Всеки човек има различен ресурс, на един е словото, на друг боите, на трети – нотите или числата, и всеки трябва да го използва и да се развива
За първи път преди в началото на февруари художничката Румяна Рилска нареди самостоятелна изложба в родния си Благоевград. Акварелите й впечатлиха ценители, колеги и приятели, които я познават повече от графиките и маслените й творби.
Руми Рилска е завършила профилираната паралелка в НХГ „Св.св. Кирил и Методий“ и изобразително изкуство в ЮЗУ „Н. Рилски“. Лисабон е градът, за който говори с възбуда на влюбен човек и лицето й свети. Живяла е в ритъма му над 10 г. и признава, че сърцето й винаги ще я тегли натам. В момента е художник в Кукления театър в Благоевград и смята тази работа за истински дар от съдбата, защото я зарежда и провокира едновременно.
– Руми, защо чак сега се случи първата ти изложба в Благоевград?
– Защото дълго време не съм живяла тук. Бях в Лисабон, Португалия. Преди 4 години се върнах и направих изложба в Дупница, защото като млад художник там имаше интерес към картините ми.
– Веднага след дипломирането си ли замина за Лисабон?
– Не, преподавах известно време в Гимназията по текстил и облекло в Благоевград.
– В рода ти има много художници, като започнем от доайена Никола Китанов, който наскоро ни напусна, баща ти Спас Цветков, Олег Георгиев, Антон Мавродиев… всички с ярък собствен творчески почерк. Откъде идва „маята“ в рода ви, чиито корени са от село Марулево?
– Моята асоциация за фамилията ни Цветкови е, че може да се свърже с цвят, цветя или боядисване, но не знам доколко е вярна.
– Случайно ли тръгваш по стъпките на баща си?
– Не е случайно. Рисуването ми помага да се изразявам по най-правилния начин и винаги ми е харесвало да го правя.
– Започваш творческия си път с графика, защо избра да тръгнеш от черно-бялото?
– Имах много добри преподаватели. Атанас Дафинов в гимназията, мир и светлина на душата му, беше много силно присъствие. Той провокира интереса към молива, който дава възможност за по-детайлно изобразяване, да мислиш в черно и бяло и да намираш цвят, което не е лесно. Обичам да пробвам различни неща и всеки път се провокирам да тествам различен материал и да видя доколко мога да го овладея. Моливът ми е силен, харесва ми много, пробвала съм масло, пастел, а в момента интересът ми е провокиран от акварела.
– Какво работеше в Лисабон? Там изостави ли рисуването?
– Работата ми беше административна в една фирма и в свободното си време рисувах. В началото не е било лесно, не знам да има емигрант, на когото да му е било лесно. Отиваш в съвсем друг свят , който има неговите си правила, без да знаеш езика, и в началото работиш всичко. Когато нивото на владеене на езика ми позволи да си търся друг тип работа, попаднах в офис на една фирма като секретар. В Лисабон животът ме срещна с много интересни и колоритни хора. Започнах да рисувам и първата ми самостоятелна изява като творец там беше изложбата „Двойственост“. Покани ме да я направя една дама, собственичка на арт кафе, показах пастел и се хареса.
– Колко време след заминаването ти от България се случи първата ти изява като художник там?
– Не беше много скоро, може би бяха минали 5-6 години, но в тези среди има лобита и е много трудно да влезе външен човек. Може би съм имала късмет, може да е заради енергията, която всеки носи – каквото излъчваме, такова привличаме. През цялото време там съм се интересувала от творчески изяви, ходила съм на изложби и там срещаш хора с подобни интереси. За един емигрант първите 5 години не са леки, както казах, първо заради езика. А доброто ниво на владеене не езика не се случва с всеки, защото болшинството са фокусирани в работата и парите. Моят фокус беше насочен в срещите с различни хора и опознаването на културата, а Лисабон е изключително богат на култура, на музеи, галерии, там кипи живот. Често първата изява става малко трамплинче да скочиш на следващото по-горно стъпало. Хората, които ми рамкираха картините, ме препоръчаха на галерия, с която работеха, и така се случи втората ми самостоятелна изложба – вече в галерия в центъра. Тя беше масло, а темата беше „Между земята и небето“. После на едно изложение за представяне на автори от цял свят срещнах една португалка, Ана Гонсалвеш, с която направихме съвместна изява, поканиха ме в друга галерия, последваха покани за общи изложби на остров Мадейра, в Гранада, Испания…
– С какво те провокира акварелът?
– Много хора го подценяват, може би не го разбират, а като техника той не е много лесен. При акварела не можеш да поправяш и трябва много точно да го замислиш като процес, за да се получи лекота и да „диша“. Провокира ме тази въздушност и опростяването на формата. При акварела трябва да забравиш за детайла, не можеш да контролираш и трябва да следваш водата, тя не винаги се поддава на контрол, а това си е предизвикателство. В акварела заедно с провокацията ми харесва и примирението, което трябва да приемеш, дори като житейски урок.
– Колко години живя в Лисабон и защо се върна в България?
