. И второ – Трети март идва да замести комунистическия Девети септември, на който българският народ в продължение на 45 години е задължен да изказва към руския благодарност за второто си освобождение. И понеже с разпадането на Съветския съюз се разпадна и митът за второто освобождение, бе извикан споменът за първото. Само че повечето български граждани са съвършено наясно с пълния абсурд на т.нар. „второ освобождение“, чийто гротесков символ продължава да стърчи в центъра на София, а и в центровете на всички големи български градове. И заместването на второто освобождение с първото дойде малко в повече. Все пак един народ с история от 1300 години има достатъчно поводи за гордост, различни от тази дата, свързана с една противоречива „освободителка“.
Да продължим с фактите. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори – Освободител не само за българите, но и за всички руски крепостни селяни.
От 1888 г. празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османска власт. След 1944 г. Трети март, разбира се, е забравен – все пак царска Русия не е славният комунистически Съветски съюз!
Трети март се отбеляза до 9 септември 1944 г. и остава сред неработните дни като Ден на освобождението, без да се уточнява освобождение от какво, още 6 години. През 1950 г. вече не е включен в неприсъствените. Създава се обаче традиция на този ден първокласниците да се приемат за чавдарчета и да им се връзват сини връзки.
По случай 100-годишнината от освобождението през 1978 г. Трети март е върнат като празник „от национално значение“ с решение на Политбюро на ЦК на БКП, но не става неработен ден. Започва да се отбелязва всяка година с тържества в извънработно време. Формулировката е Ден на освобождението от османско иго.
В началото на 1988 г. в официалните празници е добавен 3 март – Ден на освобождението на България от турско робство.
Избран от порозовелия от водка червен президент Петър Младенов, гласуван от тоталитарни депутати, на 27 януари 1990 г. с указ на Държавния съвет бившият дипломат № 1 на социалистическа България обявява 3 март за национален празник.
През март депутатите, избрани още преди промените на 10 ноември 1989 г., гласуват решение, с което потвърждават 3 март като национален празник – Ден на освобождението на България от османско иго. Официалното му честване започва от 1991 г.“.
Веселин Стойнев обяснява защо 3 март не е удачен: „Първият въпрос е не кой да е националният ни празник, а защо да не бъде вече 3 март. Не защото въпросът е за датата – знае се, че на 3 март 1879 г. е подписан само един предварителен (Санстефанският) договор. Нито защото конкретна дата е начало или завършек на някакъв процес. Иначе можем да вземем за решително начало на националното ни освобождение Априлското въстание и датата 20 април 1876 година или пък Независимостта и датата 22 септември 1908 година“.
Основното изискване към един национален празник е той да се осланя на достойнствата и постиженията на собствената нация, а не да увековечава благодарността към чужда – без изобщо тази признателност да се заличава. Защото иначе това е празник, който подхранва националния комплекс на дарената свобода. И аргументите, че отхвърляйки игото на вечно благодарните, ние проявяваме своята комплексираност на освободени, всъщност ни държат под хомота на този комплекс.
3 март 1878 (по нов стил), когато е подписан Санстефанският предварителен мирен договор и е сложен край на Руско-турската война, не е случайна дата. Тогава се навършват 23 години от възцаряването на руския император Александър Втори. Той сяда на трона на другия ден след смъртта на баща си Николай Първи, който умира на 18 февруари 1855 г. (по стар стил). Граф Николай Игнатиев нарочно забавя парафирането на уговорения с турския външен министър Савфет Мехмед паша документ, за да съвпадне с тържествения за императора ден – 19 февруари / 3 март.
След като българския престол с руска благословия заема княз Александър Батенберг, от 1880 г. официално 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори“.
Десетилетия наред един натрапчив паметник,
ПОСТАВЕН ПРЕД БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ,
„боде очите“ – бронзова алегория на унизителния васалитет на България пред Русия. Паметник на Александър ІІ, у нас погрешно наричан Цар Освободител. Защото нему руските крепостни селяни дължат свободата си. Яхнал кон, сякаш готов всеки миг да нахлуе в кариер в българския парламент.
Защо у нас „погрешно“ наричат Александър ІІ Освободителя? Защото на 3 март, когато е подписан в градчето Сан Стефано договор, той е прелиминарен (предварителен). От него ни остава като подписан празен чек един географски очертан блян – „Санстефанска България“. Блян, резвеян на прах от Берлинския договор (13 юли 1878 г.), разцепил на три българското етническо землище. 1) Княжество България, васално на султана до 1908 г. 2) Източна Румелия, автономна в рамките на Османската империя. „Най-богатата и най-плодородната страна на Балканския“, ще я нарече големият български историк Никола Станев.