– 14 години живях в Португалия, върнах се преди 5 г. и провокацията беше Ковидът.
– Липсваше ли ти нещо там?
– С времето човек свиква със средата, ставаш част от нея, започваш да мислиш като тях, интегрираш се. Там общуването е различно, не може да звъннеш на някого за кафе сега, срещите се уговарят предварително и не става днес за днес. Ежедневието там е различно, а и в големия град дистанциите са големи и това не ти помага за импровизирани срещи. Интересно е, че като си там, тук много ти липсва – и обратното.
– Има ли неща, които те дразнят тук след годините в Португалия?
– Много са. Например мръсотията.
– Но Благоевград е сравнително чист в сравнение с много други населени места в страната…
– В района, където живея, е мръсно. Хората не пазят от вратата навън и това много ме дразни. Правят се опити от почистващата фирма, но например от квартала, в който живея, до центъра няма кошче за боклук. В Лисабон има нещо, което тук го няма, в един милионен град си никой, но ако видят, че можеш, хората вярват и ти помагат. Обществото те подкрепя, за да израснеш. Тук е обратното – опитваш се нещо да правиш, но от много страни има хора, които те дърпат надолу. Това ми прави силно впечатление. Там на база на уменията, които показваш, ти дават шанс, а тук е много различно. Освен това животът там е по-организиран, хората си гледат работата и никой не се интересува от другия. Дори магазинерът там те поздравява, а в Благоевград такова нещо няма, въпреки че градът е малък. Усещането ми тук е за липса на уважение между хората.
– В момента си художник в Кукления театър, харесва ли ти работата?
– Да, изключително забавно е, различно и зареждащо. Чувствам се в свои води, интересно е и всеки път се провокира въображението ми. За мен тази работа е подарък от съдбата. Късмет.
– Липсва ли ти Лисабон?
– Да, като живееш дълго време на едно място, то ти става като родно. Градът е изключително живописен, много ми харесва неговата пъстрота и колорит. На португалски Лисабон се изговаря Лишбоа, превежда се „добра светлина“ – и той наистина се къпе в светлина и ми липсва. Те имат една песен фадо, в която се казва „ухаеш добре, ухаеш на Лисабон“. Обичам го този град!
– Може ли Благоевград да ти даде поне част от това усещане и дух?
– Не, не, тук е много различно.
– Болшинството туристи, които идват в Благоевград, много го харесват, казват, че е много слънчев, светъл и спокоен град…
– Аз доста съм пътувала и виждам, че има какво още да се помисли. Не критикувам. Тук имаме уникална природа и мисля, че много може да се направи за популяризирането му в тази посока. Като архитектура тук нямаме нещо „Уау!“, но може много да се развие с екопътеки, а и като културна дестинация – ние в Кукления театър правим много постановки, в Драматичния също, както и откритото неотдавна пространство за частен театър, галериите са активни… Спокойствието в Благоевград откривам в монотонността, а тя идва от начина на живот. Няма ги вече младите хора, които даваха живеца на града. Лисабон също е много спокоен въпреки динамиката. Той е разположен на самия бряг на Атлантическия океан и с реката Тежу, която минава през него, енергията е му много успокояваща. Двата града не може да се сравняват, всеки си е със своя чар и своя ритъм, те са несравними и уникални. Това, което можем да правим за нашия град, е да си го пазим и да го развиваме.
– Ако изключим рисуването, има ли друго изкуство, което те провокира по аналогичен начин?
– Словото. То е най-силното за мен. Ние не се замисляме, даже и аз, че думите всъщност са енергия, и то много силна, може би най-силната. За мен като художник темата за красотата е основната и смятам, че трябва да търсим красотата във всичко, най-напред в езика. Изкуството е да дадеш всичко от себе си и да покажеш кое е красивото за теб, как ти го виждаш, защото очите са различни и всеки вижда едно нещо по различен начин. За една ябълка един ще каже, че е червена, друг ще каже, че е малка, трети ще я опише като кисела, неузряла… И хубавото е всеки да сподели своя поглед чрез изкуството – слово, поезия, рисунка, музика…
– Като творец на чие мнение държиш най-силно?
– Може да прозвучи нарцистично, но трябва аз да съм доволна, това е критерият ми. В изкуството хубавото е, че всеки чува различно, всеки вижда различно, всеки чете различно и всеки го изживява по различен начин.
– Случвало ли ти се свои работи след време да ги виждаш по различен начин и да искаш да ги промениш?
– Непрекъснато. Някои искаш да промениш, други искаш да повториш, но копие не се получава, защото чисто енергийно вече сме на друга вълна. Има натрупвания и не можем да се върнем в точката, когато сме сътворили нещото. Извървели сме един път, който ни е обогатил, и поне при мен не може да се повтори нещо вече направено. Нека да се наслаждаваме тук и сега, защото всяка среща днес, всеки разговор, гледка или звук ни провокират и една малка прашинка може да отпуши голям творчески канал. Всеки човек има различен ресурс – на един е словото, на друг боите, на трети – нотите или числата, и всеки трябва да използва своя ресурс да се развива.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