Т.е. няма как Александър ІІ да е наш Освободител. Такъв би бил само ако на Берлинския конгрес България, и то в рамките на решенията на Цариградската конференция от 1876 година получеше пълна независимост. Тогава, през 1876 г., Великите сили очертаха граници, по-широки от тези в Санстефанския договор, обхващайки почти цялото българско етническо землище.
Вместо това, с акта на 3 март 1878 г. същият този „Цар Освободител“ харизва на Сърбия и Румъния чисто български земи. Един обективен историк, Янко Гочев: „Мит е, че България на 03.03.1878 година е национално обединена. Българското етническо землище, обхващащо Мизия, Тракия и Македония, е 215 000 кв. км. Санстефанска България е 170 000 кв. км. Ако съпоставим България на 3.03.1878 година с тази на двете самостоятелни области по решенията на Цариградската конференция от 1876 година и даже с границите на екзархията от 1870 година, България в Сан Стефано наподобява много осакатена.
На 03.03.1878 година Русия и персонално граф Н. Игнатиев раздава на съседите ни следните български земи:
1. Северна Добруджа (15 500 кв.км), така наречен Тулчански санджак с Тулчанска българска епархия, дадена на Румъния като отплата за връщането на Южна Бесарабия към Русия.
2. Ниш, Лесковац и долината на река Българска Морава – присъединени към Сърбия, обезщетена за присъединяването си във войната на руска страна, макар неналичието на действителен боен принос за крайната победа на Русия. Повтаря се историята от 1833 г., когато отново с руска помощ Сърбия заграбва Тимошко и поречието с Неготин, Зайчар, Гургосовац (Княжевац), Алексинац. С руска помощ екзархията ни губи цели две български епархии – Нишка и Нишавска, заграбени от сръбската страна, и черква“.
Тогава какво ни остава! Има ли идеален – хем вдъхновяващ, хем достоен и най-веч просветляващ – празник на България? Преди 1944 г. националният празник на България е 24 май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост. Която се базира на кирилицата, българската азбука, официално приета на събор през 893 година в Плиска, столицата на Първата българска империя, както я нарича сър Стивън Рънсиман през 1930 година.
Защо по своята значимост 24 май няма достоен по своята историческа роля и значимост конкурент? Защото сама по себе си кирилицата, чрез своите религиозно-литературни шедьоври (като Симеоновия сборник, манипулативно наричан в Русия Святославов) посява и ражда в съседните славянски страни бележита геокултурна традиция с геополитическа стойност. А самият празник, през Възраждането по стар стил честван на 11 май, възражда на ново, по-високо ниво духа: от народен в национален.
Да се опрем на фактите.
Постепенно, от средата на ХІХ век, 24 май (11 по стар стил)
ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО СТАВА ВСЕНАРОДЕН ПРАЗНИК
на тогава все още поробените българи.
За това „говори“ един безценен документ, чийто автор е българският интелектуалец от Прилеп Коста Църнушанов, който на два пъти (16 септември 1985 и 23 май 1986 г.) държи беседа пред македонските братства в тогавашния Македонски културен дом. Темата: „Култът към Кирил и Методий в Македония и отпразнуването на 1000-годишнината от смъртта на Методий“.
Ето пасажи, доказващи как преди 170 и кусур години празникът на светите братя и на българо-славянската писменост поддържа и култивира националния дух на българите.
Особено важна роля играе една личност, която, първа след Софроний Врачански (чийто внук е великият Раковски), едва ли случайно, щафетно поема искрата от Паисий Хилендарски.
Ето четири ключови пасажа на и до днес неиздаден труд.
ПЪРВИ ПАСАЖ: „Не по-малко знаменателен е и фактът, че и землякът на Паисий – банскалията Неофит Рилски, разгласява големината на Кирило-Методиевото дело чрез своята „Христоматия славянскаго язика“, в която печата „Житие и труди перподобних отец наших Мефодия и Константина, нареченаго Кирила“ /1852/. По тоя начин чрез Неофит Рилски българското културно общество през 50-те години на миналия век е узнало най-важното за делото на Солунските братя и почнало да му отдава по-голяма почит. Същата 1852 година виждаме вече и в Скопие как пламенният велешки възрожденец Йордан Джинот постави в учебната програма на училището, приело за свой патрон Кирил и Методий, специален материал „История на Кирил и Методий със свидетелствами“.
ВТОРИ ПАСАЖ. „Следващите прояви от този род в Македония се изразяват в надпреварата в славословието на Кирил и Методий. Вълната на тая тържествена възхвала се разнася по цяла Македония, от година на година все по-мощна: В Скопие /1852/, Велес /1858/, Горна Джумая /1859/, Битоля /1862/, Неврокоп (дн. Гоце Делчев) /1863/, Прилеп /1864/, Охрид /1865/, Кукуш /1866/, Щип /1869/, Серес /1873/ и т.н. Разбира се, в началото не навсякъде вървяло гладко. Имало е борби с гърци и гъркомани. Върху това говори и една дописка от Неврокоп от 11 май 1863 година“.
ТРЕТИ ПАСАЖ. „И оттогава нататък всяка година на 11 май ст. стил целият български народ от всички покрайнини ликува; чаршиите се затварят, училищата се украсяват с пролетни цветя и ехтят песни, и се извиват хора, народът излиза на веселба по площади и чаири хвън от града… Как е изглеждало всичко това дори в очите на чужденците можем да видим от сръбския в. „Српски дневник“ от 12 юни 1860 година, който ни рисува следната картина: „За чествуването на празника св. Кирил и Методий по цяла България пристигат от всички страни съобщения. В Габрово, Ямбол, Панагюрище, Сопот, Велес и много други градове имало е тържества в слава и памет на тези български просветители. Както се вижда, Македония е наред с всички останали български покрайнини.
Целият български народ се е гордеел с великото дело на Кирил и Методий. Специално за гордостта на Македония, че е родина на великите Солунци, говори речта на вдъхновения поет на българското Възраждане – велешанинът Райко Жинзифов, който пред Славянския събор в Москва през 1867 г. възкликва: „Нека не забравяме, че нашите славянски просветители и създатели на славянското писмо Кирил и Методий се родиха в българска, или както е все едно – в славянска Македония. Че те живяха и израснаха сред оня народ, чийто прадеди говореха на същия език, който славянските просветители дълбоко изучиха и на който те преведоха Свещеното писание“.
ЧЕТВЪРТИ ПАСАЖ. „Тъй бе до 1912 година. Българският народ, макар и разделен на три в Берлин, духовно бе единен чрез делото и паметта на Кирил и Методий. Всяка година на11 май българинът от трите части [Мизия, Тракия и Македония]
МАНИФЕСТИРАШЕ СВОЕТО НАЦИОНАЛНО ЕДИНСТВО,
макар и при различна обстановка. Празникът 11 май ставаше предимно училищен празник. Но в Македония той бе ВСЕНАРОДЕН – и училищен, и домашен, носеше Великденски характер. Чрез него поробеният български народ манифестираше открито и пред цял свят, че е жив, че е неделим от своите свободни братя и върви към възход“.
В какво се изразява уникалният принос на България в световната цивилизация и култура? Едва ли случайно британският историк лорд Стивън Рънсиман нарича Първата българска държава не царство, а империя, а големият руски учен Дмитрий Лихачов я нарича „ДЪРЖАВА НА ДУХА“.
Прав е Веселин Стойнев: „Ако 24 май бъде определен за национален празник, той няма да е само една дата, славеща Солунските братя. Той ще е символ на цял един цивилизационен процес. Който започва с покръстването като суверенно решение на Първата българска държава и продължава със собствения ни принос и отпечатък към християнския свят чрез своя писменост и книжовност – пак със суверенните усилия на нашата държава. Те процъфтяват и при Второто българско царство, а през Възраждането всенародният устрем към просвещение заедно с борбите за църковна независимост полагат темелите вече на българската нация. Същата, която окончателно се утвърждава с въоръжената борба за независимост и постига своята Трета държава с решителната помощ отвън. После България тръгва по своя независим държавно-национален път, но, за жалост, никога не успява да се освободи напълно от своите външни „освободители“.
Затова 24 май е символ на цялото ни народностно-национално-държавно единство през вековете. Отделно, че той е уникален в световен мащаб, поставяйки на пиедестал образованието и културата. А ще стои пред нас и като общонационална задача – да възвърнем онзи масов устрем към просвещение, вкоренен от възрожденците и неугаснал и при комунизма, който днес почти се е сгромолясал и който единствен може да ни въздигне“.
Най-демократичното е сегашният парламент с квалифицирано мнозинство да приеме решение за всенароден референдум, който да се проведе паралелно с наближаващите избори за Европейски парламент. А не някаква си коалиция със спадаща електорална подкрепа да паразитира върху потъпканите национални чувства и идеали.
Но и по една друга причина 24 май не просто е духовен празник. Той има геокултурни измерения, конкретно засягащи отношенията ни с Русия, Украйна и особено със сърбизирана Северна Македония. Нека се замислим върху думи на именития македонски интелектуалец и публицист Владимир Перев: „Амбициите на македонската страна са огромни. Първоначално искахме да бъдем наследници на цялата древност, но след като гърците ни отрязаха крилата, сега искаме да бъдем носители на православната цивилизация в целия християнски свят. Около него са битките за светите Кирил и Методий и особено за св. Климент Охридски. Ако Македония спечели тази битка, тя ще бъде възкресена от древен труп в национален авторитет в региона и извън него. В същото време България ще се сбогува със своята 1300-годишна традиция да бъде единствената държава, която въпреки всички нещастия, войни и робство е запазила първоначалното си име и е продължила своята национална и държавотворческа история“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
